БИКЪТ НА ФАРАОНА

Теодора Тодорова

web

(Нека любителите на египтологията не търсят достоверност в разказа ми, макар някои факти да се базират на реални исторически данни и впечатления от лични пътувания до Египет. Все пак творбата е плод на моята фантазия.)

Горещият въздух я блъсна в гърдите още щом се показа от самолета. Разликата между температурите вътре и отвън я накара да настръхне. Почти й се прииска да се върне и въпреки страха от летенето, да седне обратно на седалката си. Точно в този момент още един пет часов полет й се струваше по-малкото "зло" и много по- търпим от почти петдесет градусовата жега на Кайро.

Докато слизаше внимателно по стълбите под тежестта на ръчния си багаж, за пореден път се запита за какъв дявол бе избрала египтологията като професия и кой я бе накарал да се върне отново в Египет. Глупави въпроси при положение, че единственият виновник за тази ситуация беше самата тя.

Мина както винаги безпроблемно паспортната проверка и награди с поглед отегчения митнически служител, за когото нейните книги бяха точно толкова интересни, колкото за нея неговите тайни конни залагания, които се правеха в една от съседните стаи (въпреки напразните опити на управата да ги забрани).

Още докато напредваше към изхода на летището, до слуха й достигна лудницата от трафика на Кайро. Бе нещо неописуемо и само ако се видеше на живо, можеше да се разбере какво точно значи автомобилна корида. Веднъж беше попитала един таксиметров шофьор какви са правилата и как се оправят. Той, през пролуката, оставена от неговите устни и запалена цигара, беше казал:

- Мадам, пазим задника на предния и се надяваме, че някой пази и нашия.

Направо да ти настръхне косата, още повече, че нея я късаха за втори пореден път при опита й да се сдобие с мечтаната шофьорска книжка.

Настани се в таксито, изникнало все едно от нищото и даде името на хотела си. Бе почти невъзможно да определи каква марка и коя година на производство бе возилото, с което щеше да прекоси града. В крайна сметка беше в границите на нормалното. Другото основно правило на каирските шофьори бе, че те управляваха каквото им попадне, няма значение дали е теглено от конски сили или от живи коне.

Докато с помощта на клаксона и на псувните от страна на шофьора си проправяха път към хотела й, усети като стар пушач, опитал се да откаже цигарите, как Кайро навлиза в душата й. Бе най-невероятното място на земята, което тя бе виждала. Бе една картина от контрасти - бедност, високи и модерни сгради, нови технологии и вековни паметници, смог и природна красота. Бе като наркотик, който по-добре никога да не опиташ, защото после, дори и да се противопоставяш, щом го видиш, ще изпиташ желанието да го усетиш в кръвта си, макар да знаеш, че може да те убие.

Таксито закова пред хотела и все едно, че рискуваше да прегази някого. Още една от традициите на тукашните шофьори. При първото си пътуване бе помислила, че играят комбина с местните зъболекари. В крайна сметка, след едно подобно "скачане" върху спирачките, не на място сложените пломби рискуваха да бият отбой и да напуснат устната кухина...

За първи път, след като бе кацнала в Кайро, си позволи да се усмихне. Нищо не се бе променило за изминалите три години, откакто не бе идвала. Дори нейният приятел - портиерът Ахмед си беше на мястото с неизменната чаша каркаде и все така готов да се натовари с куфарите на поредната глутница туристи като пустинна камила.

Хотелът се казваше "Пирамидите" и имаше пет звезди на емблемата си. Тя не беше го избрала за това, тоест заради звездния му лукс. Просто беше единственият хотел, от чийто прозорци можеше да види платото на Гиза с трите величествени пирамиди. Поне в този случай рекламата отговаряше на съдържанието.

Запали цигара по пътя към рецепцията и благодари на египтяните, че не са въвели драконовите закони, които почти всички страни бяха вече приели, забранявайки пушенето практически навсякъде извън собствената тоалетна. Смяташе да хвърли багажа си в стаята, после да си вземе едно питие и да се наслади на залеза край басейна на хотела. Всички тези нейни желания й се струваха прекалено идилични и недостижими, така че не се изненада особено, когато веднага я предупредиха, че има събщение за нея и че я очакват на пазара Ел Калили след по-малко от час. В крайна сметка тя така или иначе не се вписваше в образа на класическия турист, изобразен по пъстрите рекламни брошури.

Предаде багажа си на Ахмед и реши, че може да прати по дяволите басейна, но едно питие в никакъв случай. Най-вече защото не можеше да пропусне спектакъла с изцъклените очи на бармана, когато му поръчаше едно четворно уиски. Това египтяните бяха взели от англичаните, скапаните мерки и едно "малко" питие при тях значеше някакви си мижави 25 грама. Нито за бог да прости, нито да му се порадваш, нито да го помиришеш...

Първата година, когато бе дошла в Египет, не бе намерили сили, за да посети пазара Ел Калили. За него се носеха легенди и дори несуеверните туристи се замисляха, преди да пристъпят и навлязат в лабиринтите му. Бе един от най-прочутите и тайнствени пазари, заедно с тези на "Капалъ чарши" в Истанбул и пазара в Багдат. Може би единствената разлика беше във факта, че на пазара Ел Калили, ако познаваш "точните" хора, можеше да си заминеш не само с бродирана възглавница, но и с папирус, изработен и изписан преди хиляди години. Естествено, само ако познаваш нужните хора.... А тя познаваше Махмед.

Една от най-големите иронии в професията й беше, че й се налагаше да си има "вземане и даване" с хора, които вредяха на професията й. В смисъл, че контактуваше постоянно с крадци на реликви и не само плащаше за това, ами и си мълчеше пред властите, само и само, за да напредне в научната си работа и за да публикува следващата си книга (ако искаше да запази академичния си авторитет и заплата).

Проправи си път межди две сергии, на които продаваха якета, и търговците се надвикваха в надпревара да възхваляват "нежната телешка кожа", от коята са произведени, макар, че и най-загубеният купувач би разбрал, че телетата явно някога са били роднини на овцете или братовчеди на камилите, както в този случай.

Махмед по обичай беше седнал пред магазинчето си и дърпаше от наргилето си. Тя го подмина и влезе вътре в зеленикавия сумрак на дюкяна му. Направи се на безкрайно заинтересована от идиличните керамични съдове, които бяха изложени по лавиците и избегна стоически питащия поглед на Хасан - най-малкия син на собственика. Накрая избра и заплати керамичната ваза, която дори един средностатистически ученик би могъл да доизкусури в час по приложно изкуство. Знаеше обаче много добре, че в пакета после щеше да намери един амулет на Рамзес (истинската причина, поради която бе дошла в Египет), сложен предварително от Махмед. Както се бяха уговорили... и както тя му беше поръчала и съответно заплатила голяма част от цената месеци преди това...

Докато се промъкваше към изхода на пазара и мислено отпиваше от чашата с уиски, която беше поръчала да я чака в нейната стая, усети как два чифта ръце я сграбчиха и измъкнаха пакета с покупката й. Обърна се повече озадачена, отколкото уплашена и срещна погледа на Али Рая - шефа на каирския археологичен музей.

- Мадам, каква изненада! - мазно се усмихна той.

- О, господин Рая! Не по-малка е и изненадата за мене. На какво дължа милото ви отношение към моята скромна личност?! - усмихна се, макар да й идеше да ревне при мисълта, че след малко щяха да видят какво има вътре в пакета й. Махмед я беше предупредил, че в последно време много са затегнали мерките за сигурност, но толкова бързо пък да я уловят в издънка?! Как ли го бяха разбрали?!

- Винаги се интересувам от вас и вашето здраве, мадам. Освен това подочух, че след толкова време сте решили да ни посетите отново и използвам момента, за да ви поканя на малък разговор в моят офис! - гласът на Али беше любезен, но и не оставяше място за никакво съмнение, че е напълно наясно с факта, че тя беше сгазила здраво лука. Типичен арабски нюх.

- Не можем ли да го оставим за по-късно? Освен това вашият начин да ме "поканите" на малък разговор не е от най-галантните. Какво ще кажете, ако сега ме оставите да се прибера в хотела си, да се приготвя и после да се срещнем отново?! Освен това в ръцете на един от вашите... хм, помощници, има нещо, което ми принадлежи?! - гневът й започваше да надделява над чувството й за страх.

- Не, мадам, няма да стане. Знаем и двамата, че ако ви пусна, после сигурно ще се наложи да ви чакам още три години... или цяла вечност... Затова ме последвайте... бъдете така любезна...

Знаеше, че няма смисъл да се противопоставя. Али имаше пълното право да действа както намери за добре при случаи на подозрения за опит за изнасяне на важна реликва от Египет. Освен това беше по-добре да се опита да изглади и нагласи някак си нещата с него, отколкото да се наложи да престои в някой от карцерите на Кайро или да си има вземане и даване с местната власт.

Така че, притисната от двамата мъже, последва Али към колата му.

През целия път до офиса на Рая, който се намираше в самия археологически музей, мисли какво и как да каже и най-важното, по какъв начин да спаси амулета. Уловяха ли я с него, картинката бе пределно ясна - процес, затвор и накрая край на цялата й кариера. Али беше известен с жестокостта си спрямо подобни действия от страна на чужденците, но в същото време се носеха слухове, че е любител на "тънката част" и качествени питиета. Така, че може би щеше да се наложи да използва целия си чар. Някои нещица по тази тема й беше казал Махмед, други беше усетила лично тя, та явно сега щеше да се наложи да се довери на получената информация. Добре, че поне се беше гримирала, а и леката й рокля едва покриваше коленете й... не лоша гледка...

Али се намести зад голямото си бюро и тя бе принудена да седне срещу него. На средата лежеше нейният пакет, закупен от Ел Калили. Прие предложеното й питие и отпи голяма глътка, после зачака да види как ще подхване нещата Рая. Изчакването в много случаи беше по-добро от пряката атака. Али подрънка с кубчетата лед в чашата си и най-накрая я погледна:

- Нека започнем с малко египетска история този наш разговор. В крайна сметка и на двама ни е слабост, нали?! - и се усмихна като преял котарак - та някога е имало един фараон, който се казвал Рамзес. Наричали го и Великият!

- Има ли смисъл да си предаваме взаимно уроци по египтология?! - не знаеше накъде води всичко това.

- По време на властването му - продължи Али все едно, че нейните думи не бяха достигнали до слуха му - му се наложило да намери новия Апис. Както знаеш... можем да минем на ти, нали?!... бикът трябвало да отговаря на строги изисквания - черен на цвят, на челото бял триъгълник, на гърдите и отстрани растяща луна и космите на опашката бялочерни, типичните символи на един бог Апис...

- Казват и че не било никак лесно да се открие подобен бик и ако фараонът не го намерел, рискувал не само трона си, но и хиляди нещастия да се струпат на главите на неговия народ - довърши тя.

- Да, въпреки това Рамзес намерил своя Апис. Не случайно го наричали Великия. Освен това съществувал един древен ритуал, с който сачердотесата на богинята Hathor приемала новият Апис - оплодителят, който щял да накара кравите да заченат... кравите - свещени животни на богинята - и съответно да осигурят бъдещ наследник на бога Апис...

- Ритуалът се състоял в това, че миг преди да влезе в мястото, където щял да прекара дните си новият Апис, пред него се изправяла една избрана жена - плодовита, с добро име, сачердотеса на Hathor и сред виковете на тълпата вдигала дрехите си, така, че новият бог да види нейната утроба и... и знаеш какво! - усети, че се изчервява.

- Точно така, но освен това жената трябвало да носи около врата си нещо специално, нали?! - ледена усмивка хукна по устните на Али.

- Един... един амулет, който наричали амулета на Рамзес - същият, който сега лежеше в нейния пакет! Божичко...

- Да, да... Един амулет. Този амулет го търсят от много време. Аз самият от почти тридесет години. Казват, че миналия век го изровили иманяри от една от гробниците в долината на Фараоните. За съжаление следите му се губят и макар постоянно някой да говори, че го има този или онзи... сега разбрах от сигурни източници, че все пак амулетът наистина съществува и е все още на територията на Египет... И аз го искам!

- Не разбирам само с какво мога в този случай аз пък да ви... да ти помогна?! - вече разговорът газеше по много, много тънък лед. Бе като да играеш на руска ролетка. Отпи от питието си.

- Да кажем, че дочух... дочух от сигурно място - и очите на Али се впиха в нейните - че го имаш ти... мадам...

- Ха, що за глупости! АЗ?! - навлажни устни и леко раздвижи крака. Явно идваше моментът, когато щеше да се наложи да използва женските си оръжия. Само, боже, само да не отвореха пакета й... докъде достигна, да не повярваш ...

- Нека оставим на страна уловките - каза Али и погледът му се плъзна по разголените й бедра - ценя ви като египтолог, моите комплименти и като жена, но в случая нещата касаят моята кариера и световна слава, та съм готов на всичко, за да го имам.

Али се надигна от стола си и заобиколи бюрото. Доля питие в нейната чаша и сам си сложи още от кехлибарената течност. После мина зад нея и леко докосна косата й. Тя не помръдна. Рая премина странично покрай нея и приседна на ръба на писалището си, така че бяха само на някакви си мижави сантиметра един от друг. После с жест отпрати служителите си извън стаята. Изчака да се затвори вратата след тях и продължи разговора:

- Има ли смисъл да се будалкаме?! Знаем и двамата, че ти имаш този амулет в пакета си. Освен това работиш от толкова много години с нас, та би трябвало да ти е ясно какво те чака, ако те пипнат с него?! - дъхът му достигаше до нейната кожа.

- Да предположим, че е така... да предположим, че аз го имам. Какво ми предлагаш?! - вдигна още малко нагоре роклята си.

- Нека не забравяме също - продължи Али, без да обръща внимание на думите й - че тук има намесен и трети човек... някой твой приятел от пазара Ел Калили, който ти е помогнал... и ако си говорим истината, този някой си рискува много... много повече от тебе... Така, че нека отново започнем с разговора...

Тя навлажни устни и извика цялото си самообладание на помощ. Последните думи на Рая я попариха. През цялото време беше мислила само за себе си и дори за миг не беше се сетила за Махмед. Боже, него като египтянин, ако го пипнеха, че е продал скъпа и древна реликва, го очакваше земния ад... а можеше и да завърши дните си по необичаен и преждевременен начин. Така, че в момента трябваше не само да спаси собствените си задни части, професия и имидж, но и живота на още един човек.

Виждаше с периферното си зрение вперения поглед на Али в нейните разголени бедра. Беше почти сигурна как от сега нататък щяха да се развият събитията. За миг усети отвращение към самата себе си, но после й премина... било благодарение на чашите с уиски, които вече бе изпила... било на мисълта, че рискуваше много, ама много в момента... било то на плахата увереност, че все пак един начин за измъкване от ситуацията имаше... един "нежен" начин...

Познаваше Али Рая от много време. В крайна сметка работеха в една и съща сфера. Още на първата им среща във френското консулство той се беше опитал да я отведе в леглото си. В интерес на истината и тя бе го пожелала в момента, в който го бе видяла, без да знае кой в действителност беше той. Бе прекрасен и здрав мъж, а тя също имаше здрави и жизнени желания. Така че се остави да бъде ухажвана и флиртува на воля, докато не дойде леденият душ, който охлади всичките й нежни помисли.

Тъкмо вземаше палтото си от дрешника, с намерение да изчезне в прегръдките на нощен Кайро и... и на оня прекрасен и чаровен арабин, и до нея се беше приближил един немски колега, леко пийнал:

- Какво толкова се омайвахте с шефа тази вечер?!

- Шефа - беше вдигнала въпросително вежди - шефа на какво?!

- О, нима искаш да ми кажеш, че не знаеш с кого си говорила... хм... цяла вечер?!

- Казва се Али... Има много Али в Египет, та какво е толкова изненадващото в случая?! - колегата й започваше да я дразни. Мразеше пияниците.

- Ама ти сериозно ли не знаеш кой е?!

- Слушай да сложим край на това състезание по питанки, а?! - виждаше Али в далечината, че се приближава и искаше по-скоро да се оттърве от досадния колега.

- Драга, драга... Би трябвало по-добре да познаваш конкуренцията... особено, когато е измъкнала под носа ти собственото ти голямо откритие... Ама, сериозно... Ти не разбра ли, че това е Али Рая... точно оня Али Рая, който те изпревари при разкопките в Луксор и който те изклати като накара работниците ти да стачкуват, така че да може да издейства нужните документи и да ти забрани да дълбаеш, за да може той да обере после славата за откриването на оная гробница?! Хей, ама наистина ли...

Тя въобще не беше го оставила да довърши казаното. Беше усетила как я заливат вълни от гняв и направо хукна по стълбите към изхода, в противен случай я беше страх, че може да направи нещо ужасно. Едва след известно време, седнала в таксито, бе успяла да си възвърне нормалното дишане и да поотоложи гнева си...

От този момент между тях бе обявена една тиха, на пръв поглед и подмолна, война. Тя измъкваше реликви под носа му, той не даваше разрешително за нейните разкопки, тя го изпреварваше в научната си работа, а той критикуваше книгите й. Бе продължила да се занимава с египтология само и единствено, за да може да срази Али Рая и да го постави на колене. Бе един дългогодишен дуел зареден с много еротична и умствена енергия. До сега водеше тя, но в момента...

Но в момента пакетът й с амулета на Рамзес беше на бюрото на Али, а той самият на десет сантиметра от нея и все още очакващ неин отговор. Явно епилогът на тяхната война бе дошъл... жалко, че по този начин... толкова неудобен за нея...

Навлажни устни отново и отпи от питието си. Бе излишно да протаква повече. Али беше достоен противник и тя знаеше, че не може до безкрай да се прави на незнаеща и неразбираща. Вдигна поглед към Али и каза:

- Да предположим отново, че аз имам амулета... Повтарям, да предположим, че е в оня пакет, макар лично аз да знам, че закупих само една керамична ваза за подарък на моята леля, но... но след като ти си толкова уверен... а аз обичам да играя на "ако" и на "да преположим"... каква сделка ми предлагаш?!

- Така, щом искаш да го наречем предположение, то аз ти предлагам пък да довършим нещо, което започнахме преди много години на една среща във френското консулство... А после аз задържам също твоя пакет с вазата... и с амулета и се разделяме като приятели... Излишно е да казвам, че това ще бъде също така и твоето последно пътуване до Кайро и Египет... предполагам, че после едва ли ще имаш желание да се видим отново... мадам...

Тя погледна Али в тъмните очи и разбра, че това е сделката. В случая не можеше и да се говори за допълнителен пазарлък. Естествено би предпочела да задържи амулета, да идва и да си отива от Египет, когато и както пожелае, но... но не винаги нещата са такива в реалния живот, както ги искаме. В крайна сметка благодарение на Махмед вече беше измъкнала достатъчно реликви под носа на Али Рая, за да не се чувства напълно победена. Щеше да направи просто още една жертва в името на бог Апис...

Остави чашата си и полека се надигна. После протегна ръце и обхвана лицето на шефа на каирския археологичен музей. Докато приближаваше своите устни към неговите, хвърли последен поглед към нейния пакет, все така лежащ неотворен на средата на огромното писалище...

Али Рая се наслаждаваше на хубава пура, чаша качествен бърбън, излегнал се в огромната си вана. Не можеше да спре да се усмихва. Бе приключил само преди няколко часа най-нежната и велика сделка в живота си. Египтоложката се бе оказала невероятна изненада - толкова страстна, че не беше възможно да я сравни с нито една от любовниците си, които бе имал досега. Жалко, че нямаше никога повече да има следващ и втори път.

Отстрани на ваната лежеше нейният пакет с амулета. Само ако тя знаеше, че точно нейният приятел Махмед я беше предал и тласнал в неговите прегръдки, сигурно би умряла от яд. Усмихна се отново и си позволи да се изсмее и на глас. О, тези чужденци, какви глупаци са само. Мислят си, че един арабин би могъл да им служи вечно вярно. Няма такова нещо. Бе пипнал Махмед преди няколко месеца при опита му да продаде една статуетка на Нефертари на един немски египтолог и търговецът, за да запази задника си, беше изпял песничката си. Беше му доверил, че дамата от Англия издирваше амулета на Рамзес, който пък Махмед очакваше да му бъде даден от някой си Абдула, който твърдял, че реликвата е истинска. Бе цитирал дати на размяната, място, начин и всичко с максимални подробности.

И ето, че нещата бяха протекли така, както ги искаше той. Подсуши ръката си и вдигна пакета внимателно...

Миг след това неговите служители дочуха ужасяващи гневни крясъци и псувни, които извираха от банята и от устата на Али Рая...

Самолетът набираше скорост и само след миг тя усети как се отлепи от пистата на международното летище на Кайро. Сложи на коленете си пакета, който беше намерила в хотелската си стая в "Пирамидите". Отви внимателно хартията и вдигна на светлината кафеникавата ваза. Божичко, наистина беше отвратителна! Сигурно дори нейната леля нямаше да поиска да я изложи в хола си. Бръкна вътре и внимателно извади едно малко пакетче. Усети как сърцето й тупти от непрежение и... и невероятна радост. Махна жълтеникавата хартия и в ръцете й блесна ритуалният амулет на Рамзес. Беше нещо невероятно, неземно. От малкия кръг, изписан в злато и аметисти, все едно, че я гледаше бог Апис.

Окачи амулета на врата си и наведе поглед към малкия лист хартия, прикачен към пакета. На разкривен английски Махмед й беше написал:

"Както се бяхме уговорили с вас... мадам! Верен до гроб. М".

Изхили се доволно. В крайна сметка правилно беше преценила, че Али Рая щеше да бъде твърде уверен в себе си, за да провери какво точно има в нейния пакет, както и щеше да бъде твърде възбуден, за да се замисли, че може да бъде изклатен. Божичко, само ако беше отворил предварително пакета, щеше да види, че вътре се мъдри една лоша и нескопосана имитация на амулета на Великия Рамзес!... Но нещата в живота не винаги са такива, каквито ги планираме.

В крайна сметка бе принесла просто още една жертва в името на бика на фараона...

02 декември 2001

© Теодора Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2002, № 3 (28)