"ТИТО, ТИТО, ТИТО!"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Най-красноречивата българска персоналистична конкретизация на пословичния сръбски стремеж към "самозаконност" през ХХ в. е титовският мит, който макар и да има у нас мимолетни изяви, оставя трайни следи в българската публичност и има куриозни последици за българската литература след 1944 г. както с оглед официалното му развенчаване, така и последвалите го неформални, скрити или полускрити апологии на Титова Югославия, възприемана у нас за пореден път като по-напреднала и в т. нар. вестернализация, отварянето към Запада по време на Студената война. "Да се види Тито - това е събитие. Да се говори с него - е спомен за цял живот." Това изрича в пътеписа "Под небето на Югославия. Лични впечатления" (сп. "Славяни", 1945) Л. Стоянов, който веднага след края на Втората световна война оглавява писателската делегация (Г. Райчев, М. Петканова, П. Матеев, К. Зидаров, Г. Караславов, В. Андреев, Х. Радевски), изпратена в Белград¹. Там я очакват наскоро демобилизираните Ламар, М. Исаев, Д. Чавдаров-Челкаш и И. Мартинов, които уверяват слушателите на Радио Белград в това, че българо-югославското бойно сътрудничество ще продължи в областта на културата: "Валидното за следреволюционния период и за двете страни тясно преплитане на проявите от политически и културен характер - обобщава В. Чичовска - се отразява и при посещението на българската писателска делегация в Белград. Наред с деловите срещи с дейци на югославската литература нашите писатели са приети от най-видни ръководители на югославската държава и на ЮКП. Това показва, че идеята за културно сътрудничество между двете държави намира подкрепа и от официалните среди в Югославия. На срещата с българските писатели Й. Б. Тито изразява мнение за важното място на културните дейци в българо-югославското общуване. В желанието си да насърчи усилията на културните дейци за по-нататъшно развитие на връзките югославското правителство награждава българските писатели Людмил Стоянов, Младен Исаев, Веселин Георгиев, Пантелей Матеев, Магда Петканова, Ламар и Георги Райчев с ордена "Братство и единство". [...] Би било недостатъчно визитата на българските писатели в Югославия да се оценява само от гледна точка на нейното културно значение, без да се подчертае, че тя дава възможност на югославската общественост спонтанно да изрази (по време на литературното четене на нашите писатели - бел. В. Т.) нови чувства и настроения към българския народ."²

"Нови чувства и настроения" изпитват към народите на Югославия и българските писатели, те също като че повлияни от и истерията на непрекъснатите противопоставяния. Най-напред ги изказват поетите фронтоваци. В стихотворението "През Сърбия" (сп. "Славяни", 1948) на Радой Ралин за първи път проговарят и нашата култура на срама, и нашата култура на вината:

По твоите шосета разорани
минават бавно нашите коли.
Повярвай ни, за всяка твоя рана
и нас започва вече да боли.
И щом съзрем селата разрушени
и чуем за избитите деца,
душите ни загризва угризение,
тъмнеят гузни нашите лица.
Че срещате ни вие като братя,
а вчера бяхме злостни врагове,
че немецът насила ни изпрати
да гоним твойте верни синове.
Със немеца разправяме се вече.
Кръвта не става лесно на вода.
Ще бъдем с вас едно. И в дружба вечна
ще бдим за общата си свобода.

Срещата с братята сърби Р. Ралин превъзходно разкрива в стихотворението "Божич" ("Славяни", 1948) - една идилична картина на сръбската Коледа:

Божич във Белград насред път ни свари.
Беше до пояс снегът навалял.
Белград в тихата коледна заран
беше наистина целият бял.
[...]
Колко обикнахме сръбските хора.
Колко на нас се зарадваха те.
С първата дума "на ти" си говорим,
ние на сръбски, на български те.
Няма го немеца! С хрпабрия Тито
те доживяха подир свобода.
Грей затова по върха на елхите
не витлеемска! Червена звезда!

Показателно за военната тема е обширното стихотворение "Гора Шумадийска" (сп. "Славяни", 1946) от П. Матеев, описващо изпита на смъртта - спасяването на партизанина Бранко от Злота, благодарение на свръзката на дванайсета рота Димо, който убива декавето (офицери, мобилизирани "до края на войната" - бел. - В. Т.) Парушев вместо сърбина:

Вървят си с безбройните грижи.
А тъжното не е само:
поглеж и шегица се ниже,
тъй както се пише в писмо:
- "Тук Дража се бие с Тито,
а Хитлер се с двамата бий.
Бай Ганю ги гледа и пита:
какво ли пък вършиме ний?"

В периода след Втората световна война до разпрата между Сталин и Тито от март 1948 г. и последвалото я през юни същата година решение на Коминформбюро срещу комунистическото ръководство на Югославия българските представи за маршал Йосип Броз Тито обуславят появата на някои типични черти от образа на харизматичния вожд. Представянето на Тито като атрактивна личност с неотразима аура започва да шества из български фикционални и документални текстове и преди, и след срещите с него. Шествието най-често става по страниците на сп. "Славяни" с главен редактор Л. Стоянов. Именно този печатен орган на Славянския комитет в България става главна трибуна за моделиране на образите на Тито както според изискванията на антифашистката естетиката на съпротивата, така и в зависимост от знаковата система на комунистическата идеологема (естетиката на мира и естетиката на напътствията как да се гради щастливото бъдеще). И в двата случая авторите много често включват топоси-те "простота" и "изключителност". Чрез първия образът на Тито се свежда до един от многото, до човека от народа, чрез втория - той се поставя над всички. Според чешкия семиотик В. Мацура в единия случай действа принципът на еквивалентността, при другия - принципът на йерархията³. Именно по този начин е раздвоен образът на легендарния партизански командир и "баща" на ФНРЮ, на новата федеративна държава с комунистически режим, с шест републики и две автономни области, в стихотворението на М. Грубешлиева "Среща с Тито" ("Славяни", 1946):

Та може ли тъй скромно да говори
човекът, който с воля от метал
на цял народ бе свободата дал,
човекът, който днес твори история?
И всички ний повярвахме във миг.
в оная чудна, проста истина,
че дружбата ни в тоя час велик
заяква тъй несъкрушимо-искрена.

По повод на същото стихотворение, съвпадащо и с официалната идеологема, и с актуализираните базови нагласи за близост между българи и сърби, навремето в своя отзив Б. Цветкова посочва (едва ли не досущ в стила на "Ви яко звезди присно сияещи"): "В "Среща с Тито" Грубешлиева рисува образа на югославския вожд, когото легендата е осияла в полумистична светлина (подч. - В. Т.). Той разговаря просто, сърдечно, открито. С прозрението на някакъв съвършен пророк изрича своето "ще бъде" [...]. Думите на Тито вещаят дни на мир и братство, на общ труд и единни усилия за южното славянство [...]."⁴

Според българските възприемателски нагласи от онова време освен немският враг, който е сразен "и там, и тук", бива сразена и неотдавнашната враждебност между българи и сърби, защото - както е известно - врагът за едните по време на Втората световна война е съюзник на другите. Неслучайно в "Писмо до Десанка Максимович" М. Петканова горчиво констатира:

Лежаха дните в кървави обятия,
и двата народа гниха сред вражди;
и като двама неразумни братя
се биха с нож над бащини бразди...

"Тази тежка действителност - заключава Б. Цветкова - е тъй мъчно понятна и еднакво потискаща чадата на сръбската и българската земя, живели с общи спомени за героичното славно минало, трупали сродни приноси в общото славянско съкровище:

"Как можех аз тогава да повярвам,
че ний с теб сме смъртни врагове,
когато двете пишем в забрава
с еднакви букви наште стихове."

Но новите дни ще изличат последния кървав спомен на миналите вражди и погроми."⁵

"Новите дни" и новите страници от все повече отпускащата се в ложето на етатизацията литература най-често възвеличават Тито, покрай него възвисяват образа на югославското партизанско движение и не на последно място свидетелстват за това, че в българската скала за ранговост на съюзниците във връзка с геополитическото отъждествяване и оразличаване ФНРЮ заема много важно и специфично място. В четвърта точка от "Манифест към българския народ", издаден от Националния кометет на ОФ на 29 август 1944 г., например е включено следното искане: "Пълно разбирателство с нашите съседи и специално с народите на нова Югославия (подч. - В. Т.), за изграждане на траен мир на Балканите."⁶ За разлика от българската "фронтова" литература с унгарска тематика преминаването на войските ни през Сърбия почти не привлича нашите мобилизирани писатели (сред малкото изключения бихме споменали разказите на Й. Вълчев "Любовницата", който вплита в интересно разработения тривиален сюжет откъслечна информация затова кой срещу кого се бие в Югославия, "Камбаните на Сремска Митровица" и "Милое", както и разказът "Тунелите" от издадения през 1956 г. сборник "Дни и нощи край Нишава" на Н. Месечков), а пък самата югославска партизанска тема някак странно (на фона на мита за Тито) отсъства от художествени текстове. Тази тема е обект на внимание и комеморация преди всичко в публицистични тестове⁷. И трите горепосочени тематизации като че ли са набелязани в стихотворението на Иван Василев "Тито" ("Славяни", 1947):

Русото момиче пее "Тито"!
Тито шепне горското усое.
Млад поет написа по стените
огнена поема за героя.
Ех да може някой на звездите
би написал: "Тито, Тито, Тито!"
Ти, земя на южните славяни,
с толкоз кръв и сълзи напоена...
Възсияй след ужаси и рани
и погледай вече ясен ден е
и повярвай - идат дни честити...
Имаш ти Димитров, имаш Тито!

Сдвояването "Димитров - Тито", колкото и странно да изглежда та пръв поглед, не се среща много-много в български текстове, интерпретиращи титовския мит. Откриваме го и в стихотворната идилия на К. Георгиева "Белград" ("Славяни", 1948):

[...]
Сега над нас спокоен сняг вали,
изваяна в сребро блести Теразия
и ти не знаеш някъде дали -
в Америка, Европа, или Азия -
човек би срещнал по-прекрасен кът,
където да му кажат топло в здрача,
с безбройни нежни нотки във гласът
единствената само дума: "Брачо!..."
О, нека вред вали спокоен сняг
над улиците светли и площадите! -
Сега най-хубавата тишина
над нашите земи във здрача пада!
И бдят за нас по-нежно от бащите
в мрака снежен Димитров и Тито..

От гледна точка на т. нар. образотворна индексация обаче много по-интересно е едно българско свидетелство за раздвояването на двамата партийни лидери със световна известност. Става дума за мемоарите на Райко Николов "Дипломация на четири очи (1995), който в края на 70-те и началото на 80-те години е наш посланик в Белград:

От паметта ми не са заличени някои спомени за посещението на Тито у нас през 1947 г. в отговор на пребиваването на Георги Димитров в Блед. Бях студент втора година в Юридическия факултет на СДУ. София беше вдигната на крак за всенародно посрещане на скъпия гост. Улиците и площадите й кънтяха от песни и лозунги: "Сталин-Тито-Димитров". Нашият Георги Димитров представляваше малка България, компрометирана заради съюза си с Хитлер, затова и в градацията той беше на трето място, след Тито, който олицетворяваше горда, по-голяма Югославия, наредила се на страната на победителите от антифашистката коалиция на Западните демокрации и СССР в неотдавнашната завършила война. Тогава ме учуди обстоятелството, че по време на престоя на Тито пред входа на бившия дворец, където той беше приет, стояха на пост не български гвардейци, а   ю г о с л а в с к и, о т   н е г о в а т а   г в а р д и я - нещо оскърбително за нашата страна като домакин. Тито ни третираше с пренебрежение, като победена държава. Това беше периодът, когато той и неговите съратници гледаха вече на България като на съставна част от югославската федерация. Техни емисари, особено в Пиринския край се разхождаха като у дома си. По това време от нашите държавни учреждения, научни институти и библиотеки биваха свободно разграбвани и пренасяни в Югославия исторически документи, архиви, ръкописи и хиляди томове литература за миналото на Македония. Дори тленните останки на Гоце Делчев предадохме на скопското ръководство.

Разбира се, споменът на Р. Николов е огласен post factum. Когато се случва геропосоченият мемоарен сюжет, Титовото пренебрежително отношения към нас остава сякаш невидимо за българските очи, пред които се изпречват или ослепителната му външност, или изключителната му уравновесеност, или пленяващата му мъдрост, или затрогващата му сърдечност. Във връзка с посещението на Тито в България по повод подписването на Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и ФНРЮ А. Геров пише репортажа "Тито дойде при нас", а Л. Стоянов - очерка "Й. Б. Тито" ("Славяни", 1947), където четем:

През май 1945 година ние, група български писатели, бяхме приети във вилата на Тито. Той прекара с нас повече от един час в непринуден и сърдечен разговор.

Маршал Тито влезе в залата при нас тъй естествено и просто, както идва приятел при приятели, с онова леко смущение, което говори за душевна чистота. И още първите му думи разбиват официалната отчужденост и създават атмосфера на сърдечност и другарство. Сините му очи ви озаряват с доверие, те ви подкупват с чистия си равен блясък. Лицето му диша здравината на узрял пшеничен клас и цялото му същество издава спокойствие и твърдост, нещо от вечните, благородни традиции на земята. Не напразно един югославски поет казва за него, че образът му е отразен във всеки извор и е изписан върху зеления килим на люшнатите ниви.

Той говори отмерено, мъдро, занимателно. Думите му убеждават толкова, колкото и усмивката му. Мисълта му е ясна, логична и изведнъж разкрива широки перспективи. Той съчетава отвлеченото знание с жизнения опит. Този опит е очевидно изкован във вълненията на едно безкрайно добро сърце, пълно с любов към своя разорен от войната, злочестен народ, който той извади от дъното на пропастта.

А в книгата "Югославия" (1946), написана от Петър Тодоров, който става първия наш посланик в Белград, след преглед на "блестящите отношения" между нова България и Титова Югославия, след споменаване на поредицата от недоразумения и прояви на взаимна враждебност, след обширен разказ за славната антифашистка борба на югославските партизани, легендарният маршал се обрисува по следния начин⁸:

[...] среден ръст, хубава коса, сини очи, дълбок, чист поглед, няколко леки вдлъбнатини по лицето от честите бури в живота - мъжествен, малко сурова красота! Гласът мек, спокоен; ни следа от раздразнителност или потиснато недоволство, - пленителен събеседник!... Облечен извънредно просто, но изящно..., цялата природа на този човек излъчва топлота и задушевност.

В мемоарите си, писани през 1949 г., които "Фотоника" предстои да издаде под заглавие "Лични свидетелства", включващи частта "Моята мисия в Югославия"⁹, П. Тодоров след няколко срещи с Тито в края на 1944 г. отбелязва:

На мене лично Тито вдъхва доверие като държавник и човек. Той не е нито Пашич, нито Александър Караджорджевич, които създадоха сръбската Югославия. Тито е по рождение хърватин, по идеи интернационалист. Претопена в толкова много кръв, днешна Югославия изглежда очистена от сръбския шовинизъм (подч. - В. Т.).

От публикуваните досега мемоари на видния политик, общественик, публицист и... историк, автор на много занимателно написаната и от научна, и от популяризаторска гледна точка дилогия "Погромите на България" (1930), която остава някак забравена и от социалистическата, и от постсоциалистическата ни историография, става ясно, че в периода октомври 1944 - януари 1945 г. пропадат плановете за създаване на Българо-югославска федерация. Основният спъникамък е "въпросът за паритета на бъдещата федерация", т.е. въпросът за принципа на федериране: нашата представа е България + Югославия като две цялости, а на Тито, за когото обединението на балканските славяни "е била винаги негова най-скъпа идея" - равно участие на всички единици на ФНРЮ, от една страна, и България, от друга страна. В хода на разговорите - без да крие менторските си наклонности - маршал Тито уведомява П. Тодоров и за югославското недоумение относно непоследователната линия на българските комунисти по македонския въпрос.

Една година по-късно самата българска опозиционна пропаганда осъжда "официално заетата от Отечествения фронт нихилистична позиция по националния въпрос"¹⁰. През есента на 1947 г. "в условията на неуредено външнополитическо положение на България и под натиска на хегемонистичната националистическа политика на Югославия в безпрецедентен разрез с историческите процеси се възприема твърдението за формиране на македонска нация на територията на НР Македония, за органическа част от която се обявява и населението на Пиринския край"¹¹. През февруари следващата година публично е известена т. нар. културна автономия на Пиринския край. По повод на това, че още от есента на 1947 г. там са допуснати учители и книжари от Скопие, провеждащи активни денационализаторски мероприятия, които силно уронват националното ни достойнство и българските интереси в цялост, В. Чичовска отбелязва: "Обективно погледнато, то е акт, който разстройва атмосферата на доброжелателство и на конструктивно, равноправно общуване, към което се стремят българската интелигенция и огромната част от югославската културна общественост [...]."¹² Във връзка с този нов етап във фрустрирането на българските участници в българо-сръбския диалог, свидетелство за което дава и преброяването от 1946 г., в хода на което около 180 000 души от Пиринския край са заставени от решение на БРП (к) да се запишат по национален произход "македонци", Р. Николов по-късно с нескривана горчивина заключава¹³:

Не ми е известен друг прецедент в историята, когато правителството на една държава да е принуждавало част от населението си да се откаже от своята национална принадлежност и при преброяване да посочи друга, измислена и натрапена му. Изглежда само в страна с недостатъчно развито национално чувство (подч. - В. Т.) би могло да се случи това, което стана тогава в Пиринския край.

В един красноречив документ от онова време - Доклад на члена на ПБ на ЦК на БРП (к) Владимир Поптомов, - изнесен пред конференция на разширения състав на околийските комитети на ОФ от Пиринския край на 25 април 1948 г., се съдържа следната констатиция, която е блестящ пример за атипичното в българо-сръбския диалог очерняне на своето и своите за сметка на сръбскостта. Тя е направена, след като са заклеймени някои деятели, чужди агенти и шпиони, които противопоставят Тито на Г. Димитров и обратното, мътейки по този начин главите на хората от Пиринския край¹⁴:

Отсъствува у нас последователна бдителност и против прояви на тесногръд български национализъм и дори на великобългарски шовинизъм и в някои отечественофронтовски среди. Трябва открито да си признаем, че макар отечественофронтовската власт да продължава вече повече от три години, все още в нашите учебници по история, география и други науки ще намерите значителни остатъци от националистически и шовинистични изкривявания. Така например по отношение на националностите, които населяват България, в нашите географии ще намерите всички други, но не и македонци. Също така Пиринският край там не се отбелязва като македонски край. Сериозни изкривявания вие ще намерите и в учебниците по история. Това са, разбира се, наши големи минуси и опущения, на които ние, отечественофронтовците, трябва да обърнем сериозно внимание и вземем решителни мерки за тяхното премахване.

Благодарение на разрива между Сталин и Тито - както е известно - до такива "решителни мерки" все пак не се стига, но за сметка на това именно оттогава насам продължава БЪЛГАРСКИЯТ ИМОБИЛИЗЪМ (застой, неподвижност, а в конкретния случай и затруднена възможност за адекватно отреагиране) по темата "Македония", възприемана като част от българо-сръбския диалог¹⁵. Затъването в имобилизма изцяло преодпределя и българските представи за сръбскостта и нейните образи както в първите години след скъсването на отношенията между ревизионистична Югославия и комунистическия блок, така и по времето на Титовото лидерство в общността на необвързаните държави. Освен нашите официални плахи проговаряния в отговор на гръмогласната и оперативно проявяваща се югославска външна политика се оформят български неформални представи и образи, които в една или друга степен се свеждат до едно скрито бленуване по Запада, респективно до възможността да избягаш през Югославия на Запад или чрез Югославия да си "доставиш", или пък да си въобразиш Запада. В отличие от споменатия имобилизъм през 60-те - 80-те години кристализиралите в еждневния културно-битов диалог представи и образи на практика свидетелстват за една мобилност в неформалния диалог между българи и сърби. Според автора на "Задочни репортажи", който избягва на Запад през Югославия, Белград (наред със Западен Берлин) се превръщат в обетовани градове, призвани да задоволят новопоявилия се в началото на 60-те години български глад по западни вещи. В "Легендата Запад: вещите" Георги Марков констатира:

В епохата на липсващите женски чорапогащници у нас мнозина от тези граждани (високопоставени служители на Вътрешно и Външно министерство, както и на други държавни учреждения - бел. В. Т.) позлатиха ръцете си. Имаше два лесно достъпни по онова време пазара - Белград и Западен Берлин. [..] Спомням си, когато веднъж в Белград исках да си купя часовник, продавачът ме попита: "Колко часовника?" "Как колко! Един!" - казах аз. Продавачът се изсмя и на звучен сръбски език ми каза, че предишната седмица Пижето (дясното крило на ЦСКА Миланов) купил "триста комада". След часовниците дойде ред на дамско бельо и козметични артикули, по-късно настъпи царството на магнетофоните и транзисторите, на дрехи, на кухненски апарати, напитките, и кулминацията на контрабандата щяха да бъдат леките коли.

За Светлозар Игов "легендата Белград" се свързва с книгите¹⁶:

През ранната пролет (на 1968 г. - бел. В. Т.) за една седмица ми дойде на гости в Белград Николай Кънчев. Той беше единственият българин, който не ми отрови живота с молби да го водя на стриптийз или по магазини. Едва успях да го заведа веднъж на кино - "Бони и Клайд". Останалото време прекарвахме в разходки из книжарниците. Николай купуваше своите любими - познати и още непознати - поети и после вкъщи трупаше нарастващото купче книги и му се любуваше така, както децата се радват на новите си играчки.. На заминаване най-сетне склони за пием по едно кафе на Калемегдан. Беше топло и слънчево пладне и отвъд реките тънеше в пролетна мъглица огромната панонска низина. Оттук започваше Европа. Нашата белградска приятелка Беба ни закачаше: "Толкова ли срамежливи с жените сте вие, българите?". В София Николай съвсем не беше от "срамежливите". Но не само книгите тук го отвличаха - просто Беба не му хареса. И мен книгите ме отвличаха от жените.

Синтез на двете мании, обединяване на двата мотива, полагащи Белград в митологемните и идеологемните рамки на вестернализацията (респективно американизацията), прави главният герой на "Германия - мръсна приказка" (1993) от Виктор Пасков:

Югославия.

Понякога в ръцете ми попадаше някое югославско поп или порно списание, след като бе обикаляло месеци из София. Разглеждах го с любопитство и недоумение; невероятно ми се струваше, че всичко това е на една крачка от мен...

[...] Как да ми се пътува през Румъния?

Не, наистина имах късмет, че тази година не бяхме скарани със сърбите въпреки шибаното им поведение около чешките събития.

Йосип Броз Тито пак беше най-добрият приятел на българския народ (подч. - В. Т.) след онзи руснак, разбира се. Той милостиво ни разрешаваше да минаваме транзит през лъскавата му федерация и да се пукаме от завист - Югославия бе с репутацията на балканска Америка. Там имаше всичко: джинси, порно, уредби, плочи, музика. Носеха се легенди, че имало и бардаци. Там никой не те арестуваше, ако носиш дълга коса и слушаш Битълс. Те можеха да пътуват, където си искат - в Париж, в Ню Йорк... където си искат! Сърбите бяха хора първо качество. Може би не като немците, но имаха свобода, западно влияние, нобелов лауреат (подч. - В. Т.). Това ми стигаше.

Любопитно е в края на тази подглава да видим какво му стига да знае за Сърбия и сърбите на един висш дипломат от кариерата, какъвто е Р. Николов:

След като сме прекарали тук четири години, можем да кажем, че сърбите се различават от нас и по това, че те много лесно се поддават на шовинизъм, който не е нищо друго, освен краен национализъм, примесен с чувство за превъзходство и недружелюбие спрямо съседите и с амбиции за национално величие, което не е характерно за българина. У сърбите рефлексът за солидарност в името на една цел или кауза, издигната като национална, е много силен, и те са готови упорито да се борят и да понасят жертви за нея, без да изпадат в униние при първите трудности и неуспехи. Нихилизмът, който понякога ни завладява в България им е непознат. Движени от стремежа за Велика Сърбия, те постоянно териториално са се разширявали и така са създали, под своя доминация, това, което представлява Югославия. Трудно е да се отрече, че са по-непокорни от нас. Не понасят чужда страна да им натрапва волята си. Ето защо те рискуваха да бъдат окупирани със сила от Хитлер, предпочетоха това, отколкото да му се подчинят и след това организираха едно от най-мощните партизански движения в Европа срещу него, давайки много жертви.

Когато обаче Втората световна война завърши, сърбите ликуваха, наредени на страната на победителите в нея, а България се опозори със съюза си с хитлерова Германия и се прости с ефимерните си придобивки, които за момента този съюз й бе донесъл.

БЕЛЕЖКИ

1. Чичовска, В. Международната културна дейност на България 1944-1948. С., 1990, с. 57. [обратно]

2. Пак там. [обратно]

3. Macura, V. Stastny vek. Symboly, emblemy a myty 1948-1989. Praha, 1992, s. 42. [обратно]

4. Цветкова, Б. Славянски мотиви в творчеството на Дора Габе, Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева, Магда Петканова и Бленика. - Славяни, 1947, кн. 1-2, с. 65. [обратно]

5. Пак там. [обратно]

6. Цит. по Д. Казасов. Бурни години 1918-1944. С., 1949, с. 761. [обратно]

7. Ланков, Н. Героичната борба на югославските народи. - Славяни, 1948, кн. 2,, 67-69; Козовски, Ф. Денят на югославската армия. - Славяни, 1947, кн. 9, 341-343. [обратно]

8. Цит. по Л. Ц. Петър Тодоров - "Югославия". - Балкански преглед, 1946, кн. 3, 115-116. [обратно]

9. Сега, 13. XI. 1999, с. 19.; 20. XI. 1999, с. 19.[обратно]

10. Чичовска, В. Цит. съч., с. 245. [обратно]

11. Пак там. [обратно]

12. Пак там, с. 246.  [обратно]

13. Николов, Р. Дипломация на четири очи. С., 1995, с. 12.  [обратно]

14. Цит. по Съдът над историята. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, З. Николова, Ц. Величкова. С., 1995, с. 400.  [обратно]

15. Понятието "имобилизъм" се използва за пръв път като характеристика на нашатга политика към Югославия от Р. Николов. Цит. съч., с. 20.  [обратно]

16. Игов, С. 1968. - Септември, 1990, кн. 8, с. 7. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.