ДУХЪТ ОТ БУТИЛКАТА

Теодора Тодорова

web

Не поиска да си налее още една чаша. Знаеше, че може да си го позволи. Бе сама, завесите, плътно притворени, като против уроки. Какви ти "против уроки". Просто бе принудена да го прави, в противен случай лицето на госпожа Петрова, като прилеп, изплувал от тъмното, щеше да се залепи за прозореца й. На всичкото отгоре не само, че я плашеше до смърт, но и съседката с дъхът си винаги оставяше следи по стъклото. Не, че й пукаше много за петната, но и без това не се престараваше с хигиената.

Отново се вгледа в бутилката. Бе толкова просто! Едно плавно движение надолу, за да хване шишето, после малко нагоре и после отново малко надолу, за да налее виното в чашата. Толкова лесно, но и толкова опасно!

Смешното бе, че бе успяла да преодолее кризи в семейството, кризи в работата, кризи икономически, а сега можеше да се удави в една 250 милилитрова чаша. Боже, поредният парадокс на живеене и съществуване!

Не знаеше сама защо толкова много точно тази вечер я плаши едната чаша в повече.

Може би заради проклетия следобеден сън, в който имаше кошмари. Бе сънувала, че се дави, но не в езеро, море или океан, а в една чаша. Не си спомняше вкуса на алкохола, за да каже в какъв точно се давеше, но беше сигурна, че гълташе алкохол, докато се опитваше да се задържи на повърхността.

Сигурно вината беше на всички тези нови, модни програми по телевизията, където говореха за вредата от пушенето, от пиенето, от прекаленото ядене и все от тоя сорт. Поне така го обясняваха вещите лица - каквото ти е направило силно впечатление през деня, после се появява в съня ти.

Ами, ако не беше така?! Макар медицината, психологията, генното инжинерство да бяха напреднали неимоверно, все още се появяваше понякога някой пациент след операция със зашит в стомаха си катетър или нещо дори по-тежко и от метал. Отново крайности!!! Всяко нещо в живота ни си имаше двете страни - добра и лоша. Няма нищо, което да се движи по средата. Тогава защо въобще съществуваха и се използваха цветовете, за да се опише дадено човешко състояние или за да се разреши семейна криза?! Би трябвало бялото и черното да свършат работа, а не да се търсят нюанси, когато нюансите ги няма...

Помисли си, че и без още едната чаша вино вече се намира в обичайното си философско настроение. Когато я хванеха подобни моменти, го удряше на размисли, на задълбочаване, на ровене в спомени и в душата си. Чувстваше се хем като мазохист, но и като пионер - златотърсач, който чака да направи големия си удар. Какъв ти удар! От почти два месеца се страхуваше да се погледне в огледалото - тъмни кръгове под очите, подпухнало лице, нови и нови бръчки, бели коси, а да не говорим за кантара, който все едно, че бе полудял. Показваше теглото и само в прогресия. Сигурно това бяха симптомите на критичната възраст - 40 години, когато жената нито е млада, нито още стара. Може би онези скапани телевизионни предавания говореха и за това?!...

Реши да си налее само, но само един пръст вино, толкова, колкото да покрие едва дъното. Толкова, колкото да те накара да се почувстваш, че си направил крачката. Посоката на движение - надолу или нагоре, нямаше значение.

Извади корковата тапа и се чу странен съсък - все едно, че отпушваше бутилка шампанско, но виното не бе газирано. Помисли си, че й се е сторило. Нейната котка се търкаляше в близост и най-вероятно отново бе започнала да дърпа мокета. Имаше този проклет навик и освен че изтегляше нишки, дълги почти два метра, на всичкото отгоре това движение издаваше противни звуци. Не можеше да прати по дяволите котката, защото май само тя и бутилката вино й бяха останали като ориентири в разбъркания й живот.

Невероятно в какви ситуации може да попадне човек, а?!...

Отпи от виното и глътката, все едно носена от шейна с шеметна скорост, се спусна по гърлото й и я усети в дълбокото на стомаха си. Каква скорост! След малко щеше да стигне и до съзнанието й, за да го обърка или за да го избистри. Усети лека еуфория! Помисли си, че ако разпери ръце и ще литне. После, засрамена от себе си, от тази толкова еретична мисъл, се озърна, за да види дали наистина са плътно затворени завесите. Не, че госпожа ти Петрова можеше да надникне в съзнанието й, но не й се искаше някой да види мислите й, изписани на физиономията й. Странно как всички си представяме, че хората могат да четат по изражението ни, да надникват в мозъка ни и се чувстваме гузни, когато малко по-интимна или чалната мисъл ни обхване...

Глътката продължи пътя си и се удари в челото й. Главата й все едно, че избухна. Множество малки звезди (направо съзвездия!) се замятаха през очите й, чувството бе плашещо, но и приятно, любопитно.

Сети се, че такива чувства изпита за първи път, когато се поряза. Бе ужасена от вида на собствената си кръв, но и безкрайно очарована да открие, че това червеното и топлото тече в нея. Дори си спомни странният вкус - леко горчив и сладникав, който бе усетила, когато бе облизала порязаното място. Не очакваше, че може да го помни още и споменът да бъде толкова ярък.

Глътката бе свършила. Отново празното дъно на чашата, все едно, че й се усмихваше. Бе като опушено стъкло, през което можеш да погледнеш масата, но можеш да погледнеш и себе си. Предпочиташе да не вижда себе си, а да гледа дръсканиците по плоскостта.

Онази, последната, я остави Павел. И той като нея търсеше бутилката и най-вече търсеше я, за да я изпразни. Беше се натряскал (нали сега така му казват на алкохолното прекаляване) и поиска да танцува сиртаки с чаша, поставена на челото си. Не, че чашата беше останала цяла. Успял бе при опита си да я подхвърля като барман - жонглъор да я разпилее на много парчета, но все пак, виждайки я, единствено той, като цяла (защо ли никой не се бе опитал да го спре?) с един по-голям остатък бе започнал да чертае танцови фигури, докато не заби главата си и парчето стъкло в масата. Бе момент на паника. Помнеше, че се чувстваше като в кино зала - все едно, че гледаше филм на ужасите и главният герой, който миг преди това бе припкал по сцената щастлив, се бе изправил с половин стъклена чаша, забита в челото му, без да разбира какво става около него. Цялото женско присъствие крещеше като на умряло, а тя си спомни, че я подгони луд смях. Смя се, без да спре, дори когато дойде "Бърза помощ", за да отнесе Павел с все още излизаща половин чаша от челото му. Почти като коня - еднорог в приказките.

После, когато бе минал ефектът от алкохола, бе почувствала как я заливат вълните на гузната съвест. Как е могла да се смее в един толкова критичен момент, как не помнеше въпросите на полицаите, дошли малко по-късно и най-вече защо не си спомняше кой се обади, за да изпратят линейка за Павел?! Боже, такава мъгла! Все едно, че това, което си спомняше, беше преди Павел да се напие и след като падна със забита част от чаша в челото си. Дали не страдаше от амнезия?!...

Полупразната бутилка пред нея бе като острова - спасител за удавника. Имаше още достатъчно вино, за да се гмурне в него, но имаше и достатъчно, за да се спаси от потъване. Жалко би било, да се изхвърля.

Помнеше, че баща и винаги затваряше бутилките добре, за да не изветреят, но тя нямаше силата на баща си. Не физическата! С две думи нямаше дилема пред себе си - или изпиваше виното до дъно и изхвърляше бутилката или въобще не започваше да пие. Не се сещаше в последно време да има вечери, без да пийне нещо...

Ливна си още един... още няколко пръста. Виното на светлината приличаше на кръв - наситено червено, дълбоко, леко пенещо се по ръбовете. Все едно, че те канеше да надникнеш в него, да се огледаш. Заприлича й на кладенец. Когато застанеш пред него, хем ти е любопитно да видиш отражението на своето лице, хем те е страх от дълбокото и от миризмата на стара шума, каквато има винаги около кладенците.

Опита се да погледне в чашата си. В началото не виждаше нищо, само вино, но после полека се избистри някакъв образ и тя видя едно око, вперено в нея. Отдръпна се като попарена и за малко не падна от стола. Котката се вторачи в нея, все едно, че искаше да я попита какво по дяволите прави?!

Бавно с пръстите на ръката си побутна чашата, за да я отдалечи от себе си.

Виното вътре леко се разклати и тя се запита дали наистина бе видяла нещо или май бе прекрачила границата на трезвеността. Може пък онова око да е нейното. В крайна сметка, защо да не можеш да се огледаш и във вино?!

Изби я на смях. Смешното бе, че й се привиждаха такива неща. Смешното бе, че се тревожеше какво ще каже госпожа ти Петрова, ако я види. Смешното бе, че си поставяше дилеми да пие или не, когато нямаше кой да й забрани и смешното бе, че все още се опитваше да живее, когато май от живота й - оня смисления, не бе останало много. Все едно, че се опитваше да залепи нещо счупено, знаейки, че никога няма да има предишната си цялост и май се опитваше да залепи живота си с много, твърде много вино.

Хората говореха, че някои пият от мъка, други от радост, а трети от сутринта.

Замисли се в коя ли категория попадаше тя?! Може би в четвъртата - на тези, които не знаят защо пият. Беше глупаво, защото за всяко нещо и действие в живота си имаше причината, но въпреки това усещаше бутилката като магнит и все едно, че нейното тяло бе от метал и този магнит я държеше в плен на силата си. Все едно, че някаква тайна магия я караше да изпразва бутилките, за да види какво ще остане накрая на дъното.

Какво ли можеше да остане - нищо, но въпреки това не бе толкова уверена.

Полека обгърна столчето на чашата и я заплъзга по масата към себе си.

Отново вътре все едно, че се надигнаха вълни и виното обагри ръбовете. Една капка се спусна бързо и тупна на масата. В началото кръгчето бе малко и червено, но полека започна да се разраства. Бързо покри мястото с вечерния вестник. Добре, че не беше сложила покривка, иначе повече нямаше да може да измие виното и щеше да остане едно голямо петно. Петно, за което пред другите щеше да каже, че е от домат, но в себе си щеше да знае истинската причина.

Защо ли въобще се притесняваше какво ще си помислят другите?! Отдавна те знаеха за тайния (?!) й навик, а и в последно време тези, с които се събираше, също държаха на бутилката и на нейното съдържание.

Взе чашата в ръка и се премести на дивана. Включи телевизора, за да изгледа новините. Котката й с плавен скок се намести на корема й. Говореха за някакви военни действия на някакво място, но бе уморена и странно спокойна, за да се напъва да вникне в думите на говорителя. В крайна сметка всичко това ставаше толкова далече от нея.

Отпи от виното и притвори очи...

* * *

Сепна се и в началото не можа да се сети къде се намира.

Нещо притискаше гърдите й. Погледна надолу и видя, че котката й мъркаше, удобно излегнала се на нейното тяло.

В още мътното и съненото й съзнание си проправи път някакъв шум. Бе ритмичен, константен и дразнещ. Приличаше на падаща вода. Явно бе забравила да затвори крана в кухнята и сега капеше върху неизмитите чинии в мивката.

Някога бе чела, че такова мъчение използвали японците в затворите (японците ли бяха или някой друг от жълтата раса?!). Та те връзвали пленниците, обръсвали им главите и ги поставяли в положение, в което да не могат да мръднат. После отваряли крана на чешмата над тях, за да падат капките върху главите им и ги зарязвали в пълна тъмнина. Говореха, че рядко някой излизал оттам с нормален разум.

Звукът наистина бе силно дразнещ и макар да не й се искаше, трябваше да отиде и да затвори крана, иначе можеше и тя да превърти.

Полека премести котката и спусна крака на пода.

Усети, че нагазва в нещо. Погледна надолу и видя, че гази във вода... Боже, не беше вода. Беше нещо червено и миришеше на вино. Стигаше почти до голите й глезени. В стаята миришеше на бъчва, толкова силен бе мирисът на танин.

Помисли си, че още сънува, но не бе така. Знаеше, че е будна и че нейните крака газят във вино, което не бе ясно откъде се бе появило.

Погледна към масата и видя, че от нея капеха капките, които издаваха странния звук. Не бе възможно цялото това вино да се е изляло от бутилката. Тогава откъде, по дяволите, идваше?! Спомни си, че преди да се премести на дивана, бе окапала масата с вино, но бе само една капка, после бе покрила мокрото място с вестник.

Вестникът още беше там, но целият подгизнал, червен, нагърчен. По-скоро приличаше на парцал, а не на нещо, което е било купено от будката за списания и ежедневна преса.

Усети, че й се завива свят.

Полека се повдигна и направи крачка напред.

Виното като някаква странна река се делеше пред нея и оставяше следи, все едно, че газеше в желе. Капките продължаваха да падат от масата и приличаха на ударите на пишеща машина - ритмични и дразнещи.

Внезапно се спъна в нещо и падна. Отвори уста, за да извика, и усети, че това, в което се давеше, бе наистина вино.

Приседна, кашляйки, и видя, че цялата се е намокрила. Дрехите й, ръцете и краката й бяха червени. Глупаво е било (кога е било, преди часове?!) да се притеснява, за капката вино, паднала на масата.

Изправи се полека и се запъти към банята.

По пътя си продължи да шляпа, защото подът в цялата къща бе покрит с поне две педи вино.

Полека отвори вратата на банята и се погледна в огледалото. Тъмните кръгове под очите й си стояха там, косата й бе в безпорядък и цялото й лице бе в червени петна. Отвори крана за топлата вода, за да се измие, и от там текна ...вино.

Бързо, за секунди, червената течност започна да изпълва мивката. Стоеше като омагъосана и гледаше струята, която като във филм на ужасите пълнеше пространството пред очите й. Завъртя се и пусна крана й във ваната, но и оттам текна същата червена струя. Течеше с някаква ужасна скорост, все едно, че имаше за задача за секунди да напълни ваната и да прелее.

Обърна се ужасена и видя, че мивката вече бе пълна и че онази противна течност капеше... не, течеше като порой по плочките!

Ужасена започна да върти крановете, за да спре притока на проклетото нещо, но като в сън видя, че колкото и да се опитва, те не помръдваха.

От мивката и ваната червеното вино препускаше по плочките и тя се почувства като на корида. Все едно, че дразнеше Нещото с присъствието си и то искаше да я хване, да я нарани, да я промуши. Странното в този случай бе, че червеното я гонеше, без тя да имаше нещо дразнещо в ръцете си. Май ролите на бика и матадора бяха объркани...

Хукна, доколкото и позволяваше нивото на виното по пода, и влезе в кухнята.

От крановете също капеше, но слава богу засега само капеше. Не посмя да ги докосне, защото се страхуваше, че може да се повтори ужасът от банята.

С уплашеното си съзнание дочу мяукане от хола. Котката!

Нивото на виното бе стигнало почти до ръба на дивана и нейният четирикрак приятел, ужасен, бе се качил на облегалката. Козината бе настръхнала, очите ужасени, опашката вирната като при уличен побой. Помисли си, че изглежда ужасно, но сигурно и тя самата не бе по-красива картинка. Притисна котката до гърдите си и усети, че животното е напрегнато като опъната струна.

Погледна около себе си и й се прииска да припадне - от масата течеше вече вино, а не капеше, както преди няколко минути. Все едно, че извираше от пространството под вестника.

На пода течността бе стигнала почти до нейните колене. В хола започваха да плуват вестници, нейните чехли, играчките на котката. По завесите течността все едно, че се катереше.

Внезапно нещо изтрещя и настъпи мрак.

Проклетото вино бе стигнало до кабелите на телевизора, до контактите и бе предизвикало късо съединение. Отчаяно се запита къде ли бе оставила свещите и после се сети, че не трябва да ги търси.

По-добре да намери вратата, да я отвори и да избяга в градината.

Заудря се в мебелите, докато си проправяше път към мястото, където би трябвало да е входът. Отчаяно залази по стените с пръсти, а котката се притискаше до гърдите й и ужасена мяукаше, без да спре. На нея също й идеше да се разкрещи.

Най-после достогна до бравата. Натисна я и... и врата не се отвори. Завъртя ключа, но колкото и да го въртеше, не се чуваше успокояващото превъртане в гнездото, което ти казва, че е отключено.

Споменът от случката с крановете в банята я връхлетя и тя си помисли, че и вратата няма да се отвори, каквито и усилия да полага. Нямаше да се отворят и прозорците.

Просто нямаше изход, за да излезе от къщата.

Явно в живота наистина сънищата се сбъдваха и може би онези, които казваха, че най-лошото е това, което искаш да се превърне в действителност, имаха право. Какво още казваха?! А, да, че всеки носи своят кръст и че в крайна сметка се подчиняваме на съдбата си. Но защо точно на нея се случваше? Нима няколкото чаши в повече бяха толкова голяма вина за изкупуване?!

Последното, което си помисли, преди да изгуби съзнание, бе (и колко смешно и колко трагично бе то), че е било глупаво да дърпа завесите. Можеше да остави госпожа Петрова да наднича и сега можеше тя да й помогне, да й помогне...

* * *

Наричаха го "Младокът".

Само преди месец си бе взел дипломата по патоанатомия и още се страхуваше, че може да припадне при някоя аутопсия.

За всички години студентство бе виждал много трупове, но не бе успял да преодолее отвращението си и любопитството си при вида на всяко ново голо тяло, изложено на студената маса.

Точно това проклето любопитство го бе накарало да продължи през годините учение и го бе довело до работата му в моргата.

Бе дежурен и се проклинаше, че бе приел да замести колегата си точно в неделя. Можеше да е всеки друг ден, но не точно тази неделя.

Първо играеше любимият му футболен отбор и второ, имаше среща с една нова студентка.

Бе я видял за пръв път преди два дни, когато студентите от първата година идваха да правят упражненията си. Тя естествено бе припаднала при първия направен разрез в студения труп и той я бе изнесъл на ръце.

Някой би казал, че поводът за тяхното запознанство е доста зловещ, но той го намираше дори за романтичен.

Какво му предстоеше днес?! А, да. Някакъв странен случай. Мъртва жена, която държеше в прегръдките си също мъртва котка. Бяха се опитали да ги разделят, но не бяха успели.

Колегата, който му предаде случая, го подиграваше, че ще му се наложи да направи двойна аутопсия - на жената и на котката й.

Боже, какво чувство за хумор. Отвратително.

Санитарите бяха вече свалили дрехите от тялото и би трябвало да са го измили, но то още стоеше странно червено, изложено на масата. Червена бе и козината на котката.

Помисли си, че нещо не е на мястото си и може би го хваща грип. Няма червени котки и няма червена кожа на хората.

Огледа се наоколо и си помисли, че трябва да избяга от тази мрачна и студена стая. Искаше да хукне и да не се върне повече. Като събудилия се от кошмар, който си казва, че нещата са останали в сънищата и че идва по-доброто, че идва утрото. Не бяха само двата трупа, вплетени един в друг, които го смущаваха, но имаше и още нещо, което го дразнеше, което го караше да настръхва. Някаква странна миризма се носеше във въздуха. Миришеше на... Миришеше на бъчва, на вино. Бе толкова силен ароматът, че успяваше почти да покрие смърденето на хлороформ и спиртове.

Миризмата го отврати и го накара да се сети за баща си. Оня пияница, чието име носеше като петно на дрехата. Просто никога не успя да разбере как онова човече, вкопчено в бутилката, е негов баща. Бащите на другите деца нямаха нищо общо с неговия. Доброто бе (и бе го разбрал доста по-късно), че баща му не му посягаше, с две думи не го биеше. Просто вегетираше в своя ъгъл и само сменяше бутилките.

Мразеше след училище да се връща у дома заради миризмата на бъчва, на пияница, която се бе просмукала в къщата. Имаше чуството, че я носи със себе си дори на първите си срещи с момичета.

Една вечер не бе издържал и се бе развикал на баща си.

Бе му крещял, че иска друг татко, че го е срам, че го мрази. Баща му бе надигнал бавно бутилката и с оня свой замъглен поглед му бе казал:

"Внимавай, сине, че това, от което най-много бягаш в живота, в крайна сметка, ще се окаже, че точно на него си попаднал".

Не бе вкусвал никога алкохол след този случай. Като попарен бягаше от купони, за да не се налага да обяснява защо не пие. В най-жестоките си кошмари баща му го преследваше с бутилка в ръка и му повтаряше, че онова, което мрази, в крайна сметка ще го настигне и ще го грабне в прегръдките си...

"Младокът" си сложи престилката, маската и подреди инструментите край масата за аутопсия.

Все още нещо дълбоко в него му казваше да зареже, да се маха по-бързо, да изчезва оттам, но си помисли, че това е гласът на вечния му страх, който се появяваше винаги преди поредната аутопсия.

В доклада на полицията пишеше, че мъртвата бе открита от своята съседка, някоя си госпожа Петрова, която чула странни шумове и бе извикала полицията. Вратата била заключена, прозорците затворени също отвътре, нямало следи от насилие или борба.

Две бяха странните неща в този случай.

Първото бе, че крановете в банята на мивката и ваната били оставени отворени и къщата била пълна с почти три педи вода. Явно мъртвата се е приготвяла за вечерния си ритуал на къпане преди да се случи нещастието.

Другият момент бе мъртвата котка.

Бе невероятно, че смъртта на жената и домашния й любимец бе настъпила по горе-долу едно и също време. Предполагаха, че се отнася за самоубийство и явно в отвъдното мъртвата е решила да се пресели заедно с котката си.

Сега щеше да разбере причината за смъртта.

Жената стискаше котката в прегръдките си. Животното бе голямо и заемаше почти цялата предна част на торса.

"Младокът" се опита да разтвори ръцете на жената, но не бе възможно. По-скоро бе по-лесно да ги отреже. Много неприятно.

Докато се ровеше в инструментите си, за да намери нещо подходящо, чу странен шум. Бе шум от капеща вода.

Огледа се дали е затворил крановете, но оттам не капеше. Тогава откъде идваше шумът?!

Погледна през прозорчето на стаята, но вън грееше слънце. Май това бяха последните топли есенни дни.

Не можеше да си обясни, защо толкова го дразни този звук, но не можеше да си обясни и откъде идва.

Докато се щураше из стаята, погледна под стоманената маса и забеляза малка червена локва. Не бе възможно да е кръв, защото още не бе направил и малък разрез в тялото. Да не би някой да бе разлял нещо преди него?!

Наведе се и забеляза, че шумът идваше оттам. От под тялото капеше нещо червено, което образуваше локвата на пода. Капките бяха големи и падаха тежко, все едно, че бяха първият признак за летен порой. Мокрото петно се разрастваше пред очите му.

Огледа се и видя парцала до мивката.

Отиде и го взе, после се наведе и попи течността под масата. За малко една червена капка не го уцели по челото. Изправи се с погнуса. Погледна и видя, че по ръкавиците бе полепнало от проклетото нещо. Полека ги подуши и усети мириса на вино. На вино?! Не бе възможно. Там, в моргата, алкохол не се внасяше, нямаше бутилки наоколо, тогава откъде, по дяволите, идваше проклетото вино?!

Погледна към жената, но тя си стоеше мъртва, червеникава и гола на масата за аутопсия. Как тогава точно от Нея капеше виното?!

Запъти се към мивката, за да се измие, и когато завъртя крановете, оттам текна... текна отново проклетото вино. Стоеше и не можеше да повярва на очите си. Бялата мивка се пълнеше с бясна скорост и нейният цвят почти изчезваше под напора на червеното нещо.

Собственият му страх го шибна и той, препъвайки се, хукна към вратата.

Започна да върти като луд ръчката, ключа, но тя не се отваряше.

Завътря се и с широко отворени очи се вгледа в стаята - червеното вино почти покриваше целия под, от под мъртвата продължаваше да извира, от мивката преливаше също, козината на котката и мъртото тяло се червенееха и мирисът на танин ставаше все по-наситен, все по-тежък и все по-всеобхватен.

Като в мъгла видя в ъгъла образа на баща си.

Стоеше в любимото си кресло с любимата си бутилка и поклащаше глава леко. Очите му, вперени в него, все едно, че му се смееха, все едно, че го гледаха с насмешка.

В съзнанието му блесна светкавица и той разбра, че това, от което бе бягал цял живот, сега го настигаше и щеше да го погълне.

Полека се свлече по стената и заплака.

Явно е било вярно това, което е казвал баща му, но явно е вярно също така, че участта на бащите преследва и синовете.

Червеното вино започна бързо да го покрива и поглъща...

* * *

Понеделник. 22 октомври 2000 година.

Регионален вестник "Новини".

Първа страница.

"През уикенда в града са се случили два странни смъртни случая.

Все още причината за смъртта не е установена.

Полицията информира наш репортер, че местата на настъпване на смъртта са различни. Едното - на жена, е бил нейният апартамент, а другото - на млад медик, е била градската морга. Между двата случая има и голяма часова разлика.

Единственият свързващ ги факт е, че и при двамата мъртви няма следи от насилие, нито са имали причина за самоубийство. Мъжът е починал, докато е трябвало да извърши аутопсия на жената. Имената им се пазят в тайна от полицията.

Засега не се знае какво е общото и дали има въобще свързващо звено между двата случая или всичко е просто съвпадение.

Ще се разберат повече подробности след направената им аутопсия, която би трябвало да се извърши още тази вечер.

Наш таен източник от болницата твърди, че телата на двамата и тялото на една котка, собственост на мъртвата жена (животното също било мъртво) имали странен червен цвят, който никой не бил в състояние да измие. Около труповете се носела силна и натрапчива миризма на вино, толкова силна, че в залата за аутопсии постоянно работел климатик и няколко вентилатора.

Поради необичайността на фактите нашият вестник ще направи всичко възможно да намери по-подробна и достоверна информация.

Може би се отнася за някакъв смъртоносен вирус и тогава населението има право да знае истината. Може би се отнася и за някаква отровна пратка вино, защото бяха забелязани служители от полицията, които проверяват всички магазини за алкохол.

Очаквайте утрешния ни брой за подробна информация и новости около двата смъртни случая от уикенда"...

22 октомври 2000

© Теодора Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2002, № 7 (32)