ЧУДОМИР КАТО МЕДИЕН КРИТИК

Марин Бодаков

web

Бих искал да посветя следващия небрежен колаж на двама души.

Единият, разбира се, е проф. Никола Георгиев, който видя там, където други виждат вестникарско издребняване в прозата, промяна в типа литературност и художествена условност, при която жанрови черти на репортажа, фейлетона, дневника, вестникарското съобщение, научнопопулярното четиво проникват в кръга на художествената литература и още един път разместват нейните противоречиво подвижни граници и природа. Преоткривателят на Чудомир - така нарича професора Яни Милчаков.

Вторият е самият Яни. Непрежалимия проф. Яни Милчаков има много съчинения, посветени на Чудомир, но едно познаваме само като пет тези - "Чудомир като литературен критик". В тази недописана статия той казва, че дългът на хуманитаристиката към Чудомир е да бъде разбран в своето време и във всички последвали го български културни епохи, на които той остава вечен и обаятелен съвременник. Защото Чудомир, посредством изследванията на Яни Милчаков, вече - най-после - е модерен автор. И му се пада да бъде в компанията на модернистите, а не тяхна доморасла опозиция.

Да започнем тогава отрано. От модернистите. От тези, които сами се назовават модернисти. Чудомир не е от тях. Да започнем от тяхното отношение на любов и омраза към вестниците и списанията.

...Пенчо П. Славейков никога не е уважавал вестниците и вестникарите. Ето само един пример. На 20 юни 1910 г. той пита: "Защо бръмнаха всички тия вестникарски мухи, накацали на трупът на българската съвест." Това става в Речта му, произнесена на протестационното събрание против славянския събор в Народния дом в София. Повод са "акробатите на славянската идея", които по "недостолепен начин" пропъждат участниците, представители на свободолюбивата и прогресивна руска интелигенция. Ето как продължава поетът:

Ние казахме само една истина! А истини да се казват, още не е дошло време - тъй поне мислят нашите улични вестникари, покрай които живота минава незабелязано и които ги интересува сам кой циганин отде откраднал кокошки и дали от Русия ще дойде делегата на Славянския събор Череп Спиридович...

Чудомир е там. Той е на двайсетина години, макар в спомена "Ттеатърра!", посветен на Славейков, да се представя за 16-17-годишен, току-що постъпил в Рисувалното училище. Пенчо Славейков е на вече 44 години: къс, набит, брадат, с високо чело и очи, които пронизват... Чудомир си спомня, как той се качва на сцената, застава, подпрян на бастона си, и като леко се полюлява, започва да мята такива остроти, такива духовитости, че сграбчва изведнъж публиката в двора на една пивница срещу банята...

"Колко съжалявам, че в паметта ми е оставало твърде малко от тая знаменита реч!", възклицава през 1939 г. Чудомир. Безспорно словото на Пенчо Славейков е крайно впечатляващо със своите крайности. Пенчо Славейков е кабинетен човек - все пак той е поддиректор и директор на Народната библиотека и директор на Народния театър; няма никаква изненада в това, той да се противопостави на уличното вестникарство. Свръхчовекът да громи тълпата...

По-интересно е как точно си спомня и не си спомня тази знаменита реч Чудомир? Той я препредава ето как: "За вестникарите пък каза, че когато животът течал пред тях с всичката стихийност, те едва смогвали да отбележат как някой циганин откраднал две кокошки и пр., и пр."

Ето как кокошките станаха две. Стоян Михайловски, за когото Пенчо Славейков казва, че неговата "мисъл скача ту напред - ту назад, както децата скачат на прескочи-кобила - и който от 30 години насам все полог търси, да снесе яйцето на своята запъртъчена мисъл, и пропъждан отвред, само куткудяка - а яйцето го няма, та няма!..." Няма да коментираме изисканата реч на вожда на българския модернизъм. Чудомир си спомня репликата на Пенчо Славейков като: "шейсетгодишен дърдорко, който все търси полог да снесе и все не намира"...

Но и това не е най-интересното. У Славейков вестникарите не забелязват живота - или поне не забелязват значимото в живота... Чудомир обаче помни, че вестникарите не насмогват на стихията на живота. Не забелязват нищо - у Славейков. Забелязват, но не могат да се справят със забелязаното му и най-вече със степенуването му по важност. Славейков е казал едно, но Чудомир е запомнил друго.

И нито дума за истината, която си стои в бъдещето.

В миналото обаче е фейлетонът "Вестниците" на Чудомир, отпечатан на с. 2 на вестник "Зора" от 23 септември 1934.

Защо той е важен за мен?

Защото в него, вече извън контекста на Славянския събор, Чудомир цитира репликата на Славейков за вестниците: "Едно време покойният Пенчо Славейков зле беше охарактеризирал вестникарите и вестниците въобще. Когато, беше казал той, животът тече с всичката си стихийност, те едва смогват да отбележат в хрониките си как някой циганин откраднал две кокошки. За Пенча може да е тъй, но за мене не. Аз обичам да чета вестници".

Иронията на Чудомир не е очевидна. Тя е направо очевадна. В един възкъс текст, какъвто представлява "Вестниците", Чудомир цели пет пъти казва, че обича вестници - не за да увещае сам себе си, че това е така. А за да разбере и най-невнимателният читател, че в това твърдение има нещо крайно съмнително. Че то препраща към Сократ, който казва едно, за да разберем твърде друго. (Този герой толкова обича вестници, че е досущ като героя от "Бал в клуба" - бай Теню чете вестника отначало, след като вече веднъж го е прочел целия, до малките обявления, но в средата на статията заспива.)

Както и в спомена си от 1939 г., така и тук Чудомир срещне ли на улицата Пенчо Славейков, тръгва подире му да се любува. Като на Господ. Дали той е Господ за Чудомир и по отношение на вестникарската тема. Защото Чудомир дължи известността си на разказите и фейлетоните, които излизат като подлистник. Да, но "теснотията, която и до днес цари в долните етажи на нашата преса, не им позволи да пораснат, те останаха дребни и някак недоразвити. (...) Въпреки многото им недостатъци те продължават да се търсят от читателите, което не говори много добре за тях."

И все пак, Чудомир в спомена си за в. Искра от 1954 г. ще признае, че освен задържащ фактор за обемите, в които той пише, тъкмо чрез "Искра" той успява да надникне в много повече клонове на живота, научава се да сглобява мислите си и да пооформя стила си. В този спомен за бай Петър Топузов има ключ към фейлетона "Вестниците", който вече цитирах. Авторът на въпросния фейлетон намира екстатични "основания" срещу злословията на Пенчо Славейков в четири вестникарски обяви. Ето какво пише в спомена си Чудомир: "Но най-редовен сътрудник ни беше съдебният пристав със своите обявления, които често заемаха цялата четвърта страница. Тези обявления се заплащаха и с годежите и др. покриваха доходите на вестника."

Да, във фейлетона "Вестниците" става дума за годеж. Ето я неговата обява:

Марийка (Миче, Муцинка) Рангел Кокошинкова и Борислав Тричков Тараторковский (притежател на разплодник за питомни зайци) СГОДЕНИ

Като прекалено редовен четец на героя на "Вестниците" му се налага да преглътне и обява, досежна на обява на съдебния пристав: "Бившата ми жена Мара Кокошинката е пазарувала и е сключвала заеми от частни лица и магазини на мое име. Съобщавам на близки и познати, че поради нетърпимия ѝ характер и леко поведение, аз от 3 месеца съм в законен развод с нея, и като така, не поемам никаква отговорност за сделките й. Боршислав Т. Тараторковский (притежател на разплодник за питомни зайци и птицевъд)." Ето как разграничаването от бившата съпруга - две в едно - става повод за рекламка и на новоосветеното птичарство на г-н Тараторковский.

Още по-смешна е последната от четирите обяви: в нея бащата Шаблат Бенбасат от Карнобат сам се държи като съдебен пристав и издирва сина си:

"Руфат Шабат Бенбасат от Карнобат, 17-годишен, нисък, пълен, с червени коси, преди няколко дена е отворил касата в магазина ми, задигнал цялата наличност и изчезнал безследно. Умоляват се гражданите, които го познаят, да съобщят в полицията или лично на баща му"... А само преди 17 години влюбеният във вестниците разказвач си е представял новородения Руфат - дундьо, с червени косички, с дяволити очички и пръстчетата му мърдат, мърдат, сякаш броят пари...

Разказвачът на Чудомир оборва Пенчо. Ето, във вестника има всичко - има ги и щастливите обяви, има ги и злощастните обяви на съдебния пристав - и едните, и другите досущ като във вестник "Искра", очевидно вдъхновил тази изпипана отвсякъде история. Вестникът - чрез тези обяви - отбелязва всичко от стихията на живота, на животеца, казва героят на вестниците, далеч не само циганина и кокошката. Да, само дето животът е сведен до животец. Да, само дето Пенчо Славейков никъде не говори за стихия.

Съвсем различен е въпросът доколко обявленията правят от едно печатно издание вестник - дори в условията на цензура, която не позволява появата на един истински издържан вестник. Той е по-скоро писмо от родния град за казанлъчени, както красиво казва Чудомир през 1954 г.

"През свободните часове на деня събирах хроника, за която читателите държаха много, а вечер пишех статии, подлистници или преглеждах и поправях изпратените ръкописи", спомня си Чудомир. Но обявите доминират - и във фейлетона, и в спомена на писателя. И така два от четирите броя месечно на "Искра" редакторът Чудомир прави, разбира се, безплатно... Редакцията буквално е неговият джоб.

През 1941 г. обаче той отказва да публикува ръкописа на злополучен депутат либерал, който си приписва несъществуващи заслуги към Казанлък и околията. Настоятелството на читалището не се осмелява да защити Чудомир - публикува саморекламата на депутата, а Чудомир се оттегля от вестника. Оттегля се и от публикациите в столичната преса.

Колкото и да обича вестниците, колкото да ги чете изцяло, заедно с годежните и сватбените обявления, Чудомир заедно със своя герой знаят, че всичко има своите граници - и границата е истината. Не разликата между частния и публичния живот, а именно истината. Затова космополитът Пенчо Славейков и провинциалистът Чудомир са от една и съща страна на медийната барикада на модернизма. От другата страна е ахчийницата на бай Петър Топузов, който казва: "Господа, един вестник като нашия, според мене, трябва да е като една ахчийница. Там трябва да има супа, и бульон, и разни други тънки гозби, но ако на мющериите им се прияде и шкембе-чорба, ще им направим! Ще им сготвим! И шкембе-чорба да има! И фасул с люта чушка да има! Турям точка!" Видяхме докъде стигнахме днес с фасула и фасулковците, както наричаше тези читатели Пенчо Славейков, но да не се отклонявам...

Значи така: от едната страна е бай Петър Топузов. От другата страна са Пенчо и Чудомир. Но ако Пенчо Славейков ще роптае срещу уличните вестникари, то Чудомир ще натъртва, че ги обича. Обича всички вестници. И наистина ще ги обича, колкото и да не му е лесно.

Между тях, разбира се, е "Искра", към която през 1927 г. Чудомир ще се обърне ето така: "Наша хубава "Искра" е едничко украшение.../.../ Преизпълнена с търпение,/ ти понасяш стоически/ най-лудешките хора,/ сказки, речи героически,/ всеки опит на новака/ и безкрайните дебати/ на съграждани устати.../ ти си все тъй възхитителна, снизходителна, снизходителна.. (...) оправи ни ти посоките/ и бъди ни дом за всички,/ за големи и мънички."

Чудомир обича "Искра". Обича всички вестници. Обича дори и старите вестници. "Най-любимият, най-търсеният и употребяваният и най-разпространеният е безспорно старият прочетен вестник", пише в "Старият вестник" през 1940 г. Чудомир. В този текст виртуозно хумористът изброява всички прагматични цели - от заместник на счупените стъкла на прозорците до постелка за бездомниците под мостовете на Сена - за които може да бъде употребен един прочетен, и поради това, вече ненужен вестник.

Но... Но това вече е друга тема.

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2019, № 8 (237)