"СЪЮЗНИЦИ-РАЗБОЙНИЦИ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

"От детски спомени съм запомнил няколко куплети от една разпространена в България песен - споделя през 1946 г. Орлин Васил - в която се повтаряха думите "съюзници-разбойници". Та шовинистична песен се появи на свят непосредствено след балкаиската междусъюзническа война през 1912-1913 година. Написана била от неизвестен български поет-шовинист и насочена против съюзниците на България - сърби и гърци."¹ По-нататък изцяло в съзвучие с идеологическото построение за дружбата между народнодемократична България и Титова Югославия О. Василев споменава за "систематическата пропаганда", водена от съюзниците в подкрепа на правото им върху "турското наследство на Балканите": "Историческата, художествената и учебна литература бе пропита с шовинистическа отрова и дишаше ненавист към съседите. Великобългарските шовинисти считаха сърбите за изчадия на ада. Великосръбските шовинисти отговаряха на българите със същото. [...] В тия дни на шовинистическо замайване, неизвестен български писател шовинист написал стихотворението "Съюзници-разбойници", а неизвестен композитор създал мелодията и песента бързо се разпространи по цялата страна. Изпълняваха я оркестри, пееха я в училищата. Мнозина от нас, като деца, я пееха със сълзи на очи и със свити юмруци. Никой тогава не ни казваше, че действителните нарушители на съюза са били великобългарските шовинисти, че те първи, изпълнявайки заповедта на Фердинанда и подчинявайки се на волята на неговите немски господари, са нападнали внезапно сръбски войски (подч. - В. Т.) Недружелюбните чувства към нашите славянски съседи се възпитаваха в подрастващото поколение от учебниците, изобилстващи със съответни разкази и стихотворения, които горещо призоваваха към изтребление на съседите. Децата растяха. Станаха войници. В казармите се култивираше още по-широко подобна пропаганда, без да се гледа на усилената разяснителна работа, която развиваха комунистите, начело с другарите Димитър Благоев и Георги Димитров. [...] Без да гледат на този много поучителен урок (националната катастрофа след Европейската война - бел. В. Т.), великобългарските шовинисти не се успокоиха. Желанието да вземат "реванш" се разгоря с нова сила. В българската литература почнаха широко да се рекламират "патриотически" стихотворения, "исторически" романи, възхваляващи изключителните "прусачески добродетели" на българите и презрително осмиващи съседите. Издателството на българското военно министерство наводни военните училища и казармите с шовинистична литература. Цензурата и полицията пресичаха каквито и да било опити а протест на свободолюбивите, демократически, революционно настроени писатели. Най-смелите и упорити пращаха в концентрационни лагери, а някои разстрелваха. В 1941 година немските агенти в България откриха на немските пълчища вратата на Балканите и пратиха в Югославия подкрепление на Хитлер - българския окупационен корпус (подч. - В. Т.) В нашата обща борба за пълно изкореняване на фашизма и великобългарския шовинизъм, в нашия стремеж към единение на славянските народи, ние сме длъжни да преценим грамадната вреда от тъй наречената лъжепатриотична литература, изопачаваща историческите и научни факти. От цялата литература на славянските народи - художествени произведения, детски учебници и научни трудове - трябва да се изземе всичко, което се явява като плод на шовинизъм и завоевателни тенденции, да се разкрият всички долни цели, прикриващи се под маската на патриотизма."²

Позволихме си в началото на настоящата подглава от изследването да въведем този обширен цитат по две причини: първо, защото в него откриваме ценен ретроспективен поглед към възприемателската поетика на емблематичната песен "Съюзници-разбойници"; и второ, защото О. Василев известява, че истинските фигури на съюзниците, които изведнъж се превръщат в разбойници, всъщност сме самите ние. Стихосбирката на Л. Бобевски "Под сянката на меча" (1916) и особено творбите "Съюзници-разбойници" и "Добруджански край" дават основание на А. Балабанов да напише през октомври 1916 г. статията "Епохата на Любомир Бобевски": "България победи две държави с неговите две песни. [...] Никой поет и никой българин не е имал такъв успех и такава слава не е добил както Любомир Бобевски. [•••] В тая наша епоха край Любомир Бобевски се подвизават господата Стилиян Чилингиров, Христо Цанев Борина и много др. плодовити автори. Съратничат на Бобевски даже някои от по-първите ни поети и гледат да го надминат. Те всички са много по-гладки и сладки от Бобевски, стиховете им са по-обработени; кланят се дори на всеки силен от епохата, но не им върви тъй както на Бобевски. И това е тъй, защото тям липсва искреността, и невинността в бившия автор на Детски стихотворения Любомир Бобевски."³ За каква искреност и невинност може да става дума, ако съдим по някои стихове на Бобевски, това сякаш е ясно само на А. Балабанов. В стихотворението "Новият гробар" например четем:

На Сърбия копае гроба
Днес българския смел юнак!
Гробар-герой е той на всеки
Съсед неверен, подъл враг!

В "Цар Балкански" откриваме същия патос:

Нам де беснейше сърбин безсрамник-
Подъл съюзник, вера проклета,
Змийска порода, вечен измамник,
Грозен натрапник в родни полета...

Тръгна ми Царя с лъвски юнаци,
Вихром прегази сръбски пълчища 
И пръсна бърже светлите зраии
На свободата в села, градища.

Бясното "сърбоядство" на Бобевски се съпровожда от беснееща румънофобия, както проличава от "На букурещките гладници!", "Към Букурещ!", "На детеубийците". Според С. Игов статията на А. Балабанов "е един от шедьоврите на нашата доста сиромашка литературна памфлетистика"⁴. Като избягваме да квалицифираме, ще се опитаме по-нататък да развием критическата находка на С. Игов с оглед появата на някои сериозни полемични текстове, посветени на твърде "богатия" с отговори въпрос как всъщност се пише за войните у нас.

Преди това обаче ни се ще да проследим още някои конкретизации на "съюзническо-разбойническия" изказ. Показателен пример в това отношение ни дават Х. Борина и Л. Стоянов. Първият написва през 1913 г. стихотворението "Сърби и българи", включено в сбирката "От полето на честта" (1916):

Довчера ний на тях и те нам братя
и срещу общ враг здраво съюзени-
една ни радостта, една бедата.
А днес виж: врагове ожесточени!

Край Вардар братски кърви са пролени,
другари сме на Тракия в полята,
а днес - у нас те, ний у тях пленени...
Каква жестока глума на съдбата! 

Поетиката на албанската Голгота", описанието на сръбското отстъпление през Албания пред българската армия в края на ноември 1915 г. дават повод на Борина да напише стихотворението "В Албания". Но докато неговата патетика включва преди всичко възхшцението от преследвачите, които дори албанският джендем ("скалисти върхове в небо забити", "и нийде път през урви и през канари", "през урви и през цели планини от лед") не може да спре, Л. Стоянов се опиянява и от друго, от развенчаването на Косовския мит. Става дума за стихотворението "Косовския бой" от сбирката "Меч и слава" (1916):

И пак, разбит, и пак, развеян, 
О, Косово, ти освети
И в тъмни скути приюти
Смъртта на род самонадеян.
Пред безпощаден властелин 
Тук легнаха баща и син.

Над хълмове, поля стъмени
Кръвта обилно се проле;
И всеки майка си прокле,
Оплака своя час рожденни, 
И може би Цар Лазар сам
Умираше повторно там.

О племе смело, участ строга
Над тебе сложи тежка длан
Но всуе даде кръвна дан -
Димът ти не достигна Бога, 
И ти под кръста превали
През бури, есен, и мъгли. 

По пътя на върховна мъка
В незнаен край ти найде смърт 
Под тъмната бездушна твърд
Узна последната разлъка,
И твоите горди блянове
Развяха сняг и ветрове!

О Косово, о страшно име!
Ти светиш в мрака на нощта
С победний блясък на смъртта
И жертвите неизброими! 
Лежат по твойта равнина 
Сразени вражи знамена!

В обяснителна бележка за това стихотворение авторът посочва: "Както е известно, на Косово - "жално Косово" - загина старото сръбско царство на цар Лазара. Историята поиска да повтори една от своите най-страшни трагедии (подч. - В. Т.). Гибелта при Косово е източник на сръбския народен епос"⁵. Че освен с мотива за провиден-циализма, "Косовското погибие" в случая се аргументира и от съзнателното авторово снизяване на една съставна част от сръбската Златна легенда, свидетелства и стихотворението на Л. Стоянов "Към сръбския народ":

Той ще бъде като лишеният
от дреха в пустинята, и не ще
види от нийде благодеяние, и ще
се засели в знойни места, в земя
солена, необитаема.

Еремия, гл. 176.

Да, своето Безумие ти бе кормило
На кораба, чието име бе: Мечта,
Чието слънце беше пишно позлатило
Неведоми земи, усеяни с цветя!

О, горко бе Пробуждането: сън е било!
И с стъпки тигрови настигна те смъртта.
Ти се повлече по колене с сетна сила,
Потънал в кърви и с проклятия в уста!

През сън ти чуваш: "vae vicitis" прозвучава!
И сълзите, що лееш в твоя страшен мрак,
За него са, за твоя окървавен праг.

За горката страна на твойта стара слава,
За тежкия, що носиш, и безславен кръст,
За мирния покой под скъпа родна пръст...

Тук трябва да отбележим, че докато в "героичните песни", посветени на предизвиканата от нас сръбска кървава одисея, завършил все пак с частичен успех за сърбите, тъй като командването на сръбската армия и една част от нея се спасяват на остров Корфу, Л. Стоянов прославя българското юначество. В разказа "Милосърдието на Марса" (1945) той не скрива истината за зверствата на нашите окупационни части в Сърбия. Вярно, едно е да се славослови през 191б г. българският героизъм, друго е да се злослови срещу българския садизъм през 1945 г. Конюнктурните нагласи на Л. Стоянов в двата случаи не се нуждаят от коментар. Не може обаче да отминем с пренебрежение обстоятелството, че тъкмо в споменатия разказ поетиката на ножа достига кулминационната си точка в българската батална литература. Тази върховост на художественото представяне на ситуацията "смърт от намушкване", сравнена от Л. Стоянов със смъртта на електрическия стол в Америка, дава повод на един изследовател да обобщи, че в творбата "всяка фраза прилича на изстрел, отправен в целта"⁶:

Не, ние убиваме по-просто. С нож, с камък, с брадва, досущ като нашите пещерни праотци. Един удар в гърба, костите изпращяват, гледецът на очите се обръща, човекът пада като отсечен дънер. Понякога жертвите са повече на брой: 10, 20, 30, 50; тогава операцията е по-трудна, но не и неизпълнима: всички са навързани, не представлява трудност да се намушка цялата тая човешка маса. После жертвите се изхвърлят в някой трап и нощем около тях вият глутници псета.

Но защо именно по този начин - странно, нали?

Забранено е да се стреля, ето защо...

Друг вид ситуация на смъртта, друг вид поетика на боя откриваме в сборника с разкази "Под развети знамена" (1932) от Федя Чорни (Т. П. Кожухаров) - ситуацията "под огъня". В разказ под това заглавие авторът си спомня за мразовития Архангеловден на 1915 г., когато в близост до Косово поле сърбите съсредоточават срещу българите Дунавската дивизия и поставят в безизходица отряда на генерал Рибаров. Сръбската батарея стреля с право мерене, а българите се изпокриват в изкопани ровчета:

В гърлото си чувствувахме острата миризма на гранатния пушек, страхотно пищяха бризантните парчета и всеки миг всичките тия замръзнали от студ момчета очакваха своята смърт. Кой можеше да предугади каприза на разсейването? Всеки следващ снаряд можеше да попадне в целта. Ние бяхме в положението на мишка в лапите на котарака. С чувство на садизъм сръбската батарея всеки 5 минути ни поздравляваше със своите стоманени зърна - стреляха по нас като по живи мишени.

Обективността на баталистичното описание в конкретния случай е подкрепя от трезвия тон в цялата книга на Чорни и особено от склонността му да иронизира, както това се случва във въобразения "Разговор с Наполеон Бонапарт", в който пълководецът съветва българите от 10-те години на XX в. по начин, удивително сходен на ловкостта, с която Б. Шоу наставничи над тях в комедията "Оръжията и мъжът":

Вие, българите, сте млад и невъзмъжал народ, млад артилерийски подпуручик, бих казал аз, наклонен към всички увлечения. Пазете се от моя пример! Вие имате в новата си история две-три успешни авантюри: Съединението, Сливница и пр. Те създадоха у вас оня авантюристичен дух, оная дръзка самоувереност, която ви доведе до Брегалница и Добро-поле. Опасен е примерът на успешните авантюри и той ми напомня приказката за Тиролската девица. Ако не ви се спи, ще ви я разкажа.

Пътува богат английски лорд с влак през Тирол. Край едно езеро вижда красавицата Грета, която разсъблечена, се готви да влезе в езерото. Лордът спира внезапно влака, плаща си глобата и се запознава с хубавицата. Оттогава нататък из цял Тирол тръгва мълвата за сватбата на бедната русокоса Грета и богатия лорд. Оттогава нататък мине ли влак, кондуктурите дърпат перденцата на прозорците, тъй като всички бедни тиролски моми стоят голи и чакат да се омъжат за лордове:

Оттогава до днес примерът на Грета развращава въображението на тия бедни моми. Никой не видя усмивката на богатия лорд. Смутено е само благонравието на красивия Тирол. Моят пример е подобен на този. Примерът на успешните авантюри създава хиляди нескромни тиролски девици, които излагат на показ своите срамотии и чакат усмивките на славата и щастието. Пазете си от примера ми, пишете глупости, правете каквото щете, но за Бога, всички вие бивши артилерийски поручици, престанете да мечтаете за славата на Наполеона.

Няма да открием и следа от наполеонизъм в книгата "Брегалница" (1920) от Михаил Кремен, книга за войната в Македония, за войната брегалнишка или още наречена Междусъюзническа. Книга, която според критика Й. Бадев се чете "не като реална репродукция на войната, а като нейно художествено въплъщение"⁷. Ще намерим в нея нова конкретизация на Димчо-Дебеляновия модел на разчитане на войната - "мъртвият не ни е враг":

Тук отпред има един сръбски труп. Този човек живя дълго време - викаше отначало за вода, поменаваше разни имена; охкаше, стенеше - полека-полеко гласът му започна да отслабва. Най-после умря. През всичкото време имах чувството, като че това бях аз. И изживях с него цялата му мъчителна агония. [...] Войната - това е най-голямата човешка мизерия: убиваш своите братя и законът те насърчава с морала на хуните. Трябва да се сложи оръжието и да се прегърне врагът. Целувката щяла да подействува по-силно от най-страшното оръжие... [...] На мястото, дето сърбите се бяха опитали да нападнат западния край на Говедарник и дето - при черните окопи - бяха дали много жертви, ходиха мнозина наши офицери и войници. Та разправиха, че там дошла сръбска команда със свещеник - да закопаят разложените вече трупове. Печално и искрено-нажалено, почти със сълзи на очи, свещеникът държал надгробно слово, като се обръщал еднакво и към свои и наши - за суетата на човешкия живот, за зверството на хората, останало още от Каина, за големия грях пред Бога - брат брата да убива: сърдечен реквием, излян от душата при вида на страшната картина на взаимно изтребление.

Сърбите се държали учтиво и внимателно: нито един укор, нито намек за победа и поражение, нито дума за онова, с което бяха пълни техните и нашите вестници. И ония, които бяха присъствували на погребението, се върнаха тихи и добри, сякаш в тях се бе породило чувството на нова бликаща обич, която се явява след одобряването на двама скарани другари.

Споменатият модел обаче е засенчен от една друга моделна ситуация - "психозата на шовинистичната воинственост"⁸, - в която се "канонизира" маршът "Съюзници-разбойници" и която превръща датата 16 юни 1913 г. (началото на Междусъюзническата война) в "символ на безразсъдство, на грандомания и на недобросъвестност в международните отношения": "Защото България - продължава К. Константинов - бе приела арбитража на руския император и въпреки туй нападна сърбите, без да дочака тоя арбитраж. И изразът "Престъпното безумие на 16 юни" щеше да се премята отсега нататък - чак до Първата световна война - в речи, статии и брошури, с крито се търсеше виновникът за това безумие, макар че, както е известно, тоя виновник беше Фердинанд и неговото правителство."⁹ Интересна е и психозата в тила. Нейното смислово многообразие намира твърде оригинален израз и в патриотарската, и в хумористичната поезия. "Не е случаен фактът - обобщава Е. Константинова, - че по време на войните се засилва много сатирата. В седмичното хумористично списание "Българан" (1916-1920) се появяват все по-язвителни и изобличителни творби срещу правителството, военщината и патриотарската истерика на официалната преса."¹⁰ Един от находчивите инициатори на поетиката и стилистиката на тила е Димитър Подвързачов. И той като К. Христов се опитва да бъде визионер в сбирката "Стихотворения" (1938)" - "Видение по "Цар Освободител":

И ето - яростни картечници - 
като през сънни далнини-
на своите зловещи речници
припряно клокат ругатни.
Що крачка - кърви и покойници...
Пищи коварният шрапнел...
А там - "Съюзници-разбойници"
хилядогласен хор подзел...

А в стихотворението "В тила" самоиронията му достига връхната си точка:

Ах, нашта участ тук е много тежка, -
ти там, от фронта, нямаш въобраза!
Ний с мъка сдържаме кръвта си жежка,
следейки с трепет всяка бойна фаза.

Ний трябва телеграмите да знаем,
кои, какво, кога са го заели;
до кървав пот, по цели дни чертаем
по мрамора - световните предели.

А пък кога затихнат боевете
и нямаме за нашия фронт тревога -
ний помежду си караме се клети,
ругаем, псуваме до изнемога...

За бремето на живота в тила споменава и Сергей Румянцев в "Широкански марш", вземащ на подбив дележа на "световните предели" от страна на широките социалисти ¹¹.

Нашта партийка се бори,  
за какво - и тя не знай -
за моравски коридори
тя през Сърбия мечтай!

От особено значение за българската сатирично-хумористична традиция и изобщо за българската култура на смеха са някои пародии на Христо Смирненски, посветени и на българо-сръбския диалог в частност, и на полагането му в контекста на Европейската война в цялост¹². Любими негови герои са кралете без кралства - Алберт белгийски, Никита черногорски и Петър сръбски, - обрисувани във "Веселите голтаци" (1916):

Пребродили всички парижки шантани,
изпивайки вече последний си грош,
край маса богата днес бяха събрани
крал Алберт, Никита и Перо Сархош.

Наокол разнасят се разни парфюми.
Разкошната музика дивно ечи,
засмените дами със модни костюми,
ги гледат с примрежени, страстни очи.

[...]

Какво че тласнаха народите свои
за чужди дела и стремежи да мрат?
Какво че в албанските диви усои
постлаха със трупове своя те път?

[...]

Пребродили всички парижки шантани,
изпивайки вече последний петак,
край маса събрани седяха пияни
крал Петър, Алберт и Никита Босяк. 

Тримата са герои и на новогодишната скица "Алберт, Петър и Никита" (1917):

В пълна с пушек механа,
окол масичка една
срещу Новата година 
седнали са краля трима
с генерали неколцина. 

Своя гледат тук късмет 
бившите крале подред  
безприютниците стари
по закъсалост другари, 
Новата без дом що свари.

[...]

Взе с изтръпнало лице  
после Петър тях в ръце 
и и видя и той тогава,
че го чака нявга слава 
и на онзи свят държава.

[...]

Три часът след полунощ "
механата свети ощ.
Алберт си очите търка,
Петър гръмогласно хърка,
Колю в джоба му пък бърка.  

През 1917 г. авторът на саркастичното стихотворение "Ний сме тилов ураган" публикува безпрецедентните за българската литература "Епитафии в аванс за съглашенските водачи", където само в шест стиха разкрива спецификата на българското официално отношение към Сърбия и сърбите в периода 1915-1918 г.:

8. Г а з д а П е р о
Почива тук един велик ? 
по глупостите си старик.
Мечтата му бе да опре
държавата му на море,
и бог му сушата отне,
ала видя море поне.

А в "Скитникът Сандо пътува из Европа" (1919), написано по повод на европейската обиколка на А. Стамболийски след подписването на Ньойския договор, Смирненски твърде остроумно и все така по блестящо лаконичен начин представя коренната промяна в българо-сръбския диалог след 1918 г.:

Запъти се тогава той към Югославия
и още в пътя си прослави я:

"Щастлив се считам да те зърна 
могъща и обединена.
Желал бих аз да те прегърна 
като истинска сестра рождена"

От Бялград Пашич белобради 
веднага се обади:

"Я карай колата си, брачо, сега,
не ставай на хората с туй за шега!"

В "Трохи от войната" (1919) Христо Смирненски прави много симптоматичен и за българо-сръбския диалог извод: "От тази война човечеството научи едно: всеки народ излиза победител от войната; непременно ще победи или враговете си, или невежеството си." Ако съдим по първото писмо от фейлетона "Писма до оня свят" (1919) според Смирненски ние, българите, сякаш сме победили нещо трето, или изобщо не сме победили: "Както знаеш, ний бяхме обявили война изток, запад, север и юг, а пък чергата ни беше малка. Ходихме на promenade из Сърбия, посетихме албанските чукари, бяхме на зимна дача чак на Серет и стана каквото стана, та се събрахме в орехова черупка. Здраве да е! Ти знаеш, че ние съвсем не се интересуваме за териториални придобивки. Стига ни славата, а плюс това, ако стане някога въпрос чий е Балканският полуостров, не ще и съмнение, че с археологически разкопки, сиреч с костите на стотиците хиляди българи, ще докажем своите права." В политическата сатира "Допитване до народа" (1922) Смирненски яростно критикува българските управници, които са очевидно "ампутирани" от чувството за вина и от доблест: "Да не говорим за доблестта на Теодор Теодоров, който през 1885 г. така се засили, взе пушката "за бой с нож", че премина не сръбската граница - ами цяла Сърбия, Австрия и пр. и се отзова чак в Париж... А доблестта на демократическите министри да не изпадат в сантименталност и малодушие, а храбро да насочат германските оръдия срещу собствените си войници при Владая?"¹³

За "сгодата да се намесим във войната и с една малка разходка (подч. - В. Т.) да си върнем Македония, която Сърбия ни заграби поминалата година" се говори и в "Тошаврови", в първата част на първия том от "Обикновени хора" на Георги Караславов:

От дума на дума, от приказка на приказка Въкрил и Кръстьо заговориха за любимата войнишка тема - за маршрута към фронта, за някои по-важни произшествия, за по-важни премеждия и щастливи случаи. [...] Обмислено и цветисто Въкрил разказа как са минали Тимок, как са влезли в Кралево и през Княжевац стигнали до Ниш. От Ниш през Лясковец и Враня в Скопие. И оттам потънали в Македония.

За Горан от поемата "Мирни размирни години" (1928) на Ламар обаче тази "разходка" се оказва фатална. Чуди се той кого ще дере с нож или с кремъци, защо ще коли другите като гълъби:

Ако ние сме българи:
трудолюбив и пестелив народ-
други са мечи приплод, -
ний огън за тях ще бълваме.

Жените ще хванем през кръста, 
децата ще хвърлим на нож:
и на брачното ложе
ще сложим кървави пръсти.
Напред на нож!

От много чудене му идва да хвърли пушката и побягва към кошарите си в Пригорово. Хващат го и го разстрелват в "безлюдната степ на Куманово". Не е много наясно с въпроса защо българите ще се бият със сърбите и старши подофицерът от запаса Демирев, един от героите на пиесата "Царска милост" от Камен Зидаров:

Това не е вярно, господин полковник. Не измествайте въпроса да се бия, както баща ми се е бил едно време на Шипка, но аз трябва да знам вече кой е моят истински приятел и кой заклет враг... Какъв враг ми е сръбският селянин, който от три години гние като мене из окопите и не знае де е жена му, де са децата му?

Мотивът за търсенето на истината и за оценностяването на образите на врага или приятеля, на героя или жертвата, на войната и мира, е много важен в българската батална литература не само от първата половина на XX в. Важна роля играе той и в тематиката на следвоенната българска военна литература. И ако в поезията той почти не се появява, а в драматургията единствената му конкретизация е твърде лаконична, то в прозата достига очевиден разцвет. Но да започнем с лаконизма. Става дума за пиесата "Нирвана" (1987) от Константин Илиев, в която Жената репликира Мъжа в контекста на разговора им за последиците от първата национална катастрофа:

Цяла година настъпления, отстъпления, сметки и пазарлъци. Със сърбите бяхме братя, с гърците бяхме братя. Сърбите станаха разбойници, и гърците станаха разбойници. Най-големите разбойници - румънците. Омръзна ми.

В разказа "Термопили" от сборника "Родихме се змейове" (1969) на Йордан Вълчев войничетата на генерал Тепавичаров също пеят "Съюзници-разбойници", а кулчани го питат дали вече идат "сърбето" и дали "ще колят децата", докато той им "прави митология, въобразявайки се като Леонид, търсещ своите Термопили. Избира Видин, но преди това нарежда на кулчани да задържат за два часа сръбската войска. Задържането става по уникален начин, като раздават целия си имот и като пускат "на провал всичкото си вино". Остават, разбира се, седемнайсет души да стрелят из засада по генералите:

Много пъти гърмели, дорде изпоразбъркали всичко. И тогава чичо Цеко Герака си плюл на ръцете и както се гъзнисвали към неговата кръчма войници и офицери, като взимал с дясната ръка шише по шише от земята, улавял за рамото кой му падне, обръщал го към себе си и - цаап - по челото. Избирал пурво ракиените шишета, защото ракията тегне повече, ама после станало весело и почнал с виното, защото така кральовете ставали по-шарени. Добре, ама един го намушкал с нож в корема, друг го застрелял в сърцето, трети му отсякъл със сабя главата, четвърти му запалил кръчмата и пети го хвърлил в пламъците. Ама забравили главата отвън и тя все си пеела и говорела:

- Видин си вода има, Видин го вода залива!

Спасява се и този път крепостта Видин, тъй като народът излиза, разкопава до дъно Дунавските язове и реката изпълва Срацимировате канали и се опасва крепостта "с най- дълбоката вода". Кулчани обаче остават недоволни, щото генерал Тепавичаров им заръчал да водят "гръцка война":

- Добре, хайде, да речем, било какво било, ама защо генералът споменаваше някакъв си Леонид и каква работа е имал тоя Леонид я с майката, я с жената на Мито Логоя (техен съгражданин - бел. В. Т).

"Голяма Балканска история" описва Й. Вълчев и в разказа "Сватосване", където любимите му кулчани спорят със сръбски войници, че не всичко на света е сърбско:

Тогава кулчаните навили врат и изръмжали през сълзи: всичко в този сеят е българско, заради това слънцето изгрява баш у нас. А ония още повече се смеели и рекли: изгрява слънцето, изгрява, ама утвада за спане по сръбско, че му е там по-харно, защо и вие не станете сърби. Пък кулчаните казвали, че това хич не е така, защото слънцето, като стигне Връшка чука, запира се, въздиша и чак тогава с голям кахър преминава оттатък, и то заради българите. Моравците почнали да се ядосват и запрепсували на баща, както се били вече научили. Кулчаните пък започнали да псуват на майка. И станало чудо - почнали да се предобряват: ти ми удариш една псувня на баща, аз - две на майка. Голям смях [...].

Сред описанията на опитите за превземане на Видин - да припомним крилатата фраза на капитан Узунов "Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости..."¹⁴, чийто подвиг е разкрит в "Песен за битката около Видин през 1885 г."¹⁵; разказите на М. Георгиев "Кърваво примирие" и "След войната"; чутовното геройство на Найчо Цанов при обсадата на Видин по време на Сръбско-българската война¹⁶ или пък стихотворението "Баба-Видиният гений" от Васил Узунов¹⁷, - най-живописно и пластично, пародийно и травестийно е това на Й. Вълчев в разказа "Сватосване":  

- Бракя мили (призовава един сръбски офицер кулчани - бел. В. Т.) немци су стварили два топа велики великаши. И порекли су нашему кралю: млогу те волимо и че ти даемо топ Светаго Николу, а за назе оставлямо Дебелата Берта. Догодин че заложиме Берту код Вердюн и че млатиме Парижа, а вие делайте сега пробацио со Святим Николай прямо Видина. Иде, иде вече той топ топовски и да ми не е славно име капетан Живанович Ристо Шумадинович, ако не узимиме Видина града голяма. И молим вас, бракя, не дерзайте за 6ело каве йош у Видина, али чекайте да си пиеме на рахат бело каве баш на сред Зофйю!

От самото "гърлище" на топа капетан Живанович "сказал един величествен стих":

Не може истоподобно блистати на Балкана
и круна Симеона и скиптар краль Душана!

Прадядото на разказвача на тая история си спомня как като дете му се усладил видинският симид, представил си, че след бомбардировката видинският симит ще се затрие и успява да стигне до генерал Маринов, за да му съобщи за необикновения топ, зарязвайки идеята да си намери булка. Видял се в чудо, генералът решил сам да се справи със Свети Никола, като му взриви с първия снярад на едно мъничко топче, което имали във Видин, площадката:

И топчето рекло - пук! - и снарядчето почнало да лети като гургуличка и всички дигнали глави и зяпали по него и си държели шапките на тила. Добре, ама за зла врага, снарядчето се изсилило, та не ударило в площадката, ами хлътнало направо в гърлището на топа и го разцъфтяло като лале.

Това бил единствен такъв случай в световната артилерийска история - иди сега, та питай къде спи слънцето и питай още - господ сърбин ли е, или българин!

Във връзка с този разказ, както и изобщо с оглед хероикомиката на Й. Вълчев Огнян Сапарев навремето с основание отбелязва: "Променят се пропорциите и смисълът на събитията: сватосването на дядо Вълчо е не по-малко важно от чутовните военни събития, с които е преплетено; единствената цел на сръбските войски според разказавача е да пият "бело каве у Видина", затова най-щастлив е подпуручик Вуче, постигнал това, макар и като пленник. Твърде голяма е гъстотата на "епичните" събития. Твърде явен е монтажът на разностиловите отрязъци. Това внася момент на иронично-пародийно "отрезвяване". [...] Пародизираната хероикомика на Й. Вълчев запълва "празното" място между деепизираната героика на Хайтовите "Диви ракази" и парадоксалния черказки свят на Радичков."¹⁸

Свидетелство, че неведнъж в историята на българо-сръбския диалог се води абсурден спор за това чий е господ, или чие е слънцето, и кой е по-голям юнак - българинът или сърбинът, ни дава "Балканската комедия" (1930) от Борис Руменов (Борю Зевзека):

[...] Чуеш Гане, не треба мене савезници. Доста е моя юначка сръбска сила. Я чу да победим, па макар цео свет да буде против мене [...]

В четирите действия на тази единствена по рода си у нас творба както по отношение на едноплановото съдържание (беседа за статуквото на Балканите преди 1912 г., по време на Балканския съюз, около Букурещкия договор и във връзка с положението на Балканите след всесветската война), така и във връзка с многоезичието й (сръбски, турски, гръцки, румънски, български), остроумно се тематизират два от главните пороци на балканските народи - етнонарцисизмът и злоупотребяването с другите. "Като "трофей" от Междусъюзническата война Б. Зевзека придобива пиесата си "Балканската комедия" (отпечатана в 1918 г., впоследствие разширена) - посочва А. Бенбасат. - Тя веднага е поета от самите "барабанисти" (от названието на хумористичния вестник "Барабан", излизащ в периода 1908-1921 г. - бел. В. Т.) и се играе с голям успех из цяла България. След раняването му Б. Руменов основава Полеви военен театър и комедията му се представя стотици пъти, понякога на самата бойна линия. "Балканската комедия" представлява злободневен политически фарс с действащи лица Ганю Балкански, Газда Джуро, Йово Црногорец, Кир Яне, Хасан ага и Домну Мамалигареску. Алегорията е от ясна по-ясна - комедийният конфликт противопоставя Бай Ганю на неговите "съюзници-разбойници" и е разрешен в патриотичен план: сърбинът и черногорецът изяждат "голям даяк", а българинът, макар и победен, напуска с достойнство сцената. "Само Вазовият "Борислав" и Борювата "Балканска комедия" можеха да раздрусат тъй силно и непринудено душата на българина - пише Т. Кожухаров."¹⁹

Войните за национално обединение от 10-те години безспорно са един неизчерпаем източник на тълкувания и образотворни механизми било с оглед "професионализацията" на темата, било с оглед хуманизацията на баталната литература, било в представянето на войната като мит или бит. Тези войни вземат свидни жертви сред българските творци на словото. Техни творби се издават след дългогодишно подозрително и манипулативно забвение от А. Бенбасат и Й. Каменов в сборника "За тебе те умряха" (1987). Тези войни обаче вземат и други жертви, поразявайки духа и перото на писателите баталисти с една коварна зараза - семантиката на конюнктурата. Ето защо в края на тази подглава би трябвало да се върнем към полемичния изказ в българската критика, изведен на преден план в хода на войните и непосредствено след тях. Връщането ни към тематичното поле на спора за обединителните войни, разбира се, ще се опира преди всичко върху "сърбоядски" материал.

Един от първите отрицатели на българската военна муза е Георги Бакалов със статията "Поезията на балканската война", който открива в това творчество "трещещи голословия", "фалшив патос", "опорочени чувства", "тривиални мисли, "образи никакви или банални", "стих чепат", "език драндабулски". Подчертава Бакалов и това, че войнствената поезия, нейните автори "поетарушки" (С. Михайловски) също носят своя дял от вината за погрома. По повод края на Междусъюзническата война той пише: "Поетическият грач, който по-рано крещеше от всеки брой на ежедневниците, смлъкна и настъпи в патриотическата поезия гробищна тишина."20 Изключително остър е критикът по отношение на Кирил-Христовата "муза в мундир": "Поезията на войната си прилича в своето еднообразие. Основният й тон е гръмливата фраза. [...] "На нож!", "Убивай!" Такива са любимите лозунги-заглавия на Кирила Христова. И ако всяка удивителна е убийствен нож на поета, то би трябвало да се признае, че той е нанесъл чувствителни поражения на "неприятеля", тъй като само в стихотворението "Убивай!" в пет четиристишни куплета той е дал двайсет и четири замаха със смъртоносното оръдие на удивителната."²¹ Като не скрива омерзението си от това до каква степен тиловакът К. Христов овладява казармената терминология от типа "Муши! Сечи! Коли!", Г. Бакалов не спотаява и иронията си по отношение на Кирил-Христовите патриотарски визии за това "и кое още е наше". Не спестява критикът и извода, че въпреки призива на "сърбоядеца" към българина да не бъде "светия", "и този път пасивната роля в процеса на чесането се падна пак нам"²¹. А за "слъзливата драма" на К. Христов "Старият воин" Г. Бакалов отсича: "Пиесата представлява диалогизирани антрефилета от жълтите вестници. Същите възгледи и език. Дори езикът, на който говорят сръбските офицери в третото действие, е същият оня развалено-сръбски език, на който се лигавеха някои патриотарски наши вестници. Сърбите са представени плячкаджии и насилници - не в качеството им на военни победители, а като сърби. Дори се изтъква мнимото им различие от българските завоеватели, които уж не побутнали косъм от главата на гръцкото население в Тракия. А когато в пиесата сръбските офицери изкарват половината България за сръбска, напомнят ни за въжето в къщата на обесения, ами че самият Кирил Христов не изкарваше ли в стиховете си и във вестникарски статии почти цяла Сърбия за българска? Ами че самата му пиеса не е ли цялата апология на българския шовинизъм? Това е драмата на реванша!"²² (Тук в скоби ще кажем, К. Христов говори за скандала около "Старият войн" в книгата "Ад в рая" и, разбира се, представя случаят като последица от междуличностна неприязън.)

Че военните години създават една "позорно мъртва ивица" (Г. Бакалов) в българската литература, доказват и полемичните текстове на Й. Бадев²³, Г. Милев²⁴, Елин Пелин²⁵ и И. Клинчаров²⁶. В статията "Песни за омраза и войни" последният определя резултата от накипялата българска мъст "поетична гадост", стигаща "до пароксизъм у К. Христов, който също дръзновено говори от името на цял народ по адрес на друг народ": "Ако Вазов не можа да диша пред образа на "влаха", Кирил Христов губи всичко равновесие на своето съзнание, изпречен пред образа на "сърбина" (подч. - В. Т.). [...] Нито един ред повече да не бяха написали стотицата кандидати за литературна слава, това, което написа Кирил Христов през време на войната от 1915 до 1918 г. бе достатъчно: то е цяла история."²⁷ А в рецензията си за "Български балади" от Теодор Траянов Гео Милев пише: "Но тук няма никакви политически или патриотически багри - както в цялата оная маса от патриотарски стихоплетства, с които задръстиха таваните на разните министерства разни самозвани жреци на Аполона, като Ст. Чилингиров [...], Ив. П. Йончев, Л. Бобевски (автор на варварския марш "Съюзници-разбойници"), Хр. Ц. Борина, Цв. Теофилов, комуниста Хр. Дюгмеджиев, Ив. Вазов, Кир. Христов - тартора на този бесен хор от озверени изступленици, който пишеше биографии на генерали, който от механата (или от скута на приятелките си) крещеше: "Хайде на Балкана!", който напомняше на българина да не бъде "светия", защото "сърби я Сърбия, сърби я!", който даваше велики съвети на българския народ: "Сечи! Коли! Муши!"[...]."²⁸ По повод на българската литература от времето на войните Константин Константинов отбелязва в мемоарната книга "Път през годините" (1959) следното:

Трябва да се отбележи, че дори когато хвръкне в самозабравата си твърде нагоре, българинът не изтрайва повече от един миг и веднага намира равновесието в трезвеността си. Не знам дали от гледище на съзнание за държавност или национална самоувереност това е качество или фатален недостатък; но факт е, че въпреки някои патриотични и патриотарски съчинения у нас през всички войни, никой български поет не е изразявал тъй драстично, както е казал един именит сърбин, шовинистичния максимализъм, че не може едновременно да блестят на Балкана

И круна Симеона,
И скиптар крал Душана.

Дори нещо повече: войнственото патриотарско стихотворство винаги е било у нас белег на твърде лош вкус. Това не се отнася, разбира се, за народния поет. Вазов е немислим без тая поезия - резонанс на всички народни, а понякога само и на политически събития. [...] Но аз помня с каква презрителна насмешка четяхме и слушахме "патриотичните" съчинения, като:

Идем, идем, сган проклета,
срещай ни и трепери!
Сърбия Сърбия, сърби я!...

И сякаш като потвърждение на допускането на мемоариста, че бързите преходи на българската менталност от мигновена екзалтация към прагматична нагласа могат да бъдат и "фатален недостатък", политикът, общественикът и публицистът Димо Казасов, председател на Съюза на българо-югославянските дружества през 30-те години, обобщава²⁹;

В продължение на петнадесет следвоенни години българските стъпки към балканските столици бяха спъвани от едно, наистина, оправдано чувство на огорчение, но от едно неуравновесено чувство, което не позволяваше ни политическия реализъм да стане господстващо съзнание на българската официална политика. И когато времето и нуждите направиха стъпките към Белград и Букурещ неизбежни, българската политика все тъй чужда на реалистичния дух и все тъй сляпа за тъмните сили, които диктуват международните отношения, изпадна в друга крайност - в тая на преувеличените надежди и на нетърпеливите очаквания. И когато Балканският пакт я свали на земята, тя възнегодува срещу реалността, която я обкръжаваше: загдето е прекъснала сладостния трепет на хубавите очаквания. Българската общественост, плуваща над повърхността на международните подводни учения, считаше мечтанията си за реалност, а реалността - за коварна изненада.

Споменава в "Бурни години" Д. Казасов, който през 1934 г. е наш пълномощен министър в Белград³⁰ и по-късно написва книгите ("Днешна Югославия" (1938) и "Кризата в днешна Югославя"(1939), и за употребите на българската земеделска емиграция за външнополитическите задачи на великосръбския шовинизъм, и за твърде проблематичната и в някои случаи направо пакостна за България антиюгославска тактика на наказателните акции на ВМРО, и за голямата шпионска афера във военното министерство през 1930 г., организирана уж в полза на Югославия. Споменава, разбира се, и за радостта, с която българският народ посреща подписването на Пакт за вечно приятелство между България и Югославия на 24 януари 1937 г. Радостта се оказва и краткотрайна, и илюзорна... На 19 април 1941 г. български войски навлизат в югославски територии, "за да запазят реда и спокойствието на населението"³¹ :

Нашият печат запя на 99 гами старата изтъркана песен за сръбското и гръцкото коварство, за българска Поморавия, за Солун на българските просветители и т.н. и т.н.

На една от "гамите" се появява мотивът за сръбските зверства. Става дума за кървавия инцидент с подофицера Т. Апостолов, ефрейтора Д. Млачев и редниците П. Колясов и Г. Анев, застигнати по пътя от гара Пожега през Арилие за Иваница, където е разположена тяхната рота, от кръвожадния сръбски бандит Милутин Янкович, изверг, родом от Шумадия, типичен кръвожаден сърбин. Това коварно убийство става повод за написването на стихотворението "На падналите при Арилие" от Змей Горянин, публикувано в специално издадената за случая брошурка "Сръбските зверства" (1943), разкриваща "най-голямото доказателство за "братските" чувства на сръбските бандити към българските войници:

Вий паднахте! На вражата земя
проляхте свойта кръв велика, свята -
и прозвуча викът ви в тишината
отправен къмто родната страна:

Ний падаме, Българиьо, за тебе
под удара на скверен враг и звяр -
в засада попълзял убиец стар - 
и нема кой дори да ни погребе! 

Ала душите ни живеят там:
от Охрид до далечната граница,
където пее и шуми Марица
и верни на вековния завет
летиме ние, като бели птици
и викаме ви: "Българи, напред! 

Инцидентът се представя като назидателен пример за българските читатели: "За да се знае, че всяка тяхна уговорка за добри чувства и добри намерения към нас е пропита с отрова и подлост и чакат само как биха могли да забият нож в гърба ни."³²

На друга "гама" и в друго време се появява мотивът за помощта, която неколцина войници от българския окупационен корпус оказват на едно шумадийско селце. В разказа "Пожар" от сборника на П. Ангаров (Пеньо Русев) "Разкази и скици" (1947) страшният поручик Янков заповядва то да бъде запалено, но бай Стоян го убива, воден от селска и съседско-братска солидарност, както и от нежеланието заради такива като поручик Янков утре другиден сърбите да не простят на българския народ. После заедно с десетина български войници избягва в освободителната армия на маршал Тито. А в "Барутен буквар" на Йордан Радичков се говори за други жестокости:

Баджанак ми ходи в Сърбия, върна се и разправя: "Баджо, това за германеца, дето го разправяш, никак не ти го вярвам! По е животно от нас!" От него научавам, че германецът сума народ и стока изтребил в Сърбия. Къде влезе, полива овцете с бензин, пали ги и ги пуска. Ония овце горят, премятат се, по три метра прескачат нагоре, набутват се по кошари и сламници, кошари и сламници пламват, селата горят като барут.

"Айде бе! - викам на баджанак си. - То кога е война или окупация, да отрепеш човек по иде, ама да палиш стоката, това никак не иде! Аз като друг човек познавам германеца."

Но Лазар си знае своето:

Тая жена германец не дава да му пипнеш стоката с пръст, а в Сърбия пали овце и ги гони по селата, та да подпалят селата. Той щом в Сърбия пали овце, в Русия пък кой знае какво пали. И като пали, щел да тури ред. С палене ред можеш ли да туриш някъде! Мъглата го гони него, в оная мъгла не можеш да дишаш, затова той къде назе бега, нашата мъгла му се види по-чиста.

Своята "гама" си знае и антиисторикът Г. Константинов³³:

Най-незавидна е съдбата на "нашите братя" от Македония и Тракия, през вековете те минавали десетки пъти от ръцете на едни благодетели, в тези на други освободители. За последен път те бяха присъединени към една от многобройните си майки - Царство България, по време на хитлеровия "блицкриг". Героизмът на българските окупационни власти достигна своя връх по време на т.н. драмски "събития", когато ежедневно ограбваното и изгладнявано население на Беломорска Тракия, доведено до просия и проституция, се вдигна срещу неканените обединители.

Кой да е от мародерите, изпратени в "новите земи" от "царя обединител " - от губернатора до полицая - би могъл да възпее своята безкористна любов към "страдащите под чуждо иго македонски братя". След развихрената националноосвободителна дейност (включая от шарените му черги), обремененото от свободата македонско население стреляло по отстъпващите към България "братски" войскови части. (Фактите са засвидетелствувани от покойния командир на Втора българска армия - в първата фаза на последната "отечествена" война - ген. Кирил Станчев. Между другото, тези му свидетелства са една от причините, поради които Архивът при БАН отказа да откупи Мемоарите му.)

БЕЛЕЖКИ

1. Василев, О. За единството на славянските народи. - Славянска мисъл, 1946, № 5, с. 22. [обратно]

2. Пак т а м, 22-23. [обратно]

3. Балабанов, А. Епохата на Любомир Бобевски. - Пряпорец, № 223, 14. Х. 1916. [обратно]

4. Игов, С. Грозните патета. Критическо ежедневие 1978-1981. С., 1984, с. 56. [обратно]

5.Стоянов, Л. Меч и слово. Героични песни за България 1915-1916. С., 1916, с. 107. [обратно]

6. Зарев, П. Панорама на българската литература. Т 4. С., 1978, с. 270. [обратно]

7. Наши дни, 1921, № 6, с. 20. [обратно]

8. Константинов, К. Път през годините. С., 1891, с. 200. [обратно]

9. Пак там, 200-201. [обратно]

10. Константинова, Е. "Покойници, вий в други полк минахте". В: За тебе те умряха. Съст. А. Бенбасат, Й. Каменов. С., 1987, с. 7. [обратно]

11. Румянцев, С. Стихотворения. С., 1978, с. 91. [обратно]

12. Вж. подробно по този въпрос у Чолаков, 3. Христо Смирненски. С., 1988, 23-27. [обратно]

13. Димитров, Е. Христо Смирненски и сп. "Българан" - Известия на Института за българска литература. № 9. С., 1960, с. 100. [обратно]

14. Каранфилов, Е. Българи. С., 1980, с. 81. [обратно]

15. Анчев, А. Песни за Сръбско-българската война..., 184-187. [обратно]

16. Вж. подробно по този въпрос у Влайков, Т. Найчо Цанов. Спомени и бележки. - Демократически преглед, 1996, № 6-7, с. 574. [обратно]

17. Узунов, В. Трепетлика. Лирически песни. С., 1906, 36-38. [обратно]

18. Сапарев, О. Цит. съч., с. 152, 156. Вж. подробно по въпроса за ролята на северозападните сюжети в българската литературна топография, както и за участието им в митологизирането и демитологизирането на този регион у Беляева, С. Съвременност, мит, история. В: Съвременната българска проза и европейските социалистически култури. С., 1986,149-169; Съвременно митотворчество и критическа рецепция. - Летописи, 1992, № 11-12, 144-162; Галонзка, В. Опитомяване на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската литература. С., 1994, с. 31.

19.Бенбасат, А. Да убиеш Зевзек. В: Руменов, Б. (Борю Зевзека). Балканската комедия. Избрани произведения. Съст. А.Бенбасат. С., 1995, 180-181. [обратно]

20.Бакалов, Г. Литературни очерци и бележки. С., 1921, с. 132.  [обратно]

21. Пак там, с. 159. [обратно]

22. Пак там, с. 166.[обратно]

23. Бадев, Й. Писатели и поети след войната. - В: Бадев, Й. Позиция. Съст. Б. Кунчев. С., 1993, с. 60. [обратно]

24. Милев, Г. "Български балади" от Теодор Траянов. - В: Милев, Г. Избрани произведения. Т. 2. Статии, писма. С., 1971, 65-66.[обратно]

25. Пелин, Е. Писателите и войната. - Развигор, № 46, 19. XI. 1921, с. 1. [обратно]

26. Клинчаров, И. Песни за омраза и войни. - Народна армия, № 12,1922, 7-8. [обратно]

27. Пак там, с. 7. [обратно]

28. Милев, Г. Цит. съч., с. 65. [обратно]

29.Казасов, Д. Бурни години..., 497-498. [обратно]

30. Вж. подробно по този въпрос у Казасов, Д. Преживелици. С., 1979,188-196. [обратно]

31. Казасов, Д. Бурни години..., с. 674. [обратно]

32.Сръбските зверства. С., 1943, с. 22. [обратно]

33. Константинов, Г. Антиистория славянобългарска..., с. 224. [обратно]

 © Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.