ЛИТЕРАТУРНИЯТ КРИТИК СЛЕД ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА
Случаят Йордан Маринополски

Марин Бодаков

web

През 1922 в книгоиздателството на Ст. Атанасов в София литературният критик Йордан Маринополски, спечелил скандална слава с книгата си "Критици" (1910), в която изобличава неискреността на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, публикува първа книга от "Прояснени небосклони" - "Спомени и признания"¹. За нас най-интересното произведение в този том е "Книгата и живота". До този момент Маринополски употребява най-често два псевдонима: Шумаков и Тихин. В "Книгата и живота" обаче се срещаме с трети псевдоним: Първан. Не точно псевдоним, а алтер его. Тоест, авторът Маринополски препредава на читателя изповедта на своя приятел Първан - автофикционален персонаж, който е пръв сред равните нему Шумаков и Тихин. Очевидно е, че зад Първан стои именно Маринополски. Както придобитата през годините срамежливост, така и потребността от признание на Маринополски провокират тази последна игра: да пише за себе си от името на Първан. А и цялото изповедно есе е венец на "сприятеляването" на Маринополски с Първан, на неговото приемане. Есето е откровение.

Какво научаваме от Първан за Йордан Маринополски. Преди всичко сме известени за мотивите на неговото отвръщане от литературата... - и за депресивните кризи, които трасират това много трудно отвръщане; кризи, които го предпоставят и които го последват. Кризи, които противопоставят книгите на живота. Депресията на Първан обаче ще бъде третирана по възможно най-здравословния начин: ако неговите другари го поглеждат крадешком, за да видят докъде е стигнал по пътя на обезумяването, то той мисли съвсем иначе: "Смятам, че тя ми е пратена от съдбата не за да ми вземе ума, ами за да ме направи по-мъдър." (с. 66).

И през 1922 г. Маринополски започва да споделя най-интимните преживявания от своето минало, макар и от името на Първан: от низвержението, на което е поставена физическата работа, която води до загрубяване на духа, до пиетета към нея, който го връща към живота. Защото Първан смята, че "всяко сближение със средата, която ни заобикаля, ни опошлява, че достоен човешки живот живее само оня, който живее изключително с потребите на своя дух, който живее със своите красиви мечти и със своите съзерцания." (с. 66).

И Първан започва да живее "като подгонен": "Аз се боях да остана без книга в ръка, смятах за изгубена всяка минута, която не е прекарана в четене, мислях за себе си, ще стана толкова по-благороден и по-дълбокомъдрен, колкото повече време прекарам над книгите." (с. 67).

През 1926 г. Атанас Далчев ще напише поетична версия на тези дълбоко вълнуващи, фрустрирани и катартични страници на Маринополски:

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Пространството на книгите се превръща в утопия за Маринополски. Там той едновременно е свързан и сам. Но утопията постепенно се превръща в дистопия. Да, поетите и писателите - "избраници на великите народи" - го сближават с критиците, критиците го отвеждат в света на философите, социолозите и историците, но... Но събитията в центъра на литературата изобщо не му помагат: "Много от прочетените писатели не оправдаха напълно надеждите ми: аз ги четях без подем на духа, четях ги почти насила. Дали моят ум беше слаб да се носи подир тяхната хвърката мисъл и да обхване техните широки кръгозори? Или аз имах свой по-особен път в живота, та моите стремежи не съвпадаха с техните." (с. 68).

И така постепенно стигаме до мотивите, които 14 години по-рано водят до написването на скандалната книга "Критици". Първан изобщо не посочва книгата, той дори не третира себе си като критик, а винаги е само читател:

"Понякога ми се струваше, че аз изменям на себе си, струваше ми се, че чуждите методи като бурен заглушават здравите потреби на моя дух, струваше ми се, че чуждите вкусове и домогвания, които залягах да усвоя, внасят раздвоение." (с. 68). Но и това още не е най-точното обяснение.

"Колко кривуличащи и колко далечни ми се виждаха ония пътища, по които някои философи и социолози диряха ожиданата от всички спасителна мъдрост. Колко оскъдна храна даваха на моето сърдце образцовите логически построения на известните първостепенни умове. И колко противно ми беше тяхното самодоволство от ония мънички истини, които те, както ми се струваше на мен, само затръняха пътя към общата за всички човешка правда! Другите от философите ми наумяваха счупени огледала, които в най-изопачен вид отражават предметите." (с. 69).

Между 1910 и 1922 г. има цели 12 години, през които Йордан Маринополски учителства и изобщо е извън актуалния литературен живот - той, който е предизвикал поне два големи скандала със своите публикации. Може ли да намерим отговор в това есе защо се случва така? "Се оттогава изстинах към най-възлюблената си мечта, която скрито лелеех в гърди, която не смеях да доверя и на най-близките си хора: опротивя ми моя мерак да се сближа с нашите писатели и да заживея в тяхната среда" (с. 86), изповядва Първан.

Книгите и животът са разкачени не само в съзнанието на Първан. Разкачени са във всекидневието. И изповедта бива илюстрирана с примери, които предизвикват тъга и отвращение у него. Той изрично казва, че писателят, когото визира, не е Пенчо Славейков, но ето за какъв казус иде реч: "Друг един господин, сега вече покойник, но с обезсмъртено име като бележит писател, за когото често се споменува в печата, в онуй време, за което приказвам, водеше битка с публиката зарад низката й художествена култура. Той уверяваше света, че не желае да има нищо общо с българските читатели, които харесвали само подобните на себе си, уверяваше се, че се гордее със своята самота, че не иска да стане популярен... Когато отивах в София, аз не смеех да доближа до тоя писател - да не накърня величавата му изолираност. Но той, издебнал момент, набута ме в едно затънтено място и с най-жалък вид ме помоли да напиша "една рецензийка" за новоизлязлата негова книга - да съм я бил препоръчал на учителството." (с. 87).

Несъмнено става дума за Пенчо Славейков. И, разбира се, за самия Маринополски, който списва като учител в учителски издания. И ако тук може да имаме още колебания, то друг пример в "изповедта" ни дава пълна сигурност, че Първан и Йордан Маринополски вече напълно съвпадат: иде реч за Славчо Паскалев - "мой другар от детинство - един рядко образован българин с благородно сърце, с възвишени стремежи, с необикновено трезвен ум и с необикновено тънък естетически вкус, в мненията на когото обичаше да се вслушва нашия най-префинен естет - Пенчо Славейков (...)" (с. 88). Приятелят на Маринополски от детинство Славчо Паскалев е уволнен като гимназиален учител от министър на просвещението писател, за да бъде назначен свързан с неговата партия човек... Във веригата от примери защо Първан е отблъснат от литературното всекидневие този е върховният. Може би Маринополски е вложил твърде много любов в литературата - и сега "ще са най-чужди в света", както десетилетия по-късно ще напише в стих съгражданката му Блага Димитрова. "Студенокръвни животни, угодливи партизани, надути пигмеи, кариеристи - такива се рисуваха на въображението ми нашите писатели и редактори; тяхната среда, която аз си идеализирах по-рано и в която се тъкмях да си намеря място един ден, тяхната среда беше опошлена за мен, аз трябваше да си отзема и от нея" (с. 88-89). И Йордан Маринополски ще напусне литературата.

От онзи най-ранен Йордан Маринополски бихме предположили апология на литературата. Или - освен любовта към изкуството - друга основателна причина, заради която читателят да громи неговите критици?... Това предположение обаче е погрешно: "Книгата ме направи по-нервен, по-мнителен, по-зъл, по-непоправим". Непоправим, защото Първан, както и Маринополски, иска да поправя себе си чрез литературата... Той продължава: "По примера на тези писатели (иде реч за Аристофан, Волтер и Хайне) аз бях почнал да упражнявам остроумието си и без всяко гризение на съвестта излагах на присмех всички ония, които за нещо ми бяха несимпатични. И как знаях да се оправдавам за всякой свой грях! Аз окайвах себе си, че съм жертва на едно недостойно време, че съм жертва на една слабокултурна и злобна среда, обичах да приспивам съвестта си с праздната утеха, че ако хората се отнасяха спрямо мен като истински хора, аз щях да бъда един ангел между тях." (с. 72-73).

Хайне? Тук не може да не светне една сигнална лампичка... - не беше ли тъкмо на Хайне посветена ненаписаната дисертация на Пенчо Славейков. Ами ако гласът на Първан е дует между Пенчо Славейков и Йордан Маринополски; любовен дует между двама публични врагове. Нещо повече, следващото есе в "Прояснени небосклони" е посветено на Пенчо, опит за сдобряване с него. Не може вече да не сме забелязали, че Йордан Маринополски пише преди всичко критика за критиката, не просто критика. Той не се занимава с конкретните произведения - или това негово дело е потънало дълбоко в миналото, в книгописа на сп. "Звезда". Дали "Книгата и живота" няма да ни подскаже обяснение за тази негова критическа специфика?

"В много случаи благородните чувства, които книгата разпаляше у мен, не ме оставяха на мира, а диряха проява. У мен се събуждаше стремеж да покажа себе си (...)" (с. 73). Но автофикционалният персонаж на Маринополски не може да съчини нищо, отлага за после, защото всъщност презира читателите... Пак можем да се запитаме за кого точно се говори - за Маринополски или за Славейков. Доколко Маринополски се идентифицира с прочутия критик и поет? Може би когато той твърди, че д-р Кръстев и Пенчо Славейков изобщо не се интересуват от читателите, той разпознава себе си в тях? И за разлика от изброените двама, Маринополски изпитва вина, угризения, нужда от критическа изповед, срам да говори от свое име и потребност да говори от името на друг, на Първан... Критикът на индивидуализма се оказва също индивидуалист, беглец от задачите на света на книгите, "обикновен егоист", в крайна сметка. Четенето не адаптира Първан към живота, а го откъсва все повече от него и предизвиква все по-голямо самопрезрение.

"Книгата взе да ми опротивява: поетите не можаха да предадат настроението си, учените не можаха да ме увлекат с проблемите си. Мозъка ми като че ли отказваше да работи в желаната от мен посока." (с. 85).

И оттук през изповедта на Първан Йордан Маринополски започва да говори много повече за себе си, отколкото за Пенчо Славейков или за който и да било обект на доскорошна симпатия, идентификация, пиетет... "При срещи с познати взех да усещам само бодливото на техните характери и се гърчах от болки. Едни ми се виждаха недостатъчно деликатни натури, други ме очудваха със слабата си интелигентност, трети ме дразняха с животинския израз на своето задоволство от себе си" (с. 85). Може би точно тези три типажа са причината за появата на "Критици" през 1910 г., но циркулирала като сказки дълго пред това.

Йордан Маринополски не е самоук читател. Той е безспорно ерудиран. Но се нуждае от самостоятелен подход. Критиците, които той чете, не му помагат да изгради свой собствен инструмент за работа с литературата. Напротив, те му налагат своя инструмент като единствен. Той, изтъкан от колебания и копнеещ за цялост, не може да понесе критическото самодоволство, критиката заради самата критика... Проблемът не са критиците от Русия, Англия, Франция, Германия... - проблемът са техните местни адепти. Тези, които нямат нужда от собствен път и остават дълбоко провинциални вносители на моди. Интелектуални моди, които са външни за тях. Вместо досегът с книгите и литературата да култивира и балансира автофикционалния персонаж на Маринополски, то той започва да "дири хора, върху които да излее събрания си яд". Сам става нахален и дебелоок и почва да налага волята си на близки и далечни. За него вече е невъзможно да прочете нито книга, нито вестник. Той стига до крайност, която може да бъде облекчена само с всекидневен физически труд - онзи труд, от който той се е боял с години да не го опошли. И пречистен и ободрен от него, Първан се връща към книгите. Но "сега книгата играе второстепенна роля в живота ми, сега на първо място стои изпълнението на моя дълг, както ми го диктува моята съвест. При туй, както физическата работа, която върша, ме поглъща всецяло, аз искам щото и писателя, когото ще взема да чета, да ме увлече напълно, да оживи и оплоди моя дух, като вдълбочи и проясни моето съзнание за човешкия ми дълг, като разпали у мен жажда за работа." (с. 97). Това, безспорно, е огромен поврат в мисленето на един човек: от противопоставяне между живота и книгата, макар и много мъчително, се достига до победа на живота, който води до ново отношение към книгата - дори животът на писателите става за Първан по-поучителен от написаното от тях. Първан чете много по-малко, но подбира какво да чете.

Какъв е изводът за Първан. Той вече знае, че не може да прочете всички автори - а и всеки, който е прочел дадена книга и изтъква, че тя е най-добрата, подтиква към състезание между книгите изобщо. Вместо от книгите, да учим от живота, призовава Маринополски. Да не четем безразборно всичко, а само най-доброто - това, което дава недвусмислен отговор на терзанията на съвестта и тревогите на ума. Целта на Първан вече е помирение със съвестта. Той започва да се примирява и с най-старите си врагове - и тук веднага ще се сетим за патоса на книгата "Критици", от която се оттласква напред Маринополски. "Усамотен, аз избягвам всички противни на моя нрав разговори, спя спокойно, чувствам да зарастват раните на душата, ставам благ, захващам се да се примирявам дори с най-злите си врагове. И храня надежда, че моите умрази един ден ще стихнат съвършено, че на мен ще ми станат като родни братя всички. Тогава аз ще тръгна отново между тях, но не за да искам оценка от тях, не и за да ги изобличавам за недостатъците им и да им се карам, а за да споделям благородните им страдания, да крепя упованията им. И ще се трудя - дето мога, както мога..." (с. 101).

Към кого от съвременниците на Маринополски ни препращат тези думи - думи, много повече на мъдрост, отколкото на рационално познание. Думи, които смиряват. Разбира се, към Яворов. Но Яворов продължава да страда "в самозабвението на труда". А Маринополски вече е отвъд "саморазяждането на покоя". Критикът вече не презира, като поета, радостите на живота. Спрял е вечно да дири. Един етап от живота на Маринополски, който ще го качи на качествено ново равнище, е отминал. И новият етап няма за илюстрация стихотворение на Яворов. "Небосклоните са прояснени", както заявява споменната поредица на Маринополски. Няма никаква воля за литературнокритическа власт, няма никаква идея за надмощие. Враждите и омразите на Маринополски са оставени за едва третия том от неговите спомени и признания - но ние никога няма да ги видим поради ранната смърт на критика. И това е многозначително. През автобиографичния разказ на Първан, през неговата горестна изповед, можем да видим как една нарцистична характеропатия на практика се самопредставя за критика, като същевременно натоварва със свръхочаквания самата литература - разбира се, че далеч не всяка книга е Книгата. Разбира се, че не можеш да прочетеш всичко. И че всъщност изповедта на Първан е трудният разказ за появата на неговата избирателност - на пътя към йерархизирането на литературата и осъзнаването кое е най-доброто. Не за друго, а защото трансформацията у Първан е предизвикана от невъзможността на литературното произведение да даде убежище на читателя от собствените му психологически катаклизми. Можем да предположим, че към двете ключови думи за литературнокритическата работа на Маринополски, искреност и добросъвестност, това есе прибавя нова дума - и това е работа. Работата, ако щете - работата за другите, се превръща в най-добрата работа над себе си.

Намираме това есе за крайъгълен камък не само в "Прояснени небосклони", но и изобщо в творчеството на Йордан Маринополски - защото то е безпрецедентен израз на тревогата и перипетиите в лабораторията на критика. Дори не точно на критика, а на читателя. Йордан Маринополски ни допуска зад кулисите на своята мисъл. Нещо повече, допуска ни зад кулисите на своите чувства. Това есе преподрежда неговия досегашен литературен живот. В това число, то предлага отговори и защо Йордан Маринополски се отвръща от литературнокритическото занятие - или поне от това, което у нас е смятано за такова. С две думи: Маринополски спира да играе чужда литературна игра, а за неговата собствена няма особено място тук. И от сферата на културата той ще потъне окончателно в сферата на образованието. В работа, която той безспорно намира за по-ценна. Работа, която не поощрява злополучните черти на собствения му характер и възможността те да намират легитимен израз в критическите му текстове, а самата литература да бъде алиби за тяхното изразяване.

Колкото и да е на ръба на есето, "Книгата и живота" ни показва храбро - критично и най-вече самокритично - духовни перипетии, каквито д-р Кръстев и Пенчо Славейков никога не са показали публично, загрижени за своя монолитен, направо монументален облик на критици и изобщо културни строители. Става ясно кой остава в българската литература и култура - и кой бива изтласкан встрани заради своята искреност и добросъвестност. И работа.

В съзнанието на Първан има битка. Битка между страданието и труда. Битка, която в крайна сметка печели трудът. Но ако се върнем към началните страници на "Прояснени небосклони", ще установим, че това на практика е любовна битка между влиянието на Русия и влиянието на Германия във всекидневното съществуване на един българин. И ще намерим още повече доказателства, че в образа на Първан е вграден Йордан Маринополски.

Става ясно, че руските писатели, с които Маринополски се идентифицира, са, по думите му, велики страдалци - респективно и той е своеобразно задължен да страда. Да страда, не само за да пречисти своя дух, а преди всичко, за да усеща, че е избран. Но руското избраничество няма много общо със Свръхчовека - руското избраничество се префокусира от книгата към живота, ако се върнем на изповедта на Първан. Предаността към книгата води в трудните недра на живота. Страданието става условие за очовечаването.

Да страда, тоест да се облагородява - всичко това се превръща в път, по който следва великите руски писатели. Маринополски предпочита да е тях, за да може... Но ето какво пише самият той: "...да диря грешките си, да проверявам духовния си капитал, стана равносилно на това - да се изкачвам по стръмния път, по кой личаха дирите на великите руски писатели; във време на страдание аз чувствувах като че е сложена на главата ми, за мое успокоение, десницата на едно всеблаго, свръхземно същество... и се мирях със своето страдание, и ставах по-благ към хората" (с. 32). Забележете, вместо да говори за себе си като за свръхчовешко същество, Маринополски се обръща към едно свръхземно същество, може би направо Бог, което го учи да се самоусъвършенства, а не първо да се опитва да усъвършенства другите, народа...

Това е триумфален израз на дълга към народа. Триумфален дори в своята скромност и смирение. Маринополски всъщност не смята руските писатели за избраници - той просто за пръв път при тях е видял как дългът към народа се разширява и се вглъбява и се превръща в дълг към човечеството. Благодарение тъкмо на Пушкин, Короленко, Тургенев, Толстой, Херцен, Чехов... И тук, забележете също, Маринополски не е сам - през 1922 г. той признава, че е заедно с Пенчо Славейков. Това е тежко, трудно, нееднозначно признание: "С мен стана същото, което разправя за себе си Пенчо Славейков, което вярвам, са изпитали и много други българи. Руските писатели ми вдъхнаха своя идеализъм, те ме научиха да се отвращавам от пошлостта, която всякога тържествува, научиха ме, същевременно, да обичам като родни братя, всички ония, които се измъчват от несъвършенствата на нашия живот, научиха ме да страдам и да се боря в редовете на ония, които копнеят за един по-достоен човешки живот" (с. 35).

Дотук с руските писатели.

Но Йордан Маринополски не е руски възпитаник. Той учи на Запад, в Германия, в Лайпциг. Затова есето му "За Германия" има шокиращо начало: "Аз мразях Германия". Нещо повече: "Умразата си против немците не съм скривал към никого; изказвал съм я и в печата." (с. 36).

Веднага на очи се набива разликата между двете есета: едното есе говори на едро за любовта към великите руски писатели. Другото есе - за любовта към германския народ. Любов, която се появява с постепенното опознаване на Германия - онова културно пространство, което не провокира появата на култ към страданието, а напротив, култ към "всички прелести на живота"... За разлика от прочита на Русия, в Германия, на място, Йордан Маринополски е почувствал благородната простота в отношенията между хората. За разлика от Русия, той чувства цената на човешката личност изобщо. И не се чувства чужденец.

И ако се върнем към историята на Първан и прераждането, което той постига чрез работата, то "В Германия за пръв път изпитах истинската сладост на труда, на умствения труд и на почивката. Едва като поживях в Германия, аз се научих да казвам "работя", имам си работа. Дотогава всичките мои занятия ми се виждаха губи време, аз не уважавах себе си." (с. 38).

Да, прераждането на Първан, самоуважението му благодарение на труда, се дължи не на великите руски писатели, а на германския народ. Не на елита, а на народа. Но Маринополски не се самозабравя - той отчита и безумството на Германия по време на войната. Споделеното с България безумство. Не като русин, а като немец той иска да превъзмогне своите слабости и пороци, за да се върне нов човек.

"Даровитите народи, както и даровитите личности стават най-мъдри, когато са в нещастие. Великите нещастия, които преживява днес немския народ, без друго ще бъдат претворени в една нова мисъл, в едно ново слово - мощно като словото на Лютера и на Канта, и все така целително за измъчените съвести на европейските народи." (с. 40). А Първан, като немския народ, както понася най-търпеливо ударите на съдбата, така и ще превъзмогне и най-фаталните си недостатъци.

Русия, Германия... И още - Франция. Защото в гимназията Йордан Маринополски учи френски. Ето така се заплитат и разплитат влиянията в културното съзнание на един млад българин. Такива кризи и такива разрешения на кризите предизвикват те.

Само две години по-късно, през 1924 г., Боян Пенев публикува есето "Нашата интелигенция. Фрагменти", в което осмисля кръстосването на външни влияния в българското духовно пространство. Трите есета на Йордан Маринополски са превъзходна илюстрация за заложените от Боян Пенев тези - и препоръки.

И в това псевдоавтобиографично есе по неизбежност се появява темата за искреността - тема, която Маринополски някога беше въвел с подкрепата на Толстой, но сега са привлечени и Августин и Русо със своите изповеди, в които оповестяват прегрешенията си...

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати са по: Маринополски (1922). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринополски 1922: Маринополски, Йордан. Прояснени небосклони. Книга 1: Спомени и признания. София: Ст. Атанасов, 1922. Всички цитати са по това издание.

Пенев 1924: Пенев, Боян. Нашата интелигенция. Фрагменти. // Златорог, 1924, кн. 1.

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2019, № 10 (239)