Така нарича Косовската битка Димитър Маринов, който през първата половина на 70-те години на миналия век учи и следва в Белград, като сравнява българското и сръбското крушение в края на XIV в.: "Със сърбите това не се случи (изгубването на "всякое национално достойнство" - бел. В. Т.). После Косовското погибие, сърбите умяха да се поставят пред страшния завоевач Баязида така, щото той остави да съществува Сърбия като полунезависима държава; тая полунезави-симост е траяла до края на XVI-то столетие, когато сърбите бяха окончателно подчинени на турската власт и станаха рая."¹ В Паисиевата схема за Косовската битка, която е в основата на сръбския Косовски етос, възприеман като съвкупност от митологизиращи, идеологизиращи и фикционализиращи практики за поддържане на спомена и образа на едно реално историческо събитие, се споменава твърде бегло:

И султан Мурад отишъл срещу княз Лазара с войска. Вукашин не отишъл на помощ на княз Лазар. Мурад убил княз Лазар на Косово поле и превзел неговата държава.

От българските историци пръв с тълкуването на Косовския етос се заема Петър Мутафчиев, който посочва, че единствено сърбите по онова време, доказвайки своята жизненост в борбата с турците, оказват "истинска съпротива на завоевателите" и правят "всичко, за да спасят свободата на своите народи"². На този извод се противопоставя В. Гюзелев, който уточнява, че авторът на "Книга за българите" "в доста голяма степен абсолютизира и надценява сръбската съпротива срещу османските завоеватели през втората половина на XIV-XV в."³. Нека обаче видим доколко и какво всъщност "абсолютизира" П. Мутафчиев, тъй като ни се струва, че той контекстуализира предрешилата робските съдбини на балканските християнски народи Косовска битка в една обща топика на героизма и няма за цел да определя сръбския "dies ater" (черен, лош ден) като победа с оглед на т. нар. идеологемна ономастика⁴:

Чудното наистина не е това (робската участ на всички български съседи - бел. В. Т.), то е другото. Всички останали, чиито земи лежаха върху пътищата на турското завоевание, му оказаха дълга и ожесточена съпротива. Тя не спаси държавите им, но в нея те паднаха достойно и с чест, както пада всеки народ, който скъпи своята независимост и заради нея е готов да жертвува всичко. Сърбите паднаха, след като завещаха на историята си името Косово (подч. - В. Т.); власите оставиха след себе си имената Ровине и Раковица; маджарите - Никопол, Белград и Мохач. Дори и албанците създадоха епопеята на Скендер бега - Георги Кастриот. Всички тия имена ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са били способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си; в тия имена лежи нравствен капитал (подч. - В. Т.), който никога не може да бъде изчерпан, и завети, каквито не се забравят. [...] У сърбите още по-малко ще бъде заличен споменът за княз Лазара, паднал на Косово, гробницата на средновековната им държава. Знаем ли ние как и при какви обстоятелства бе изигран последният акт от трагедията на нашето племе?

Доколкото можем да разчетем това указание на П. Мутафчиев с имагинистична лупа, очевидно става дума не за някаква елементарна абсолютизация, а за особен вид КОМЕМОРАЦИЯ, предизвикваща различни употреби на горепосочените лобни места в колективната памет, но задължително в контекста на т. нар. нравствен капитал, т.е. като топоси с характера на светини. В този смисъл Косовската топика издига сърбите в "ранг" на небесен народ или най-малкото поддържа визията за богоизбраността в огромно количество народни и художествени текстове. Наред със Златната легенда и успоредно със сръбската верска ортодоксалност Косовският мит става един от основните фактори за пословичното отстояване на независима Сърбия както по време на т. нар. Pax Ottomanica, така и в началото на ХIХ в., когато горепосочените три фактора подсилват специфичният войнстващ характер на сръбския национализъм (да се бранят срещу всички или да нападат всички). Специфика, която неведнъж поставя сръбския народ в трагична изолация, последвана или предхождана от триумфално величие, предхождано или последвано от нова трагична изолация и т.н., и т.н., за да не кажем и до днес... Не остава чужда част от тази специфика и за Е. Станев, който в разговор с И. Сарандев споделя⁵:

- Пак да се върнем на историята. Смятате ли, че е имало някакъв път, който не би позволил на турците да превземат България?

- Не.

- Нямало е.

- Имало е и друг път, според мен, пътят, по който вървяха сърбите (подч. - В. Т.).

- Ама и те падат...

- Падат, но как падат? (подч. - В. Т.). При други условия. Вие знаете, че сърбите бяха съюзници на Баязид след Косово поле. За да запазят своите свободи, те изпълняваха задължения към султана. В битката при Анкара в 1402 г. между Тамерлан и Баязид Тамерлан бе казал: "Язък за сърбите, които се биха хубаво." Търново е обсаждано също така и от сърби, от тъй наречените "европейски войски" на султана.

Преди Косовската битка сърби и турци воюват на 26 септември 1371 г. при Черномен (Чирмен) на река Марица край Одрин. За това "страшно кръвопролитие" се споменава в Безименна българска летопис (първата четвърт на XV в.), където за първи път ярко се обрисува образът на балканската "злокачествена съседност":

И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеш и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците, не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: "Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете." Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: "Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях."

Пак там неизвестният български книжовник и - по всяка вероятност - духовник описва и Косовската битка:

След няколко години прочее те се отправиха против сръбската земя и там се разрази бран, в която от тях бе погубено преголямо множество - безчислено войнство - и настана кръвопролитие, така че се изпълни писанието: "Боже, дойдоха племена в твоето достояние и оскверниха твоята света църква, като превърнаха Йерусалим в пазилище на овощия, оставиха труповете на твоите светии - на земните зверове".

Оценка на балканската злопаметност и вражда, надменност и горчива завист, оказали се непреодолима пречка пред съюзяването на християнските народи срещу османското нашествие на полуострова, прави Владислав Граматик в своята "Рилска повест" - Възстановяване на Рилския манастир и пренасянето на мощите на Иван Рилски в Рила" (1479):

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наричана Косово. В боя загина и лютият насилник султан Мурад, който ги предвождаше. Той твърде скоро беше получил достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си и нечестива душа: всред боя неочаквано той бе лишен от живот от сръбски воини. И така прочее, когато грехът надделя - уви, поради нашите престъпления! (подч. - В. Т.) - сръбката земя падна под властта им.

Единици на Косовския етос, свързани с традиционни ценности като страданието и саможертвата, се фиксират и в Пространно житие на Стефан Лазаревич:

Когато умря Орхан, на престола се качи най-малкият му син Мурад, който покори много земи на запад. Сетне той се въоръжава срещу благочестивия княз Лазар, а този не се стърпя да чака и да нехае за своите, още повече Христови членове, които биваха отсичани и отрязвани, но за да се премахне техния срам съвсем или сам да умре, и то като претърпи мъченичество (подч. - в. Т.), той става и обзет от такива мисли, тръгва срещу измаилтяните. [...] Тоя бой стана в 6897 [1389] г., на 15 юни. Той (Лазар - бел. В. Т.) прие мъченическа кончина и сега в съградения от самия него манастир, наричан Равеница, виждам го като жив: както тия, от които претърпя смърт, така и ония, с които ликува в небесата. Тогава не остана място в тая страна, дето не се чува жалният глас на риданията и писъкът, които нямаха подобни на себе си, с които дори всичкия околен въздух се изпълни.

Страдалчески сюжети и мотиви за мъченическата кончина изграждат и "скръбната" летописна бележка на Исай Серски (Монах Исая) за разорението (на Македония от турците) след Чирменската битка:

Те не само не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от остриетата на меча или бяха закарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат. Никога ухо не е слушало или око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха на всички западни градове и области.

Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не става никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие допущение биваха изпояждани от вълци. Деня и нощя те нападаха и разкъсваха хората. Уви, какво прискръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля, и седмият владетелски род на сръбското племе. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите.

Изкушаваме се на това място да приведем един цитат от Слово на княза Лазаря, когато подбуждаваше своите воини за бой на Косово поле, една сръбска панегирична творба, намираща се в български ръкопис от средата на ХIХ в. и установяваща "известна връзка с произведения от косовския кръг на старосръбската книжнина"⁶:

Где (ви) е юначеството, где (ви) е силата и вашето мужество, о воини, които до тоя ден на най-голяма слава за славенскаго народа по-високо от звездите, по-високо от небесата воздигаеми беха? Защо сте одержими сос страх, сиреч защо се страхувате?

Нали е по-добре сос слава и чест да умреме, а не сос срам и укорение да живееме. Ако подобава на синца ни еднаж да умреме и ако смертта не е друго нещо, освен едно пристанище или лиман на неизчезаемата радост, за коя причина се боиме от смъртта.? Белким по-добре ще ни бъде да се отдадеме (на тогова) свирепаго супостата (или душманина), който никого не жали, и сос поругание да чакаме лютото си скончение? [...] Умират другите народи в меки постелки, от болест изнеможаваеми. Едните славяни, но в множеството умират сос оружие. Не се состои победата (само) в множеството, но в множеството и в юначеството на воините, в благоразумието и в неустрашаванието на военачалниците.

Полето пред моста на Марица край Одрин, наречено след 26 септември 1371 г. "Сърб синдюги", т.е. гибел на сърбите, както пояснява К. Иречек⁷, и полето на "Косовското погибие" са особени топоси, предизвикващи появата и действието на една универсална спрямо религиозния мироглед образотворност, чрез която се търси подкрепа на народностното самосъзнание чрез мощите на светци и тяхната прослава. Особено любопитно от гледна точка сръбските имагинации в старобългарската литература е включването на разказ за битността на мощите като специфична аргументация в "мъченическия" тип житиеписни произведения, като това на поп Пейо например:

Ето, подобно на първото и друго, за което всички знаят, ще ви разкажа. Когато княз Лазар със своите войни беше победен от турците на Косово, него единствен прослави бог и тялото му досега остава непокътнато. Това аз видях с очите си! Отсечената му глава, с изтекла съсирена кръв се крепи към тялото, та да изглежда, сякаш е посечен днес, и изпуска благовонно ухание. Вярвайте, всички убити тогава с него, са свети, както и той; нали и цар Мурат бег тогава беше убит и заедно с него безбройно множество турци. И понеже бяха неверници, бог не показа знамение нито за началника им, нито за тях, но всички погинаха.

Поп Пейо използва и други подобни възможности за префункционализиране на мотива за съдбата на мощите на сръбски светци. Това той отново прави в Мъчение на Георги Нови Софийски (1516-1539), посочвайки знаменията, чудесата и изтичащите от гроба на деспот Стефан Бранкович и от гробовете на неговите синове благоухания. Трети пример дава самият бъдещ подсъдим и изгорен на клада, роденият в Кратово златар Георги, дошъл като юноша в София и станал нов мъченик в, понеже не приел мохамеданството:

А в нашата вяра от Христа даже и днес има царе, и архиереи, и прости хора праведни и осветени. И телата им много години остават цели и невредими, и дават изцеление от различни недъзи на идващите при тях с вяра, и прогонват злите духове от хората. А ако не вярваш, ела с мене и ще ти покажа крал Милутин, който лежи в този град, как почива в ковчега като заспал и неговите мощи като крин изпущат благоухание. И повярвай, че той е свет и всички ние, вярващи като него, сме свети.

Към Косовския етос спада и митологемата за Крали Марко, свързана с "най-тежкия период от историята на южните славяни", както К. Иречек определя "завоеванието на Балканския полуостров от турците": "Както у сърбите, така и у българите безброй са песните и преданията, в които се прославят героите на тази борба - исполинските образи на Крали Марко, на Милош Обилич, на княз Лазар и др., които в народната памет изместят имената на най-старите юнаци."⁸. С оглед на многоаспектната и многократна употреба на кралимарковската тематика тук ще си позволим да насочим вниманието към един друг персонаж на българо-сръбския исторически синур - Момчил: "Още веднъж срещаме историческия образ на един от многото герои, възпявани и до днес в народните песни на сърби и българи. Появил се като метеор и след кратко величие пак изчезнал, исполинският образ на Момчил, вижда се, произвел дълбоко впечатление на южните славяни."⁹ Акцентираме върху това, единствено водени от помисъла да напомним и - евентуално - да извадим от забвение един факт от българо-сръбския диалог, който наистина не се отнася до Косовския етос, но за сметка на това полага основите на един друг мотив - мотива за побратимяването между българи и сърби. Вярно е, че това побратимяване в известна степен се представя тенденциозно, като съсловно сродяване, а не както историческият момент през втората половина на XIV в. изисква - побратимяване конфесионално, племенно, съседско. Става дума за известния роман на Стоян Загорчинов "Ден последен" (1932-1934), за който нашата марксистка критика отбелязва с нескривано задоволство и с очевидно преувелечение: "Една от най-художествено написаните страници и силно вълнуващи глави в романа - "Побратимяване" - е посветена на братското сътрудничество между болярските роби - сърби и българи. Когато сърбите разказват пред Момчил своите тегла, глас от българите отсъжда: "Що са техни властели, то са наши боляре." Затова бившите отроци сърби и българи си подават ръка, прегръщат се и се побратимяват."¹⁰ Тук ще си позволим да пренебрегнем класовата основа на гореспоменатия мотив за побратимяване, така както марксисткият поглед с лека ръка пренебрегва беглата, но симптоматична за цялостния българо-сръбски диалог поява на мотива за разбратимяването:

- Като питаш, да ти кажа - поде Моско бавно с равен глас. - Все добро. Дивеч - колкото щеш, вино - малко, ама сладко. Пяхме, копия хвърляхме през халка, надскачахчме се, какво не. Имаше и караници, тупаници, ала като свърши виното, и нашите, и сърбите се укротиха.

- Кой с кого се скара? - попита Райко наново развеселен.

- Войхна със Саздан сърбина. Все за тая битка при Велбужд, дето сърбите убили цар Михаил-Шишмана (подч. - В. Т.). Да не бяха се пръснали нашите люде по селата за зоб и сено, нямаше да ни надвиете" - каза Войхна. А сърбинът, и той не пастри думите и закачките: сбиха се, побиха се, два дни сърдити ходиха.

- Петли! - извика Райко. - Намерили за какво да се карат! Събрал ги Момчил за братство и побратимство, пък те царе и царства ще делят (подч. - В. Т.), фу! Да бях там, щях да ги науча.

По-нататък в романа "караници и тупаници" между българи и сърби, разбира се, няма. Няма и кой знае каква съвместна тяхна борба срещу общия класов враг. За сметка на това разбираме как изглежда сърбинът Саздан:

[...] висок кокалест мъж с тънки завити въси, които сякаш влизаха в ушите му като нишка в иглен връх.

А в изповедта на Раденко от Милопусти, Призренско, пред Момчил проличава общото в нерадостната социална участ на побратимите:

Вижда бог, не кривим свещта, та да капе восъкът, кръст целуваме, в св. Симеона и в св. Сава се кълнем - нямаме мира ни делник, ни празник. Седем божии дни има неделята, седем часа за нази не остават. Де на нивата, де на лозето на властеля. Лете - ори,сей, жъни, зиме - влачи дърва от леса в най-големия мраз. Обягнят ли се овцете, от всяко ложе две агнешки кожи нему. А пък градозидане, пчелина, димнина, свинен десятък, перперак, то настрана - за краля е. Ех, що ли ти говоря, войводо? Сам си бил отрок, сам знаеш отрошка неволя: земята твърда, небето високо! Така ли е, Саздане, брате мой, така ли е, юнаци, право ли казах? - обърна се той към сърбите, които не мигаха, дъхът им не се чуваше.

Един след друг, па после и наедно сърбите завикаха:

- Така е, така е!

[...] - Така е, така е - завикаха от сръбската и от българска страна. - Болярите и властелите са наши врагове.

ТАКА Е! Докато Момчил войвода се чуди към кои от брой нямащите велики и мали боляри "у Душана и у Йоана-Александра" да поведе двете хиляди юнаци, гърци и турци се споразумяват, което на практика буквално взривява и без това крехкото братимене на българи и сърби по класов принцип във време, което категорично е подсказвало необходимостта от геополитическа взаимопоносимост и стратегическо взаимодействие, за да не станат юнаците отново отроци. Тази фатална историческа грешка лаконично е изобразена в един от великолепните български историко-философски романи - "Хитър Петър" (1980) от Георги Марковски. В него се преразказват или дословно се цитират пасажи от летописния разказ на Исай Серски за това как българи и сърби не приемат протегнатата от византийския император Йоан Кантакузин ръка. Има и препратки към летописеца Мехмед Нешри, отнасящи се до причините и хода на Косовската битка:

Полковете на търновския цар Иван Шишман - също под хоругви - отиваха към Косово поле. Разминаха се; байрактарчани дълго гледаха подир полковете; а полковете се изгубиха по древния римски път и едва пристигнали на Косово поле, "изведнъж от двете страни всички стрелци взеха да хвърлят стрели: изглеждаше като че сме провалили извора на Черно море или сме ритнали стършелово гнездо - написа летописецът. - Мечовете бляскаха като небесни мълнии, между копията не можеше да премине вятърът, а сред конските копита не би се проврял и суякът, колкото и да е малък. Чуваше се навсякъде: чака-чак, чата-чат! Поради писъка на роговете измряха горските живинки, а ангелите небесни изтърваха броениците си." В битката загина султан Мурад; синът му Баязид Илдъръм спечели султаната; а байрактарчани не видяха повече цар Шишмановите полкове.[...] Над България легна робска нощ; и бе плач и скърцане със зъби; а Байрактарска махала стана владение на турски спахия.

По-друг плач и по-друго "скърцане със зъби" постепенно се понасят над Сърбия след "Косовското погибие". "И като рая - отбелязва Д. Маринов - сърбите бяха в по-добри условия: поставени в най-западния край на Европейска Турция и съпределни с австрийската монархия, където са живели хърватите и австрийските сърби - сърбите отсам Сава и Дунава са черпили от своите братя морална храна и национален дух. Заради това в Сърбия никога не е угасвало чувството национално, както у нас."¹¹ В основата на тази неугасимост безспорно са "идеите и стабилността на държавно-политическото тяло като мощен интегриращ народността фактор"¹², но и тематизиращите ядра на Косовския етос - юначност, воля, достигаща обикновено до вироглавост, достойнство с ранг на културен фундаментализъм. Тъкмо тези ядра като че ли предизвикват българското икономисване на истината за Косовската битка както в литературата, така и във фолклора. Характерен литературен пример е романът на В. Мутафчиева "Последните Шишмановци" (1982):

Има много преломни мигове, които историята сякаш недовижда. Това е точен пример за един от тях. Българската история подминава известието - турско известие! - че през 1387 Шишман отказва войски на Мурад и ги обещава на Лазар и Твръдко (владетел на Босна - бел. В. Т.). Тук тя жестоко греши и определението "жестоко" употребяваме не по навик, а заради тежкото му съдържание. Жестоко е наистина, че историята не записа с главни букви това Шишманово решение - за него бе нужно не по-малко дух, доблест и дързост, отколкото за многохилядна битка. [...] В бърз ход бе повел Мурад цялата си войска на запад. Част от нея той вклини дълбоко между Сърбия и Видинското царство, а с другата пое срещу Лазар. [...] Изненадан не навреме, Лазар смогна да извести само своя съседен съюзник - Твръдко; Шишман вече оставаше през две земи в трета. Така съюзените сърби и бошнаци пресрещнаха нашественика при река Топлица и град Плочник и го разбиха. Затуй, че съюзът им с Шишман бе принудил Мурад да отдели половина сили, за да препречи Шишмановия път към Сърбия.

С една дума, без българи да се явят на бойното поле, те внесоха своя дял победа - обезсилиха Мурад пред боя. За първи път от десетилетия християнски владетели извоюваха сполука - какво ликуване! Търновските камбани биха целия ден, защото на камбанарията се сменяха монаси, граждани, войскари, всеки искаше да докосне с ръка голямата радост.

Имаше през оня ден в Търново един човек, когото радостта остави извън светлия си кръг: Иван Шишман понесе победата при Плочник като нов отказ из пътя му към историческо признание. И не беше ли прав, за бога! Какво от туй, че тъкмо неговата намеса бе объркала завоевателя и страхът пред българите накара Мурад да влезе в бой с половин войска? Нали там, на Топлица, бяха победили други; нали друг беше се записал победител!

Самото "Косовско погибие" В. Мутафчиева пресъздава чрез цитат от Мехмед Нешри. За романистката много по-важно е да постави въпроса за това по какъв начин на Косово се е озовала и българска войска:

Никой не усети необходимост да съобщи на сетнешните българи колко войска, откъде и как е изпратил последният български цар в последната съюзна битка срещу поробителя. Добре че самият тоя поробител спомена, дето срещу му са се сражавали и българи; съюзнишките летописи го премълчаха. Не е справедливо - като вземем предвид, че въпросното участие бе прекият повод за края на България: не е справедливо - като вземем предвид колко трудно е било за Шишман да отлъчи част от малобройните си войски и да оголи и без туй недостатъчната отбрана на своята заплашена земя. Но защо ще търсим в историята справедливост - там владее безусловно силата; Шишман - вече се каза - бе извън сметките й.

"Народният гений е бил повече впечатлен от мащабите на кръвопролитието, отколкото от значението му за българската съдба - обобщава по повод на песента "Косово поле" С. Йотова. - Народната памет е избирателна. Във фолклорните ни текстове не се споменават срамните факти от историята. Участието на българи в Косовската битка е описано пестеливо от историците и още по-пестеливо от народния певец. В исторически съчинения накратко се споменава, че български отреди са се били на страната на сръбския княз Лазар и са били разположени заедно с босненците в левия фланг на войската му. За утеха на учените няма нито един исторически източник, който да казва имало ли е българи и на страната на султан Мурад. [...] Фолклорът е още по-пестелив, що се отнася до българското участие в битката. От героите на народния епос само Крали Марко и Янкул Войвода загиват на Косово. "Разлютил се е като Марко на Косово поле", казва една народна поговорка. Епосът обаче примиренчески уточнява, че лютата битка е била напразна и че Марко и българското царство загиват, защото бог така е решил [...]."¹³ Но нека цитираме първата част от "най-хубавата и най-кратката песен, посветена на събитието"¹⁴:

КОСОВО ПОЛЕ

Шчо ми грачиш, гарване
море, на каменот?
Али ти се, църно пиле
море, месо ядит?
Ако ти се, църно пиле
море, месо ядит,
то пойди си, църно пиле
море, во Косово.
Тамо имат, църно пиле
море, благо месо,
благо месо, църно пиле
море, от юнаци,
от юнаци, църно пиле
море, бело лице.
[...]

"Гарванът, страшният пратеник от българския фолклор - продължава С. Йотова, - се появява с послание и в още една уникална песен, записана в Софийско. Птицата заграчила в Дамянови дворове и съобщила на майка му, че Дамян е загинал у Косово поле. Майката не проронила ни сълза, влязла в яхъра, оседлала коня и отишла на Косово поле:

Па заврати скути до поясе,
и заврати ръце до рамена,
па нагази кръви до колена,
та превърна три иляди глави
доде найде Дамянова глава.
Па му бръкна у десна подплата,
та извади три кемере злато,
па се майкя назад повърнала,
па уцани ратай да я слуша -
седем годин за седем кесии.

[...] В края на миналия век в с. Връбница е написана голяма поема за цар Лазар и Косовския бой. В песента е описан подвигът на сръбския велможа Милош Обилич (Милош Кобиличин). [...] Песента започва на трапезата на цар Лазар и кралица Милица. Лазар получава пророческо писмо, в което се казва, че турци ще превземат царството, сръбската войска ще изгине, самият Лазар ще бъде убит в боя, а жена му ще бъде поробена. Затова царят трябва да иде да се бие на Косово заедно с деветимата братя на Милица, сред които е и Милош Кобиличин. Един от воеводите - Юже Бранкович обаче, вместо да спре турските гемии, се предава на противника заедно с 12-хилядната си армия. Юже предава на турците и Милош, който има намерение да се престори, че приема исляма, за да убие Мурад. Въпреки това, Милош успява да изпълни намерението си и дори се връща, за да сложи парче сланина в устата на убития военачалник. Залавят го благодарение на съветите на една баба. Тя казва на турците да съберат всички потрошени саби на бойното роле и да ги забият в земята с остриетата нагоре в местността Гюзелкюприя, откъдето трябвало да мине Милош, а после да ги покрият с ръжена слама. Бабата обяснява, че

Силно оди Милош Кобиличин,
че помине през Гюзелкюприя,
на коне че нозе да пресече,
он че падне от добрата коня,
тогаз може Милош да фанете.

Преди смъртта си героят проклел бабата и тя станала на камък. Следва ожесточена битка, в която предателят Юже Бранкович убива в гръб сръбските воеводи, а Лазар загива на бойното поле. Тази песен обяснява чувствата на сърбите, свързани с Косово. За тях това е място на слава и гибел, на подвизи и предателства. Сърбия е завладяна след героична съпротива. България е завладяна малко по малко, на парче. Затова си нямаме свещени земи и лесно попадаме във васална зависимост от всяка поредна могъща империя."¹⁵

БЕЛЕЖКИ

1. Маринов, Д. Македония - сръбска или българска страна?. Братска разправия. Посвещава се на сръбската младеж. С., 1898, с. 42.[обратно]

2. Мутафчиев, П. Книга за българите..., с. 153.[обратно]

3. Репликата на В. Гюзелев е направена на същото място и същата страница под линия. [обратно]

4. Мутафчиев, П. Цит. съч. 143-144. [обратно]

5. Сарандев, И. Емилиян Станев. Литературни анкети. С., 1977, с. 98. [обратно]

6.Ангелов, Б. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 192-193. [обратно]

7. Иречек, К. Цит. съч., с. 382. [обратно]

8. Пак там, с. 365. [обратно]

9. Пак там, с. 353.[обратно]

10. Русев, П. История на българската литература от Смирненски до наши дни. Лекции. С., 1957, 178-179. [обратно]

11. Маринов, Д. Цит. съч., 42-43.[обратно]

12. Богомилова, Н. Цит. съч., с. 93. [обратно]

13. Йотова, С. Пойди си, гарване, во Косово, тамо има благо месо от юнаци. - Сега, 15. V. 1999, с. 14. [обратно]

14. Пак там. [обратно]

15. Пак там.[обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.