ОБРАЗИ НА ЧЕТЕНЕТО ВЪВ "ВРЕМЕ СЕКЪНД ХЕНД" НА СВЕТЛАНА АЛЕКСИЕВИЧ И ТЯХНАТА БЪЛГАРСКА ПЕРСПЕКТИВА

Марин Бодаков

web

Всички знаем, че има писане заради самото писане, изкуство заради самото изкуство. Но има ли четене заради самото четене? Четене, което да води до самоопиянение? Четене, което да възстановява илюзиите ти за контрол върху собствения ти живот в непоносими условия? Четене-бягство? Четене, в което ти четеш произведението, както самият автор би си го чел? Четене, което присъединява към един унизен от епохата елит? Четене, което ти връща собствената стойност - и предизвиква самооблъщение?

Нека караниците за читателите у Светлана Алексиевич започнат тук.

През 1996-1997 г. големият руски литературен социолог Борис Дубин изследва класиката и масовата литература в Русия като форми на идеология и цивилизация. Относно 70-те и 80-те години на ХХ век той отбелязва, че функцията на класиката, в т.ч. и на "забранените автори", е удържането на традицията. В постсъветската епоха класиката вече е свързана с а-културния катастрофизъм, с патерналистичното изискване за държавна поддръжка на литературните издания, тя се дефинира през почвеническо-органическата метафорика за наследството и традиционалистичните императиви за защитата на "духовността", която се противопоставя на "масовата култура" и "пазарния диктат". Задачата на класиката, подчертава Дубин, е да "поддържа нивото на високата култура [...] да бъде демонстративна характеристика преди всичко на възрастните, образованите групи на населението в големите градове...".

Всичко това намира изключителна илюстрация в човешките истории, които Светлана Алексиевич събира и публикува през 2013 г. - всъщност книгата, с която Алексиевич спечели Нобеловата награда през 2015 г., защото тази книга е "паметник на страданието и мъжеството в наше време",

Ще кажа: паметник на читателското страдание .

Защото "Време секънд хенд" на Светлана Алексиевич постоянно препраща към една читателска трагедия. И тази трагедия е обща - катастрофата е споделена и от привържениците на Съветския съюз, и от неговите противници. Това е трагедия на четенето, на литературната публичност в частност и на литературата изобщо. Това е крахът на руската литературна култура, която е била основен идентификационен фактор за всички. Защото първата и основна професия на всеки един, почти всеки един, от интервюираните от Алексиевич е именно четенето - четенето, което от участник в обществения живот те превръща в негов наблюдател. В наблюдател, който си намира защитеното пространство на прочутата руска кухня. В наблюдател на собствената си загадъчна руска душа - душа, която може да бъде разбрана през четене, примерно, на Достоевски, и през разговори за прочетеното. Има ясно очертано интимно читателско пространство и брутално публично пространство. Дори когато публичното пространство чудовищно се врязва в личното, личното читателско пространство се мобилизира за още и още читателски подвизи - подвизи, които трябва да извисят човешкото страдание над дребнавото всекидневие.

И така, до перестройката на Горбачов, която изтрива границата между личното и публичното - и високата кухня бива делегитимирана от ниската улица. "Кой се интересува от това, че си прочел целия Хегел? "Хуманитарист" звучеше като диагноза. То те друго не умеят, освен да държат томче на Манделщам в ръка", заявява респондентка на Алексиевич. "Русия от книгите и от нашите кухни никога не е съществувала. Имаше я само в главите ни".

Вече няма цензура. Няма забранени книги. Но няма и книги. Вече се четат вестници. Четенето на книги не превръща автоматично читателя в демократ, каквато е голямата интелигентска илюзия на героите на Алексиевич. Целият този процес има тежко икономическо измерение: интелигенцията драстично обеднява и започва да разпродава библиотеките си. Разпродажбата обаче се дължи и на разочарование: "Пълно разочарование. Вече стана неприлично да се задава въпросът: "Какво четеш в момента?" В живота твърде много неща се промениха, а в книгите това го няма. Руските романи не те учат как да успееш в живота. Как да станеш богат... Обломов лежи на дивана, а героите на Чехов постоянно пият чай и се жалват от живота...".

От "Време секънд хенд" се процежда едно жестоко послание: феноменалната читателска култура на Русия води до състояние на заучена безпомощност. Казано накратко: безпомощността у хората възниква в резултат на неконтролируемостта и непредсказуемостта на събитията от външния свят. Руският човек се учи да контролира събитията около себе си чрез четене, но не успява, защото напълно отсъства видимата връзка между действията и последиците. Да знаеш наизуст Манделщам или Маяковски, вече не предизвиква, всъщност никога не е предизвиквало щастие.

А днес вече "в боклукчийските кофи се търкаляха книгите на Маяковски, Горки... Даваха се за вторични суровини томовете на Ленин. Прибирах ги. Да! Ето! От нищо не се отричам! От нищо не се срамувам! Не смених боята, не се пребоядисах от червено в сиво." Можем ли обаче да третираме това твърдение на респодентката на Алексиевич като въпрос на личностен интегритет? Като символ на последователност, взаимосвързаност, вътрешно развитие. Разбира се, Светлана Алексиевич не ни дава отговор - тя слуша и редактира прослушаното, нищо повече. Но според мен изобщо не става дума за цялостност и последователност на личността, а обратно, за неспособност за контрол върху живота, добита именно през култа към книгите. До този момент героите на Алексиевич са приемали литературата и четенето като антидот на живота, а днес трябва да се живее - с книги или без книги... Книгите са били свръхкниги - не художествена литература, а инструктаж към читателите как трябва да се живее - независимо дали са привърженици, или противници на СССР. По телевизията самият Окуджава или Искандер те инструктира как да живееш от своята катедра. Самият живот до този момент е бил белетристика. Но днес вместо Окуджава и Искандер по телевизията постоянно са Березовски и Потанин. Икономическите победители вместо литературните авторитети.

Да, но героите на Алексиевич имат друга културна памет, нещо повече, изобщо имат памет: те помнят, че в лагерите са оцелявали тези, които пишат стихове. Или свещениците, които се молят. А сега, извън лагера, в стихийния демократичен процес един поет изобщо не може да оцелее - до този момент си бил само и единствено поет, а после... "Мой добър познат... жена му бачка на две места, а той си вири носа: "Аз съм поет. Няма да продавам тенджери. Гнус ме е." Някога ние с него, както и с всички останали, ходехме по улиците и викахме: "Демокрация! Демокрация". И представа си нямахме какво ще дойде след това. Никой не смяташе да продава тенджери. А сега... Нямаш избор: или храниш семейството, или се държиш за идеалите на съветщината".

А съветщината се оказва тъкмо утопическото четене. Когато четенето не те променя, не променя света, а се превръща в бягство. Когато четеш Пушкин на дивана, да четеш Гьоте и Шекспир в оригинал само заради това да се идентифицираш с интелигенцията, с елита, с добрите, с насилените или с прогресивните. С тези, с които споделяш в интимна поверителност самиздат и по всяко време на денонощието можеш да ги посетиш в кухнята им като желан гост, след като някой се е снабдил с нова книга. Да спориш кой е поет и кой не. Поетите да са убивани заради написаното. Да се утешаваш, докато четеш Пастернак. Четене заради самото четене.

"Време секънд хенд" поставя днес един основен въпрос: защо хората, които интервюира Светлана Алексиевич, се държат като безпомощни читатели, макар че имат силата да променят своя свят тъкмо благодарение на опита с високите си четива? В кои случаи четенето обезболява и произвежда неадекватност, смятана погрешно за търпение? И възможна ли е била друга стратегия на четенето в Русия по време на застоя и перестройката - по пътя към сегашната диктатура. Защото моята интуиция сочи, че днешното състояние на Русия се дължи и на заучената читателска безпомощност.

Ще завърша със съжалението, че българската култура не притежава дори и този, макар и дълбоко травматичен опит. У нас култ към четенето няма. Под възрожденската реторика на българската интелигенция твърде често се крие свенливият реализъм на една антиинтелектуална тенденция, която приема четенето, писането и образованието изобщо като възможност за културна власт над другия. И когато тази власт не е достатъчно обаятелна, читателите биват свеждани до фасулковци... И читателят няма в чий текст да избяга.

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.08.2020, № 8 (249)