СВЕТЪТ КАТО ПРЕДСТАВА ЗА МУЗЕЙ

web

1.

А времето твърди,
че иначе не може.
Но въпреки това съм удивен.
Защото е така:
аз виждам тонове желязо - остро,
за да реже плът.
Аз виждам пепелта от книги и от хора.
И виждам още
древни кораби по дъното на океана.

Моряците отдавна плуват като риби
край свойте фантастични кораби.
Те не възразяват вече, но тъгуват,
дето са дълбоко под водата.
Цялата вина е у водораслите,
които нямят корени.
Но над мене слизат пеперуди от планетите.
И музиката ми напомня Лунната соната.

Сега не ми пречете!
Тръгвам
след една пчела внимателно.
Трябва да науча и началото.

2.

Защото се родих значително по-късно,
навярно аз не зная много още.
И навярно
трябва още дълго да разнищвам себе си.
Но въпреки това съм удивен,
че все насън съзирам сянката на Борхерт,
която бди -
случайно да не дойдат плъхове.
Сянката на Борхерт е приведена.
Като Моисей
в пустинята.
Сянката на Борхерт е учудена.
Като Сократ.
Със чашата.

Странно е,
но мнозина вече щракат с пръсти:
знаете ли, нещо става с паметта,
знаете ли, някак все не могат да си спомнят
с точност
стойността
на една филия хляб.
Грижи …
Грижи …
“След всяка масова атрофия на мозъка
погледите се насочват към мундирите…”

Ето Кестнер пак ме гледа изпитателно
като съдия
Понякога светът прилича
на куп горящи книги.

- Съжалявам, Ерих, но книги са горени през всички времена.
    Особено през великите… Най-вече през великите… Или
    престъпните… Което е едно и също… Но не си отивай,
    Ерих, и не крачи толкова мрачно към гроба, с тези отпуснати
    на гърба ръце, които приличат на завързани.
    Ерих, остани още малко поне - да погледаш кладата!…
    Ерииих!…

3.

Сега не ми пречете!
Тръгвам
след едно момиче лунно,
от което
лъха
и ще лъха сигурно до края
вечен оптимизъм
и невинност.

Свидетел ще ми бъде
моята съпруга!
- Преди това искам да ви разкажа…

И на мен ми се стори, че лунното момиче плаче. Тогава над долината
    се откърти тежък звън като вик на отлитащото. Той се хвърли
    върху мен изневиделица и аз се свих като от удар. Лунното
    момиче наведи глава и цветът на косите му стана още по-
    лунен. Но аз вече не можех да дишам, не можех да гледам, не
    можех да слушам, аз се чувствах непристойно излишен, аз исках
    да стана невидим, исках да избягам от този камбанен звън, от
    този вик, чието ехо се надпреварваше със себе си през долината
    и не искаше да умира:

“…чуйте, хора, спрете за минутка!…
… жертвите се вдигат и възкръсват…”

Долината кънтеше.
Земята кънтеше.
И небето кънтеше.
Свидетелю, где си?

4.

Лунното момиче направи първата крачка.

И думите не значат вече нищо.
И жестовете стават безпредметни.
Една гримирана планета в минижуп
върти лицето си пред мен кокетливо.
Косите й - сплъстени, още влажни
от оргии, от кръв и сладострастие,
ми лъхат на парфюм, почти сладникав,
примесен с нещо много отвратително…

И ми се повдига.
И на мен.
Вътре в мен
се къса всичко и изгаря всичко
като в пещ.
Виждам точно срещу мене
криво огледало -
а от него
дяволите
прожектират
фантастичен образ:
оня присмехулен динозавър се протяга
бавно-бавно
чак до родната си ера,
бавно-бавно,
със добре премерен ритъм
вяло се поклаща
и налива,
и налива
в гърлото ми крем
от моя собствен мозък.

5.

Каза ли някой нещо?
Или историята малко заеква?

6.

За стъпките към изхода са потребни повече усилия.

7.

И лунното момиче си отиде.
То потъна
в мрака.
Остана само тишината.
И щурците.
И една околност,
подивяла
от дългите
еднакви вечери.

Свидетелю,
върви до мене неотлъчно.
Аз искам да послушям есента,
която диша.
И в собствената си прегръдка да сънувам
огнище,
пепел,
хлад.
И светлина,
която пада от звездите.

1977

© Андрей Димов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
Андрей Димов. Помен за Ариадна. София, 1996.