I. "СЛАВНИЙ САМОЗАКОННИЙ НАРОД СЕРБСКИЙ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Макар и да не обичаме добродетелта на другите, ние й се възхищаваме, уважаваме я, и я препоръчваме. Това не са само лични, частни чувства, те са общи за цели народи...
Д-р Иван Селимински

През 1856 г. д- р Селимински се опитва да отговори на въпроса "как трябва да разбираме нашето Възраждане" и, изяснявайки съотношението между цивилизация и робство, косвено ни дава за пример пословичната сръбска юначност: "И ако един цял народ се възпита така, военно, той спечелва почит и уважение. Да вземем например влахо-молдавците и сърбите. Първите са мекушави, а вторите - войнствени. Първите останаха под опеката на великите сили, а вторите проявиха твърдост в нравите си и напълно запазиха придобитите си с оръжие права. През последната Руско-турска война (1853-1856) сърбите, макар и да бяха заплашени, не допуснаха нито Турция, нито Австрия да влезе в страната им, докато влахо-молдавците, обхванати от разкош и мекушавост, постъпиха подло, заради което бяха измамени и презрени от представителите на великите сили.¹ За юначна Сърбия д-р Селимински говори и в очерка "Политиката на Русия и на великите държави към Турция и подвластните й народи" (1859): "За останалите поробени славянски народи в тези две държави (Черна гора и Сърбия - бел. В. Т.) е скрит електрическият заряд за извоюване на политическата им независимост."²

Че това българско говорене не е самоцелно, а промислено с оглед на семантичното оразличаване "решителност - мекушавост" и издигането на първата съставка в образец за подражание, свидетелства и образната конкретизация на горепосочения "електрически заряд" в стихотворението на Константин Петкович "Български войн" (1855):

Народ сръбски, близу до вас е,
Братска ръка ще ви пружи,
Кога чуйе можин ваш глас,
Ще потръчи да се сдружи!

Представата за помощта от "сестра Сърбия" е характерен вариант на българския фатеркомплекс или на синдрома "Покровителство". Постепенно през 60-те и 70-те години на XIX в. тази представа придобива характера на митологема, на част от българския сърбофилски мит, макар и да не се превръща в ритуално очакване като това на "Дядо Иван". Красноречиво доказателство за подобно преобразуване намираме в "Пътуването ми по Сръбско 1873". В този стихотворен пътепис Бачо Киро обобщава:

Читателю,
такваз е Сърбия, онакваз,
но пак е по-честита от нас:
Тя се казва свободна Сърбия,
затуй е от нас по-ихтибарлия.

Със завидна наблюдателност и народопсихологическа вещина белочерковският просветител и комита оразличава и сдвоява българи и сърби, като не пропуска да отправи пожеланието "да бъдем свободни кат наште акрани", обвързвайки го обаче не с друго, а с провиденциалистката схема за божието вмешателство "Дано господ по-скоро поможе".

Бачо-Кировото "дано" ("по воля божия") е предшествано от един друг твърде показателен за нашето възрожденско сърбофилство оптатив, от една друга настойчива пожелателност, която е последица от по-рано зародилото се у нас упование в сръбскостта - в просветата на "славний самозаконний народ сербский". Много симптоматично е обстоятелството, на което първа обръща внимание Н. Данова, че Константин Фотинов навремето въвежда в новобългарския език чрез "Любословие" термина "самозаконие", превеждайки от гръцки думата "автономия" и определяйки с него не нещо друго, а тъкмо сръбския политически живот от 20-те - 40-те години на XIX в.: "С явна симпатия е описана Сърбия, като се посочва, че някога тя е била свободна християнска държава, а сега - васално княжество. Фотинов не пропуска да спомене, че сърбите се радват на свобода на вероизповеданието и на свободата да си избират владетели. [...] За "славний самозаконний народ сербски" Фотинов разказва и в "Любословие" и разказът му недвусмислено има целта да посочи примера на съседния народ. Подчертавайки успехите на сърбите в духовното развитие, Фотинов не се стърпява и възкликва: "Дано би ся сподобил и болгарский народ за такова общенародно образова-ние!"[...]."³ Очевидно и Фотинов, и Бачо Киро използват сръбскостта като повод за поощряване и обнадеждаване. И двамата извеждат на преден план сръбското "самозаконие" като пример за подражание, "обличайки" - казано с метафората на К. Станева⁴ - Българското възраждане и с представите за свободолюбието на сърбите.

Правят това с явна употреба на сърбофилски оптативен изказ, правят го като че ли в разрез със сърбофобските фрагменти на Паисиевата схема, която, както вече посочихме, първа еднозначно идеологизира българо-сръбския диалог. "Паисий удвоява разказа за българската история с разказ за историята на другите (сърбите) - прецизира Л. Михова. - Тук за пръв път отношението НИЕ/ТЕ е ясно полемично изведено."⁵ Хилендарският монах легитимира българското минало сякаш за сметка и на историята на сърбите, чиито крале "не са имали градове, нито се знае кой от тях где е седял". В тенденциозно изградената схема на Паисий, в голяма степен основаваща се на негативизирането ("отцеубийци и насилници") и маргинализирането ("малко, много тясно и просъществувало късо време крал-ство"), има сравнително малко неутрални, безпристрастни, типични за историографския изказ номинални описания и характеристики. Още по-малко пък са положителните оценки и изводи:

Правили хубави манастири и черкви и имали голяма ревност в благочестието; с това се прославили на земята и пред бога.

С "кралската" сърбогема Паисий на практика пръв в новобългарската книжнина започва играта на непознаване и на минимално познаване на сръбскостта. Успоредяването на българската и сръбската историческа памет му служи като стимулатор на нашето народностно въображение. Интересното в случая обаче не е това, че той не театрализира сръбските индивидуални съдби и изобщо сръбската колективна съдба, а това, че прави тъкмо обратното, банализира ги било като акцентира върху черното като оценъчен знак, било като ги скрива под булото на историографския срам и мрак, само и само да порозовее още повече образът на славното българско Минало. Очевидно в разрез с това, което знае, или има възможност да узнае, Паисий - освен всичко друго - става и родоначалник на една образотворна тенденция, на първия имаготворен мораториум върху сръбскостта. Крайно време е да се каже, че не някой друг, а тъкмо той пръв икономисва истината заСърбия и сърбите, правейки се на незапознат, на неразпознаващ, на недочел, нечел или изобщо - "ни чул, ни видял" и някак си от само себе си, без да иска, приложил логическия похват reservatio mentalis. Показната неинформираност на Паисий най-добре личи в премълчаването на т. нар. Златна легенда на сръбската история, сакрализирането на държавността чрез издигане в култ владетелската династия на Неманичите, както и в информационната оскъдност спрямо масово разпространения Косовски цикъл.

Но далече преди Паисиевото стигматизиране на сърбите с отрицателен знак могат да се открият ярки славословни прояви на български книжовници към сръбскостта. Подобни своеобразни сърбофилски "общи места" има и в българската литература след Паисий. И в двата случая тази топика е следствие на българските вглеждания в опитите на съседите да постигнат и удържат "самозаконие", т.е. последица е от действието на т. нар. трансвалвация (Н. Фрай, Ц. Тодоров), разбрана като процес, в който "човек, обогатен от контакта с другия, насочва погледа към себе си"⁶. Вярно е, че българската трансвалвация на сръбскостта не е кой знае колко срещано явление, като се има предвид противодействието на българския сърбофобски мит, който повечето пъти е по-силният, по-яркият мит в сравнение със сърбофилския. Вярно е обаче, че трансвалвация има и тя е много показателна както с оглед разпознаването на сърбите, така и с оглед на самопознанието и самопреценката. Те понякога водят и до самокритика, но по принцип се правят рядко и винаги в зависимост от политическата конюнктура, от официалната констелация, поради което трудно се изговарят публично, а още по-трудно в художествен контекст. (Тук само в скоби ще отбележим, че неслучайно от сто и един български писатели, анкетирани в последно време⁷, само един посочва сръбския в отговора на въпроса "Кой чужд народ ви е симпатичен?" - "Сърбите - отвръща Н. Хайтов, - че не се предават.")

БЕЛЕЖКИ

1. Селимински, И. Избрани съчинения. С., 1979, 150-151. [обратно]

2. Пак там, 221.[обратно]

3. Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. С., 1994, с. 248; Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците... - Във: Връзки на съвместимост и несъвместимост..., 83-84. [обратно]

4. Станева, К. Апология на българското. Творчеството на Георги Раковски. С., 1996, с. 6. [обратно]

5. Михова, Л. Българските календари. Пловдив, 1995, с. 44.  [обратно]

6. Вж. подробно по този въпрос у С. Атанасов. Цветан Тодоров за текста и културата. - Литературна мисъл, 1995-1996, кн. 1, с. 47. [обратно]

7. Сарандев, И. Изповеди 101 х 31..., с. 247. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.