|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЕСЕРИОЗЕН ПОГЛЕД НАВЪТРЕ Мария Сердарева Повдигна се на пръсти и се ококори! Не беше виждала такова сборище от мисли, въпреки че имаше сериозен опит. Почти не си спомняше кога се появи за пръв път, но ако се съдеше по ръбовете в очертанията на онези горе, тя със сигурност беше доста по-зряла от всичките взети заедно. Отърси се от лекия пристъп на клаустрофобия и се приготви да чака. Нека този път съзнанието се потруди! Ако беше готово за нея. А то сигурно не беше. Мисълта се сгуши удобно в тихата си гънка и се унесе. * * * Стресна се от лекия световъртеж, който напоследък получаваше при всяко разместване. Подсъзнанието отново преподреждаше. Не можеше да го разбере - все правеше пътечки към съзнанието, а то неизменно гледаше в друга посока. Според нея това беше глупаво - тук долу мислите бяха толкова много, че се опираха една в друга всеки път, когато се протягаха. В същото време горе се ширеше сбирщина от младоци, половината от които бяха натрапчиви мелодии, а другата половина - така разсеяни, че често си забравяха репликите. Това, разбира се, спестяваше от ласкавите думи в мнението й за съзнанието, но самата й същност държеше да бъде прочетена. Раздвижи се сънено, за да опипа новото си място, и се почувства необичайно удобно в обвивката си. Огледа я с интерес - беше по-заоблена от всякога. Виж ти! Започваше все повече да прилича на онези зрели закръглени мисли, които изглеждаха толкова съществени, и които съзнанието понякога забелязваше. Беше виждала как много от тях сякаш забравяха за своята същественост скоро след като попаднеха горе, и заприличваха на балони, пълни предимно с високо самочувствие. За кратко, защото обикновено малко след това се пукаха и от тях оставаха омачкани късчета, които никой вече нямаше желание да прочете. Дали не беше нещо във връзка с налягането? Не, едва ли. Защото имаше и такива, които дори съзнанието, при цялата си лекомисленост, успяваше да оцени. Това бяха редките случаи, когато ‘долу’ и ‘горе’ почти се сливаха, мисълта се изпълваше с усещане за собствената си предопределеност, а самото съзнание добиваше внушително самовглъбено изражение. Не за дълго, разбира се - едва за няколко оскъдни мига, които спокойно можеха да бъдат щастлива случайност. И все пак това бяха единствените мигове, когато съзнанието предизвикваше уважението й. Сега, когато отново повярва в своята същественост, тя се зае да приглажда обвивката си. Беше лека и уютна, и имаше съвсем малки ръбчета. Вдлъбнатинката в горната й част почти не се забелязваше. Може би скоро щеше да изчезне напълно, и тогава мисълта щеше да бъде завършена. Тази надежда едновременно я амбицира и изплаши. Знаеше, че завършените мисли рано или късно се раждат. * * * Съзнанието се обърна плавно навътре и с досада огледа множеството запъхтени мисли, които се блъскаха една в друга без посока. Въздъхна и търпеливо се зае да ги подрежда. Не беше го правило от доста дълго време и този път се смъмри за нехайството си. Трябваше най-после да спре да се пилее и сериозно да помисли за възможностите си. За Бога, вече почти забравяше за смелите си планове. Понякога забравяше дори че ги е имало. Допускаше случайни мисли уж за кратко, а те неусетно го изпълваха и най-безцеремонно превземаха всичките му ъгълчета. Ъгълчетата! Съзнанието се вгледа тревожно в себе си и не се хареса особено. Беше се занемарило очевадно. Някои от тайните му ъгълчета въобще липсваха, останалите висяха отпуснато като затлъстели коремчета. А онази извивка, с която толкова се гордееше, сега се спускаше рязко надолу в поза на прегърбена раковина. Този път не си позволи да изпадне в депресия. Съсредоточи се с кратко усилие и малко по-грубо от необходимото кресна на мислите да млъкнат. Огледа ги набързо. Познаваше повечето твърде добре и не му трябваше много време, за да прецени кои да изхвърли. Стана му значително по-леко. Потри ръце доволно и си разреши кратко отпускане. Оставаше само да си върне формата, после да потренира за бързина... да, може би и мъничко за памет. След това щеше лесно да намери онази мисъл, която изгуби от чиста проба мързел. И едва тогава можеше да продължи по пътя към... ...към кое, по дяволите?... * * * Не можеше дори да си спомни. А някога беше толкова близо, само на мисъл разстояние. Една-единствена мисъл, която тогава изглеждаше така близка, сякаш можеше да я запази в някое от ъгълчетата си безкрайно дълго време, да изчака подходящото настроение и просто да посегне, за да я извади на светло. И изведнъж я видя. Не, всъщност тя го видя, а съзнанието просто улови погледа й върху отпуснатите си крайчета. Беше съвсем същата мисъл, само че сега му се стори някак по-зряла, като че й трябваше едно леко разклащане, и щеше да тупне в ръцете му. И съзнанието се зае да я ухажва. Изпъчи се, за да си придаде самоуверен вид, напрегна затлъстелите коремчета и изтупа като прашна дреха гънките си от бъбриви мисли. Сякаш бяха насаме. Гледаха един към друг въпросително и се преструваха, че не се страхуват. После съзнанието започна да се изнервя. Мисълта го гледаше по-продължително, отколкото траеше доброто впечатление. И като че ли пак му се изплъзваше. Още преди да се замисли как да я задържи, то се пресегна и я сграбчи. Беше лека и гъвкава, и неправдоподобно простичка. Съзнанието я прочете на един дъх. След това отново, бавно и на срички. После на глас. Мисълта не издържа и избухна в смях. * * * Подсъзнанието въздъхна с облекчение. Подготвяше тази среща от немислимо дълго време - почти от мига, когато се разделиха по взаимно съгласие. Почти, защото понякога съзнанието се държеше наистина глупаво, а това никак не прилягаше на възрастта му. Особено напоследък, когато годините му личаха повече от всякога. Странно, колко различни бяха двете за еднояйчни близнаци. Подсъзнанието имаше улегнал характер и помнеше буквално всичко. Говореше се, че се е родило зряло. А съзнанието от малко се проявяваше като нехранимайко, въпреки вродената му находчивост. Но сега не биваше да се увлича в такива анализи. Отдавна бе готово да забрави всички разногласия. През времето, откакто съзнанието му обърна гръб и искрено забрави за съществуването му, хилядократно се бе убеждавало, че и най-неравностойното общуване е по-добро от безплодния монолог. Още повече че монологът те кара да изглеждаш някак нередовен. * * * Когато нямаше повече сили да се смее, мисълта се изправи с хълцане и отново се огледа. Беше заприличала на нещо като мост, и по нея малко несигурно, сякаш нямаха доверие в здравината й, другите мисли се плъзгаха нагоре-надолу. Само че сега ‘горе’ и ‘долу’ бяха повече условни географски понятия. Като че повече им прилягаше например ‘навътре’ и ‘навън’. Определено беше забавно. Навън и навътре си разменяха изучаващи мисли, които в едната посока бяха изпълнени със задъхано задоволство, а в другата се движеха тромаво като прохождащо след зимен сън мече. От време на време мислите се настъпваха, докато се разминаваха на тясното мостче, но общо взето всичко вървеше гладко. Съзнанието с усилие се сдържаше да не запее от възторг. После прецени, че е глупаво да хаби усилията си за нещо толкова дребно. Прокашля се и запя. За щастие, мислите не бяха особено музикални. Всъщност повечето от тях за пръв път чуваха подобно нещо и дори им направи добро впечатление, въпреки че съзнанието твърде рядко имаше поводи да упражнява гласа си. Сега поводът беше подчертано сериозен и скоро всички мисли, с изключение на най-скритите, осъзнаха това. Мостчето набъбна от самодоволство. Все още свикваше с идеята, че се бе превърнало в най-съществената мисъл. Известно време наблюдаваше движението навътре-навън и набъбваше още повече. Внезапно му хрумна, че навярно скоро ще заприлича на балон.
© Мария Сердарева |