ЧИКА ЙОВА

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Фамилиарното обръщение на сърбите към класика Йован Йованович Змай използваме като "ключ" към четвъртото изключение от сърбофилските и сърбофобските правила по две причини. Първо, защото именно с творчеството и личността на този автор започва подронването на митологемата за кръвосмесителната близост между българската и сръбската литература, започват изобщо заиграванията (надценяването, подценяването, сравняването и оразличаването) на български творци със сръбски шедьоври и класици, обикновени творби и автори. Второ, защото настоящата употреба на свойския псевдоним "Чика Йова" изцяло съвпада с опитите на българската литература да бъде на "ти", да създава фамилиарно премислени образи на литературната сръбскост в стремежа си да докаже въпросната инцестна близост, за която се предполага, че е валидна и за сръбското литературно съзнание и поведение. Не се изключва в случая обаче и предположението, че това в действителност често пъти е една твърде проблематизирана близост, много повече вербализирана, отколкото практикувана. Неслучайно в споменатата дисертация П. Ю. Тодоров посочва: "Тая близост е в езиково и териториално отношение, обстоятелството, че сръбската литература, макар по-стара, не стои по-високо от българската, както това видяхме при руската, полската, чешката, и най-сетне множеството спорни въпроси, които произтичат от кое влияние да вземе надмощие в Македония, са способствували както за ревностното следение, тъй и за множеството спорове и критики, които са се подйемали между сръбския и българския печат."¹

Темата "Змай и българските писатели" (П. Р. Славейков, И. Вазов, М. Георгиев, П. П. Славейков, Чичо Стоян и др.) е проучена отдавна². Изследвана е и темата за образите на Сърбия и България в поезията на Змай³. Особен акцент в първата трактовка се слага върху Петко-Славейковите препреводи и преработки на творби от Змай, както и върху непоследователното отношение на Пенчо Славейков към творчеството и личността на Змай, чиито творби той превежда и първоначално хвали, а впоследствие, сравнявайки Вазов и Змай по повод техните шумни юбилеи, отрича⁴. "В духа на същата любима своя конфронтация (поет - тълпа) - обобщава Б. Ничев - Пенчо Славейков се е опитал да тълкува и творчеството на сръбския класик Йован Йованович Змай, виждайки в него един сръбски аналог на "явлението Вазов" от нашата литература."⁵. Специално внимание във втората трактовка се обръща върху антимонархическите, антикняжеските и изобщо антивластническите текстове на Змай, както и върху гибелната политика на крал Милан през 1885 г., когато с оглед предусещането за братоубийствената Сръбско-българска война Змай отбелязва, че заедно с промяната на времената се менят и пословиците: ако преди давност има пословицата "С брата - в родство, с турчина - във война", сега е валидна друга - "С брата - във война, с турчина - в родство"⁶. Легитимирането на близостта между българската и сръбската литература заема особено място в изследването на С. Баева за взаимозависимостите на П. Р. Славейков и сръбската литература. Една от тях е много характерна с оглед разкриването на типологията на славянската литературна представимост за робската орисия. Става дума за недовършената творба на Петко Славейков "Поема за робството" и за вероятните сръбски влияния върху нея: "Ако в сръбските стихотворения никъде не се отправя укор към синовете на поробената сръбска земя, укор към своите (защото те се юнаци, "истински сърби", "най-добрите и най-храбрите", то напротив, укорът е основният патос на българските произведения - укор към българската младеж, която е забравила родината си и е престанала да милее за нея. Колкото и да са близки тия песни по основна идея и емоционално звучене, все пак в тях са отразени типични черти от психологията на двата народа - българския и сръбския. Единият е винаги по-самокритичен, склонен повече към реализъм, а другият - по-възторжено оптимистичен, с "високо" самочувствие."⁷

Легитимирането на близостта, извайването на български положителни образи на литературната сръбскост най-често се извършва чрез разкриване на възприемателските пространства на конкретни творби и автори. "Когато изучаваме рецепцията на сръбската литература в България и специално в конкретния случай (възприемането на Б. Станкович - бел. В. Т.) - с основание заключава И. Конев, - забелязваме една обща за литературните взаимоотношения особеност, която се е превърнала в критерий за оценяване художествената и обществената роля на самите взаимоотношения. Става дума за следното: онези сръбски писатели, които проникват в България образуват по своите реални връзки с българската действителност три основни групи. Писатели и културни дейци като Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Йован Йованович Змай, Лазар Лазаревич, Бранислав Нушич, Иво Андрич, Десанка Максимович са свързани с отделни етапи от историческия развой на българската литература. Писатели като Бранко Радичевич, Петър Петрович Негош, Сима Милутинович, Бранко Чопич, Михаило Лалич или Добрица Чосич българската литературна общественост е приемала и приема преди всичко с оглед на характерни постижения и тенденции в сръбската литература, вследствие на което в областта на взаимоотношенията са изпълнявали особена роля, да я наречем условно "художествено-информативна". В рецепцията им също се отбелязват елементи на генетическа връзка, но те са единични, хронологически, персонално и художествено строго ограничени Към   третата група спадат писатели, чиито произведения в превод на български език са останали встрани от главните литературни и обществени течения в нашата страна въпреки изразеното към тях отношение на определени читателски кръгове."⁸

Казано с други думи - представителите на първата група сръбски творци имат своеобразно българско битие, представителите на втората група само битуват, било в качеството си на художествена оригиналност или на информационна находка, а представителите на третата - оформят само библиографски бит.

За българските лица на Борисав Станкович, за когото се смята че със своята "Кощана" сякаш "управлява" българо-сръбските отношение през 30-те години⁹, за българските случвания на комедиографа Бранислав Нушич, който като че ли е най-красноречивото доказателство "за близостта на бита и обществените проблеми на двата народа и единството на целите на най-добрите им, погресивни представители"¹⁰, за дружелюбния диалог между българи и сърби посредством театъра и драматургията¹¹ съществува богата литература. Тук бихме искали да обърнем внимание само върху две проблематизиращи тази дружелюбност изказвания. И двете свързват добросъседството чрез театралната сцена с театъра на шовинизма. Най-напред Пенчо Славейков в известната статия "Национален театър" отново се вживява в ролята на "ПОЧТИТЕЛЕН МАНИПУЛАТОР"¹² и ловко употребява сръбскостта, за да провокира своето и своите: "Народни са театрите в Бялград, Загреб и Прага; но там те може би трябва да бъдат такива, поради политическите и социални условия, при които има да живеят и работят. В белградския вие ще видите и днес още да дават драми и драматически произведения като две капки сълзи подобни на нашите Драндавели и Бориславовци, и да ги играят не по-добре, отколкото са се играли тия пиеси у нас в Турско време. Хубав образец от тия еснафски драми се даде миналата година на нашата сцена. - Тъй трябваше да бъде от Бранислава Нушича, най-добрия съвременен представител на сръбската драма - и даде се, за да види нашата публика какви пиеси са за народен театър, и на какво творчество помага да се развива един субсидиран театър, под опека ръководен, за опека и достоен. Може би тъй трябва да бъде в Сърбия, дето всичко е народно: и език, и мисъл, и поезия, и наука, и шовинизъм!"¹³ По-късно Антон Страшимиров си спомня: "Гледах "Хамлет" в Белградския театър през 1905 г. И трябваше сега да призная с чувство на дълбока принизеност - да напусна нашия. Да, сърбите са шовинисти. Това ги прави наистина ограничени и противни. Обаче то не им пречи да създават бавно, но сигурно - свои наука и изкуство."¹⁴

Далеч по-непочтителен "манипулатор" е П. П. Славейков в статията "Змай Йован", в която кулминира неговият "сърбоядски" изказ спрямо духовната сръбскост: "В едно е напълно прав Хаджич: любовта на Змайовите Рози, доколкото я има в тях, е чисто сръбска работа. Сърбите са патриоти във всичко - даже в глупостите си; защо да не бъдат в любовта? На една девойка може да липсва всичко, с което природата я украсява, за да омае чувствата на нейния избранник, само едно да е на лице: тя трябва да е сръбкиня! Иначе тя едва ли ще бъде достойна за любов. Наистина, това е патриотично, но и доста глупаво, не само като поетически мотив. [...] Види се за сръбския читаещ свят всичко що е написано в стихове е поезия, стига тия стихове да са гладки и да имат що-годе смисъл; инак не може да се разбере онази негова безсвяст да прославя Змая, не само като поет, но комай и като пръв сръбски поет, без да зачита за нещо поети като Воислава Илича. Или на сърбите се ревне примера на нашите литературни пъдари, които в телешки възторг провъзгласиха един посредствен стихотворец за народен поет. [...] Езика на Змая, с всичките негови добри и лоши страни, е образец за - какъв не трябва да бъде поетическия, художествения език. Той е език, какъвто се говори на пазаря, по улиците, в кръчмата. Език не вече прост, - а просташки. [...] След всичко казано за поезията на Змая, възниква преко въпросът: как е възможно един такъв поет да бъде превъзнасян като "велик народен поет", "сръбски гений" и пр. и да му се празнува всенароден юбилей? Отговорът е твърде прост. Това е възможно в Сърбия, тъй също както биде възможно и в България - интелигентното общество с ред тържества, адреси и пр. да превъзнася един обикновен поет в "гений". Общества млади, прозяващи се още в културна присъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истински културните общества, че и те са нещо, та при сгоден и несгоден случай търсят все голям полог, да снесат -  своето малко яйце. Всенародни юбилеи на такива певци като Змая и Вазова показват само всенародна несвяст."¹⁵

За Пенчо Славейков, който "знаеше сръбски и с интерес следеше нашата нова поезия"¹⁶, но който категорично отхвърля мнението на тагавашните наши филолози за сръбския език като "най-благозвучен между славянските езици"¹⁷, твърде проблематична се оказва и сръбската проза: "Знайно е, че сръбската белетристика е твърде богата в рефератът на г. П. Поповича, печатан в Мисъл, вие сте видели че сръбските разказвачи и новелисти са безброй. До какво развитие са довели сръбската проза тия легион писатели, начело с един талант като Симо Матавул? Развила се е тя, тая проза, и скоро ще стане половин столетие - откак се държи все за пеша на сръбския селянин възсъздава в поетически образи и композиции селския и вечно селския живот. Тая поезия, в най-добър смисъл, е етнография. Изключения от това общо правило има доста, изключения обаче, в които сръбския творчески дух не е показал такава сила, както при изображението на селския и дребноградския живот. В поменатия реферат на г. Поповича правят впечатление по разен начин повтаряните думи: - че почти всеки сръбски повествувател внесъл по нещо "ново", в тоя род от сръбската литература. И при все това тя си остава при старото. Нещо "ново", истински ново и спасително, би внесъл в тая белетристика само онзи - който я извади из тая сфера на първобитност, като й инжектира проблемите на културния дух. Нещо ново и ценно в областта на поезията може да се създаде само тогава, когато творческия поглед се взре в проблемите на общия културен дух, през призмата на националното схващане. Не се съмняваме ни минута, че сърбите ще постигнат това донякога, както не се съмнявам и в това, че същото нещо ние ще постигнем много по-скоро. Това твърдя аз не на патриотически основания, че ние сме били по-творческа нация от сърбите и на разни други не по-умни от тая основа, а чисто и просто на основа на езика."¹⁸ .

Своеобразен противник на сръбската белетристика е и Боян Пенев: "В сръбската реалистична литература например можем да отбележим не един образ, който напомня произведението на Алека. В най-добрите нейни произведения пластично са дадени смешните и отрицателните страни на живота. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат винаги в кръга на средните си наблюдения, рисуват с най-големи подробности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се очертават    върху фона на политическата и обществена действителност в Сърбия. [...] Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, чувствува се угнетен в неговия безпросветен свят, в неговите изображения, толкова едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и бруталност тоя реализъм, който представя най-тъмните страни на сръбския живот, убива дори художествения хумор, характерен за цялото творчество на поменатия писател. Действителността, с която ни запознава Сремац в повечето от произведенията си, се свежда към една безкрайна вулгарност - това, що взема надмощие в нея, са огрубелите човешки нрави, низките страсти, неограничените инстикти. Още по-нерадостни са изображенията на друг един сръбски белетрист, Радой Доманович."¹⁹ До задействането на друг имаготворен механизъм спрамо литературната сръбскост се стига при срещите, запознанствата и приятелствата между български писатели и сръбски творци, които по една или друга причина, повече или по-малко време живеят в България. Един от тях, който на практика се опитва, но не успява да продължи започната и развитата от Л. Каравелов медиаторска роля на творческата личност в българо-сръбския диалог, е Йован Дучич: "Като културен аташе в София - сочи И. Конев - Йован Дучич е повече предразположен към писатели от кръга на сп. "Мисъл", среща се и се сближава с Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров. Още преди 1912 г., когато напуска дипломатическия пост в София, в печата (също в излязлата тогава "Славянска антология" на Ст. Чилингиров) се появяват няколко грижливо преведени на български език негови творби. Но било поради приобщеността му към естетическата програма на символизма, която още не засяга по-чувствително българската литература, било поради особената му дипломатическа мисия, пряко свързана с официалната сръбска политика тогава (през 1916 г. той пише българофобското стихотворение "На българите", както уточнява под черта И. Конев - бел. В. Т), те не събуждат по-специален интерес. Едва по-късно, най-вече през 20-те години на нашия век, се забелязва известно повишаване на интереса към творчеството му, възприемано чрез преводи и оценки на Елисавета Багряна и други български поети."²⁰

Тези и други причини от субективен характер предопределят приемателския праг на личността и творчеството на Дучич у нас, където по-малко се четат стиховете на Дучич и повече се говори за самия Дучич. Свидетелство за това откриваме в "Път през годините" на К. Константинов, който акцентира върху изключително благоприятната за творчество и международно сътрудничество обстановка в България преди войните и не пропуска да открои интелектуалното присъствие на Дучич:

Неговите "Песме" и "Песме у прозе" бяха вече дошли у нас и ние ги четяхме и превеждахме с възторг. Спомням си една среща, в която за пръв път го видях. Една лятна вечер, късно към полунощ, разхождахме се с Григор Василев [...].

- Здравей бе, Дучич!

- Здраво, Глигоре!

Аз наострих уши и се вгледах. Значи това беше авторът на "Дубровнишкият мадригал ", на "Епитафия ", на "В музея " и др. Строен, тънък, елегантен в своята черна наметка и бял изрез на фрак, с пура в уста и с цилиндър, с остро, нервно лице, той приличаше на някаква странна нощна птица, съвсем в стила на пустия тъмен булевард, от който бе изникнал с нечути стъпки. Приятелите размениха няколко думи - Дучич каза, че бил на прием в някаква легация и се прибирал. Григор Василев ме запозна с него и добави:

- Дучич бе, нямаш ли някой екземпляр от твоите книги за тоя млад човек? Той знае стиховете ти науст.

Дучич се усмихна, разпери ръце извинително и любезно отвърна:

- Нйемам, Глигоре, нйема! Сви са ги узели жене!... (Той имаше славата на неотразим любимец на жените) - сбогува се, продължи край паметника и потъна в сенките по левия тротоар.

В спомените си за Яворов Данаил Крапчев отбелязва²¹:

По онова време 1907 год. често се срещахме в Градското казино с големия сръбски поет Йован Дучич, тогава секретар или съветник, не помня, в сръбската легация. Това ставаше след вечеря - ние вечеряхме с Яворов заедно в гостилница "Балкан" [...]. От гостилницата се отправяхме вечерно време в близкото казино, дето идваше и седеше на нашата маса и г. Йован Дучич. Той беше тих, смирен, благовъзпитан, мил. Г-н Дучич бе, както и Яворов, слаб, изпит и в разцвета на своето творчество. На политически теми, особено когато станеше дума за Македония, г. Дучич винаги отстъпваше пред страстната и буйна аргументация на Пейо. Двамата лирици, две големи фигури за поезията обаче винаги намираха допирни точки и общ език. Г-н Дучич особено обичаше да говори за славянската идея - тогава югославянството беше почти географско и филоложко понятие.

От спомените на Симеон Радев научаваме, че Дучич познава "френската литература така добре, както у нас например днес я познава Атанас Далчев"²²:

Когато сме се разхождали край бреговете на Женевското езеро, и двамата се упоявахме от стиховете на модерни френски поети. [...] В годините преди Балканската война Дучич дойде в София като секретар на сръбската легация. Кирил Христов гледаше зле на него. Зловидеше се му, че той, хубав млад човек, духовит, умеещ, с добитата си опитност в Париж, да говори на жените - имаше големи успехи в София. Кирил беше много недоволен и от моето приятелство с един сърбин. Дразнеше го по-особено мисълта, че аз може би поставям Дучич като поет по-високо от него. Един ден, за да го успокоя, му казах: "Между двама ви има голяма разлика: Дучич цизелира своето дело. Той е като Бенвенуто Челини на стиха. "Кирил впери очи в мене. Погледът му ме питаше: "Ами аз? " " Ти си - продължих аз - за творения с висока звучност и широк размах. " И не знам как се увлече езикът ми във веселото настроение, в което се намирах, та прибавих: "Талант, роден за циклопически сгради. " Срещам се подир това с Дучич. Той ме пита "Какво е станало с Кирил Христов? Он, каже, да йе Киклоп. " (Киклоп на сръбски значи Циклоп.)

Самият К. Христов в типично негов стил пръв си "присвоява" авторитета на Дучич във връзка с нападките срещу опорочения (в негова вреда, разбира се) Втори драматически конкурс, обявен през 1917 г. от Щаба на действащата армия чрез сп. "Отечество"²³:

Аз не зная никъде по света такова тържествено бракосъчетание на тъпоумието с робската подлост. На тия критически говеда с право презрително би се изсмял всеки сърбин, защото този случай е немислим у нашите съседи, които ни превъзхождат преди всичко по национално достолепие (подч. - В. Т.) - немислим би бил, дори когато по средата има най-невъздържана лична омраза към тоя или оня поет (К. Христов участва с "Ръченица" и "Охридска девойка" - бел. В. Т.); дори когато врагове на Сърбия биха поискали с подкупи да причинят подобен национален и културен скандал. Навред по света за такъв род мизерии има будна обществена съвест. Сръбският нежен поет Ив. Дучич, който преди Балканската война прекара яколко години в София като чиновник в легацията на Сърбия и с когото аз бях се сприятелил, много пъти, четейки по българските вестници и списания най-груби хули против ония български поети, които са гордостта на книжнината ни, ми е казвал с известна гордост:

- Такова варварство в Сърбия вече отдавна е невъзможно. Вестник, който би ругал така не най-първите сръбски поети, а дори третостепенни и четвъртостепенни книжовници, би останал тутакси без читатели. А у вас обичат страстно най-долната хула и вестници, които най-невъздържано ругаят, най-много се купуват и четат.

(По типичен за него начин авторът на "Сръбско гостоприемство" се нахвърля обаче срещу известния поет Милан Ракич, който през 20-те години е югославски посланик в София и който бива обвинен от К. Христов, че е виновник за забранения му 25-годишен юбилей, както личи от автобиографичния роман "Ад в рая".)

За емблематизирането на сръбски творци, живеещи в София преди, по време и след войните, като донжуановци допринасят и преживелиците на Елисавета Багряна. "От същите години на надежда за освобождение на останалите под робство българи - сочат Б. Димитрова и Й. Василев - и на тежко дипломатическо поражение е споменът за един сръбски художник. Спомен шеговит, приятен, като че ли надсмиващ се над мрачните ни представи за онова време и подсказващ, че всяка епоха е смес от трагедия и комедия, от смърт и любов. Отсъствието на мъжката компания по време на войната изглежда е дало кураж на този "крадец на праскови" да задиря красивата студентка, чийто път минавал край легацията"²⁴. Става дума за брата на пълномощния министър Спалайкович, художник, "наскоро дошъл от Америка", който започва да изпраща и посреща Багряна от Университета, води я на разходки в Борисовата градина и настойчиво желае да я нарисува. В началото на Междусъюзническата война напуска София. "Сръбският художник - продължават Б. Димитрова и Й. Василев - очевидно е поддържал флирт настойчив, но не досаден и в рамките на тогавашните строги понятия за приличие. Така той слага начало на познанството с Югославия, на което е съдено да има значителна роля в живота на бъдещата поетеса (подч. - В. Т). Всъщност, тя влиза в досег със сърби още по-рано. Нейна съученичка в гимназията е Вукосава Симич, дъщеря на сръбския пълномощен министър преди Спалайкович. Това хубаво момиче с големи очи и приятен овал на лицето редовно канело в легацията гости на имения си ден. Традиция на всяко сръбско семейство било да прави ,,слава"[...]."²⁵

За епизодичното запознаване на Е. Багряна със сръбския поет авангардист Раде Драйнац през 1930 г., за великолепието на творческите мигове във Варна, за внезапното тежко заболяване на Драйнац (апендисит), за всеотдайната помощ на Багряна да спасят живота му, за "чутовните" арии на клеветата, за скандализирането на поетесата, че се замесила със сърбин във времето на българското "сърбоядство" за преиначеното в белградската преса духовно общуване между двамата, за рязкото отношение на български литератори към призива на Раде Драйнац до Д. Б. Митов и "Литературен глас" за нова балканска култура, за спиране то на лакейничеството пред Запада и за това къде "трябва да бъде балканският хаджилък", за смисъла и формата на една безпрецедентна българо-сръбска конкретизация на духовния универсум, става дума в тридесет години забраняваната книга²⁶ на Блага Димитров и Йордан Василев "Кръстопътна среща. Документална новела" (1999). Става дума в нея за едно категорично изключение от правилата на сърбофилската и сърбофобската "игра". Става дума за една от най-важните "черни кутии", съхранили един рядко срещан диалог между българка и сърбин. За друга една "черна кутия" става въпрос в запазените тридесетина писма на Десанка Максимович до Багряна²⁷, но тъй като за българския "кръг на Десанка Максимович"²⁸ вече достатъчно е говорено, тук ще си позволим да приключим с един опит за типологизиране на българските позовавания, разчитания и зачитания на делото и личността на Иво Андрич.

Андричевските употреби у нас имат протоколно начало - двукратното му пребиваване в България през 1945 г., макар че протоколът е предшестван от една непротоколна рецепция²⁹. Особено показателни за това са личните впечатления на К. Константинов³⁰:

Още първите страници на тия "Разкази" ме подчиниха с едно чувство на изумление и възторг и в същото време, нека призная, с малко тъга. Пред мен най-неочаквано се възправяше една творческа личност не с измеренията на балканските мащаби. Тук се откриваше писател от европейска категория, у когото дълбоката национална същина се издигаше до интернационално равнище - най-верния белег на истинско изкуство (подч. - В. Т). [...] Един далечен родственик на Камю, изникнал в едно градче на Босна, дошел преди него, със същия поглед към света и със същата милост към хората. Това особено силно се чувствува по-късно в двата негови романа "Мостът над Дрина" и "Травнишка хроника". Със съжаление трябваше да си кажа, че въпреки няколкото имена, които са гордост за българската литература пред света, ние още нямахме писател от тоя ранг. Но и съжалението, и малкото завист от първия миг бързо се стопиха в неудържимата радост, че навлизам в един нов творчески свят.

Забелязаното от К. Константинов при първия прочит на няколко разказа Андричево умение да подрежда регионалното, националното и общочовешкото е в основата на почти всички български андричевски употреби. Главната от тях се свежда до използването на творчеството му като литературна теглилка, като мяра за съвършенство. Кулминацията на тази употреба, оставаща безпрецедентна и до днес спрямо българските образи на славянските западнославянските и южнославянските литератури, е една статия на Тончо Жечев. "Следващата битка - споделя десетилетия по-късно авторът - беше през 1965 г. за една моя статия в "Литературен фронт" - "Иво Андрич и краят на един призрак". Тя беше свързана с присъждането на Нобеловата награда на Иво Андрич (Андрич получава тази награда през 1961 г - бел. В. Т.), а призракът, който имах предвид беше на провинциализма. Ставаше дума, че не е толкова страшно да се живее в провинцията, а да се мисли провинциално. А самата провинция може да е тема, която да отзвучи световно. Тази статия предизвика буря."³¹ Бурята отзвучава по страниците на сборника "Националното своеобразие в литературата. Материали от една теоретична конференция" (1966), а вижданията на Т. Жечев за "призрака на изостаналостта" се радват на активно "социално битие"³². Един от малцината, който дискретно предупреждава да не се прекалява тъкмо с тази андричевска употреба е Цветан Стоянов: "Така че освен Иво Андрич има много примери и наистина няма защо да се боим от регионалността, стига да е правилно разбрана, не като херметизъм, а като медиум да изразим българското и да го свържем със света. Напротив, такава регионалност би трябвало да разцъфтява в нашата литература с всичките специфични черти на отделните области, включително и езиковите, и диалектите. Това би било само обогатяване. Работата е да не се хипертрофира този лозунг. Да не се сметне, че формулата "регионално - национално - универсално" е единствено възможната и единствено правилната за всички случаи, а останалото е само безплодни усилия. Ние сме някак много склонни, като хванем една жичка от кълбото, да теглим, да теглим, да теглим с увереността, че ще го издърпаме цялото - почти всички сме правили грехове в тази насока. А все се оказва - за зло или добро, - че кълбото имало повече нишки."³³ Светлозар Игов също напомня за това, че трябва много да внимаваме с Тончо-Жечевата употреба на Андрич, нашият критик и сръбският автор се вълнуват от един и същ проблем: "И това не е проблемът за регионалността, както погрешно мислят и до днес някои, които и самата регионалност разбират погрешно (като обида). А на историята."³⁴

С името на Светлозар Игов като че ли се свързват всички андричевски употреби у нас: и ексцерпирането на български следи в Андричевото творчество, и изучаването на неговата рецепция, и позоваването на Андрич като на корифей в най-различни литературни ниши и полета, и българският мемоарен андричевски наратив, и ализирането на някои транслатологични проблеми и първата българска монография за Андрич, и пр., и пр.³⁵ Разбира се, Андрич и творчеството му са обект на изследване и от редица други учени - Б. Ничев, Е. Мутафов, К. Йорданова, А. Свиленов, М. Неделчев, П. Русев, С. Каролев и др.³⁶ Но българският андричевед безспорно е един. И той спазва (трябва да спазва) изискването на Андрич, изречено в Нобеловата му лекция: "Всеки носи морална отговорност за това, което казва и всеки трява да може да говори свободно."³⁷     

БЕЛЕЖКИ

1. Тодоров, П. Ю. Цит. съч., с. 130. [обратно]

2. Конев, И. Йован Йованович-Змай и българите. - Език и литература, 1961, № 2,; Българо-сърбски литературни взаимоотношения..., 87-90; Баева, С. Някои моменти от развитието на сръбската литература и творчеството на Петко Славейков. - Известия на Института за литература. № 16. С., 1965, 51-57; Веселинов, Г Йован Йованович Змай в Болгарии. В: Първи конгрес по балканистика. Т 7. Литература, етнография, фолклор. С., 1971,223-226; Нешкова, Н. Поезията на Десанка Максимович в България. - Литературна мисъл, 1979, №. 6, 75-92. [обратно]

3. Милисавац, Ж. Сербия и Болгария в поэтическом отражения Й. Й. Змая. В: Първи конгрес по балканистика..., 207-226. [обратно]

4. Вж. подробно по този въпрос у Веселинов, Г. Цит. съч., с. 224. [обратно]

5. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. Сравнително изучаване на литературите и проблемите на съвременната литературна наука. С., 1986, с. 121. [обратно]

6. Цит. по: Милисавац, Ж. Цит. съч., с. 219. [обратно]

7. Баева, С. Петко Славейков. Живот и творчество 1827-1870. С., 1968, с. 160. [обратно]

8. Конев, И. Ние сред другите и другите сред нас..., с. 45. [обратно]

9. Пак там, с. 39. [обратно]

10. Ничев, Б. Бранислав Нушич в България. - Известия на иститута за литература. № 7. С., 1958, 267-297. [обратно]

11. Вж. подробно по този въпрос у Мавродиев, В. Цит. съч., 337-346; Йорданова, К. Насоки на българската драматургия през Възраждането. Българската възрожденска театрална култура и някои южнославянски извори. С., 1981. [обратно]

12. Определението "почтителен манипулатор" е въведено от Н. Георгиев в неговия "опит върху приложната имагинистика", разкриващ Пенчо-Славейковите обвързаности с личността и творчеството на Хайне. В: Георгиев, Н. Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. С., 1999, 99-130. В статията на Н. Георгиев "Немскоезичните цитати у Пенчо Славейков" се подчертава едно обстоятелство, към чиято валидност можем да съотнесем и възгледите на П. Славейков за сръбския език: "Казаното за езика у Славейков подчинено или в равностойна обратимост подкрепя някои от основните тези на неговата поетика и метапоетика, например: че литературата е и трябва да бъде духовно извисена; че творческата личност е всесилна в размаха си; че без "форма" изкуство няма; че литературата е висш изразител на националния дух, който пък е по-високото стъпало спрямо народностния. В: Георгиев, Н. Цитиращият човек в художествената литература. С., 1992, с. 91. [обратно]

13. Славейков, П. П. Цит. съч., с. 299. [обратно]

14. Наши дни, 1921, № 8-9, с. 33. [обратно]

15. Славейков, П. П. Цит. съч., с. 160, 164, 166-167. [обратно]

16. Цит. по: Радев, И. За първите преводи на П. П. Славейковата поезия в сръбската литература. - Език и литература, 1979, № 2, с. 103. [обратно]

17. Славейков, П. П. Цит. съч., с. 248. [обратно]

18. Пак там, 245-246. [обратно]

19.Пенев, Б. Изкуството е нашата памет..., 178-179. [обратно]

20. Спомени за П. К. Яворов. Съст. М. Марковска. С., 1989, с. 204. [обратно]

21. Радев, С. Цит. съч., 269-270. [обратно]

22. Димитрова, Б., Василев, Й. Младостта на Багряна и нейните спътници. 2 изд. С., 1993, с. 171. [обратно]

23. Пак там, с. 172. [обратно]

24. Пак там, с. 171. [обратно]

25. Пак там, с. 172. [обратно]

26. Един обширен откъс от книгата излиза през 1989 г. Вж. Димитрова, Б, Василев, Й. Кръстопътища. Багряна - силуети от нейното време. В: Елисавета Багряна. Нови изследвания. С., 1989, 73-125. [обратно]

27. Кузмова-Зографова, К. Малък летен фрагмент от историята на едно голямо приятелство. Десанка Максимович и Елисавета Багряна, 1965 г. - Литературен форум, №11, 17-23. III. 1993, с. 2. [обратно]

28. Конев, И. Ние сред другите и другите сред нас...., 187-196; Кирова, Л. Две балкански поетеси (Аналогии в ранната лирика на Елисавета Багряна и Десанка Максимович). - Сравнително литературознание, 1989, № 9, 45-59. [обратно]

29. Игов, С. Иво Андрич. Творческо развитие и художествена структура. С., 1992,246-247. [обратно]

30. Константинов, К. Пътуване към върховете. Портрети, спомени, есета. Подбор П. Алипиев, П. Анчев. Варна, 1976, с. 200. [обратно]

31. Жечев, Т. Словото олекна. Важни са парите, а не мислите. (Интервю на И. Николова). - Сега, 5. VII. 1991 с. 13. [обратно]

32. Вж. подробно по този въпрос у Неделчев, М. Социалното битие на критическите идеи. - Литературна мисъл, 1979, № 8, 91-92. [обратно]

33. Стоянов, Ц. Съчинения в два тома. Т. 1. Културата като общение. Статии, есета, студии, диалози. Геният и неговият наставник. С., 1988, с. 190. [обратно]

34. Игов, С. Грозните патета. Критическо ежедневие 1978-1981. С., 1984, с. 129. [обратно]

35. Игов, С. Иво Андрич. Творческо развитие и художествена структура... [обратно]

36. С оглед нашия изследователски разказ тук си позволяваме да откроим две проучвания на Мутафов, Е. Поетиката на Иво Андрич и балканският тип писател. - Литературна мисъл, 1979, № 2, 81-91; Разказ и есе във взаимно наблюдение (Въпроси на рецепцията на Андрич). В: Славянските литератури в България. Проблеми на рецепцията. С., 1988,330-351. [обратно]

37. Игов, С. Призори. Пловдив., 1988, с. 149. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.