"СЕСТРА СЪРБИЯ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

В статията "Сърбия и нашето освободително движение" (1875) Христо Ботев посочва, че редица обстоятелства (съседство, "уважителна многочисленост", характер и трудолюбие, "симпатиите на сичкият почти образован свят" и др.) предопределят ролята на България и Сърбия като преки и законни наследнички на "европейския Кашемир":

[...] а тие две сестри отдавна вече са в състояние да кажат на своите белисани и червисани стари съседки, че тие са двете хубавици, които трябва да разделят ябълката на раздорът и отавна вече би трябвало да плеснат с ръце и да се прегърнат в името на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на които е основан животът и на българинът, и на сърбинът.

Констатацията, че двете сестри "отдавна вече са готови" с мнението си по разплитане на гордиевия възел - Източния въпрос - е немалко преувеличена.

В подтекста на тази хипербола обаче можем да открием указание за това, че двете хубавици се подготвят за това отдавна и някак си в своебразна взаимообвързаност. Известно е, че след края на сръбската национална революция от първите три десетилетия на XIX в. и възникването на автономно Княжество Сърбия българите тръгват към Европа - независимо от поетите други пътища - и с една нескривана просръбска нагласа, породена от обстоятелството, че получават възможности да участват в един ДУХОВЕН МЕТАБОЛИЗЪМ заедно с по-напредналите в борбата с вековните поробители, в научната, просветната и изобщо книжовната сфера западни православни съседи. И с "брачята" от Белградския пашалък, и с т. нар. австрийски сърби.

Става дума за едно активно българско търсене на сръбска благосклонност в духовната сфера - в "истинските огнища на балканското книгопечатане"¹ Белград, Земун, Нови Сад, в издаването на периодика, в отпускането на стипендии за български ученици и студенти, в изпращането на сръбски учители у нас и пр., и пр. Едно наистина интензивно търсене, чието показателно начало полага Паисий с идването и престоя си в седалището на Сръбската митрополия в Австрийската империя - Сремски Карловци: "Но книгата на Паисий - с право уточнява по този повод Н. Драгова - бе възможна само след пребиваването му в Сремски Карловци. Там Паисий си попълва съществуващата по онова време информация за история на българите. Там намира руския превод на Мавро Орбини "Книга историография". Там се вдъхновява от онези страници на "Стематография", които отбелязват миналото величие на българите и повежда дискусия със страниците на същата книга, посветени на сръбската история."² Сред десетките примери на проявена сръбска благосклонност към българското възрожденско книголюбие и изобщо ученолюбие бихме посочили имената на К. Пейчинович, Н. Карастоянов, Х. Павлович, Н. Х. Йованович, Н. Рилски, И. Богоров, Н. Бозвели, К. Фотинов, Н. Геров, Й. Груев, С. Доброплодни, Х. Г. Данов, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Ц. Гинчев, Д. Маринов и др. Бихме откроили и сръбските обвързаности на Н. Рилски и Н. Бозвели, които създават "здрава културна и чувствена връзка с тогавашна Сърбия и по тоя начин са трасирали пътя, по който нашата интелигенция от средата на XIX в. почна да върви искрено - пътя на романтично чувство към Сърбия, което чувство е подкрепил успешно Милош Обренович"³. На това място е необходимо да напомним известното обстоятелство, че "личността на сръбския княз (Милош Обренович - бел. - В. Т.) е възхвалявана почти без изключение от авторите на всички издадени в Сърбия български книги"⁴. Иска ни се да припомним и това, че първата си книга Х. Г. Данов издава през 1855 в Белград, където си купува и "разни антитурски книги на сръбски език, портрети на сръбски и руски политически мъже и други картини"⁵. А Й. Груев намира "полезни четива и във вестник "Србске новини", който получавах, за да уча що става по света"⁶.

На 20 май 1857 г. учещият в Белградската гимназия Цани Гинчев пише писмо на Раковски и го умолява⁷:

Недейте ме оставя, господин Саво, защото, ако няма такива родолюбци като Вас, аз ще пропадна, не ще да бъде нищо от мене. Опомнете се на Доситея (подч. - В. Т.) как са го препоръчвали такива родолюбци, па е свършил науки и станал най-знаменит готово в Европата человек. И той е бил сиромах като мене, и той се е мъчил, както се мъча и аз като грешен дявол за любов рода българскаго, но ако не се мъча аз и други, и трети, какво би било от ония невинни прости люде.

Преди да акцентираме върху два значещи факта от тази симптоматична молба, бихме искали да подчертаем обстоятелството, че за разлика от нефикционалната литература, където преобладава положителният образ на българския ученик (студент) в Сърбия (особено характерно е оценностяването му в "Спомени из моя живот или моята биография", писани от Д. Маринов през 20-те години на ХХ в.), в българската художествена литература през Възраждането доминира негативният, окарикатуреният образ. Съдим за това най-вече по третата картина "из българския живот" на Л. Каравелов - "Прогресист" (1875):

Щом Иван Чучулигата пристигнал в Белград, то се явил пред своите бъдещи професори и обявил им, че е дошел в Сърбия не да изцеди всичката есенция на техните мъдрости, а да се приготви надве-натри за учител на съвършено слепия още български народ. - "Нам (на българите) не трябват нито философии, нито дълбоки учения - говорил той. - Аз ще бъда учител на едно първоначално училище. Научете ме само онова, щото ще да ми бъде полезно.

Професорите проявяват великодушие и решават да му дадат повърхностни знания, "защото намирали доводите му за изключително логически". В края на учението обаче Иван Чучулигата бил заплашен да се завърне в родния Лясковец само с един "полуатестат" за учител само в първоначални училища, а това означавало семеен крах и срам. Съгражданинът ни "плакал, скубал косата си", изобщо "молил се така", че професорите затворили и двете си очи и му дали цял атестат. Тогава Иван писал до лясковската община, оплаквайки се от лошото качество на професорите в Белград и молейки да му осигурят стипендия за учение във Виена.

Но да се върнем към молбата на Ц. Гинчев. В приведения епистоларен откъс особено впечатление правят две неща: първото се свежда до емблематичното позоваване на името на инициатора и главния представител на Сръбското просвещение Доситей Обрадович; второто се свързва с тогавашната българска ценностна система, според която учеността е форма на европеизация. И наистина, особено в първата половина на XIX в. Нова Сърбия очевидно става още една българска посока към цивилизационния Запад, към просветителството и романтизма, ако конкретизираме фактите и фигурите, особеностите на духовното общуване. Достатъчно е само да споменем уникалната българистична намеса на Вук Караджич и придобилият невиждана популярност (както никой друг сърбин дотогава) у нас Доситей Обрадович. През същия период, когато българите откриват частично Запада чрез сръбски очи, Сърбия първа на Балканите повежда решителна борба срещу Османската империя, при това - "въпреки пасивността на Европа"⁸. В тези сръбски уроци по извоюване на независимост по време на Първото (1804-1815) и Второто (1815-1830) въстание, предвождани съответно от Караджордже и Милош Обренович, вземат участие и немалко българи, които отблизо наблюдават как се кове сръбската автономия. Представите на българските наблюдатели за това как на практика се воюва за свобода претърпяват странна, но показателна промяна в историческия роман на К. Петканов "Индже войвода" (1935), където вече се явява и фикционалният - по-точно казано - фантасмагоричният образ на сръбските войводи.

Това според Г. Цанев се удава най-добре на типичния петкановски герой Вълко Бимбелов: "Увлича се дотам в своите патриотични блянове, че понякога съчинява случки и сам започва да вярва на измислиците си. "В увлечението си - четем на едно място в романа - той улови Маринча и без да иска скрои цяла лъжа": през Факия (родното му село) уж минал една нощ на кон "странен човек", който имал около ръкава си "два пръста злато", и му съобщил, че иде от Сърбия, дето се срещнал с Карагеоргиевич и Милош Обренович: "те му разправили как освободили Сърбия": събрали десетина хайдушки чети, обрали хазните, изклали султаните и деребеите и забили сръбския байрак. Тук, разбира се, сръбското въстание, което избухва през 1804 г. под ръководството на Карагеорги, е предадено доста произволно. На друго място в романа Вълко дори казва, че сърбите вече се били освободили и че си имали държава и цар. Вероятно героят на Петкановия роман (чието действие започва 1805) да е чувал нещо за сръбското въстание, в което са участвали и българи. Но го съобщава посвоему - с всичките тия фантазии Вълко цели да посочи какво трябва да правят и българите."⁹ Измислицата трябва да послужи на националната идея, на изместването на наблюдателската позиция с жертвоготовен героизъм. "Сръбската национална революция - с основание обобщава К. Манчев - оказва силно въздействие върху сръбското общество в национално-психологическата област. Заражда се чувството на национален патриотизъм, сърбинът вече е готов за борба не само за освобождението на своя край, а и за освобождението на цялото сръбство. Освен това сърбинът вече не се бои от турчина, той се е научил да воюва и побеждава, и да гине."¹⁰

За сръбското културно влияние у нас през XVIII и първата половина на ХIХ в. подробно пише в "История на новата българска литература" Б. Пенев, който пръв конкретизира и възприемането на личността и трудовете на Обрадович в България. За нашия разказ дотук е много показателен изводът на Б. Пенев, че тъкмо съпричастността ни със сръбската духовност през този период сближава "до известна степен България със западната образованост"¹¹. Боян Пенев пръв обръща внимание и на това, че в "белградската повест" на Л. Каравелов "Крива ли е съдбата" (1869) "чрез устата на героя Любомир Калмич Каравелов се произнася и с възторг за водителите на сръбския народ, между които поставя и Доситея"¹²:

Ето, на мене също тъй ми е по-скъп Караджордже, Милош, Вук Караджич, Доситей, отколкото всички Неманичевци и Бранковичевци (средновековни сръбски династии - бел. В. Т.) с тяхното ефемерно величие. Първите са хора светски, които показаха на цял свят лицето на сръбския народ такова, каквото е; показаха неговото величие, неговото геройство и неговите способности, показаха, че и сърбите са хора, и то хора много по-добри от английските батраци и руските мужици. А последните със своите превратни понятия и своенравни прояви доведоха нашия народ до крайно унижение и тогава го продадоха на турците, да робува пет дълги века, да робува, та името му да се затрие. Извършиха това и легнаха в земята с всичкото си величие, всичката си слава, а славата на ония първи герои никога няма да умре, докато има сръбски народ.

Като оставим настрана наново възпроизведената "кралска" сърбогема на Паисий, трябва да отбележим, че Б. Пенев много проницателно обвързва чрез този цитат споменатия българо-сръбски духовен метаболизъм с постепенно засилващо се българско упование на "Сестра Сърбия" като закрилница, като покровителка на поробените българи. Това обвързване не убягва и от погледа на Д. Маринов¹³:

Сръбската нова държава, основана в границите на Белградския пашалък, беше за нас - българите и за македонците, па и за бошняците и херцеговците, ново огряло слънце, Балканский Пиемонт, отдето щеше да светне светлината на политическата свобода на всички.

Гимназията в Карловци и Лицеят в Белград са свивали под крилете си сръбският дух и сръбската мисъл, та сърбите почнаха най-рано от всички да работят върху сръбската наука, върху сръбската история, сръбската география, сръбската етнография, и с тая наука те повлияха дори върху нашето пробуждание. Ние не забравяме великите сръбски учени мъже и дейци: Раича и Караджича, които са принесли принос и в нашата книжнина.

Във връзка със споменатата обвързаност на българските търсения на сръбска благосклонност в духовната област с очакванията да се разреши нашият фатеркомплекс чрез Сърбия, много показателен е изводът на Б. Пенев по повод зависимостите на Раковски с нашите съседи: "И тъй в сръбска среда, в общение със сръбския духовен живот, Раковски бива поощрен за по-нататъшна и по-плодотворна просветителска дейност, разширява и определя по-ясно както литературните си, тъй и обществените си и патриотически идеали."¹⁴ Не е излишно да посочим на това място, че българите са били и подканяни по всевъзможни начини да търсят сръбска благосклонност и са улеснявани в тези начинания. "Известно е - сочи Б. Пенев, - че сръбските движения срещу Турция в началото на 60-те години пробуждат у българите надежда за освобождение и една част от българската емиграция във Влашко и Сърбия взема живо участие в тия движения. Самото сръбско правителство се е домогвало да привлече на своя страна българите, като им е давало големи обещания. Българите са се надявали, че сърбите ще им помогнат, щом си извоюват свободата си."¹⁵

Представата на българите да се видят и те - подобно на сърбите - "сами на глава" задейства определени имаготворни механизми. Най-характерен е образът с окуражаването чрез сръбския пример в "Хаджи Димитър Ясенов. Драма от пет действия" (1872) от Л. Каравелов. Дядо Никола, "такъв един българин, когото никой не знае отде е и що прави", още в началото назидава главния герой:

Пари, мой синко Димитре, господ няма за ни спусне от небето. Ние още петстотин години да се мъчиме, то пак няма да добиеме ни пари, ни пушки, ни барут, ни куршуми, ако само сгърнеме ръце и да чакаме наготово. Захванете се вие за работа, и сичко ще се намери. Сърбите са по сиромаси от нас; но Черни Георги и Хайдук Велко с черешов топ освободиха отечеството си.

В пето действие от един старопланински водопад излизат три самодиви и се доближават към спящите под едно дърво Стоянка и баба Койка. Третата самодива, обявила се за "най-необходимата", за "богиня на живота", призовава България да сподели "нуждите си". България излиза изпод земята в лошо настроение от внезапното събуждане и провежда с нея следния диалог:

България. Свобода.

Третята самодива. Свободата не се дава, а зема се ножът в ръка.

България. Научи ме как да се захвана за работа.

Третята самодива. Земи пример от Сърбия и от Кара Георги.

България. А що е направила Сърбия? Кой е тоя Кара Георги? Да не е някой нов юнак? Аз зная княза Лазара, Милоша Обилича и Вука Бранковича; а за Кара Гергия никога не съм слушала.

Третята самодива. Петстотин години са се изминали! Сърбия, както и ти, беше покорена от турците; но тя се събуди и строши вече робските окови. Време е да се събудиш и ти.

България. Помогни ми и научи ме на ум и разум.

Третята самодива. Когато Кара Георги повдигна байрякът, той уби баща си и обеси брат си!

България (уплашено). Уби баща си и брата си!

Третята самодива. Това беше необходимо. Който иска да добие свобода и щастие, той трябва да унищожи сичко, щото е противно, и сичко, щото е враждебно на народното движение. Отечеството и народът трябва да стоят по-горе и от баща, и от майка, и от братия. Другояче се не може. [...] най-после, ако Кара Георги да би пожалел баща си и брата си, то в Белиград и до днес би царували турците и набивали би раята на кол.

Същият образотворен механизъм действа и в романа на Ц. Гинчев "Женитба" (1892). Добри, един от синовете на дядо Стоян, води невестата си Цвета из покрайнините на Търново и й напомня:

[...] и сърбите били като нас под турците, ама сега са отървани [...]. Ама де го у нас Кара Георги, хайдут Велко? [...] Сърбите едно време, когато се освобождавали, един такъв издайник гръцки владика, знаеш ли как го обесили? Разцепили един бряст, пъхнали му врата между него, пуснали бряста, той го удушил като мишка в капан. Тъй се пада и на тоя дявол издатник [...] Ама няма, както ти казах, такива юнаци като Кара Георги и княз Милоша [...].

Тук трябва да споменем, че още Каравелов неведнъж в свои статии и фейлетони обвръзва сръбския пример за освобождаване от турците със сръбския пример за неутрализиране въздействието на фанариотския клир. Така например в "Правителството се е заело да ни помири с патриархът" (1874) той посочва:

Сръбският народ е страдал така също цели столетия под игото на фанариотите, следователно тоя народ е в състояние да оцени българските требования и да защити справедливостта. Безсмъртният юнак Кара Георги е закопал живи няколко души фанариоти, защото тия безчестни изроди са пасли Христовото стадо само за това, за да го предадат на турците и да получат от тях по едно джубе и по един "аферим". Освен това, Сърбия знае твърде добре какви комедии разиграва фанариотското духовенство в Босна и Херцеговина [...]. Умните и далековидните сърби са се уверили твърде отдавна, че славяно-гръцкото братство е немислимо, че гръко-сръбският съюз е невъзможен и че честта и безчестието никога няма да седнат на една столица.

Но да се върнем към "Женитба". Дядо Стоян, пребивавал и в Смедерово, Шабац, Крагуевац и в Белград споделя пред с Мустафа ага подозрението си, че сърбите доста обичат да се хвалят какви юнаци са били спрямо турците, тъй че той не им вярвал:

Имало е наистина юнаци, ама те са били все от нашите страни - от Видинско, от Македония, а най-вече от Арнаутлъка, христиените арнаути-българи. И те най-много се били и най-много са измрели. Хайдут Велко, дето му пеят песента, е от едно село из Видинско.

"В разговор с Мустафа ага - посочва Г. Константинов, - който иска да чуе нещо за чужди земи и виалети, дядо Стоян - ходил и в Сърбия, и във Влашко, и в Богданско, и в Немско ("животът му цял гурбет") - разказва надълго за сърбите, за туй, че "у тях всеки мъж е аскерлия, има си ятаган, два кобура, дълга пушка, цървули, конска торба за хляб, които у всекиго на стената му са всякога готови" и че макар да са бедни, но са "сами на глава" - и това именно дядо Стоян най-много им харесва."¹⁶ "Туй им е рахатът, да ти кажа право..." - възкликва дядо Стоян с риск да разсърди агата "

Въпреки пословичната българска пасивност и изкусното съобразяване със сатъра, в резултат на споменатите съществени промени в съседна и братска Сърбия сред голяма част от българското общество постепенно от средата на XIX в. се появява и неусетно започва да битува една нова идеологема - "Сестра Сърбия". Неслучайно подгонен от руските власти, в края на 1866 г. Л. Каравелов, бъдещият идеолог на българското сърбофилство, пише¹⁷:

Сега княжество Сърбия стана за нас крило; очите ни са устремени към княз Михаил Обренович. Неговият престол стана средоточие за българите, сърбите и другите славяни. В. Сърбия трябва да търсим спасение си. Там ще намерим и наука, и съвет, и войски, и пари. Сърбия трябва да стане за южните славяни дървото, на което ще се опрат клоните.

Неслучайно в "Един цитат от Андре Шение" (1900), в спомена си за непокорството, проявено през четвъртата година от учението в султанския лицей в Цариград, К. Величков акцентира върху следното:

От четирите стени на темницата ми въображението ми летеше надалече и рисуваше пред мене розови картини и образи. Мислех за Сърбия, за Русия и навсякъде в детинското си самооболщение виждах отворени обятия.

Любопитно е да се отбележи, че за разлика от българското полонофилство и русофилство нашето сърбофилство се опитва да се превърне в южнославянско движение, "представяно главно от Л. Каравелов, Ботев, но и от Никола Първанов, още със своя в. "Въсток" от 1865 г., от Ив. Драсов, Св. Миларов и др."¹⁸. Идеологемата "Сестра Сърбия" се основава, както вече посочихме, на българските базови нагласи за една естественост в духовното общуване между едноплеменни православни съседи, наричащи се било братя, било сестри. Доколко българските търсения на сръбска благосклонност са последица от инстинктивната нужда от братска подкрепа и доколко "чиста" прагматика, тук не се наемаме да твърдим, тъй като са необходими допълнителни проучвания. Доколко отдаваната сръбска благосклонност е резултат от сестринска загриженост и доколко е конюнктурно обвързана, също не се наемаме да твърдим по подобни причини. Това, което е видимо и с просто око, е все по-проясняващата се през 60-те и 70-те години на миналия век СИМЕТРИЯ между сръбския и българския национализъм, между сръбската ментална и идеологическа нагласа към подценяване на българите, от една страна, и засилващото се българско разочарование от Сърбия, постепенно оформящо ментална и идеологическа нагласа, стигаща до сърбофобско суеверие, от друга страна. След 1885 г. въпросната симетрия се превръща в траен знак на българо-сръбския диалог. Дотогава - въпреки някои изключения - остава в сила българското упование на "Сестра Сърбия", която според З. Стоянов ("Христо Ботьов. Опит за биография", 1888) "се моли на нож и на пушка"...

"Еничарската "Сеча кнезове" - отбелязва с основание К. Манчев едно от последствията на сръбската национална революция - не сплашва сърбите, а само ги предизвиква да въстанат: "Кьеле кула" не сплашва сърбите и не ги принуждава да сложат оръжие и да се покорят, а става "знамение на сръбския народ."¹⁹ Тази промяна, разбира се, не убягва на българските просветители и революционери и даже в някои моменти отмества от тяхното внимание идеологемата "Дядо Иван". Идеолегемата "Сестра Сърбия" се основава, както вече посочихме, на българските базови нагласи за една органичност в духовното общуване между едноплеменнни православни съседи, наричащи се било братя, било сестри. Въпреки че българската страна, българските участници в този диалог са в сравнително по-неизгодната позиция на търсещи, молещи, очакващи сръбската благосклонност едва ли не от само себе си да се превърне в реална военна помощ, подобно превръщане също се възприема и представя като естествено. Подобна органичност и идиличност в общуването от наша страна просъществува немалко време и неутрализира донякъде неизгодността на първоначалната позиция в търсене на благосклонност. Това може да се проследи в сръбските биографични епизоди на Никола Карастоянов, Христаки Павлович, Хаджи Найден Йованович, Неофит Рилски, Иван Богоров, Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Найден Геров, Йоаким Груев, Сава Доброплодни, Христо Г. Данов, Раковски, Каравелов, Ботев, Цани Гинчев, Димитър Маринов и др. Съвсем друг е въпросът обаче, че в дадени моменти зад търсената и намерената сръбска благосклонност стоят други, най-често политически подбуди, вследствие на които някои наши възрожденски дейци (Неофит Бозвели, Раковски) биват заподозрени като агенти на княз Милош Обренович, наречен от Неофит Рилски по следния красноречив за българските упования в Княжество Сърбия начин²⁰:

[...] светлий и великий княз сербский Милош, милост от Бога великая дарован ест народу Сербскому, иже избавител Сербии, украсител Сербии и мудри управител Сербии, искрений потомец славних оних и храбрих героев Сербских.

Естественосттта и идилията обаче бързо приключват. "Няма съмнение - отбелязва К. Църнушанов, - че княз Милош е бил хитър човек и знаел да цени ползата от българските чувства, особено в дни, когато е поемал оръжието срещу турците, за да поразшири границите на сръбското княжество. В тази му политика не всичко е било красиво... Но ако това е така в плановете на един политик, в народната душа са бликали други, искрени, спонтанни чувства. А това е най-важното нещо, когато издирваме корените на едно естествено тежнение към братство."²¹ Нека сега обаче конкретно да погледнем какво блика в душата на един български будител, тръгнал през 1839 г. с добри намерения от Атина за Белград, Иван Добрович (Добровски), "за да види и отблизо града, в който мислел да се отвори българското централно училище"²²:

В Белград Добровски си наел една малка къщица - уточнява И. Шишманов. - Столицата на Сърбия била тогава още съвсем турски град: имало само едно здание "европейска направа". Понеже решил да прекара лятото тук, докато му премине болестта, той се запознал с един книгопродавец и за да не стои празен, взел от него съчинението "Новий Плутарх" (на сръбски) и почнал да го превежда на български, но скоро му минала охотата не само да се занимава с литературен труд, а и въобще да живее в Белград. Добровски срещнал отвред такова враждебно отношение към българите, щото се отказал от идеята да пренесе главното огнище на българската просвета в Белград. "В Сърбия никак не ми хареса. Гледам сърбите неприятелски разположени спрямо българите. Искаха непременно да се казваме сърби и езикът ни да бъде като техния (подч. - В. Т.). Особено ни се смееха на членовете тъ, та, то... Па не само в Белград, но и във Виена, когато отидох, сръбските студенти от университета не искаха да чуят за българска хората..."

Не се понравило на Добровски и по други причини. "От Милоша още беше останала една такава тирания, такъв терор, щото хората трепереха от сянката си и никой не смееше дума да каже против правителствоато. След изпъждането на Милоша бяха направили уж нещо като конституция, но нравите на сърбите не се съгласяваха с конституцията им... Тогава аз си помислих, че не е тука място за център на нашето просвещение... (подч. - В. Т..)

Добровски толкова бил наплашен, че не се осмелил даже да напише на другарите си в Атина защо се отказва от Белград. [...] След 2-3 месеца Добровски напуснал неприветливия Белград, разочарован окончателбно в своя идеал (подч. - В. Т.), и с един турски сал, който карал кересте, слязъл по Дунава до Галац. Оттук потеглил за Букурещ (1840), гдето заварил баща си и по-малкия си брат Панайот.

Васил Априлов е също сред първите, които забелязват зародиша на сръбско-българските народностни противопоставяния, "макар че все още не му отдава голямо значение, но податките са красноречиви"²³. Красноречиви или не, очевидно е, че след Сръбската национална революция все повече зад проявите на участници в споменатия духовен метаболизъм от сръбска страна българите съзират една ПОЛИТИЧЕСКА НЕКОРЕКТНОСТ, все повече им зазвучават или им се причуват щракванията на сръбския националистически капан. Вследствие на това нарастват и прицелванията на българите в сръбската мегаломания и в нелоялната сръбска политика към българските опити за национално освобождение. Горепосочената политическа некоректност се проявява още във въстаническите движения в Западна България през 30-те и 40-те години на XIX в., в хода на които рухват българските надежди за сръбска помощ и погледът ни наново се обръща към идеологемата "Дядо Иван"²⁴. Ако на това място ни бъде позволено свободно да използваме понятийната схема на Томас Кун - "мита за рамката", -т.е. мита за това, "че сме затворници, хванати в рамките на своите теории, своите очаквания, своя минал опит, своя език"²⁵, то сръбският план за ескалиране на завоевателна полотика спрямо покорените народи в Османската империя с цел поддържане и укрепване влиянието на самата Сърбия, е фиксиран през 1844 г. от Илия Гарашанин в "Начертание", програма за външната и националистичната политика на Сърбия. На практика в него се разкрива "ентелехията" (Г. Гачев), целевата причина на Нова Сърбия. На практика това е един много ясен план за действие след смъртта на "болния човек" на Европа, за превръщането на Сърбия в най-силната независима християнска държава на Балканския полуостров, в държава наследник на Душановото царство. Една откровено експанзионистична визия, последица от това, което още на времето Петко Славейков именно по повод на "своекористните" водачи на сръбския народ нарича "синдром на презреванието"²⁶. Категорично е "Начертанието" и по отношение изтласкването на руското влияние от България за сметка на ясните послания и конкретни мерки във връзка с "вкореняването на сръбското влияние в България": чрез създаване на училища за българи, чрез различни благодеяния на учещи се в Сърбия българи, чрез подготовка на българи за свещеници в Сърбия, чрез отпечатването на български църковни и други книги в Сърбия, чрез мисионерски пътувания из България с цел поддържането на симпатии и окуражаването на българите чрез обещания за сръбска военна помощ и др²⁷.

Като "основен елемент на сръбската национална доктрина"²⁸, "Начертанието" проработва антибългарски едва при второто управление на Михаил Обренович, "който бе възмечтал да издигне своята малка държавица до значението на балкански Пиемонт"²⁹ и на когото Раковски бърза още във втори брой на "Дунавски лебед" да посвети одата "Поздрав сербскому народу", която много се доближава до конюнктурната патетика на П. Павлович:

Весели ся сръбски роде!
Время доди веке друго!
На престол княз ти даде
Михаил е благо драго...
Божия промисъл е бъдила
за велика твоя бъдност -
княза Михаила отрядила
сръбскаго рода сяйност...

Включването на българите в сръбския "мит за рамката" по време на Първата и Втората българска легия поражда вълна от много силно разочарование, достигащо на места до омерзение към "Сестра Сърбия" и логично довежда до т. нар. от Томас Кун³⁰ парадигмално изместване - появява се идеологемата "МАЩЕХА СЪРБИЯ". "Мащехата" не само вплита някои български възрожденци в една здраво "завързана политическа нишка"³¹: "Това става в период - с право уточнява И. Конев, - когато политическият опит на българския народ е все още крайно недостатъчен, за да се прозрат своевременно всичките вътрешни брънки и разклонения на въпросната "нишка"³². Тази "нишка" на свой ред също изживява едно "гещалтно превключване" (Томас Кун) - превръща се в СРЪБСКАТА ПРИМКА на Любен Каравелов. С това превръщане на преден план в българо-сръбския диалог излиза и митът за заговора, за шпиономанията и за мекерета. И това на практика - след играта на Паисия на непознаване или минимално познаване на Сърбия и сърбите - е вторият вид игровост в българо-сръбският диалог - заиграването с познанията.

Но нека проследим как точно се случва образотворният механизъм на конкретното, този път персоналистичното очерняне на своето и своите чрез първоначално очерняне на сръбскостта. Вече видяхме как става колективното очерняне: Паисий говори (не говори) критично изобщо за сръбската история и сръбските крале; срещу това първично очерняне се противопоставя П. Мутафчиев и се опитва да представи друга, много по-богата и по-точна картина на историческата сръбскост; Мутафчиев прави това в сравнение с българската история, което на практика е вторично очерняне, т.е. проблематизиране на своето и своите. Историята на двете български легии в Белград (1862, 1867-1868) е твърде добре проучена и много поучителна от гледна точка на преливането от първичното очерняне на сръбскостта във вторично очерняне на нашето и нашите. Сред образците на мемоарната образотворност спада разказът на Христо Иванов, включен от З. Стоянов в книгата "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" (1884), живописно разкриващ българския героизъм, проявен в битките с турския гарнизон в Белград през май 1862 г.:

Нашето юначество и участие в бомбардирането на града, вижда се работата, че беше дошло и до ушите на княза, защото тоя последният сам лично ни посети на третия ден и ни поздрави с благодарствена реч...

От особено значение е и художественият образ на същото събитие, видяно през очите на друг участник в него, Хъшлака, и представено в "Кървава песен" на П. П. Славейков:

Юрош - на крепостта - това се вика бой!
Докле се мигне миг - ний бяхме горе вече...
Два-три миросал бях по тиквите, -
изпречи четвърти манафска муцуна и за миг,
докле да видя аз, той рамото ми щик -
хряз!... Свят се завъртя в очите ми и блесна!
И възнак полетях - в тила ме нещо сврасна...

В първа част на поемата - "Българите в Белград и превземането на крепостта" - княз Михаил посещава лазарета и остава смаян, по-точно казано огорчен ("И тук ли липсуват пак мойте кокошкари?!"), че всички ранени юнаци с изключение на един (на име Гавра) са българи. Напуска го, разбира се, засрамен:

Я виж! А по-напред си гърлото дере,
че българина бил не знам каква нерода! -
обади се сега Стоимен Ружин Брода: -
Сама се замота лисицата в капана!

Това казва post factum текстът. В действителност обаче сърбите поставя капан тъкмо на българските юнаци. Най-общо казано, въпросните две наши героични мисии благодарение на сръбските стратегеми и външнополитеическата конюнктура си остават един вид похождения от типа "на война, не като на война". Те обаче сериозно поучават българите на какво са способни сърбите, ако съдим по "очернящите" данни в свидетелствата на Левски, В. Друмев, П. Хитов, З. Стоянов и др. Най-напред те проумяват, че сърбите - както твърди не някой друг, а самият Раковски, - "са наклонни да съдят тесногръдо и затова плашат по-скоро своите съседи, наместо да ги привличат"³³. Втората поука се свежда до разчитане смисъла на сръбския намек спрямо българската робска психика. В своята биография на Дякона С. Заимов отбелязва по този повод следното емблематично разграничаване³⁴:

Легионът получил знаме от двореца. На знамето били изрисувани две балкански хубавици: едната в сръбска носия, другата в българска. България, окована във вериги, моли се на "Сестра Сърбия" да я освободи от гнъсното робство; а Сърбия със знаме в ръка показва й Старо-планинските върхове.

Изтълкувано значи: Сърбия казва на България: "робинйо турска, наместо да плачеш, нарами пушка!... а аз помощ ще ти изпратя.

Третата поука, породена сред най-различни дрязги от лично естество между българските легионери, е финално изведена от Бенковски, който публично отказва станалата вече пословична сръбска помощ само на думи и на Оборище отстоява антилегионерската теза, за която вече са мислили и която вече се прокламирали Раковски, Каравелов, Левски, Ботев - залагането на собствените сили. "Ако е лъгал - сочи С. Янев, - че има приготвени оръжия в Оряхово, прехвърлени през Дунава, защо на Оборище, когато на всички им се иска да бъдат излъгани, че Сърбия веднага ще обяви война, заявява, че на това не трябва да се надява никой, че всичко трябва да се заложи на собствените мишци!"³⁵ Двукратното отпращане на българските юнаци без очакваните почести и слава от Сърбия, където често пъти - според Панайот Хитов³⁶ - наши хайдутски чети зимуват на принципа "Лежте, отморете се, тук е безопасно" (неслучайно в "Немили-недраги" се констатира: "Панайот благоденствуваше в Сърбия"), следва да се тълкува като явна последица от едва сдържания дотогава сръбски пиемонтизъм. Митът "Пиемонт", както и идеологемата "Южнославянска федерация", са добре изследвани и тук няма да се спираме на конкретните реалии и концепции³⁷. Добре проучен е и протестът на Петко Славейков срещу сръбските опити за "обезбългаряване" на Македония, вследствие на което "ямата на раздвоението между сръбския и българския народ остава все по-голяма и по-голяма и заплашва с ново взаимно опропастение"³⁸.

В крайна сметка сблъсъкът на подранилия сръбски с окъснелия български национализъм води до първично българско очерняне на една нова страна в сръбскостта - на свръхекспанзионистичните тези на дружинката около Милош Милоевич и Панта Среткович, на абсурдната етнографска карта на първия, определена от съвременниците като "кецеля" (престилка), а цялата антибългарска дейност на Милоевич - като "лудория"³⁹. В статията "Сърбия и нашето освободително движение"Ботев прави блестящ анализ на това наше очерняне от персоналистичен тип, поради което на това място бихме си позволили да представим един твърде дълъг цитат:

Но причината, дето тие две млади и прекрасни сили стоят и досега една срещу друга и не вършат нищо друго, освен това, че обтягат краищата на възела и с това още повече затрудняват неговото развезване, е онова тайно и кокетливо недоверие, което е посеяла между тях историята на тяхното гнуснаво преминало и което даже днес се възбужда от женихите и на едната, и на другата сестра (подч. - В. Т.). Разбира се, че ако това положение на младите хубавици (България и Сърбия, които според Ботев са "двата края на онзи гордиев възел, когото сме привикнали да наричаме Восточен въпрос" - бел. - В. Т.). и това безумие на техните филологически куртизани-политици се продължи още няколко време да не казваме колко години, то твърде естествено нещо е, че ще се намери някоя стара и умна държава, която да раздели черупките на ореха между препирающите се и за своята услуга да изяде самата ядка.

Наистина, скръбно нещо е да погледне човек на положението, на антипатиите и на неискрените стремления и отношения на двата братски народа, но сичкото това вече е станало факт, когото ние не можеме да оставиме да избегне вниманието на нашата революционна партия и на оние наши братия, които твърде много нещо очакват от Сърбия (подч. - в. Т.). [...] Ние сме казвали и казваме, че дордето не се обяснят и не изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение не е възможно между южните славяни. Ние ще да се лъжеме и ще да лицемериме един пред други тогава, дордето настане часът на нашето окончателно унищожение. [...] Още от самото начало на своето съществование и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша до Милана, освен че не са желали никога да ни помогнат, за да смъкнеме от шиите си варварския турски ярем, но всякога са се старали да възпрепятстват на нашето освобождение и сякога са гледали да се възползват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. [...] За нас са памятни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите чувства. [...] Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие (подч. - В. Т.). Оттогава и досега тя не се е погрижила никак да поправи своите погрешки, а напротив, в сяко едно отношение е показвала своята неискреност към назе. После катастрофата при Топчи дере регентството, а особено Блазнавац, който искаше да играе в миниатюрен вид ролята на Бисмарка и който считаше Сърбия за Пиемонт на южнославянското обединение, употребляваше твърде гнуснави средства за своите цели. От една страна, той лъжеше и подкупваше нашите "патриоти", т.е. хвърляше кости на оние псета, които в противен случай би лаяли против него, а, от друга страна, с помощта на идиотическата и шарлатанска Милош-Милоевичева компания разшири и усили до такава степен пропагандата на сърбизма в западните краища на нашето отечество, щото при всичките прикрития от страна на подкупените, българският народ, а особено неговата емиграция, от която мнозина познаваха Блазнаваца още от времето на легията, с ужас забележи подлите стремления на мечтателите за Душановото царство; така щото това, което доскоро беше само едно просто предположение, една проста проблема, днес стана вече факт и аксиома, която не могат да не забележат даже и искрените и честните патриоти на сръбската Омладина.

Според Ботев и сръбският народ, и сръбската журналистика са длъжници на българското желание за близост, любов и искреност, проявявани към "Сестра Сърбия". Персонифицирането на сръбския пиемонтизъм чрез тогавашния държавник, министър-председател и регент Милое Блазнавац, чрез политика, книжовника и фолклориста Милош Милоевич и др. е много показателно с оглед спецификата на българското очерняне. Ако решим да групираме сръбските имена в Ботевото творчество в зависимост от степента на типичното за възрожденския стил личностно омаскаряване, то ругателният изказ ще изглежда така⁴⁰:

Блазнавац ще бъде подцар на Камчатка, Ристич в сръбската Индия, а старий Гаврилович ще бъде под пенсия и ще му се подари една част от Южна Африка, дето живеели само чисти сърби[...]; Днес ще се решава вече возточния въпрос и Милош Милоевич е длъжен да стане чубукчия на ваше величество [...]; [...] и че китайски сърбин Милош Милоевич няма да отвори с мене спиртуозна война и да ме разбие при Арбанасите[...]; откакто цариградските ханъмки родиха списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизма в България [...]; Шарлатани на науката и патриотизма... Из Белград явяват че "филологическият осел" г. Милош Милоевич е издал още една патриотическа брошура, в която при другите свои безумствания е ритнал в устата и българските "ученици" от "великата школа" [...]; действията на оная шарлатанска Милош Милоевичева компания [...];... че шарлатанстващата партия на Милош Милоевич не е вече партия само за няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство [...]; Според вашите думи и според думите на "филологическия осел" Милоша Милоевича в Македония няма нито един българин, сви су србе[...].

Не са пощадени ни най-малко и консервативните сръбски политици от това време Йован Маринович, Йован Ристич. Не са спестени и отрицателните характеристики на Милош и Михаил Обренович. Критикуван е дори и сръбският революционер и политик демократ, член на Омладината, Васа Пелагич, заради това, че в един момент се подвежда по шовинистичната политика на Белград⁴¹:

Но кой ви е крив? Види се, че историята на тоя африкански сърбин, мъдруванията на архимандрита Пелагича и етнографията на Костадин Драгашевичева, т.е. учени от вашата официална наука, не са могли да направят ни едного българина до такава степен подъл и безумен [...].

Не е подмината и емблематичната фигура на сръбския "небесен" народ, на могъщото сръбско царство от XIV в. - крал Стефан Душан, - употребявана от Ботев, за да неутрализира опасните опити за актуализиране на идеята за тъждеството между исторически права и териториални претенции. "за да дискредитира шовинистичните домогвания на сръбската политика през 70-те години"⁴²:

[...] а всичката оная патриотическа сволоч, на която в кратуните се ритат конeте на Душана и на която целта е да разиграе тия коне навсякъде, дето се чуе сръбското "помози бог" [...]; че поклонниците на тая гнусава история, в мозъците на които играят конете на Душана и на Симеона [...].

Казано с други думи, Ботев очерня спецификата на сръбския етнонационализъм, доближавайки се по този начин до по-късното западноевропейско определяне на сръбския национализъм като особен вид националистична доктрина, търсеща и намираща аргументи било в обстоятелството, че сърбите са нападнати от всички страни и трябва да се защитават, или в това, че те самите нападат срещу всички, дори това да става с цената на всякаква изолация. Един особен национализъм, дължащ се на "сръбския манталитет на паланката" и фиксиран в ирационалната поговорка "Няма ли Сърбия в света приятели, значи тя е само с Бога и с истината"⁴³.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. подробно по този въпрос у В. Димова. Приносът на печатниците в Белград, Земун и Нови Сад за формирането на сръбската и българската национална култура. - In: Studia balcanica 15. Балкански културни взаимоотношения. С., 1980, с. 41. [обратно]

2. Драгова, Н. Културните центрове на българите през XVII и началото на XVIII в. - In: Studia balcanica 15..., с. 10.  [обратно]

3. Църнушанов, К. Добрите сръбско-български взаимоотношения..., 92-93.  [обратно]

4. Конев, И. Българското възраждане и Просвещението. Т. II..., с. 202.  [обратно]

5. Мантов, Д. В ползу роду и народу. Биографичен очерк. Издание по случай 150 години от рождение-то на Христо Г. Данов. Пловдив., 1978, с. 33.  [обратно]

6. Цит. по Ю. Николова. Йоаким Груев и българската възрожденска книжнина. - В: Литература и Възраждане. Съст. Ю. Николова. Пловдив., 1994, с. 276. [обратно]

7. Гинчев, Ц. Избрани произведения в два тома. Т. II. С., 1986, с. 357. [обратно]

8. Манчев, К. История на Сърбия. С., 1999, с. 54.[обратно]

9. Цанев, Г. Историческият роман в българската литература. С., 1976, с. 243. [обратно]

10. Манчев, К. Цит. съч., 70-71. [обратно]

11. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. I. С., 1976, с. 243.[обратно]

12. Пенев, Б. Студии. Статии и есета. С., 1985, с. 518. [обратно]

13. Маринов, Д. Македония..., с. 43. [обратно]

14. Пенев, Б. История... Т. III. С., 1977, с. 221. [обратно]

15. Пак там. Т. IV. С., 1978 с. 79. [обратно]

16. Константинов, Г. Писатели реалисти. С., 1960, с. 95. [обратно]

17. Цит. по И. Попиванов.Любен Каравелов. С., 1975, с. 55. [обратно]

18. Йоцов, Б. Славянството и Европа. Съст. И. Павлови В. Пенчев. С., 1992, с. 35. [обратно]

19. Манчев, К. Цит. съч., 70-71. [обратно]

20. Църнушанов, К. Добрите сръбско-български взаимоотношения... С., 1947, с. 86. [обратно]

21. Пак там, с. 93. 20 [обратно]

22. Шишманов, И. Избрани съчинения в два тома. Т. I. С., 1965, с. 117. [обратно]

23. Георгиева, Е. Васил Е. Априлов и новобългарският книжовен език. - Български език, 1989, кн. 4, с. 299. [обратно]

24. Вж. подробно по този въпрос у С. Димитров. Сърбия и въстаническите движения в Западна Европа от 30-те и 40-те години на XIX в. - In: Studia balcanica 2. Проучвания по случай II конгрес по балканистика. С., 1979, 247-280. [обратно]

25. Цит. по Р. Бърнстийн. Новата констелация..., с. 64. [обратно]

26. Вж. подробно по този въпрос у Н. Данова. Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците..., 92-94. [обратно]

27. Вж. подробно по този въпрос у А. Тошев. Сръбската национална политика и нашата политическа дейност. С., 1932; Димитров, С. Цит. съч., 272-274. [обратно]

28. Манчев, К. Цит. съч., с. 146. [обратно]

29. Шишманов, И. Цит. съч., с. 146. [обратно]

30. Бърнстийн Р. Цит. съч. [обратно]

31. Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, с. 137. [обратно]

32. Конев, И. Българското възраждане и Просвещението. История, историческо съзнание и взаимодействия. С. 1973, с. 271. [обратно]

33. Вж. подробно по този въпрос у И. Шишманов. Цит. съч., 346. [обратно]

34. Заимов, С. Васил Левски. Дякона. Кратка биография, написана по повод откриване на паметник. С., 1895, с. 37. [обратно]

35. Янев, С. Корени. Български характери. С., 1987, с. 68. [обратно]

36. Хитов, П. Спомени от хайдутството. Литературно обработени от Н. Хайтов. С., 1975, с. 64. [обратно]

37. Вж. подробно по въпроса за Ботев и за мита "Пиемонт" у И. Радев. Ботевото творчество. Велико Търново., 1998, 274-278. [обратно]

38. Данова, Н.. Цит. съч., 92-93. [обратно]

39. Маринов, Д. Цит. съч., с. 7. [обратно]

40. Радев, И. Цит. съч., с. 213; 323-324. [обратно]

41. Пак там, с. 226. [обратно]

42. Пак там, 327-328. [обратно]

43. Weithmann, M. W. Balkan. 2000 let mezi Vychodem a Zapadem. Praha, 1996, s. 178. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.