|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"ЗАВРЪЩАНЕ В САНКТ ПЕТЕРБУРГ" ОТ ХРИСТО ТРЕНДАФИЛОВ Пламен Пенев Няколко са вероятните причини за писмено подреждане на коментарни бележки върху посочената за разглеждане книга. Но преди всичко е добре описателно-информативните наблюдения да присъстват, като подготвят, спомагат и предхождат контекста на предстоящите примерни аналитични разсъждения. В самия край на есеистичните фрагменти устойчиво и окончателно се открояват две от характерните черти, съставящи стилистиката, нейните еднозначни препращания и цялостното недвусмислено значение за текста. Докато заключително и авторефлективно авторът многопосочно се пита като какво е всичко това, накъде да го развива и някак попътно се позовава на диалозите с колегите, на имена и заглавия подтикнали излизането "от клетката на отлагателството" (Жак Дерида, Валтер Бенямин, Андре Жид, Роже Етиембл), споменавайки жанровите маркери (фрагменти, миниатюри, импресии, мемоарни бележки, ръкопис, спомени) - изявявайки с това информативната страна на книгата - то с началото на "Времето на фрагмента" (91 с.) и чрез повикания силует на Далчев с неговите фрагменти в списание "Изкуство и критика" от 1943 г. е посочен ореалностен основополагащият проблем за традицията - като идейно-естетическа, творчески-съдбовна и човешка дилема за понасяне и разрешаване - в дълбочина и в най-широк, неоразмерен, дори образно-метафоричен план - на тълкуването й: "Опитвам се да пиша фрагменти. // Не е ли кощунство след Далчев? // Осмелявам се да ги отпочна на тридесет и деветгодишна възраст, през 1991 г. На тридесет и девет години Далчев публикува първите от своите фрагменти в списание "Изкуство и критика" (1943 г.). // И ако това е утешение..." (91 с.). Ползваните тук изрази като: "опитвам се да пиша", "не е ли кощунство след Далчев?", "осмелявам се", "утешение" - допълнително "оцветяват", окръглят и изграждат емпирично-текстово щрихите, мотивиращи дълбочинните аспекти на виждането за посочената традиция, към която са прибавени и лирическата чувствителност, ерудицията и скромността, подтекстово, недидактично заложени; като към последната е неизбежен следният екскурс, който привидно-парадоксално и неочаквано е премерен и отвежда с допустимите си препращания към съвременната ни модерна културна действителност с проявените, недвусмислено отгледани и отиграни творчески рефлекси, присъщи за средновековния български автор, но поместени и употребени в/от/в името на тази днешна действителност, осмислени и осветени идейно и тематично от нейните конкретни "физически" потребности. По този начин средновековната културологема на скромно-анонимизирания маниер на творческо изживяване е не само формално заиграване с този традиционен художествен мотив, но е с отворени контури и е с естетически натоварено и морално ангажирано към текущото значение. Всъщност самото въвеждане на творческия профил на Далчев, дообогатяващ и поставен в обширната и единна оценъчна равнина на съотнасяне към минало-традиция-съвременност допълнително доизяснява същинските елементи на споделяне и смислова натовареност. Именно Далчев е успешно намереният тук пример, който сякаш едновременно съвместява в себе си градивната, приносна за модерността, творческа природа, като с това е и пълноценно осмислящ, преобразуващ и подчиняващ нейните битийни, социално-психологически, философски и художествени потребности. Оттук е възможно да бъде изведен този основен и определящ мотив за текста - скромността, поместена в средата на една непринудена словесна и интелектуална пълноценност. Това са именно ценностни категории, съотносими към свой самодостатъчен и идейно-естетически продуктивен център, хармонично диалогизиращ и конвертируем спрямо значимите съвременни културни географии - тук и сега, в действителността, което доказва, че да бъдеш градивен, некомплексиран интелектуален и творчески център на допринасящо, перспективно културно битие е постижимо. Като всичко това е своеобразен естетически и морален контрапункт спрямо другите, реални творчески географии от родното. Още от началото на българската модерна епоха нейните културни проекции носят в себе сн рефлекса на догонващото развитие (по Г. Гачев), провеждано в някакви свои измислени периферии (провинции), съотнасящи се подчинено към приетите за модели на следване, помислени като "големи" спрямо себе си, съвременни политически и културни центрове. Тези процеси, както и ценностни системи на самоопределяне и самопоместване в текущата актуална културна действителност не само не са променени към тяхното идейно преодоляване, но са и умножени, натоварени с още по-голяма сила на непълноценни, деструктивни значения и болезнени последствия. Именно поставен и изразен по такъв начин е и другият основен мотив за фрагментите, който осмисля и тематично основните идейни тоналности в книгата. Защото дори езиково-стилистичните маркери на текста са странно "разтворени" и широко положени в единяващото и хармонизиращо всичко в себе си времепространство между интереса, сетивен и мисловен, към профанно-ежедневното и вглъбения обширен свят на имена, школи, книги, морални и идейно-естетически стойности и творчески модели на поведение, съставящи и състояващи едно интелектуално-академично съзнание и неговото конкретно, реално изживяване. Непринудено и някак пътьом, чрез самите "явни" тематични интереси и оразмерявания в текста, чрез неговите действително и привидно-фриволни щрихи на действителността се открояват същинските, преобладаващи семантични и стилистични тенденции, които го мотивират. Не е възможно да не бъдат отличени типичните фактологично-информативни нива в текста от неговите "подсъзнателни"/осъзнати тежнения; още повече, че те са определящи за друга основополагаща опозиция при пълното му осмисляне. Зад посочената оперативна, фактологично-информативна страна на фрагментите съвсем целенасочено, недвусмислено се открояват тенденции и силуети на значими в своята достоверност образи, съставящи друг действителен живот, отстоящ встрани и изясняващ се като заплашителна опозиция на този, в който натрапено са поместени неговите съвременни форми и лица на подмяната и повърхностната, цинично-елементарна пошлост. Всъщност движението на историята и културната история винаги са контрастирали и успоредявали в същността на произхода си на ценностите, с които те физически се състояват в отредената им за живот тяхна реалност, изпълваща с моментна смислова натовареност големите рамки на времепространството. Това споделя и мирогледната основа на есеистичните фрагменти в книгата, когато те "документират" с дневниковите си маниери значими епизоди от света на науката и изкуствата; когато се явяват споменатите случки и личности в единната смесица на този действителен, истински живот, който отстоява основната тема в текста (Андрей Бели, А. Веселовски, Лихачов, Панченко, Лотман, Успенски, Б. Томашевски, Р. Якобсон, А. Блок, А. Доватур, Лосев, Олга Фрайденберг и Борис Пастернак, Ватрослав Ягич, В. Перетц, Варвара Павловна Адрианова-Перетц, Лев Николаевич Гумильов, Николай Гумильов и Анна Ахматова, Юрий Тинянов, Виктор Шкловски и Марк Блок). И казаното по повод "класиците-античници" (27 с.) е именно улавящото потребните тук нюанси, за да доизяснят съществните белези на света, откриващ се пред нас, и към какво той се стреми, какво ни подсказва и споделя с посланието си - за този неподправен, истински живот, който успоредно витае, съпътства най-достъпния, широко практикуван и постижим на мнозинството от нас, но маркиран с негативните си ценностни характеристики на подмяната и неистинността:
А иначе ненатрапено и отново се налага контрастът и съпоставянето на всичко това с родните литературно-художествени процеси, но отново отдавна възприети и тълкувани най-вече като човешка и творческа съдба. Стилистично и фактологично-информативно изчистена и безкомпромисна фраза, носеща в себе си вътрешната суровост и правдивост на съждението, логическите и морални основания за истинност в мисълта:
Вярно е, че филмовото изкуство, както и джазовият музикален жанр са двете културни достояния на днешната модерна епоха (с хронологичния й еквивалент - ХХ век) като нейно ярко художествено разширяване, които естетически най-точно я обобщават и изразяват. Но тук са посочени тънко доловени, разграничени и двете възможни развойни страни, въплътени в новите изкуства от съвременната модерна епоха. Формите на едната отново изразяват и представят своето повествование, провеждат реалния разказ за човека, философска и художествена трактовка на една истинска, неподправена, с неподменени ценности историческа и културна действителност, тази, която е обърната към него и заслонява устоите му. А формите на другата - т.нар., формулирана клиширано, масова култура в консумативното общество от края на ХХ и началото на ХХI век - са подменящи истините за човека, състояващи се против неговите устои, които изграждат своя разказ в илюзорните полоси на своята дехуманизираща, псевдохудожествена и антиисторична полуистина на идеологическата пропаганда, заслоняваща статуквото, около което се завърта човешкият живот, а не обратното, както тълкува и отстоява първата (по Маркузе и Едноизмерният човек). И, разбира се, тази проблематика кореспондира с идеологическите и исторически бездни, в които пропада целият цивилизован ХХ век; с основния патос и големите теми в творчеството на Оруел (интерпретиращо и подчиняващо художествено вече постигнатите, но и вероятните исторически сривове); с историческите лица на Хитлер и Сталин; и - в крайна сметка - с цивилизования срам, който витае около всичко това. И въобще, като окрупнено противостояние, в този смисъл, авторското съзнание и мироглед твърде добре се чувстват в уютно одухотворения, идейно и етично заслонен и заслоняващ свят на общославянската словесна културна традиция и цивилизация, (поместена и възприета в големите измерения на множествата времена и пространства от немеркантилната, идеална страна в човешката познавателна и творческа природа). И нещо повече - с това свое отношение и активно поведение забележима е не само неговата дълбока и аналитично защитена антиподна индиферентност към всички принизяващо извратени реалии на днешната модерна манипулативна и свръхидеологизирана античовешка епоха, но е налице - и на лексикално, и на синтактично-стилистично ниво - в есеистичните фрагменти един недвусмислено изявен рефлекс на идейно и морално опровергаване на всичките нейни териториално-експанзионистични претенции и физически присъствия по посока на нормалните пътища и естествените форми на живота, каквито са те изначално предзададени. Налице е съвместното движение и по хоризонталата на ангажираното документалистки-аналитично осмисляне на действителността, и по вертикалата на крайно сериозния разрез в дълбочина на историческите и духовно-познавателни пластове. Категоричното припокриване, пресрещане на ценностни очертания и едновременното живеене в тези две измерения води както до тяхното естествено противопоставяне, така и до взаимното им обогатяване. Така въпросите пред съвременната културна и обществена действителност се явяват мултиплицирани и в още по-голяма степен непреодолими, непосилни за нея. В крайна сметка такъв текст носи в себе си всичко онова, което няма, не е и не може (а навярно и не желае), да бъде тази действителност в един свой настоящ момент. Именно този е в най-голяма степен средищният мотив за разглежданите есеистични фрагменти. Фрагментите носят в себе си и есеистично-"разказвателното" начало, което е именно пълнокръвието, връзката с информативната страна и реалистичните обвързаности на текста с текущото, неговите възможности да се "придвижва" от изчистените интелектуални разсъждения и богатия, сложен свят на идеите до остроумно-ироничните впечатления и препратки към реалността и нейното странно-изострено, живо интерпретиране. Така са възможни и логични драматични пасажи като "Живи и мъртви" с всичките свои подтекстови натрупвания и многозначни пресечни точки - несъвсем до край доловими и обрисуеми - в които съприкосновението с най-стария руски препис на трактата "За буквите" от Черноризец Храбър от ХV век и изразът в него - "още са живи тези, които са ги видели", палимпсестно се припокрива и трагично взаимодейства, но вече като реално присъстващо видение в съвременността, с нейните "крясъци", проникващи, разрязващи съзнанието. И по този начин убийството на младия журналист размива и побира в едно съсредоточие на усложнено сетивно и творческо възприемане едни допълнително разширени и обогатени образно-метафорични територии на действителността (по-правдиви и адекватни от прагматичните й очертания):
Тук са и привидно-странните, привидно-неочаквани тоналности - понякога с лирически, понякога със споменно-носталгични отклонения в/от дневниковите рамки, спомагащи за скрепяването на стила във фрагментите, които се изявяват като естественото друго лице и втора емоционална, сетивно-чувствена, (обогатяваща) страна на ерудитско-академичната природа и световъзприемане.- отново причудлива и отново логична смесица на стилове и съвместяване на привидно-противоречиви, разнородни техни характерни черти:
Между документално-дневниковите и лирическите си оразмерявания тук Фрагментът в рамките на текста бележи едно от крайните си и категорични "потъвания" в сферите на характерната своя своеобразна безметежна интелектуално-академична отдаденост - непресметлива и безхитростна, антиконюнктурна и нецинична - като поредна ненатрапена, естествена опозиция на онези нелицеприятни и непродуктивни полуинтелигентски, кресливо-агресивни прояви на деструктивните явления от съвременното културно ежедневие. В този смисъл не е възможно да не бъдат поместени в настоящите разсъждения чрез споменаването им силните присъствия и влияния на множество светли творчески образи от руската литература и наука, образът на учителя (акад. Панченко), анекдотично-импровизираните щрихи към имена, случки, творчески и човешки участи, оживяването на един непоклатим и обширен свят на идеите, на моралните и мирогледни ориентири и авторитети чрез практическото издигане, отдаване и вглеждане в относително-реалните и ореалностени техни сводове. Привидно-странното и красиво "оживяване" и "потъване" в посочения необозрим свят на идеите се движи - от предметно-физическите очертания на скромния ежедневен труд в неговите полета, до съчетаването на мощно въображение с безкомпромисна мисловно-логическа култура, на строгата, стройна последователност на възприятията с практически безкрайната, многозначна широта на изследователските територии при допусканията. Там някъде се пресрещат силуетите на науката и изкуството, там и в тяхното взаимно припокриване и заменяемост на същностите - поместени между въображение и мисъл, до границите на мистичното, с тяхното единно "надничане" в него - е и общото поле, в което се изразяват основните тежнения в разглежданите есеистични фрагменти, както и в средищната им междина се самопомества цялостният текст на книгата:
(Колкото и опити да бъдат направени за написването на този и всеки друг коментарен текст, всеки един от тях ще разкрива една или друга (поредна) отлика на разглежданата книга, всъщност това ще са изрежданията на прочитите в тяхната последователност и нищо повече, това ще са частите, едностранните гледни точки от нещо по-голямо, завършено и самодостатъчно в целостта си, като по този начин той непреодолимо донася в/със себе си една устойчива неудовлетвореност и непълноценност. Много други смислови натрупвания, иманентно присъщи за текстовите нива, задължително остават нерегистрирани писмено, други са само "помислени" и утеха е, че някой се е "досетил" за тях. Авторският текст е общото, върху/около/след което се разполагат неговите коментарни (обслужващи) варианти. Това е неизбежната, задължителна природа на посочените "обслужващи варианти", с която те единствено могат да се съгласят и примирят, затова нека тук бъде приет, че е и условният завършек на настоящите разсъждения по "Завръщане в Санкт Петербург"). Х.2005 г.
Христо Трендафилов. Завръщане в Санкт Петербург. Велико Търново: Фабер, 2005.
© Пламен Пенев |