ЗЕМЯ В РЕАЛНИ ГРАНИЦИ

Тодор Тодоров

web

Автобусът запъхтян спря на тясното и прашно площадче. Старецът слезе и без да се огледа, се отправи към сградата на кметството. В коридора тъкмо се чудеше накъде да поеме, спря го гласът на трийсетинагодишен мъж:

- Кого търсиш, дядо?

- Кмета търся, момче.

- Аз съм кмета, кажи какво има!

Старецът, видимо притеснен, бръкна в широкия джоб на връхната си дреха, извади сгънат лист.

- Ами, получих това писмо...

И го подаде на кмета. Той му хвърли бегъл поглед.

- От поземлената комисия е, дядо. Ама за днес малко си закъснял. Техникът всяка сутрин тука пред кметството обявява в коя местност ще се забиват колчетата. Ти имаш ли нива в Диктарлъ? Техникът там замина днеска.

- Имам. Там е най-голямата ми нива. Те другите са малки, пръснати на много места. Ама тази е най-голямата - уточни старецът.

- Тогава тръгвай веднага, за да стигнеш по-бързо, защото техникът мине ли през една местност, не се връща вече. После трябва да го търсиш, да му плащаш, тя става една...

Старецът се смути още повече. Забелязал това, кметът го заоглежда. Немощен беше човекът. Сигурно над 85. Пък и с тая тояжка далече нямаше да стигне.

- Я чакай, чакай! - рече му и бързо излезе. Скоро се върна, като махна с ръка и каза: - Дядо, намерил съм превоз да те закара. Иначе не можеш сколаса.

А докато старецът се качваше в спрялата пред кметството кола, добави:

- Добре, че колчета си носиш, да не се бавиш. Хайде, дано имаш късмет да се оправиш днес.

Когато потеглиха, старецът се огледа. Много години не беше идвал в родното си село. Като почина бабичката му, синовете дълго настояваха да отиде при тях в града. Упорстваше, но когато видя, че къщата се руши и той рухва заедно с нея, продаде всичко и замина. Мислеше си, никога няма да свикне с градския живот. Но тежко му беше само в началото. Така беше и по време на колективизацията, когато му взеха нивите, добитъка и инвентара. Мислеше, че всичко е свършило. Сърцето му се свиваше като гледаше разораните синори и заличените граници на имотите. Но с времето новият живот го увлече. Забрави мъката си и свикна. Дори може да се каже, че му беше добре. И ето мъките пак се повториха. Вместо селската къща с голямата градина пред нея, той заживя в апартамент и по цял ден се разхождаше в близкия парк. С една дума, пограждани се. Ако не беше това писмо, кой знае дали някога щеше да се върне по тези места.

- Аз съм дотук, дядо! - сепна го гласът на шофьора. - Оттук нагоре пеш, няма как да отида с колата. Ей там, до дървото е техникът. Виждаш ли хората, сякаш още не са започнали. Ако побързаш, ще извадиш късмет.

Старецът слезе, благодари набързо и закрета по стръмното. Когато стигна запъхтян, селяните тъкмо се канеха да тръгват.

- Чакайте, бе! - провикна се той - Кой е техникът?

- Аз съм, дядо, какво има? - обърна се към него мъж в спортно облекло.

- И аз имам нива тука - отвърна старецът, успял най-после да си поеме дъх.

- Добре, де! - каза техникът. - Започваме от онзи край. Режем подред, когато ти дойде редът, ще отрежем и твоето парче.

- Чакай, момче! - сопна се старецът - Как така от онзи край? Ние се намираме точно на моята нива. Какво ти пречи сега да ударим колчетата и да си вървя. Път ме чака. Я, къде е градът чак.

- Не може, дядо. Как тъй от средата ще почвам? Ще почна от единия и така, така, до другия край. Пък ако не стигне за тебе, в местността Жълта локва сме определили място за гражданите. Ще ти резнем там едно парче, колкото ти са нивиците, и толкоз! Но туй накрая ще бъде, първо ще оправим тукашните!

Техникът си взе пособията и понечи да тръгне.

- Стой, стой, къде тръгваш! - ядосано го спря старецът. - Чакай да се разберем! Или аз нещо не разбирам, или ти нещо не си разбрал. Тука май има някаква грешка.

- Няма грешка, дядо, всичко е ясно. - Техникът потупа новичката си гьонена чанта, издута от бумагите му. - И закона ясен, и наредбите ясни, и списъците ясни. Каква грешка може да има?

- Нали в реални граници ще връщате земята? - заинати се старецът. - Как ще режете наред и ако стигне - тогаз за мен, ако не стигне - от другаде. Ето я моята нива. Отрежи ми я да слагаме колчетата и да приключваме.

- Не може бе, дядо! Колко пъти да ти обяснявам. Откъде ще взема нишан, баш от средата да почвам? Вярно, че в реални граници, ама нови реални граници. Няма да загубиш и педя земя.

- И таз добра! Нямало нишан! - продължаваше да упорства старецът - Ето го нишана! - и той потупа с тояжката си ствола на старото дърво - Аз познавам тази земя буца по буца. Там, дето си стъпал, например, майка ми ми е срязала пъпа.

Посочи с тояжката си към краката на техника. След това посочи увиснал клон на дървото и добави:

- А на този клон ми е вързвала люлката. Тука е вързвана люлката на баща ми, вързвани са люлките и на моите деца. Как така няма нишан!?

- Какво слушаш тоя изкуфял дядка? - внезапно се разкрещя един от селяните и размаха брадвичка, с която до преди малко подостряше колчета. - Давай да вървим, че пладне стана! Работа ни чака! Тая земя трябва да се оре, да се сее, я колко гладни гърла вкъщи!

Другите го подкрепиха с одобрителни възгласи.

- Хайде, хайде! - викнаха те към техника. - Хайде, да вървим! Какво го слушаш!? Ти му разправяш, че закон има, той едно си знай, едно си бай...

Насядалите скочиха енергично, а техникът, без да се бави, грабна нещата си и тръгна, сподирян от шумната тълпа.

- Ще се оплача, хей, така да знаеш! - извика старецът.

Никой не му обърна внимание. Един глас прокънтя:

- Оплачи се, където искаш! Ама ако не дойдеш сега да ти отрежат нивата...

Старецът остана сам. Да се оплаче, но на кого? Стоя няколко минути и като се обърна към дървото, започна да удря ствола му с тояжката, като викаше:

- Какво си щръкнало на тази могила, кому си нужно, като за един нишан не ставаш? - И за сянка вече не ставаш! Я какви са ти опърпани клоните! Пък и коя ли майка люлка ще върже под тази сянка? Защо гръм не те порази, та да изгориш или червеи не те изядоха, а то... - След това отпусна омалялата си ръка и додаде: - Какво те питам!? То това ти май мене трябва да питаш.

Подви немощно крак и седна безсилно на земята. Опря гръб о кората на старото дърво. Пусна тояжката, загреба шепа пръст. Стисна я силно... Хладните песъкливи бучки опариха ръката му. Прониза го болка, като от напукани мазоли.

Една шарена люлка се спусна от клона над главата му. Видя се в нея - малък, със свити юмручета... Вятър залюля люлката. Тя се вдигаше високо и все по-високо.

...Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Погледът му, вперен в безкрая, застина. Изчезна, стопи се тълпата хора, крачещи след техника, който парче след парче режеше земята в нови реални граници. Пръстта бавно, на тънки струйки, изтичаше между отпуснатите му пръсти.

© Тодор Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2001, № 11 (24)