ЖИТИЯТА ЗА СРЪБСКИТЕ ПЪРВОСВЕТЦИ СИМЕОН И САВА ОТ ХИЛЕНДАРСКИТЕ МОНАСИ ДОМЕНТИЯН И ТЕОДОСИЙ
(в три ръкописа от Австрийската национална библиотека)

Радослава Трифонова

web

Настоящата статия е посветена на три проблема относно историята на хилендарските жития за св. Симеон и Сава - кога са написани тези текстове, като се имат предвид данните от приписките, вероятно присъствали в протографите на виенските ръкописи; кога е творил хилендарския монах Теодосий и каква е връзката му с другия хилендарски агиограф Доментиан и дали може да се говори за ранна поява на стила "плетение словес" в сръбската агиография от ХIII в. - въпроси, вълнували изследователите в продължение на два века, но ненамерили отговор и до днес.

1. За ръкописите:

Предполага се, че житията на хилендарските монаси Доментиян и Теодосий за двамата сръбски първосветци Симеон и Сава са писани през ХIII в. Трите сръбски кирилски ръкописа от сбирката на Австрийската национална библиотека във Виена - Codex slavorum 131, датиран от ХIV в.; Cod. slav. 25 и Cod. slav. 57 и двата датирани от ХVI в. - са съхранили в най-голяма степен пълния им текст. Според данните в описа на Г. Биркфелнер (1975: 242-248) виенският ръкопис под № 25 е продаден на Австрийската императорска библиотека от Вук Караджич (през 1856-1958 г.), ръкопис № 57 от Светислав Веркович (през 1858 г.) и най-ранния ръкопис с № 131 от Мина Караджич (през 1887 г., след смъртта на баща й). Джура Даничич (1860) първоначално издава Теодосиевото житие за св. Сава, но неправилно озаглавено като Доментияново, в препис от ХVI в. Рс 26 от Народната библиотека на Белград (впоследствие изгорял на гарата в Крагуевац), а пет години по-късно издава истинските Доментиянови жития за св. Симеон и св. Сава от виенския ръкопис № 57 (Даничич 1865)¹.

Виенският ръкопис под № 57 е сръбски по правопис, изписан с полуустав на 338 л. хартия. Съдържа приписка, показваща произхода му от манастира Дечани и приписка от Св. Веркович как е намерил ръкописа в "стара Сърбия" (предполага се в Серес, дн. гръцка Македония). Той съдържа Доментияновото житие за преподобния Симеон Мироточец за 13-ти февруари (на л. 1r - 121r) със заглавие:

и приписка-интерполация от 1264 г., която се е намирала вероятно в протографа на ръкописа (л.121v-122v)² и според която се предполага, че това е датата на написването на житието. Следва Доментияновото житие за архиепископ Сава за 14-ти януари със заглавие:

а на л. 337v има приписка от кир Теодор от Светогорския прот, която според изследователите³ посочва времето и мястото на написване на това житие - в Карея през 1243 г. Ръкописът завършва с непълен тропар за св. Сава за осми глас (на л. 338v).

Във виенския ръкопис под № 25 от ХVI в. на Австрийската национална библиотека (сръбски ръкопис, изписан с полуустав на 245 л. харт.), Теодосиевото житие за св. Сава е поместено от л. 1r до л. 156r (същият текст като във виенския ръкопис № 131)⁴ и Теодосиевата обща похвала за двамата светци, със заглавие:

от л. 156r до л. 184r (същата като във виенския ръкопис № 131)⁵, след приписката-интерполация от л. 185r до л. 245r следва Житието за св. Симеон от Доментиян без начало (липсват първите два листа), същото като във виенския ръкопис № 57 от ХVI в.

Не е издаден най-ранният виенски ръкопис № 131, датиран от Я. Пролович (1983: 203) от 80-те години на ХIV в., с преписите на Теодосиево житие за св. Сава (на лл. 1r-149v, но неправилно отбелязано и в описа на Г. Биркфелнер, като Доментияново) и на Общата похвала за св. Симеон и св. Сава от Теодосий (на лл. 150r -176v)⁶. Ръкописът е в обем от 245 л. хартия, сръбски правопис, полууставно писмо, атрибутиран към преписваческата дейност на хилендарския писар Йов (Пролович 1986: 203, Църнич 1981). В него са поместени още поучения от светите отци (едно от които на Йоан Златоуст), както и Апокалипсиса на Методий Патарски (лл.191r - 244v), има и оригинална приписка с автограф от пърия сръбски патриарх Паисий Яневац от ХVII в. (на л. 245r, датирана от Печ, 1647 г.).

2. За авторите:

Сред изследователите много отдавна е възникнал въпросът кога е живял хилендарският книжовник Теодосий и кога е написал житието за св. Сава. П. Й. Шафарик (1831), който за пръв път въвежда в обръщение името на хилендарския книжовник Теодосий, го определя като автор от ХVII-ХVIII в. След изданието на текста от Дж. Даничич (1860) и откриването на Теодуловия препис⁷, хилендарския монах Теодосий бива определян като автор от ХIV в.

Смята се, че Теодосий е писал житието за св. Сава през 1292 г. (т.е. близо 30 години по-късно от Доментияновото). Най-често Теодосий бива определян като компилатор на Доментиян (Чорович 1936: 38), заради заглавието на обширния текст: според ръкопис № 131 -

⁸ (срв.: Новакович 1879: 115)⁹.

Според Дж. Сп. Радойчич (1954: 15-17) заглавието би трябвало да се тълкува в смисъл, че Теодосий е бил по-млад от Доментиян и не е бил писател, а само преписвач. Н. Радойчич (1956: 7-16), от своя страна, тълкува заглавието като свидетелство за съвместна книжовна дейност на двамата книжовници, но и поставя въпроса - защо е било необходимо да се пише ново житие за Сава?

Във връзка с този спор най-приемливо е мнението на М. Кашанин (1975: 200), според когото Теодосий е посочил, че Доментиян му е разказал за живота на Сава, дал му е материал, а той го е написал и оформил. При двамата агиографи историческият и биографичният материал е сходен, но формата на изложение е различна. Д. Богданович (1980: 173) смята, че Доментияновото житие е било основен извор за Теодосий, но той го преработва така, че може да се приеме за нов текст. Прието е простият, жив и експресивен стил на Теодосий да се противопоставя на монументалната тържествена риторика на Доментиян (Богданович 1980: 172). Теодосий предпочита нарацията пред риторичната възхвала на светеца, подчертава психологизма на личността, а не абстрактната идея (Кашанин 1975: 198) и дори вместо да славослови си позволява да осъжда нравите на средновековното общество (Радойчич 1931: 9).

В контекста на формиращия се култ към първосветците Симеон и Сава в старата сръбска книжнина от ХIII в. допълването и неколкократното написване на жития за всеки един от тях е основна специфика на литературния развой. На принципа на концентрично натрупване¹⁰ се създава и сборника на архиепископ Данило II (Житија краљева и архијепископа српских - ЖКАС), като своеобразно продължение на традицията от предходния век да се репродуцират жития за сръбските владетели и архиепископи, но чрез допълване на текстовете и добавяне на нови светци. Архиепископ Данило продължава делото на Доментиян и Теодосий, но не преписва житията за св. Симеон и св. Сава, а започва с житие за крал Урош (вж.: Чорович 1921: 22). В Даниловия сборник експлицитно се проявява континуитета с агиографската традиция на ХIII в. (Чорович 1921: 32-33).

Досега най-разпространено е мнението, че плодовитият хилендарски книжовник, агиограф и химнограф Теодосий е живял на границата между ХIII и ХIV в. и неговите произведения отразяват настъпващите развойни промени в старата сръбска литература през ХIV в., свързани с въвеждането на Йерусалимския типик (Богданович 1978).

Ст. Станоевич (1929) прави преглед на мненията по въпроса кога е живял Теодосий на изследователите от ХIХ век: Дж. Даничич (1860), след като издава текста, посочва, че Теодосий е преработил Доментияновото житие за св. Сава през първата половина на ХIV в.; В. Ягич (1867: 178; 1873: 19) определя, че Теодосий е автор от ХIII в.; Ст. Новакович (1879: 161-162) пък мисли, че с голяма сигурност Теодосий е живял по времето на цар Душан, през ХIV в.; Св. Вулович (1885: 106; 1894: 245-246) определя, че периодът, когато е живял Теодосий, е края на ХIII в.; П. Сречкович (1898) дори смята, че Теодосий е бил връстник на Доментиян; П. Протич (1897: 71-72) пък прецизира датировката на написване на житието за св. Сава между 1322 и 1336 г.; М. Башич (1924: 17-18) обобщава, че Теодосий е живял през втората половина на ХIII в. и началото на ХIV в. Самият Ст. Станоевич (1929: 204) се опитва да внесе яснота по въпроса, като определя годината 1292 за "terminus post quem non", като според него тази година бележи началото на творческия път на монаха Теодосий.

М. Бойчевич (1939) определя Теодосий Хилендарски като книжовник от средата на ХIV в. Вл. Мошин (1939) търси Теодосий между хилендарските йеромонаси (подобно на Теодул, той е наречен ). За първи път той е споменат през 1316 г., а за последен през 1347-1348 г.

Спороветe около датирането на второто житие, приписвано на Теодосий - Житието за св. Петър Коришки (вж.: Костич 1934), също поставят проблеми пред изследователите (Новакович 1879, 1884). Оспорва се дори авторството на Теодосий относно това житие (Ангелов 1983: 74).

И. Брайович (1984: 253-254), след като прави преглед на "Теодосиевския въпрос" за изследователите от ХХ век и цитира мненията на Дж. Сп. Радойчич (1954), Дж. Трифунович (1970, 1978) и Д. Богданович (1980), стига до извода, че е възможно Доментиян и Теодосий да са били съвременици за един кратък период от време и че произведенията на Теодосий би трябвало да се определят като писани в самия край на ХIII в. и първите десетилетия на ХIV в. Последните изследвания на И. Шпадиер (2000) представят Теодосий Хилендарски като "велики песник и велика загонетка српског средњег века". Като цитира преписи на Теодосиевите произведения в два хилендарски сборника, единият от ХV в. (Хил. 461, с фрагмент от Теодосиевото житие за св. Сава) и другия от ХV-ХVI в. (Хил. 479, с житието и службата за св. Петър Коришки), тя не успява да защити тезата, че Теодосий е автор от ХIII в.

Смята се, че Доментиян е роден в началото на ХIII в. и преди да отиде в Хилендар е бил монах в манастира Жича, а в светогорския сръбски манастир е стигнал до сан йеромонах. Между 1243 и 1254 г. е бил духовник в Карейската килия, а по-късно в Пирга "Св. Преображение", когато през 1263 г. е поръчал на Теодор Граматик да препише "Шестоднева" на Йоан Екзарх. Предполага се, че преди това е съпровождал свети Сава в пътуванията му до Йерусалим и Палестина (1233-1335 г.). Умрял е в Хилендар, но не е известно точно кога.

Най-приемливо изглежда мнението на М. Динич (1959), че Доментиян е написал житието за св. Сава още през 1243 г. по времето на крал Владислав. Според П. Попович (1959) в текста става дума точно за историческите събития от времето на крал Владислав, а за владичеството на крал Урош се споменава в самия край на житието. А Житието за св. Симеон Доментиян е написал близо двадесет години по-късно, през 1264 г., по поръчка на крал Урош (1243-1276 г.), наследникът на Неманичите.

3. За произведенията, техния жанр и стил:

Доментиян е високообразован книжовник, апологет на християнската доктрина и тълкувател на монархическата религиозна идеология в сръбската средновековна книжнина (но няма данни да е произхождал от Неманичката династия). Той не е писал химнографски произведения, за разлика от Теодосий, но в Житието му за св. Сава е поместена дълга риторична похвала за двамата светци¹¹.

Житието за св. Сава от Доментиян (ЖСД) е най-обемният агиографски текст в сръбската книжнина. Той е цялостно пространно житие с вид на отделна книга и е от типа на византийските риторични жития. Предназначен е не само за публично четене на празника на светеца, но и за индивидуално четиво. Текстът му е претрупан с библейски препратки и теологични интерпретации, които надхвърлят рамките на житийния разказ, но пък някои конкретно биографични данни за св. Сава са пропуснати (Шмаус 1963, Богданович 1970: 14). В ЖСД крал Владислав е наречен "благоверен", "боголюбив", "христолюбив" и "велик" владетел, а св. Сава, според установената вече сръбска традиция за назоваване, е наречен "земен ангел и небесен човек" (срв.: Попович 1959: 209-211).

Двете жития от Доментиян за двамата сръбски първосветци са доразвити и допълнени с нова библейска аргументация, добавена към всички известни, от предходните агиографски и химнографски творби за св. Симеон и св. Сава, библейски мотиви и топоси. Значително са разширени паралелите със старозаветните царе, повторени са топосите за добрия корен; за светилника, изпълнен с Христовата любов; за Света гора като райска градина; за медоносната пчела; за пречистващите сълзи и т.н. Житийните текстове са изпълнени в риторичен стил чрез синтактично-ритмични цялости с различни анафори, множество риторични въпроси и обръщения, изградени чрез градация, повторения и амплификации. И двете жития се характеризират с еднакви стилистични особености и целят обединяването на култа към двамата светци. Макар и монашески и светогорски, те са предназначени за кралския двор и са насочени към монументална идеализация на сръбската средновековна държавна доктрина за владетелския род.

Доментиян внася в Житието си за св. Симеон (ЖСмД) същия стил художествена интерпретация на фактите. Подобно на ЖСД, Неманя заповядва на Сава да пренесе мощите му в Сърбия и сам предрича мироточието им (Даничич 1865: 80); повтаря се и епизодът със съновидението на Сава, в което Неманя му казва, че е благословен от Бога (т.е. ще бъде канонизиран - Даничич 1865: 81-84); мироточивостта на мощите на св. Симеон още в Хилендар и предварителното прозрение на Сава за това (Даничич 1865, 85-86). Авторът дори добавя второ мироточие в Хилендар от крака на изографисания на църковната стена образ на светеца (Даничич 1865: 88). Като светогорски монах Доментиян добавя и преработва агиографските епизоди, свързани с Хилендарския манастир, като включва данни за вътрешното му устройство, споменава за конкретни имена. Подробно разказва за мисиите на Сава в Цариград, Солун и Никея; описва Египет, Палестина и Синай като действителен свидетел. По отношение на данните за св. Симеон агиографът Доментиян се придържа изцяло към Житието за св. Симеон от Стефан Първовенчани (ЖССП). Има дори дословни съвпадения на текстовете (вж.: Чорович 1936: 15-22). ЖСмД е значително по-малко по обем от ЖСД и повтаря почти половината от ЖСД и около една четвърт от ЖССП.

Доментиян сравнява св. Симеон с византийските царе и го поставя в редицата на световните владетели. Според установената вече сръбска агиографска традиция, той аргументира харизматичността на кралската власт с библейски цитати, топоси и реминисценции, свързва държавническата идеология с християнската доктрина, сравнява сръбския владетел със старозаветните родоначалници Аврам, Исак и Яков (още с Аврам и Йов - срв.: Даничич 1865: 14)¹².

В риторичната похвала за св. Симеон, поместена в текста на ЖСмД се открояват внесените от Доментиян допълнения в посока към засилване на панигиричното звучене на житийния текст. Похвалата за св. Симеон е отделена от обширната и много впечатляваща (близо 10 страници от текста) Обща похвала за св. Симеон и св. Сава. Изградена е чрез ритмично-синтактични редове от анафори, риторични въпроси и обръщения, сравнения, метафори и други риторични фигури, натрупана е с въпроси, епитети и обръщения. В текста на ЖСмД тържественият панигиричен патос се постига и чрез натрупване на еднозначни назоваващи определения за светеца под формата на обръщения, подкрепени с евангелски цитати. Те експлицитно илюстрират нанизването на синонимични наименования за светеца в обособен ред и изразяват на синтактично ниво назоваващия модус в агиографските текстове (вж.: Измирлиева 1994).

Както вече стана дума, хилендарският монах Теодосий също пише похвала за двамата сръбски светци, но неговият текст е самостоятелно произведение от жанра на панигиричната проза (изд. от: Новакович 1879: 164-180, Розанов 1911: 185-209). В похвалата са използвани светлинни сравнения и метафората за духовната трапеза, подкрепени с Давидови псалми, които са установени вече като топоси за писмена идеализация на сръбските първосветци. Теодосий отделя особено внимание на евенгелските цитати за силата на словото по линията на преподобническата прослава на св. Симеон и св. Сава. Добавя евангелски реминисценции за страданието и търпението, тъй като украсява героите си с мъченически венец или венец на славата (Новакович 1879: 166), елемент, който е иновация в сравнение с развития в химнографията топос за венцеплетението, но се вписва в нормативността на установената топика за възхвала на преподобническите добродетели на светците-мъченици.

В тази похвала св. Симеон отделно е назован като

т.е. като владетел-самодържец и като праведен мъж, просветил народа си в християнскатаа вяра (Новакович 1879: 167-169), а Сава е похвален като равноапостолен:

(Новакович 1979: 170). Приведени са и биографични данни, подкрепени с множествоо библейски цитати. Общата похвала е композирана като увод от риторични въпроси и същинска похвала с обръщение към слушателите за достойна прослава на светците, със задължителните в риториката херетични анафори:

(Новакович 1879: 172-175). Теодосий назовава светците апостоли, пастири, пустинници, просветители и застъпници. Отделен пасаж е посветен наа възвалата им като праведници. Тези редове от назоваващи определения за св. Симеон и св. Сава следват логиката на търсене на име за собствените домашни светци, превърнало се в топос за риторично изобразяване на двамата, поставящ ги на стъпалото "апостоли и пастири"¹³. Текстът завършва с учителен тон за назидание на монасите , който показва предназначението му за слушателска аудитория (Новакович 1879: 178-181, срв.: Зееман 1988: 572-573).

Въпреки че творят в два различни жанра, чрез тържествено панигиричното звучене на произведенията си двамата хилендарски книжовници Доментиян и Теодосий целят двойна (обща) възхвала на първите сръбски светци (владетеля и архиепископа) и чрез нея укрепване на държавническата идеология и народностното самосъзнание на сърбите. Двамата градят похвалите си според правилата на средновековната риторика, позната на южнославянските книжовници още от предходните векове (Трифунович 1965б) - чрез дълги ритмично-синтактични цялости (оформени с различни анафори), чрез чести библейски цитати и реминисценции, риторични въпроси и обръщения, чрез натрупване на разнообразни синонимни назоваващи определения.

При съпоставката между житието за св. Сава, писано от Теодосий, и това от Доментиян, се откроява краткостта и сбитостта на текста, простотата на езика и липсата на многословни отклонения при Теодосий, подобно на Житието за св. Симеон от Сава. Различията между двете хилендарски жития за св. Сава могат да се отнесат към различията между житията за св. Симеон от двамата му сина Сава и Стефан Първовенчани, но трябва да се има предид, че двете хилендарски жития са писани според строгите норми на агиографската книжнина и са предназначени за двореца.

В края на ХІІІ в. агиографията се налага като основен жанр в сръбската средновековна книжнина. Изказвани са множество мнения за заемки в стила на сръбските агиографи от този период и за развитие на жанра към панигирична тържественост. В основата на тезата за ранна поява на "висок" агиографски стил в средновековната сръбска литература са разработките на М. Мулич (1963, 1965а, 1965б, 1966, 1968). Според него исихасткото схващане за величието на словото се проявява още в произведенията на Стефан Първовенчани. Честата употреба на синоними, натрупани със семантично нюансираност и нанизване на редове от синонимни сравнения са характерни за сръбските писатели Доментиян и Теодосий. Изводът на Мулич (1965б: 205) е, че още от края на ХІІІ в. сръбските средновековни агиографи се стремят към засилване на експресивността и към по-голяма абстрактност на изказа. Според него стилът "плетение словес" се проявява при сърбите още през втората половина на ХІІІ в. и началото на ХІV в. в произведенията на агиографите Доментиян, Теодосий и Данило ІІ, още преди възникването на Търновската книжовна школа в България и съчиненията на патриарх Ефтимий (Мулич 1968: 131 и 1975). Така той се противопоставя на наложената в съвременната наука теза, че този стил възниква и се развива в славянска среда в България през ХІV в.¹⁴

Сред изследователите се е наложило мнението, че основните белези на този висок стил са: множество риторични амплификации, библейски цитати и аналогии с библейски персонажи и събития; натрупване на синонимни определения в градация и ритмизиран език, изграден чрез асонанси, алитерации и други стилистични похвати; сложни, дълги и често неразбираеми пасажи и словесни тиради, основани на паралели, сравнения, многосъставни словосъчетания, плеонастична символика и др. Всички тези формални стилистични белези са насочени към мистично внушение и усложнено предаване на смисъла на текстовете, характерно за епохата на исихазма (срв.: Лихачев 1958: 16-40).

Смята се, че доколкото този стил се тълкува като византийско влияние върху славянската книжнина и се отнася за периода след втората половина на ХІV в., той се обуславя донякъде от въвеждането на новия Йерусалимски типик и промените в богослужението. Прието е литургичната реформа да се свързва и с реформа в правописа, проведена в старобългарската книжнина от патриарх Евтимий. Но не само че литургичната реформа няма пряка връзка с исихазма като ново направление във византийската религиозна доктрина¹⁵, но и не е имало правописна реформа, а стилът "плетение словес" не е бил познат на средновековните автори, защото е термин на съвременните изследователи (Станков 1999).

Високият житиен стил, основан на специфичен набор от топоси, библейски сравнения и реминисценции, през Средновековието следва модела на античните образци, приспособен към каноните на християнската доктрина още от ІV-VІ в. Процесът на развитие на жанра агиография към натрупване на варианти на художествена интерпретация във византийската литература води началото си още от ІV в. и преминава през житийната реформа на Симеон Метафраст от Х в., когато се преработват голям брой житийни текстове (срв.: Лопарев 1910: 2-15; Трифунович 1974: 52-53; Иванова 1986), а славянските книжовници превеждат или заимстват от византийските жития, както от "дометафрастов" тип, така и от типа на по-късната Метафрастоова житийна редакция (Иванова 1992).

По принцип жанрът на похвалното житие е образец и "настолна книга на византийската школа" още от Похвалното житие за Василий Велики, писано от Григорий Богослов (срв.: Лопарев 1910: 16). Поради това житийно-панигиричният стил в сръбската средновековна книжнина от втората половина на ХІІІ в. не бива да се отнася към новите тенденции на "исихасткия" тип средновековноо житиеописание. Сръбските пространни жития от края на ХІІІ в. представят и доразвиват ранната агиографска традиция, и едва ли са проява на "новите житийно-панигирични тенденции" в южнославянските литератури (вж.: Иванова 1980).

Най-често определението "плетение словес" се отнася към стила на сръбския житиеписец Доментиян. По отношение на стилистичните влияния в неговите жития са публикувани множество изследвания. П. Попович (1959: 219-220) проследява агиографските топоси и вероятните византийски образци, които са повлияли Доментияновите жития. Вл. Чорович (1921: 32-33) посочва приемствеността между Доментиян и Данило по отношение на образи и библейски цитати и определя произведенията на двамата сръбски агиографи като "чисто риторични жития", разработени по напълно еднакъв образец (а именно византийската агиографскаа метафрастова школа - б.м.).

За стила на Доментиян се е наложило мнението, че той използва разгърнати риторични и поетични фигури в сложни композиционни цялости, с чести и дълги библейски аналогии, парафрази и реминисценции, натрупани в обширни пасажи (срв.: Богданович 1980: 158-159). Изводът на Д. Богданович (1981: 338), че стилът на Доментиян е свойствен на византийската панигирично-агиографска литература, а през втората половина на ХІV в. и през ХV в. популярен и в Русия благодарение на второто южнославянско влияние¹⁶, има известни основания. Действително още от Стефан Първовенчани в ранната сръбска агиография се налага по-пищен риторичен стил на изображение, свързан с възхвалата на владетеля-първосветец. В житията, писани от Доментиян, риторично-панигиричният патос е преобладаващ. Стилът се развива в посока на натрупване на риторични стилистични фигури за възхвала на изобразяваните светци. Линията на писмена идеализация е последователно развита с многословни библейски реминисценции и теологични тиради. В случая обаче не би трябвало да се говори за ранна поява на стила "плетение словес" в сръбската агиография, тъй като Доментияновите жития са писани по примера на най-добрите византийски образци, които са му били достъпни в светогорския манастир Хилендар. Доментиян е изграждал произведенията си според установената вече във византийската практика богата метафорика и символика и според наложилата се в сръбската книжовна традиция топика за изобразяване на двамата сръбски първосветци.

Тук е мястото да се изтъкне един значителен фактор за типологическото сходство в книжовната продукция на православните славяни, а именно контактите между славянските монаси-книжовници от манастирската общност на Атон с другите манастирски книжовни центрове и обменът на писмени паметници. През цялото Средновековие Света гора е центърът на оживена книжовна дейност и общуване между византийските и славянските книжовници¹⁷.

Затова напълно логично е хилендарските монаси от втората половина на ХІІІ в. Доментиян и Теодосий да пренесат чрез произведенията си в сръбската литература влияния от византийската и от другите славянски литератури. В своите творби по-късните сръбски житиеписци доразвиват риторичната тенденция за идеализация на сръбските първосветци - натрупват все повече библейски цитати и аналогии, извеждат на преден план приповдигнатия панигиричен патос в интерпретацията на житийните факти и образи, добавят дълги пасажи с теологични беседи, епистоларни елементи и описват множество посмъртни чудеса на светците. Но като цяло агиографските произведения на Доментиян и Теодосий се вписват в рамките на византийската "метафрастова" поетика и в традицията на създадените преди това жития за двамата сръбски първосветци.

В заключение трябва да се подчертае значението на виенските ръкописи за по-пълното осветляване на творчеството на двамата хилендарски книжовници Доментиян и Теодосий. Изданията на текстовете с житията за двамата сръбски първосветци са от края на ХІХ в. и са недостъпни в повечето книгохранилища, а най-ранният сръбски ръкопис, с преписи на житията за св. Сава от Теодосий и за св. Симеон от Доментиян, както и с общата похвала за двамата светци от Теодосий, във виенския ръкопис от ХІV в. все още чака своето издание.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Текстовете на известните ми до сега три много сходни приписки, от двата виенски кирилски сръбски ръкописа, предавам по наблюдения de visu, а приписката от Петербургския ръкопис (засега неизвестен ми като сигнатура) цитирам, според изданието на В. Ягич (1873).

І. Приписката според изданието на В. Ягич (1873: 11-12):

ІІ. Приписката от Cod. slav. № 25 от Австрийската национална библиотека във Виена (л. 245):

ІІІ. Приписката от Cod. slav. № 57 от Австрийската национална библиотека във Виена (л. 121б-122б):

БЕЛЕЖКИ

1. Другите преписи на Доментияновите жития, открити до сега, са четири: Един ръкопис от сбирката на Гилфердинг, за който съобщава В. Ягич (1873) - сръбски ръкопис от края на ХV и началото на ХVI в., донесен от Печ в Петербург. В него от л. 1 до 210 е поместено Житието за св. Сава, с приписка в края на ръкописа, че житието е писано през 1253 г. Известен е и още един по-стар препис на житието от 1340 г. (1 л. харт. фрагмент от Университетската библиотека в Белград, Ћоровић, Фгм. 6). Пълен и най-ранен препис на Житието за св. Симеон от Доментиян (от л. 1 до 96) има в Хилендарския сборник с жития от 1370-1375 г. със запис на писаря монах тах Марко (Белград, НБС № 17, 326 л. харт.), в който са поместени още Теодосиевото житие за св. Сава и Теодосиевата обща похвала за св. Симеон и св. Сава плюс препис на Хилендарския типик на св. Сава (Щавлянин-Джорджевич, Грозданович-Паич, Цернич 1986: 28-29). Т. Йованович (2000: 193-201) открива друг ранен препис от Доментияновото житие за св. Сава в сборник, с препис на част от Хилендарския типик, датиран от 80-90-те години на ХIV в. (вж.: РАН, Букурещ, № 134), заедно с Теодосиевата похвала за св. Симеон и св. Сава. Има предположение, че в началото на ръкописа е било поместено и Теодосиевото житие за св. Сава, но в съкратен вид (Юхас-Георгиевска 1995: 126). [обратно]

2. Приписките, копирани от протографа, във виенските ръкописи давам в приложение в сравнение с приписката от Петербургския ръкопис, според В. Ягич (1873: 11-12). [обратно]

3. В. Ягич (1873), П. Сречкович (1898), Вл. Чорович (1921, 1936, 1965), Др. Костич (1933), М. Динич (1959), П. Попович (1959), Дж. Трифунович (1963), Св. Радойчич (1979), М. Кашанин (1975: 152-177) и Д. Богданович (1980: 154-159). [обратно]

4. Теодосиевото житие за св. Сава днес е запазено в още два преписа в Белград - в цитирания вече ръкопис от НБС № 17 и в ръкопис НБС № 32 от първата четвърт на ХVI в., другите два ръкописа с преписи на житието са от старата сбирка и са изгорели: те са от НББ № 26 сборник от ХVI в., в който е имало и житие за св. Йоан Златоуст и НББ № 633, сборник с жития от ХVI-ХVII в., заедно с Теодосиевата служба за св. Симеон и св. Сава. Най-ранният Теодулов препис на житието за св. Сава от Теодосий е от първата половина на ХIV в. (Трифунович 1973: 3-9, 1978). [обратно]

5. Теодосиевата похвала за св. Симеон и св. Сава първоначално е частично издадена от В. Ягич (1873: 19-20) по ръкопис от 1526 г. (от сбирката на Гилфердинг № 55, с произход от манастира Сопочани - идентификацията на сигнатурата на ръкописа е на Йованович 1973: 703). По-пълно е изданието на Ст. Новакович (1879: 163-180) по руски препис на Тимотей Йованович от 1780 г. (в РГБ, Москва, Хлуд. № 212). Третото издание на текста на похвалата е на С. П. Розанов (1911) по ръкопис от края на ХV в. (от Синодалната библиотека, ГИМ, Москва № 635), а най-ранният препис на Похвалата е издаден от Т. Йованович (1973) по препис на монаха тах Марко от 1370-1375 г. от хилендарския по произход сборник с жития, днес в Белград, НБС 17. Той посочва всички, известни дотогава ръкописи, без виенския ръкопис № 131, който освен изгубения Теодулов препис е един от най-ранните преписи - от ХIV в. [обратно]

6. Вж. още Дж. Трифунович (1965а). [обратно]

7. За пръв път за Теодуловия препис споменава Св. Вулович през 1885 г. в писмо до И. Руварац (вж.: Радойчич 1954: 18, бел. 36 и 37). Ръкописът е донесен от Хилендар в Белград през 1896 г. за издаване на текста. Трябвало е да го препише Др. Костич, но след смъртта на неговия проф. Дж. Джорджевич в 1898 г. ръкописът е изчезнал от работната му маса (Радойчич 1954: 18, бел. 37, срв.: Трифунович 1978). Й. Иванов (1932: 475-479) публикува откъс от друг ранен препис, който е намерил в Лесновския манастир, датиран според него от началото на ХIV в. За този ръкопис повече данни не са известни. [обратно]

8. Почти по същия начин е изписано и в заглавието във виенския ръкопис от ХVI в. № 25 - срв.:

[обратно]

9. В ръкописа, по който е издал Дж. Даничич (1860) това житие, въобще не е било споменато името на Теодосий (вж.: Радойчич 1954: 17). [обратно]

10. Под принцип на концентрично натрупване разбирам: специфичната особеност на сръбската агиография да се натрупват или наслагват върху една тема или житиен образ нови епизоди, библейска аргументация или агиографски топоси, натоварени с нови идейни тенденции, като те се възпроизвеждат във всеки следващ житиен текст. [обратно]

11. За творчеството на хилендарския монах Доментиян е писано много - вж.: П. Сречкович (1898), Вл. Чорович (1921, 1936, 1965), Др. Костич (1933), М. Динич (1959), П. Попович (1959), Дж. Трифунович (1963), Св. Радойчич (1979), М. Кашанин (1975: 152-177) и Д. Богданович (1980: 154-159). [обратно]

12. Вж.: Ст. Хафнер (1964). [обратно]

13. Срв.: Р. Трифонова (1999: 12-16). [обратно]

14. Вж.: сборниците "Търновска книжовна школа", т. І, С., 1974; т. ІІ, С., 1980; т. ІІІ, С., 1984; т. ІV, С., 1985; т. V, С., 1994; т. VІ, С., 1998; и т. VІІ (под печат). Още: П. Динеков (1979), Кр. Станчев (1982), П. Русев (1983) и др. [обратно]

15. За особеностите на исихазма като философско-теологична доктрина - вж. най-общо: Г. М. Прохоров (1968), И. Ф. Майендорф (1974) и др. [обратно]

16. За второто южнославянско влияние в Русия и свързаните с него нови тенденции в руската книжнина през посочения период - вж. Д. С. Лихачев (1958), Р. Станков (1992) и цитираната там литература. [обратно]

17. Предполага се, че още през Х в. (919 г.) на Атон е основан първият славянски манастир - българският манастир Зограф, в първите десетилетия на ХІ в. - руския манастир Ксилург, и през ХІІ в. (1122 г.) - манастирът "Св. Панталеймон". Повечето атонски манастири са създадени с помощта на византийските императори като "царски обители". Затова свидетелстват и дарителските владетелски грамоти. Сръбският манастир на Света гора също е ктиторство на сръбския владетел. Веднага след основаването му в края на ХІІ в. Хилендар се превръща в средище на сръбската средновековна книжнина и запазва тези си функции векове наред. От Хилендар водят началото си първите сръбски култове, там са творяли най-продуктивните сръбски средновековни автори от ХІІІ в. В православната монашеска общност на Атонския полуостров са извършени и множество преводи на средновековните византийски автори, на богослужебна и църковно-правна книжнина. Оттам чрез руски и сръбски преписи се разпространява и съхранява оригиналната старобългарска книжнина на Златния век (вж.: Мошин 1947, 1963, Дуйчев 1963: 128-129, Тахиаос 1977). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1983: Б. Ангелов. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983.

Башич 1924: М. Башић. Старе српске биографије. Београд, 1924.

Богданович 1970: Д. Богдановић. Старе српске биографије. Предговор. Београд, 1970, 5-19.

Богданович 1978: Д. Богдановић. Нове тежње у српској књижевности првих децења ХІV века. Београд, 1978, 91-103.

Богданович 1980: Д. Богдановић. Историја старе српске књижевности. Београд, 1980, 169-175.

Богданович 1981: Д. Богдановић. Српскя књижевност на путевима самосталног стварања. // Историја српског народа, Београд, 1981, 328-340.

Бойчевич 1939: М. Бојчевић. Ко је писао службу св. Петра Коришког. // Гласник југословенског професорског друштва, 20/2, 1939, 132-147.

Биркфелнер 1975: G. Birkfellner. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Osterreich, Wien, 1975.

Брайович 1984: И. Брајовић. Стилско јединство у службама Теодосија Хиландараца. // ЗМСКЈ, 32/2, 1984, 253-265.

Вулович 1885: Св. Вуловић. Понешто о биографијама ХІІІ-ог века. // Годишњица Николе Чупића, 7, 1885, 90-135.

Вулович 1894: Св. Вуловић. Понешто о биографијама ХІІІ-ог века. // Годишњица Николе Чупића, 14, 1894, 230-250.

Даничич 1860: Ђ. Даничић. Живот светога Саве, написао Доментијан (= Теодосије). Београд, 1860.

Даничич 1865: Ђ. Даничић. Живот светога Симеуна и светог Саве, написао Доментијан. Београд, 1865.

Динеков 1979: П. Динеков. Търновската книжовна школа в развитието на българската литература. // Похвала на старата българска литература. С., 1979, 242-258.

Динич 1959: М. Динић. Доментијан и Теодосије. // ПКЈИФ, 25/1-2, 1959, 5-12.

Дуйчев 1963: Ив. Дуйчев. Центры византийско-славянского общения и сотрудничества. // ТОДРЛ, 19, 1963, 107-129.

Зееман 1988: K.-D. Seemann. Gatung, Gebrauchsfuntions und Schreibart in der altrussischen Literatur. // Slavistische Studien zum O internationalen slavistischen kongres in Sofia. S., 1988, 569-580.

Иванов 1931: Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931 (фототипно издание 1970).

Иванова 1980: Кл. Иванова. Житийно-панегиричното наследство на Търновската книжовна школа в балканската ръкописна традиция. // Търновска книжовна школа. Т. ІІ. С., 1980, 193-214.

Иванова 1986: Кл. Иванова. Житията в старата българска литература. // Стара българска литература. Житиеписни творби. С., 1986, 5-34.

Иванова 1992: Кл. Иванова. Метафрастовата житийна редакция. // Старобългарската литература. Енциклопедичен речник. Съст.: Д. Петканова. С., 1992, 267-268.

Измирлиева 1994: V. Izmirlieva. Stories and Names: Modes of Eastern Orthodox Rhetoric of Sainthood. // Palaeobulgarica, ХVIII, № 3, 1994, 36-47.

Йованович 1973: Т. Јовановић. Похвала светоме Симеону и светоме Сави Теодосија Хиландараца. // Књижевна историја, 5/25, 1972/73, 703-778.

Йованович 2000: Т. Јовановић. Препис извода хиландарског типика у збирци румунске академиjе наука. // МНС. Осам векова Хиландара, САНУ, НС, књ. ХСV, Одељ. историјских наука, књ. 27, Београд, 2000, 193-201.

Кашанин 1975: М. Кашанин. Српска књижевност у средњем веку. Београд, 1975.

Костич 1933: Д. Костић. Је ли Доментијан био ученик Сави и сапутник по светим местима? // Гласник југословенског професорског друштва, 13/10, 1933, 934-935.

Костич 1934: Д. Костић. Кад је Теодосије писао живот и службу Петра Коришког? // Богословље, 9/4, 1934, 371-382.

Лихачев 1958: Д. С. Лихачев. Некоторые задачи изучения второго южнославяянского влияния в России. М., 1958.

Лопарев 1910: Хр. М. Лопарев. Византийския Жития Святых VІІІ-ІХ вв. // Византийский временник, 17/1-4, 1910, 1-224.

Майендорф 1974: И. Ф. Майендорф. О византийском исихазме и его роли в культурном и историческом развитии Восточной Европы в ХІV в. // ТОДРЛ, 29, 1974, 291-305.

Мошин 1939: Вл. Мошин. Старац поп Теодосиjе и хиландарска "братиjа начелна". // Jужнословенски филолог, 17, 1939, 189-200.

Мошин 1947: Вл. Мошин. Русские на Афоне и русско-византийские отношения в ХІ-ХІІ вв. // Byzantinoslavica, № 9, 1947, 55-85.

Мулич 1963: M. Mulic. Srpsko "pletenije sloves" do XIV-og stoleca. // Radovi zavoda za slavensku filologiju, № 5, 1963, 28 - 106.

Мулич 1965а: М. Мулић. Плетеније словес и исихазам. // Радови завода за славенску филологију, № 7, 1965, 141-156.

Мулич 1965б: М. Мулић. Стил српских средњовековних животописаца ХІІІ и ХІV века. // Стара књижевност. Прир. Ђ. Трифуновић. Београд, 1965, 197-205.

Мулич 1966: М. Мулић. Византијска културно-књижевна традиција као база славенске књижевности. // Филолошки преглед, № 1-4, 1966, 71-89.

Мулич 1968: М. Мулич. Сербские агиографы ХІІІ-ХІV вв. и особености их стиля. // ТОДРЛ, № 7, 1965, 141-156.

Новакович 1879: Ст. Новаковић. Теодосија мниха Хилендараца похвала св. Симеону и Сави. // Старине, № 11, 1879, 153-164.

Новакович 1884: Ст. Новаковић. Теодосија мниха Хилендараца дјело о Петру Коришком. // Старине, № 14, 1884, 9-34.

Попович 1959: П. Поповић. Доментијан. // ПКJИФ, 25/3-4, 1959, 209-225.

Пролович 1986: Ј. Проловић. Српски рукописи ХІІІ и ХІV века у Бечу и манастир Хиландар. // Хиландарски зборник, № 6, 1986, 163-269.

Протич 1897: П. Протић. Старе српске биографије. Београд, 1897.

Прохоров 1968: Г. М. Прохоров. Исихазм и общественная мысль в Восточной Европе в ХІV в. // ТОДРЛ, № 23, 1968, 86-108.

Розанов 1911: С. П. Розанов. Источники, время составления и личность Феодосиевской редакции Жития Саввы Сербскаго. // ИОРЯС, 16/1, 1911, 136-184.

Радойчич 1954: Ђ. Сп. Радојчић. О старом српском књижевнику Теодосију. // Историјски часопис, № 4, 1954, 13-42.

Радойчич 1931: Н. Радојчић. Теодосијеви погледи на друштво и државно уређење Србије. Расправа знанственог друштва, Љубљана, 9, 1931.

Радойчич 1956: Н. Радојчић. Два Теодосија Хиландараца. // Глас САН, № 218, 1956, 1-25.

Русев 1983: П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата школа. С., 1983.

Сречкович 1898: П. Сречковић. Творенија Доментијана и Теодосија. // Споменик СКА, № 33, 1898, с. 119.

Станоевич 1929: Ст. Станојевић. Када је Теодосије писао житије светог Саве. // Јужнословенски филолог, № 7, 1928-1929, 201-204.

Станков 1992: Р. Станков. Второто южнославянско влияние в Русия през ХІV-ХV в. // Годишник на СУ, ФСФ, т. 84, № 1-2, 1992, 69-106.

Станков 1999: Р. Станков. Исихазмът, стилът "плетение словес" и езиково-правописната реформа на патриарх Евтимий. С., 1999.

Станчев 1982: Кр. Станчев. Търновската книжовна школа и развитието на агиографските жанрове. // Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, 207-216.

Тахиаос 1977: A.-E. Tachiaos. Mount Athos and the Slavic Literatures. // Cyrillomethodianum, Thessalonique, № 6, 1977, 1-35.

Трифонова 1999: Р. Трифонова. Типологически паралели между българската и сръбската агиографска продекция през ХІІІ в. // Литературна мисъл, № 1, 1999, 110-131.

Трифунович 1963: Ђ. Трифуновић. Доментијан. Београд, 1963.

Трифунович 1965а: Ђ. Трифуновић. Прилог проучавању реторске ритмичности у старој српској и старој руској књижевности. // Књижевност и језик, № 3, 1965, 67-72.

Трифунович 1965б: Ђ. Трифуновић. Доментијан песник светлости. // Стара књижевност. Прир. Ђ. Трифуновић, Београд, 1965, 331-353.

Трифунович 1970: Ђ. Трифуновић. Белешке у делима у Србљаку. // О Србљаку. Студије. Београд, 1970.

Трифунович 1973: Ђ. Трифуновић. Уз поновно издање Теодосије живота светога Саве. // Теодосије Хиландарац. Живот светога Саве. Изд. Ђ. Даничића. Прир. и предг. Ђ. Трифуновић. Београд, 1973.

Трифунович 1974: Ђ. Трифуновић. Азбучниик српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974 (ІІ изд. 1990).

Трифунович 1978: Ђ. Трифуновић. Теодулов препис Теодосијевог живота светог Саве. // Хиландарски зборник, № 4, 1978, 99-107.

Хафнер 1964: St. Hafner. Studien zur altserbischen dynastischen Historiographie. // Südosteuropäische Arbeiten, № 62, München, 1964.

Църнич 1981: Л. Црнић. О атрибуцији средњовековских ћирилских рукописа. // Текстологија средњовековних југословенских књижевности, САНУ, НС Х, Одељ. језика и књижевности, № 2, 1981, с. 339, 352-354.

Чорович 1921: Вл. Ћоровић. Доментијан и Данило. // ПКЈИФ, № 1, 1921, 21-33.

Чорович 1936: Вл. Ћоровић. Међусобни одношај биографијама Стефана Немање. № Светосавски зборник, № 1, 1936, 13-38.

Чорович 1965: Вл. Ћоровић. Доментијаново књижевно дело. // Стара књижевност. Прир. Ђ. Трифуновић, Београд, 1965, 319-330.

Шафарик 1831: P. J. Šafarik. Übersicht der vorzügliche schriftlichen Denkmäler älterer Zeiten bei der Serben und anderer Sudslaven. // Wiener Jahrbücher, 1831 (= ЛМС, № 68, 1845).

Шмаус 1963: Schmaus, A. Die literaturhistorische problematik von Domentijans Sava-Vita. // Opera Slavica, Bd. IV. Slavistische Studien zum V. International Slavistenkongreß in Sofia, 1963, Göttingen, 121-142.

Шпадиер 2000: И. Шпадијер. Трагом светогорских преписа Теодосијевих дела. // МНС, Осам века Хиландара. Историја, духовни живот, књижевност, уметност и архитектура. Уред. В. Кораћ. Београд, 2000, 381-386.

Щавлянин-Джорджевич, Паич-Грозданович, Цернич 1986: Л. Щавлянин-Ђорджевич, М. Пајић-Гроздановић, Л. Цернић. Опис ћирилских рукописа Народне библиотеке Србије. Београд, 1986, № 1.

Юхас-Георгиевска 1995: Љ. Јухас-Георгиевска. Поговор. // Хиландарски типик. Рукопис CHIL AS 156. Прир. Д. Богдановић, Београд, 1995.

Ягич 1867: В. Јагић. Хисторија књижевности народа хрватскога и српскога. Загреб, 1867 (= Дјела Ватрослава Јагића, 4, Југословенска академија, Загреб, 1953, 344-345).

Ягич 1873: В. Јагић. Описи и изводи из неколико јужнословенских рукописа. // Старине, № 5, Загреб, 1873, 3-288.

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2003, № 7 (32)