АСПЕКТИ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА СЪЩНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ИВАН ЦАНЕВ^*

Пламен Пенев

web

Още с преддебютната си книга Съчинения (1964), сборник по характера си еклектичен, поезията на Иван Цанев идва едновременно и с младежкия порив, и с едни поразително завършени мотиви и образи, които тези страници съдържат, включително и с емблематичния образ-символ на онова екзистенциално-лирическо видение, поместено/изразено в "дървото на хълма"; - образ-символ, завършен още там, в "Съчинения", събрани от приятеля В. Тачев. Именно този естетически факт е свидетелство за изначално предрождения и автентично завършен поетически профил на твореца, изяснил се свръхвременно и впоследствие останал само да бъде снет/ореалностен в стихосбирките и стихотворенията в линейната последователност на развитието му (която не е единственото негово лице, а е само частица от идейната цялост); - поетически профил, доизградил така "физическото" тяло на поетовата душа и нейното реално-иреално съществувание. Има ясна предопределеност в "изпълването" на този предрождено доловим поетичен профил - от дебютната "Седмица" (1968) до последните книги на поета - именно с това естетически значещо преплитане и надделяване на така назования предрожден, автентично-изначален творчески порив над хронологичната книжна поява и съответно разгръщане/ореалностяване на поетическия свят.

Точно в такъв реално-иреален план е адекватно осмислянето на творческата природа у Ив. Цанев, която, видяна на формално-изказно ниво, е привидно класическа - с линейно-сюжетния характер на стихотворния текст, с изобразителните си характеристики и образни натрупвания, обърнати при пръв прочит към видимото хроникиране на жизнени реалии и смисли. А в същината си, оттатък тази изобразителна техника, присъстваме на категорично отваряне/разгръщане в триизмерна перспектива, надхвърляща впоследствие материалността си в ракурса на идейната, сетивна и образна взряност отвъд себе си. Което е ознаменувано от мощната скрепителна рамка на това разгръщане/отваряне навътре, с движението на лирическата тъкан от двуизмерна линеарност на видимите неща към дълбоката метафора и творческо вчувстване през видимото в метафизичното му съответствие, отнасяне на действителността в свръхреалните й смислови начала. И всичко това, - като свое окончателно намиране, "генеалогично", типологично ситуиране и с крайния си художествен, литературно-исторически резултат - е безусловно творческа природа от класически модернистичен порядък, съизмерена/поместена в обкръжението на най-добрите и светли образци от родния и общоевропейски модерен двайсети век.

* * *

По привидно "опосредствани" пътища, и само чрез тях, считаме за единствено възможно очертаването на обширното действително творческо обкръжение. В него се намира всъщност тази поезия, определима категорично с маркера на "сложността", явна или скрита. Какво имаме предвид в този смисъл на разсъжденията?

Т. С. Елиът в "Традиция и индивидуален талант", изяснявайки аксиоматичните постановки за "модерно" и "класическо" в голямата литература, говори точно за това движение, мощно/тотално влияние на единосъщното понятие за тази, от порядъка на високата модерност, идейно-естетическа генеалогия; - и че една творба е повече съотнесена към традицията, вписваща се в парадигмата, колкото повече тя е модерна и съизмерима с неизменното (движение в синхронен и диахронен смисъл); т.е. творението е значещо ново, приносно, колкото повече в този смисъл е "класическо" и съобщаващо се с "идеалния вътрешен ред"; - а взаимното, двустранно влияние съставя и стойността на творбата с нейната дълговечност, и вечното, състояващо се в многото свои реалности, обновление в мига на изкуството: ...Съществуващите паметници на художествената култура образуват един идеален вътрешен ред, който се променя с появата на нова (но истински нова) творба на изкуството. Този ред е завършен преди появата на новата творба и за да продължи съществуванието си след нейното въвеждане, целият досегашен ред, макар и неосезаемо, трябва да се измени, а оттук отношението, измеренията, стойността на всяка отделна творба на изкуството по отношение на цялото се изменя; в това се състои взаимното проникване, съгласуваността между старото и новото. Миналото трябва да се изменя от настоящето, точно както настоящето се направлява от миналото... (Елиът 1980: 37). И когато осмисляме художествената същност в поезията на Иван Цанев, и съкровената логика на съществуване, която е определяща за неговия художествен език, стъпваме и върху постулата на Елиът за "деперсонализация" на творческото съзнание, което се пренася и към възприемане на световната цялост - с издигане на поета до съзнанието на миналото (Елиът 1980: 39), - и при нейното идейно-философско изразяване, което бихме определили именно като "обективизиране" на това съзнание и на този художествен език. Оттук достигаме до едни от основополагащите идеи при Далчев, изразени в "Изкуството като творчество" (1943), които уплътняват, превеждат разбирането за модерност, циркулиращи едновременно между "родно"-"чуждо" (общоевропейско) и вътрешните характеристики, конституиращи изяснените вече в постсимволистичния период вътревидови измерения на нашия модернизъм: ...Това би значило да се върнем към остарялата и наивна теория, според която изкуството копира природата и живота. Художествените произведения не са копие на действителността, а проекции от душата на художника, въплъщения на различните нейни наклонности и възможности... (подч.мое, Пл.П.). Поезията не е биография: първо, защото в основата й лежи въображението, и второ, защото в нея (и в изкуството изобщо) намират израз не само преживелиците, но и бляновете, и идеалите на поета, и всички негови неосъществени желания, всички негови неутолени страсти и жажди... Правилно е било забелязано, че изкуството не е отражение на живота, а по-скоро неговото допълнение. То е, бих казал аз, във всеки случай едно разширение на човешкото битие. И в това се заключава може би неговият смисъл и неговото очарование... (Далчев 1980: 51-52).

Големите мислители на века (ХХ в.), структуриращи всеобщите идейно-философски зависимости на художественото познание в модерната епоха, безусловно достигат до пресичането/припокриването в достиженията и изводите си, докосвайки се до мисловните конструкти на всеобхватното; - и така препращат достиженията и хоризонтите на своето време до образците в изкуството на неизменното, надвременно-вечното. В този смисъл са единосъщни съжденията на Далчев, относно антимиметичната същност на поезията със своята убежна точка във "въображението", и виждането на Башлар във "Въздухът и сънищата" за "литературния образ", въплътен от модерното поетическо съзнание. Там, в същото това идейно съсредоточие, са определими поколенчески, общностни кръгове и индивидуални лирически светове от реда на Вутимски-Геров-Цанев-Кънчев: ...Има тихи поети, поети на тишината, които първо заглушават прекалено шумната вселена с нейните оглушителни трясъци. Те чуват това, което пишат, в момента, в който го изписват, в бавния такт на един писан език... преди още да чуят написаното, те знаят, че написаният ритъм е верен, че перото само ще се спре пред хиатуса, ще откаже безполезните алитерации, искайки предварително да повтори звуците, а не мислите... Следователно поезията наистина е първият феномен на тишината. Внимателната тишина живее под формата на образи. Тя образува поемата в тихо време, във време, когато никой не се удря, нищо не се ускорява, нищо не се управлява, време, готово за духовност, времето на свободата ни... Двойната функция на литературния образ е да обозначи нещо друго и да накара да се мечтае по друг начин... Въображението в нас говори, нашите мечти говорят, нашите мисли говорят. Цялата човешка дейност иска да говори. Когато тази дума осъзнава себе си, тогава човешката активност иска да пише, тоест да подреди мечтите, сънищата и мислите. Въображението очарова литературния образ. Следователно литературата не е заместител на никоя друга активност. Тя завършва човешкото желание. Тя представя появата на въображението... Някои литературни образи ни обвързват в неопределени мълчаливи разсъждения. Тогава забелязваме, че дълбоката тишина се включва в самия образ... Трябва да разберем, че тишината в поезията е скрита мисъл, тайна мисъл, когато една находчива мисъл е скрита в своите образи и дебне в сянката читателя, шумовете се заглушават, започва бавно мечтано четене. В търсенето на скрита мисъл под седиментите от изкази се развива една геология на тишината... (Башлар 2007: 320, 322-324). С тази литературно-читателска рецепция, с тези принципи имаме среща в същината на изговаряната тук поетична и творческа генеалогия, с нейните поколенчески, естетически и индивидуални почерци на обсъжданите разрези в дълбочина и обкръжение по хоризонталата на лирическото битие.

По такъв начин са очертани определящите вътрешни механизми, при които е възможно емоционално-смисловото и идейно-естетическо битие на художествения език у Ив. Цанев, - и като крайно следствие/произход/обкръжение на лирическата традиция (по линията Далчев-Вутимски-Геров-Кънчев), и като стихотворна структура, образна изява и екзистенциално-етична ценностна рефлексия. Развитието на поетическата култура в "имитативно" конвенционална лирическа форма - по хоризонталата на една епично-линейна, привидно описателна творческа природа, обвързана с класически метрични елементи и строфични принципи, - е придружена знаково от разтварящото я и разширяващо, организирано в дълбочина, семантично-изказно и мирогледно поле на усложнените осъзнати психологически и философски проекции на "дългото писане" и на "дълбоката метафора" (вкл. и по Вл. Левчев, отнесено и за сетнешните поколения от 80-те); - На поезията, - като "първият феномен на тишината", очертаваща свое свръхсгъстено самостойно вътрешно време, "готово за духовност, времето на свободата ни"; - На това иносказателно вътрешно пространство, изградено от въображение и от уникални съсредоточия, свръхсъзнателни смислови пресичания, породени в несводимите, непроследими единствено към интелектуално-логичното "проекции от (в) душата на художника"; - С усложнените, разширени територии на литературния образ, на който му се признава едновременно, че е и "физическа реалност", и "психичен релеф" с "многопланова психика" (т. е. дълбинно съзнателен), който е полифоничен и полисемантичен (т.е. под/свръх-съзнателен и свръхасоциативен).

* * *

Не е възможно разбирането на вътрешните основания за съществуване на поезията при Ив. Цанев и без основополагащите за него художествено-изказни пробиви, които осъществява поетическата природа на А. Геров. Между многото отпити глътки въздух в съкровено, дълбоко единение остават завинаги неизказани споделянията към предходника на Цанев (по негови лични свидетелства, скромно промълвени някъде). Премълчани са явно в годините, с типично неговия духовен аристократизъм, именно онези взривни, извънредни интуиции, озаряващи големите, които надредно скрепяват както тяхната лично одухотворена вечност, така и обуславят действителните основания, истинските източници на емоционалното им и образно очарование, на лирическа мощ и творческа извисеност.

При Геров различаваме онова, изведено до ясна и съвършено завършена поетическа цялост, което после е духовното ядро за Иван-Цаневата лирическа същност, изтъкана от характерните за него проблемно-тематични тоналности, образи-символи и мотиви. Върху основата на "очудненото" възприемане на света, идейно продуктивен наивизъм, отвеждащ до една привидно имитативна, естетически премерена, изчистена структура на стиха, Геров преобръща изказните, езиково-стилни знаци и изобразителни техники, като ги съполага не върху "материалната" основа от смислово-граматични зависимости, а върху категоричните духовно-трансцендентни оразмерители и начала за състояване на художествения език, като по такъв начин, чрез това типично негово "метафизиране"/"опрозрачностяване", той го изтегля в едно друго еволюционно ниво. В този смисъл безусловно сме свидетели на един от най-приносните пробиви от формално-изказно и мирогледно естество в контекста на търсенията в модернизма от целия двайсети век.

Поетическата природа при Н. Кънчев представя друга страна от творческата същност на Ив. Цанев, която е толкова привидно (и реално) различна, че е една от най-близките й, способни да я дообяснят, доизрекат художествено познавателно, философски, екзистенциално-етично и формално-изказно. Със своята категорично авангардна поетика, предхождаща постмодернизмите от 90-те (заедно с К. Павлов и Б. Иванов), поезията на Н. Кънчев е стъпила на недвусмислените полисемантични натрупвания, умножаващи емоционалната и образна сила на стихотворния текст. Но в контраст с Цанев (при който поетичният свят е задвижен от силния, обединяващ и форма и съдържание, порив на метафизично-чувственото, последван от пластовете на неявния, дълбинен смисъл и послание), при Кънчев тя е организирана от доминантата на аналитичното в себе си; - с неговите свръхасоциативни обрати, афористично-фразеологични образно-смислови ядра, в рамките на един-два стиха със стилно преднамерени мисловни зевове помежду им, пораждащи дълбочинните послания на идейните и емоционални нива. И едновременно с това се пресичат двете творчески начала в обединителната идея в самите им начала и основания да ги има (категориално, типологично, литературно-историческо единство), която е скрепена от висшата духовно-етична санкция, от обществено-културните си рецептивни измерения на състояване, от мирогледа, подчиняващ езиково-естетическото на морално-етичното. Като, изравняващо в ценностните характеристики и при двамата, става дума за един непоколебим онтологичен оптимизъм (Игов 2011: 88), белязан с висшия хуманистичен порив на човешката апология и човекодирене, разпознат у предходника Геров, превърнат от поетическа норма в житейско и творческо религиозно-пантеистично упование за свят, реалност, линейно време, история и космос.

Ето защо, тази творческа генеалогия, естетически и мирогледно изяснила се окончателно в поезията на Ив. Цанев, завинаги отстоява автентичното състояване и традиция на истинското художествено развитие и време, определено и предзададено с модернизмите от началото на века (ХХ в.) до последващите няколко основополагащи десетилетия, особено с Далчевите идейно-философски хоризонти и формално-изказни пробиви. В тази междина на категориално-ценностно противопоставяне е и най-пълноценно обозрима фината, изчистена от психоидно-изказни наслоения, стихотворна фраза у Цанев, чужда на антиестетически и комплексиращо-безизходни маркери, които са продукт на автоцензурното имитативно "изкуство", премерено талантливо или посредствено, обърнато колаборационистки към външната, вулгарно-социалогизираща среда на тоталитарно-посттоталитарното. И дали я съотнасяме към обществено-литературната ситуация преди 89-та, или - към 90-те и първото десетилетие на новия век, тази автентична поетична традиция, бидейки изначална апология на човешката богоподобна същност и свят, остава именно завинаги живата коренност на историческото, познавателно-етичното, автентично-природното и одухотворено-човешкото времепространство, едновременно единосъщно и като литературно, и като екзистенциално ореалностяване, - противопоставени неизменно на антидуховно-човешкото, на самоцелната антилитература и псевдоестетика, рамкирани с антиисторическите подмени в новата вулгарно социологизираща реалност от новите времена на цинично обявилата се за свободна "нова действителност". И разделителната линия тук не е в същността си идеологическа, тъй че носителите на автентичното творческо (чийто знаков представител днес е Ив. Цанев; освен няколкото други достойни покрай него от поредността на К. Павлов, Б. Иванов, Н. Кънчев, Ив. Теофилов, Ек. Йосифова) да се отграничават, следвайки единствено нея, от "имитиращите" битие и изкуство нови овластени, наследници на онези от соцреалистичния период. В същината си ние можем да твърдим убедено, че зад тази първа разделителна линия (на "идеологическото") е налична и още повече съществена другата, която е определяща и тотална за характера на антагонизма в културен и творчески смисъл, а и въобще в категориално-ценностен, цивилизационен, по чиито орбити се състоява това разделение и противопоставяне; - което е между европоцентричното екзистенциално-творческо начало, синтезно и фундаментално окончателно определено в родния литературен контекст с Далчевата поетическа и критико-аналитична природа, и - имитиращата художествен език и свят псевдоестетика (добила вид и ръст на опонираща/подменяща през последните пет десетилетия от новата ни литературна история и културно битие), чужда и враждебна на човешките мащаби и хоризонти.

Завинаги "онази" литература ще сочи с тоналностите на циничното узурпаторство "автентичната" за чужда, враждебна, - имитиращите ще обвиняват в имитация истинските. До свършека на света (или поне на техния), с морала и жестовете на престъпници ще припознават непогрешимо своите врагове, посочвайки ги лъжетворчески за всеобщи, говорещи унизително-мерзко за мощните поетически природи-свят като Иван-Цаневата, че са "не наши", че: ...Той не е наш, не е партиен, чужд е на соцреализма. Това ми каза бай Ангел Тодоров за поезията на Иван Цанев. // Слава богу, поетът Иван Цанев е наш. Ние имахме този късмет (Александрова 2012). Да, той, Иван Цанев, непоколебимо и свръхмерно, извънвремево е разпознат като "не техен", което е абсолютно вярно, безусловно правилно извършено действие от догмата на "идеологическия фразеологизъм", защото екстериорно-примитивният "крясък" на т.нар., доминиращо тогава, "трибунно" начало в поезията и меркантилното външно самоизразяване на конюнктурните "лица" в най-новите лирически търсения са в същината си с един корен, с една същност, които са непримирими антиномии и нямат абсолютно нищо общо с тези автентични, съкровени, езиково и мирогледно приносни към голямата традиция, "вътрешни пътища" (Александрова 2012)на развитие при "младите" от края на 60-те нататък. В този смисъл, двете страни от настоящата ни литературна действителност завинаги остават антагонистични и чужди една на друга, докато има преднамерено-празно, плоскостно-двуизмерно "слово", цинично отнемащо жизнено пространство на истинския художествено-познавателен и философски дълбинен език на провиденческото-жреческо, хроникиращо истинския порив и живот на човека и човешката жива, одухотворена природа; Слово, леко и истинско като дихание, плавно отвеждащо "душата-читател" в тих усоен горист хълм, сред който е родено и виси"/"стои - в своите истински "небе" и "земя", - слово, недосегаемо-реално и метафизично едновременно, - с едничкото, единствено ваяние на онова "дърво на хълма", което е "безименно", защото е далечно и близко, реално-осезаемо и свръхреално, - стаено и властно,пулсиращо с вселенските пулсации на жреческо-заклинателното (евфонични, езиково-стилни повторения в лайтмотива). За да изгради своята мощна "реалност", станала единствена, тук и сега, приказно-хармонична и непоколебимо истинска поради устоите на това дърво с корени в "небето-земя", въплътило действителната сила и власт в измеренията на човешкия и в мащабите на вселенския свят, който е и единствен, защото е цялостният промисъл на едната всеподобна "жива душа", осмислила, оживяваща света на всичко "живо" и "неживо"; поезия, която е повествование, разказ, апология и висша вяра в недосегаемата сила на тази всепобедна "жива душа" (чист пантеистичен порив - поетично изричане/снемане тук и сега на божественото):

...дърво без име,
сприятелено с идващите вечери.
Дърво на хълма.
То ще ми напомня
как будните очи в тревата скитат,
как в дълбините на нощта бездомна
поникват гласовете на щурците.
Дърво на хълма.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Дърво - тъй стройна
плът на мисълта ми! -
стои на хълма, с облаците слято,
заслушано във приказките тъмни,
които му нашепва вятърът.

(Цанев 1995: 4)

* * *

Дълго са обсъждани от критиката текстологичните страни в поезията на Ив. Цанев, свързани с неговите постоянни редакционни варианти, - на едно и също стихотворение, на "мигриращите" мотиви през текстове и сборници, - като откриваме в това устойчиво търсене, в различните "лица" на ювелирното езиково-стилно съвършенство, някакъв нескончаем инстинкт от екстралингвистичен порядък, с иреални проекции, надхвърлящ измеренията на конвенционално литературното. И когато осмисляме в тяхната поредност различните редакционни варианти, наблюдаваме на пръв поглед изненадващо, че най-намереният образ, най-точната лирическа тоналност не е свързана с последната хронологично редакторска намеса на поета, Така, изобразителният инстинкт за съвършенство е явно подчинен не на типични езиково-изказни и естетически съображения, а е мотивиран, организиран от съвсем друг порядък. Ето защо генетично унаследеният от Геров принцип - за преобръщащото "метафизиране"/"опрозрачностяване" на художествения език, за неговата трансформация (с естетически и философско-познавателни проекции - от "материален", формално-граматичен, в духовен субстрат и същност), - за екзистенциално-творческите начала в поезията на Ив. Цанев тази латентна и неизменно налична идея е определяща. Тя дори определя самите мотиви, генериращи вътрешния смисъл на извършване/разгръщане на "преддебютния/предрожден", първоначален екстракт/първообраз в поредността на стихосбирките, който е "огледален" на всяка профанна реалност (Далчев). В този смисъл, модерната художествена същност тук е разгърната и разбирана, защитена и с виждането за поезията като "първия феномен на тишината" (Башлар 2007: 320), и като "език на пустотата", на занимаваща се "с изконната Реалност" (Николова 2003: 197). И поради всичко това тя вече не е само литературно-историческо понятие, не е само феномен на езиково-изказните еволюционни криви. Прекрачила измеренията на иманентно-изобразителното и лирическо самосъстояване, е станала втора, надредна природа, ситуирана оттатък конвенционално художественото, за да пресъздава през виденията на "иреалното" и чрез "проекциите от душата на художника" (Далчев 1980: 51) една онтологична, извънредна идейно-естетическа "реалност", която е не само "разширение на човешкото битие" (Далчев 1980: 52), изведена от неговата "материална" същност, а е от друга, едновременно "магична и поетична Реалност". Именно върху тези смислови и идейно-философски потоци, с преобърната енергийна и екзистенциално-творческа ос, стъпва лирическата природа и творческа генеалогия на Ив. Цанев. Затова е трагично-изящното, обречено и едновременно с това естетически продуктивно в метафизически смисъл, "непостигане" и неизменно следване на изобразително-изказното съвършенство в редакционните варианти и мигриращи мотиви, - следващи, както става ясно, не видимите/преходни форми на "красивото", а опрозрачностените, онтологични измерения, въплътени в този изначален първообраз/екстракт на световната цялост. Все в тази, същата поредност на съображения е жанровата и проблемно-тематична двудялба в тази лирика, цялостно постигнала/назовала себе си, в "детската" и "друга" поезия, като взаимно обусловено и дообясняващо се единство. Нещо повече, това формално, проблемно-тематично и едновременно художествено познавателно "постигане" има своето окончателно творческо съдържание в "детските" книги на автора. За да различим и в посоченото, идейно продуктивно пресичане посредством лирическия субект, при втория случай дирещ разрушената хармония и търсещ я в движение към изгубения покой през "сивата лудница... в най-синьото кътче на моята втора природа" (Цанев 1987: 19). И едва там, в своето второ състояние, в самодостатъчната среда и контекст на "детските" книги, в безметежната недосегаемост на детското съзнание, сетивна и тонално-изказна обагреност, лирическият субект е постигнал жадуваното съвършено, хармонично цяло и покой у себе си; - но без изобщо да е тръгвал, пътувал за някъде, защото във "външното" движение" изначално всичко е обречено и нищо не е постижимо. И само в значещия отказ и "нетръгване", в метафизичното, опрозрачностяващо, смирено проникване през себе си и "видимото" (в "малките" неща), с отказа от "истините" на реалността като окончателни, и себе си като неделима част от тях, този лирически субект е затворил трагичния несъвършен кръг на диренето, намерил го оттатък привидното, прехождащо "към друг живот по-цялостен и ясен... на моето отдалечаване." (Цанев 2001: 91).

ЛИТЕРАТУРА

Александрова 2012: Александрова, Р. От света на поета до въображаемите разгроми. // Електронно списание LiterNet, 19.02.2012, № 2 (147) <https://liternet.bg/publish11/r_aleksandrova/ivan-canev.htm> (07.06.2012).

Башлар 2007: Башлар, Г. Въздухът и сънищата. София: Рива, 2007.

Далчев 1980: Далчев, А. Страници. София: Български писател, 1980.

Елиът 1980: Елиът, Т. Традиция и индивидуален талант. Варна: Г. Бакалов, 1980.

Игов 2011: Игов, Св. Збигнев Херберт и Николай Кънчев. // Николай Кънчев представен от Светлозар Игов. София: Просвета, 2011.

Николова 2003: Николова, Ант. Езикът на пустотата. София: Колекция Аквариум Средиземноморие, 2003.

Цанев 1964: Цанев, Ив. Съчинения. Щръклитиздат, 1964.

Цанев 1968: Цанев, Ив. Седмица. София: Народна младеж, 1968.

Цанев 1987: Цанев, Ив. Седмоднев. София: Народна младеж, 1987.

Цанев 1995: Цанев, Ив. Стихове и междустишия. София: Прозорец, 1995.

Цанев 2001: Цанев, Ив. Дърво на хълма. Велико Търново: Слово, 2001.

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2012, № 6 (151)