НОВИ ПЪТИЩА КЪМ ДИМИТЪР ДИМОВ

Огняна Георгиева-Тенева

web

Димитър Димов е автор с неоспоримо място в средното ни училище. "Тютюн", заедно с "Под игото" от Ив. Вазов и "Железният светилник" от Д. Талев, е "програмен" роман от десетилетия. Изследванията за творчеството на Д. Димов са многобройни, но в голямата си част те са пръснати из специализирания периодичен печат. Изключение правят няколко критически метатекста с голяма "обръщаемост", които вече навлизат в ученическия дискурс¹. "Случаят Димитър Димов. Литературни разследвания" на Издателски център "Боян Пенев" към Института за литература, БАН, събира в себе си нови материали с литературноисторически и интерпретационен характер.

"Случаят Димитър Димов" е заглавие, чиито смислови конотации отвеждат към широко известната формула "Случаят "Тютюн", обозначаваща една от най-драматичните литературни дискусии у нас. И двете наименования носят семантичното измерение извънредност, незакономерност. Но ако по-ранната формула загатва за необичайността на един роман, то във втората е вложена идеята за самостойна обособеност не в рамките на един жанр, а вече в общото поле на националните литературни процеси. И действително, много от статиите в представяния сборник полагат художественото наследство на Д. Димов в цялостния обем на българския белетристичен и драматургичен опит - за да го съизмери с него и да го отличи. Подзаглавието "Литературни разследвания" пък загатва за специалната задълбоченост и детайлизираност на критическите усилия.

Книгата емблематично започва със статия от Кр. Куюмджиев: "Черно и бяло" е откъс от най-проникновеното изследване за Д. Димов², което в голяма степен - явно или скрито, определя посоките на критическата рецепция до 2003 г. Многобройни са позоваванията на тази монография. Те я характеризират като "блестяща" (Л. Григорова - с. 160), като базис от документални и биографични свидетелства (Св. Стойчева, Ю. Стоянова - с. 31), като литературоведска проницателност, позволила на автора единствен да долови архетипното в Димовата романистика (Св. Стойчева, Ю. Стоянова - с. 40), а автора й определят като "най-проникновен тълкувател" (К. Кузмова-Зографова, с. 186), като "най-задълбочения изследовател на Димовото творчество" (А. Свиткова - с. 231). Кр. Куюмджиев се оказва двигател както на критическите наблюдения, които днес надграждат негови идеи, така и на съвременни критически оттласквания от негови тълкувания и на категорични несъгласия (В. Балевски - с. 145). И в двата случая обаче интерпретативното наследство на Кр. Куюмджиев е основата, върху която стъпват много от съвременните изследвания, то е зародишът на много от днешните прочити.

Метатекстовете в "Случаят Димов" всъщност водят не диалог (с монографията на Кр. Куюмджиев), а полилог и с много други предходни критически виждания. Основното несъгласие на новите оценки за творчеството на Димов се отнася до инерцията да се гледа на "Поручик Бенц" и "Осъдени души" като на подстъп към големия художествен успех на "Тютюн". Според категоричното мнение на Св. Игов в статията му "Осъдени души": романът като картинна галерия" "...първите два романа съвсем не са стъпала към зрелостта на един от класиците на българския роман ... и не заслужават да бъдат разглеждани в сянката на "Тютюн". Защото и "Поручик Бенц", и "Осъдени души" са забележителни изяви на българския роман, останали без достатъчно внимание от страна на критиката" (с. 76). Против мнението, че горепосочените две творби "са подготвителен етап", "по-низши варианти на "Тютюн", се обявява и В. Балевски (с. 145). Авторът концентрира вниманието си върху образите на героите чужденци в първите два романа на Димов, обхващайки ги в концепцията за космополитизма на изобразявания свят. Критическите несъгласия на Св. Игов се отнасят до още един - ако не по-вкостенял, то със сигурност по-неоснователен рецепционен постулат от миналото: на Д. Димов да се гледа като на автор, заел страна в гражданско-политическите битки. Св. Игов аргументира виждането, че битката, която водят романовите герои на Димов, е не толкова между "Стария" и "Новия" свят, а между фанатизма и хуманизма. Според изследователя патосът на "Осъдени души" съвсем не е в някакви трайни политически ангажименти, а е в тревожно-хуманистичните му предупреждения (с. 79) - че новото общество трябва да бъде чуждо на неистовата вяра и насилието. Св. Игов вижда посланието на "Осъдени души" далеч отвъд конкретния образ на испанската гражданска война. Символният смисъл на "левите" и "десните" персонажни конфигурации според него води към по-универсални хуманистични внушения. За А. Хранова Испания е "само декорация" (с. 86).

Без съмнение обаче политическият клуп в критическата ограниченост се представя като най-затегнат в страниците, които реставрират случая "Тютюн". Макар и нееднократно припомнян и фактологически изчерпателно описан в годините след 1989-а, някои от авторите в сборника се връщат към него - за да го концептуализират и да го видят като предизвикателство срещу идеологическите институции от 50-те години на миналия век (Е. Трайкова - с. 57-59) или за да представят преработения вариант на "Тютюн" и като сблъсък на два вида естетика (Е. Сувилехо - с. 61-62).

В един свой доклад докторът по литература и литературен критик Серж Дубровски³ споделя своето наблюдение, че съвременните млади хора "биха искали да се преобърне редът на изучаване на свещената традиция и на първо място и най-вече да се занимаваме с модерна литература". У нас липсват специални изследвания на литературния вкус и предпочитания на учениците от горния курс, но с голяма вероятност може да се допусне, че четящата част от тях, подобно на френските си връстници, има по-голям афинитет към модерната литература. Представяният сборник дава своя дял за утвърждаването на Димов като модерен разказвач. Лиляна Димова, съпруга на писателя, позовавайки се на негови думи, твърди, че той носи по нещо от кръстосалите се по българските земи различни цивилизации, етноси и култури, и заключава, че Димов "не прилича на гражданин на една определена страна, той беше просто гражданин на света" (с. 201).

Именно "гражданинът на света" е в състояние да създаде художествен "космополитен свят" (В. Балевски - с. 146), да изгради образ на душата на модерната жена. В статия, изследваща романите на Д. Димов в контекста на българската урбанистична проза (с. 159-177), Л. Григорова проследява образните модификации на "светската" жена в творчеството на А. Протич, Ч. Мутафов, Д. Шишманов, за да представи как Д. Димов постига психичната индивидуализация на българката в модернизиращия се свят. Л. Григорова прави наблюдения върху женските образи у нашите разказвачи урбанисти, сравнява ги с тези на Елена Петрашева, Фани Хорн, Ирина и Адриана и заключава, че първите са "салонни дами", а вторите са "хетери", които са образовани, светят с интелектуален блясък и с остроумие (с. 169); но са фанатички на любовното си чувство. Ако героините на Д. Димов подлежат на сравнение с героините от урбанистичната проза, макар и да са твърде различни от тях, то спрямо българката от възрожденската литература - пазителка на родовия морал и съхранителка на традиционните добродетели - те почти нямат допирни точки (Л. Григорова - с. 159, Е. Лазарова - с. 188). Двете изследователки детайлизирано представят жените у Д. Димов като еманципирани и горди, като душевно неудовлетворени и страдащи; като духовни изгнаници, разкъсвани от екзистенциални вътрешни драми. Европеецът Димитър Димов на практика живее във вселена без граници, където регионалното и националното отстъпват пред универсалното (с. 195).

Тезата за наднационалната същност на Димовите образи в сборника се разгръща в различни аспекти. Акцент се поставя не толкова върху видимата повърхност - образите на героите чужденци (Бенц, Фани Хорн, Ередиа, фон Гайер... списъкът е дълъг) и на мелезите (Елена Петрашева), колкото върху близостта на базата на психичната събитийност, носеща знака на модерното. Особено полезна за учителите по български език и литература в това отношение би била статията "Психологичното в романите на Димитър Димов" от Св. Стойчева и Ю. Стоянова. Тя дава идеи за интерпретиране на съотнасянията интелект и разум - страст и нравствено чувство, на интернализациите на външното и най-вече - на съзнаването като философска категория. "Съзнаването" е видяно в неговите различни форми на изображение: в предтекстовите му връзки с трудовете на Фройд и Бергсон; в психоаналитичните му измерения, в статуса му на задкулисен монолог на фона на манифестирания диалог, на лудост и пр. Статията е ценна и с наблюдения върху архетипното, каквито, ако се изключи общото му посочване от Кр. Куюмджиев, досега не са правени. Св. Стойчева и Ю. Стоянова откриват в романите на Д. Димов различни културни универсалии с митологичен корен, например образите на жени прелъстителки, на Спасението и пр. В универсалното у Димовите герои се вглежда и Л. Григорова - тя анализира психологизацията на страданието и вътрешните несъзвучия, като търси корелацията му с модерните наративни техники на писателя.

Връзка между поетиката на Димовия роман и булевардното четиво открива в статията "Морфинът срещу тютюна: булевардни ли са романите на Димов" Й. Ефтимов, където след оригинални интерпретации на образите на любовта, на болестта, на тютюна и наркотика, на вътрешния живот и женските образи се достига до обобщението, че "Романът на Димов е един героизиран буржоазен роман" (с. 96).

Сред опитите за нов прочит на Димовите романи се отличава статията "Осъдени души": романът като картинна галерия" (с. 75-84) от Св. Игов. Тя не само отхвърля остарели интерпретационни модели (това впрочем заявява почти всяко изследване от представяния сборник, независимо от критическата му "тежест"), но и предлага наистина оригинално тълкувание на аспект от образната система на "Осъдени души": присъствието на трима големи художници в света на романа - Веласкес, Ел Греко и Гоя. Според Св. Игов техните образи присъстват не само за да създадат "испански колорит", не и като ерудитски елемент на романа, а като парадигматичен структурен модел в повествованието - те могат да се видят проецирани както върху тридяловата композиция на романа, така и върху всички негови смислови равнища. "...постижението на Димов е не просто в ползването на тримата художници, а в съчетаването на техните поетики в едно органично, димовско смислово цяло. И в "превода" на техния визуално-пластичен език на езика на литературата" (с. 83).

Нов щрих в изследванията върху Димовата поетика прибавя и К. Кузмова-Зографова чрез "Левантинките на Димитър Димов (в контекста на българския спор за расизма през 30-те)" (с. 178-187). Статията накратко представя полемиката, водена в академичните среди и в периодичния печат от 30-те години на 20. век по проблемите на расовата принадлежност. Димовите герои се експонират върху екрана на биологичната наследственост и елементи от тяхната външност и поведение се интерпретират през призмата на антропологичния дебат, занимавал се с морфологичните и физиологичните наследствени белези. Така Елена Петрашева е видяна в метафоричния смисъл на левантийското и неговото съчетание с френското, довело до "особената тайнствена "различност" на нейния образ, на неговата демоничност, избуяла в пределите на "родното" (с. 181). К. Кузмова-Зографова вижда в т.нар. турска стая в "Поручик Бенц" символ на левантийските еротични енергии, на ориенталската леност и на източното безделие. Един от силните аргументи на своя "биологичен" прочит К. Кузмова-Зографова открива в недвусмисленото портретуване на Бенц още на първата страница на романа като мъж с "великолепно развито тяло, златна коса и сини очи - прости, но силни неща, които доказваха чистотата на расата му (подч. - на К. К.-З., с. 183). "Расовата" детерминираност на героите се проследява и в "Осъдени души" и "Тютюн".

Опит да чете "подтекста" на романа "Поручик Бенц" прави Ек. Иванова (с. 133-144). Други изследователи с пълно основание определят подобен "подтекст" като "предтекстов референт"⁴. Днес той не представлява интерес за интерпретатора на дадена творба - доколкото стремежът е не към "обективната реалност" в нея, а към нейния смисъл. Тезата на Е. Иванова за силното влияние на Ницше, в допълнение и на Шопенхауер и Фройд, върху съзнанието на Д. Димов води според мен до ненужни и пресилени успоредявания между живота на Ницше и на Димов: лишеност и у двамата от витално и поривисто детство, от религиозна вяра, от съблюдаване на обществената норма... и други подобни твърде далечни "близости" без доказуема функционалност в Димовите романи, но и без - което е по-важното - литературоведска коректност.

Типологични особености на Димовата поетика извеждат Й. Ефтимов (в цитираната вече статия "Морфинът срещу тютюна: булевардни ли са романите на Димов") и М. Иванова-Гиргинова в "Ирониите на съдбата" (с. 100-113). Те разсъждават върху поетиката на тривиалното четиво, чиито следи се откриват и в романите, и в драматургията на писателя. Тук е мястото специално да отбележа приноса на М. Иванова-Гиргинова в интерпретацията на Димовата драматургия, която по-рядко - в сравнение с романистиката - стои във фокуса на литературната критика и почти никак - на литературното образование.

Интертекстуални връзки в различните жанрови осъществявания на Димовото творчество се изтеглят не само в плана романи - драматургия, но и романи - разкази. Е. Алексиева (с. 153-158) чете разказите - по правило неособено високо оценявана част от творчеството на Д. Димов - през Лотмановата дефиниция на играта като модел на конфликтна ситуация. Поведението на героите от разказите на Димов се оприличава на участие в театрален спектакъл, което престава да бъде игра само когато личността остане насаме със себе си. Игра на гоненица със смъртта, игра с маскараден костюм, игра, кодирана в танц - лицата на игровото са различни, обща е художествената идея за двойствеността на живота, на човешката природа и чувства, разкрити чрез средствата на бутафорното.

Принос за научното познание на Димовото творчество имат и конкретни наблюдения върху връзките на писателя с най-авторитетното периодично издание за литература до Втората световна война - "Златорог" (Е. Константинова, с. 216-219), както и с един от най-авторитетните му съвременници - Ем. Станев (Р. Пенчева, с. 221-229). Интерес будят и литературноисторическите паралели между Д. Димов и двама финландски класици - Вяньо Линна и Пааво Ринтала (Еро Сувилехто, с. 60-67). Специално внимание заслужава избраната библиография на литературата за Д. Димов - книги от 70-те до края на 90-те години на 20. век и статии (1980-2000), съставена от н.с. Диана Ралева от Института за литература при БАН.

Очевидно е, че "Случаят Димитър Димов" е книга, която в най-голяма степен може да подпомага работата на учителя по литература в 12. клас, чиято задача е да въведе гимназистите в художествения свят на големия български писател.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. "Въпроси и задачи" към статията за романа "Тютюн" в: Пелева, И., А. Хранова. Литература за 12. клас. София, Просвета, 2002, с. 251. [обратно]

2. Куюмджиев, Кр. Димитър Димов. Монография. София, 1987. [обратно]

3. Дубровски, С. Гледната точка на преподавателя. - В: Литература и образование. София, 1999, с. 37-51. [обратно]

4. Йовева, Р. Методика на литературното образование. Шумен, 2000, с. 30. [обратно]

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 4
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 4.