ПАТРИАРХА - ИЗГРАЖДАНЕ В СВОЕТО И В ЧУЖДОТО

Любка Липчева-Пранджева

web

1. Контрастите на едно преводно четене

Проследена по библиографските справки, появата на преводи на немски език на произведения на Вазов през последното десетилетие на 19. век изглежда странно затруднена, закъсняла и не особено ефективна. Представен е единствено разказвачът Иван Вазов. През 1896 г. под описателното заглавие "Скици от българския столичен живот" излизат десет превода на разкази от "Драски и шарки", през 1898 г. - нови пет, обединени под заглавието на разказа "Епоха - кърмачка на велики люде". В периодиката са публикувани само два разказа, а първият отпечатан лирически превод е чак от 1915 година¹. На фона на изобилието от преведени лирически и прозаични текстове на останалите европейски езици подобно присъствие лесно би могло да бъде разчетено като специфичен отказ на контекста или поне като непропускливост по отношение на името Вазов. Вълната от преводи на романа "Под игото" допълнително засилва подобно впечатление. Английският превод е от 1893(4) г., а мнозина изследователи допускат, че шведският също изпреварва самостоятелното българско издание на романа; през 1895(6) се появява полският; през 1897 са публикувани френският и румънският; през 1898 - хърватският, през 1900 - датският... На немски романът излиза през 1918 година, което отчита 22 години отстояние от първото "чуждо харесване" на българското произведение.

Включването на Вазови текстове в немскоезичния културен контекст несъмнено закъснява. Затова пък през следващите десетилетия преводаческите усилия постепенно ще наваксват, ще изграждат свои доминанти на трансфер и до 2005 г., когато в антологията "България. Проза" са представени 2 разказа на Патриарха на българската литература², ще натрупат един от най-значителните по обем корпуси от преводни вариации на българския автор. Преводите, неравномерни като интензитет, но устойчиви като проявен интерес, ще провокират, от своя страна, и сериозен обем от коментарна текстовост. И ако приемем, че тъкмо тя е основен показател за "ефективност" на интеркултурния диалог, ще се окаже, че "закъснялото" преводно присъствие на Вазов в немскоезичния контекст е всъщност високо продуктивно и особено любопитно за изследователското четене. Широкият диапазон, в който се разполага рецептивната текстовост за Вазов, най-лесно би могъл да бъде представен чрез контраста на две критични рефлексии върху романа "Под игото". В позицията на максималния негатив стои интерпретация, която отхвърля всякакви претенции на текста за художественост:

Ако приложим към тази книга нормалните критерии за оценка, ще бъдем принудени да направим следните изводи: [...]

В случая става дума не толкова за книга, колкото за литературна катастрофа. Рецептата за този тип печатни изделия е следната:

Вземате две глави от Карл Май и две глави от Марлит³, овалвате ги съвсем леко в български колорит, прорязвате многократно на произволни места с кухненски нож и в получените дупки полагате малки рефлексии с подчертан наивизъм. След това поставяте цялото във възможно най-тясната форма за печене с църковна щампа, поливате ястието обилно със смес от предварително разтопена мас и моралите от марката "Армия на спасението"⁴ и печете на силния огън на даскалското усърдие за поучение, докато придобие вкуса на зелен сапун. [...] Накратко в това писание няма нищо, което изначално да не е провал (SBB III Dep38 A0495 0179).

В позицията на максималния позитив откриваме възторжена оценка, която вмества романа в списъчността на световната литературна класика:

Книга, която при цялата пресъздадена жестокост и надмощие на потискащата власт, погубили героите, вълнуващо документира любовта към човека. И излъчва увереност - в победата на човечността. Където и да възникне потребността от свобода и освобождение - сред хората и нациите - Вазовият роман "Под игото" ще проявява своето значение и своята непреходност. Неговите персонажи, надеждите, страховете, мечтите, делата им, примерът им ще бъдат част от нашия свят. Подобна книга се подрежда сред голямата поезия на народите, посветена на свободата (Arendt 1967: 9-10).

Драстичният контраст на двете оценки изглежда предопределен от множество фактори. Негативната е част от вътрешна рецензия, поръчана от издателство "Ауфбау" по повод на предстоящото повторно издаване на романа на немски език. Датирана е с 15.12.1951 г., а подписът след текста, за съжаление, е твърде нечетлив. Несъмнено фейлетонният гняв, който свободно се развихря в тази отдавна архивирана рецензия, разчита на знанието за нейната непубличност, за затворения характер на споделяното четене. Позитивната оценка, от друга страна, е публикувана като предговор на официално издание на романа от 1967 г. и е дело на немския поет Ерих Аренд. Отстоянието от почти 16 години между двата текста едва ли е без значение, макар че всъщност двамата рецензенти споделят един и същ идеологемен език. Предговорът на Аренд, поставен в позицията на рекламен текст, придружаващ романа, се стреми да открои за немския читател максимално отвореното му идеологическо прочитане, докато за автора на вътрешната рецензия, подобен прочит просто е невъзможен. Ето защо той предлага, щом като издаването на романа "все пак е наложително", текстът да се повери на немски писател, притежаващ "мощен талант, но и щадяща ръка", който изцяло да преработи Вазовия роман и да предаде на читателите само някои от водещите мотивни линии. Рецензентът дори има идея за това кой би могъл да се справи с нелеката задача - Анна Зегерс или Бертолт Брехт.

Основното, което все пак разделя двамата интерпретатори, е фактът, че четат различни преводи. Негативната вътрешна рецензия е въз основа на първия превод на романа. Изготвен от д-р А. Димитров още в средата на 90. години на 19. век, преводът е довършен след смъртта на Димитров от преводача от руски Лутер и е публикуван едва през 1918 година в Лайпциг, в издателството на Ив. Парлапанов. В писмо до "Ауфбау" от 1951 г. Парлапанов споделя, че още при прегледа на коректурите на изданието е бил предупреден от писателя Паул Линденберг, че едно повторно издание на романа ще изисква "допълнително шлифоване" на текста (SBB III A Dep38 А0089 0154). В началото на 50. години към изначалните си дефекти този превод безспорно е натрупал и нови "негативи" - социокултурният контекст, пък и самата езикова среда съществено са се изменили. Вътрешният рецензент съзнава наличието на тази двойна бариера между своя прочит и оригинала: "Възможно е изреченията на Вазов в оригинал да притежават не само съвсем различни естетически качества, но и много по-голяма мисловна дълбочина или чистота на чувствата" (SBB III Dep38 A0495 0181). Осъзнават го и издателите и обявяват превода за "неизползваем".

Ерих Аренд чете вече новия превод, изготвен също от българин (Тома Тополов), но основно редактиран след това от Н. Рандов. Нещо повече, немският поет предговаря повторното издание на този превод и самата пазарна необходимост от подобно начинание вече е атестат за успех. Предимствата на втория превод изтъква и Ел. Факлиева в статията си "Немските издания на романа "Под игото". Макар че съпоставителният анализ между оригинала и двата превода да не е сред основните задачи на изследователката, тя успява доста убедително, на базата на няколко конкретни примера, да открои различията в осъществения културен трансфер: "...създаден на издържан и правилен немски, той [първият превод] до голяма степен е лишен от художествената непосредственост и емоционално-образната сила на романа. Много по-широки възможности за наблюдение ни се откриват при втория превод, който с разнообразните си стилно-езикови средства се стреми да остане художествено верен на оригинала, като пресъздаде атмосферата му, неговия картинен стил и пластични образи, макар и някъде да не постига това напълно" (Факлиева 1971: 36). Колкото и да са се отдалечили днешните ни представи от понятия като "художествено верен на оригинала" превод, не може да има никакво съмнение - двамата критици четат различни и при това естетически неравностойни текстове. Дали обаче това е решаващата и достатъчна предпоставка, предопределила крайно контрастните им оценки?

2. Voyage sentimental... по Европа

2.1. Разходка и/или пътуване - Вазовият избор

Разходка е дума на Вазов, която пресича или по-скоро събира в странен (но все пак валиден за устойчивите употреби) фокус цялата текстовост на българския класик, а и немалка част от разказите и коментарите за него. Дори когато го наблюдават/рисуват/помнят като "разхождащ се" (на кон или не, но често с кучето Хектор), писателят нито за момент не губи достолепието на патриаршеската си осанка. За Вазов разхождането съвсем не е празно светско забавление:

Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами... (Вазов 1976: 258).

Разходката в текстовете на Вазов би могла да бъде равнозначна на политически жест ("Разходка до Баняса") или да инсценира парадокса на срещата между българската непрозрачност, неразчетимост за външния поглед на европееца французин и толкова семплата истина за българина от собствената му историческа памет ("Разходка из историята"). Една "зимна разходка" може да се окаже добър мизансцен, сред който да откънти (без да допуска фалш) умората на цивилизования градски човек; разхождането може да е препоръчана лечебна процедура или просто благовиден претекст да си с нея ("Драга Женичка! Днес по три часа ще дойда у вас за разходка до Княжево...") (Вазов 1979: 105)⁵. Като движение ("напред-назад") разходката е "обърнато" целеполагане на пътуването - значимо е обещанието за завръщане, за временно прекъсване на сегашната, тукашна уседналост, за съхранение на актуалния хабитус⁶. Това несъмнено смекчава натиска на антитетичните модели (свое и чуждо; познато и непознато; цивилизовано-диво; център-периферия и всички произвеждани от тях импликации) и разрешава почти безопасно пребиваване в някакъв тип различие. Но преди всичко друго за Вазов разходката е професионална отговорност на пишещия човек - тя (а не пътуванията) създава текстове: "Из Владайското устие", "По висините и в самотиите", "Погановският манастир", "Великата рилска пустиня", "В недрата на Родопите", "Скитнишки песни", "В лоното на Рила", "Един кът от Стара планина" и др.

Че пътуванията на биографичната личност Вазов нямат толкова пряко отношение към творчеството на Патриарха, можем да се уверим чрез "косвените улики" на множество отсъстващи текстове - липсват ни (тъкмо като потребители на национална литература) Вазовите пътеписи за Виена, Прага, Париж, Интерлакен и т.н. Европейската карта на пътуващия Вазов е отбелязана с твърде малко литература: "Извън България", "Пилат", "При брега на Дъмбовица", "Един ден в сръбската столица", "България при Босфора" и др.⁷ Колкото и малобройни да са на фона на обемното му творчество, тези текстове все пак ясно демонстрират лекотата, с която писателят влиза в наративната роля. С тях Патриарха като че ли небрежно (пътьом) отбелязва: Ето така бих могъл (мога) да разказвам, описвам, пресъздавам за вас пътуванията си, да прокарам българските литературни пътища по Европа, стига да смятах, че е важно, че е моя задача.

Швейцарските му бележки, останали всъщност в единственото число на една "бележка" за един-единствен ден в Швейцария ("Пилат"), нахвърлят цял регистър от възможни гледни точки и съответстващи им стилистики. Устойчиво е спазена жанровата маска - наблюдаването, способността за съзерцателна дистанцираност, но и за скъсената перспектива на фактичното, балансът между спонтанност на чувствата и информативната стойност на знаенето, между дескрипцио и фабула са постигнати. След ироничното вмятане за разликата между барометъра на жителите на Люцерн (връх "Пилат") и барометъра на софиянци (Витоша) сдвояването на перспективата на наблюдение привидно е напуснато, за да се завръща след това многократно при всеки детайл на описанието, при всяко включване на информационни данни ("Той е висок 2123 метра над морето. Почти колкото Черни връх на Витоша"), при изблика на възторжено почитание ("Аз си смислих за нашата Витоша, от която се отваря панорама, наистина от друг характер, но не по-малко величава, даже повече от тая...") (Вазов 1977а: 279)⁸.

И докато траекторията на описанието криволичи след маршрута на пътуването, динамиката на възможните наративни позиции съвсем не се изчерпва с резките преходи между свое (родния топос) и чуждо. Описващият, сам сред тълпата туристи, е отчужден не по силата на културни, етнически, езикови, социални граници, а през ролята си на творец. Техният текст, произведен като матрица на масовата потребност и тиражиран в неизбежния за туриста пътеводител, и Неговият не се засичат, противоречат си в мярата за красиво, в устойчивостта на погледа, в числата и цветовете, в смешното на името (върхът, висок почти колкото витошкия "Черни връх" носи битово ниското име "Езел" и оттук нататък в описанието ще е просто "чуката Магаре") или пък във възвишеното на името (никакви преводи, никакви иронии по отношение на "Юнгфрау" не са позволени - думата е белязана с почерка на Шилер, или беше Хайне?). Динамиката на тази наративна стратегия има своя собствена кулминация. След може би най-пространния пасаж на "чисто" пътеписно поведение, в който изкачването по вертикалата сгъстява до максимум глаголната температура ("Ето ни и до облаците вече... Големи късове облаци пълзят по пустинните скали, които набучват висотите на Пилат... Ето влезнахме в облак... Издигаме се над облаците..."), след чистия възторг от преодолените граници не на сетивността, а на самото фантазно, следва пряк сблъсък с чуждия (масовия) текст: "И за всичкия тоя вертикален вървеж в пътеводителя ми стои само "Voir, admireret ne rien lire". И как може човек да чете при такова фантастическо пътешествие!" (Вазов 1977а: 278-279).

Четенето, сякаш твърди Вазовият пътешественик, трябва да се е случило предварително, да е провокирало чувствата, мисълта, въображението, да е начертало истинския път на пожеланите срещи с природата, с чуждото и непознато пространство. Четенето, разбира се, на правилните текстове като тези на Юго например: "...цял Пилат сякаш ликуваше или празнуваше някаква неизвестна на человеците своя радост. Виктор Хюго вярно е казал за него: ...Le Pilate fumant,/ Qui sonne tout entire comme un grand instrument" (Вазов 1977а: 281). Или като текстовете на Пушкин, Толстой, Надсон, Гогол, Хомяков, които буквално подреждат маршрута на младия български писател през културните пространства на Русия.

За своите европейски пътувания българинът несъмнено разполага с достатъчно богат избор на качествени чужди текстове "пътеводители", разполага дори със собствен естетически опит, трупан постепенно през последните десетилетия. И ако пътуванията на Вазов по Европа оставят толкова малко следи в българската литературна текстовост, едва ли разграничението свое-чуждо (Вазов, твърди клишето, е пристрастен почитател на природата, но в нейните български граници) само по себе си е в състояние да обясни тези липси⁹. Някой трябва да поведе читателя по българските земи, да създаде маршрути на въображението му, да го зареди с фантазиите на пожеланото пребиваване, да го научи да чува как Искър, "невидим шуми в полите на Стара планина", да вижда и разчита "поемата от дивни пейзажи, хубави и тайнствени долини, скалисти вратоломни стени", която е "начертал из самотиите" на планината. Някой трябва да накара четящия да се почувства "нравствено зашеметен, потресен" от скитане "по гребени и хълбоци шеметно-стръмни, върхове надоблачни", да разшири ареала от устойчиви митизми на езика му като Мон блан, Елбрус, Олимп, Сиера Невада с една нова топонимия: Мусала, Амбарица, Юмрюкчал, Мургаш, Белмекен.

Това е задача, която Вазов не може да подмине, не и ако иска да бъде български(ят) писател, още повече че тъкмо той съзнава най-добре обширното работно поле, което тя разтваря. Съзнава и нещо друго - конкуренцията на почерците, които се заемат с неговото попълване. В раздела "Описания и пътешествия" на том първи от "Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения" съставителите Вазов и Величков включват цели четири български "образци": "Копривщица" на Л. Каравелов и "Дели Орман" на Ил. Блъсков, очертаващи предходното писане¹⁰, и два откъса, които са маркери на актуалния литературен процес и които носят едно и също авторско име: Иван Вазов¹¹. Далеч преди да се разгърне като гъвкав литературен мотив, позволяващ свободна комбинаторика в нивата на текстоизграждането; преди да стане "модерна потреба" на новия градски човек; преди да се превърне в комуникативен навик, но и жест към наблюдаващата публика; преди всички методически вариации на емоционалното, естетическо, социално възпитание разхождането несъмнено е задача и професионална отговорност за писателя Вазов.

Два текста на Вазов стоят в напрегната позиция на взаимно отрицание, но и на отрицание по отношение на току-що очертаната матрица за функционална разноредовост на понятията разходка и пътуване и тъкмо затова заслужават специално внимание. И двата следят маршрути, и двата са сравнително ранни по отношение на биографичния път на писателя Вазов - стихотворението "Сантиментална разходка по Европа", включено в стихосбирката "Гусла", е датирано с 1880 г.; стихосбирката "Италия" излиза през 1884 г. и повечето от текстове, подредени в нея, носят същата датировка. Разграничителните линии между двете произведения са далеч повече и вероятно за мнозина биха били достатъчно основание за несъстоятелност на каквито и да било съпоставки: жанрова разноредовост; опозиционно структуриране на съотношението фактично и фикционално; противоположна фунционалност на стилистичните избори; единичност и множественост на лирическите субекти и редица други. И все пак мотивът за пътя е структуроопределящ и за двете произведения, нищо, че първото го назовава още в озаглавяването си като разходка, а второто предпочита да го премълчи тъкмо в заглавието.

За съвременния читател заглавието "Сантиментална разходка по Европа" едва ли е цитатно. Ако държи да го разбере, усвои и заплете в интертекстуалната мрежа на литературното отвъд българските му сюжети, подобно четене вероятно ще тръгне по следите на "Promenade sentimentale" на Пол Верлен, ще му се наложи да свери датировки (стихотворението е публикувано през 1866 г.), да потърси фактични опори (кога и как ще да е стигнало до Вазов) или да навлезе дълбоко в процедурите на иронично деструктивното цитиране, за да открие, че противно на очакваното съществуват и текстове, които няма как, напълно непродуктивно е, да бъдат подчинени на повелята за диалогичност¹². Подобно горчиво преживяване не може да се случи на българския читател. Превод на заглавието би могъл да подведе френскоезичен читател (Promenade sentimentale en Europe), българският обаче е предпазен от напразните усилия на филологическите страсти просто защото самият Вазов се е погрижил за това. Пред Шишманов писателят подрежда друг тип интертекстуална верига, спрямо която творбата остава едновременно и свободна, и ангажирана: "[Стихотворението е] плод на едно весело настроение, което ме нападна, когато дадох свободен полет на своята фантазия и хумор. Не съм се водил от никакъв образец. Беше ми направило само впечатление заглавието на един роман на Флобера: Voyage sentimental. Но самият роман не бях чел" (Шишманов 1976: 232).

Матричното следване на чуждото образцово литературно битие (за периода това безспорно означава френска литература) е отхвърлено като неактуално, но пък контактът с него е повишен в степен, защото дори мимолетният досег до една негова фраза е напълно достатъчен, за да се отключи поетическата енергия. Поетът не забелязва никаква сгрешеност на препратката към Флобер (все пак откровеното споделяне "самият роман не бях чел" само предполага, без непременно да твърди "по-късно го прочетох"), а академикът не намира за необходимо да поправи или просто да коментира погрешното помнене. При това семантичната траектория, зададена от фразата заглавие на оригинала (L'Education sentimentale) е двойно отместена в заглавието на новия текст. Първоначално възпитанието и образоването (Education) са разчетени/запомнени през метафоричния пренос на пътуването (Voyage), а след това самата метафора е трансформирана в семантиката на разходката (Promenade). От друга страна, употребата на чуждицата сантиментален (сантименти, сантиментално, сантименталност, сантименталнича) само привидно остава вярна на оригинала. У Вазов (и не само) тя проявява склонност към допълнително пейоративно оцветяване и често активира богата палитра от иронични конотации¹³. Съотнесена с мъжколичния аз на лирическото говорене в творбата, употребата на тази чуждица "превежда" заглавието в недвусмислено ироничните варианти на прочувствена, трогателна, покъртителна... и в някаква степен задължително романтично преекспонирана разходка. Ако изобщо можем да открием поддържаща интертекст семантична съотнесеност между заглавията на Флобер и на Вазов, то тя неизбежно попада в режима на санкцията. Възпитанието на чувствата и разхождането "по Европа" като проява на чувствителност, която трябва да бъде възпитана, образована и лечебно изтръгната от свръхдозираността на емоцията си.

Творбата на Вазов доста стриктно изпълнява подобна процедура, като дори предварително обявява и намеренията си, и средствата, чрез които ще постигне търсения "възпитателен" ефект:

Нека да оставя за една минута
нашта румелийска столнина прочута.
Искам да се дигна мислено, с духът
горе в небесата, из синята твърд
и яхнал на мойта фантазия лека,
да се впусна вихром в разходка далека
...
Всичко, щото видя, вярно ще предам,
тяхната природа ще опиша вам
и за да не бъде разказът ми гол,
аз ще го поръся... с атическа сол.

(Вазов 1975: 45)

Шеговитата фриволност на начинанието, поддържана последователно в цялата творба от ритъм, рима, звукопис, проектира чувството за безпределна освободеност, която като че ли се наслаждава на собствената си енергия, на чистата способност за движение. Разхождането по Европа настоятелно е определяно като безцелно, удоволствено, като проява на некултивиран каприз, а оттук и движението се описва като хаотично безметежно - няма маршрути, само прищевки на фантазното ("на мойта фантазйя на ветра послушен"; "На юг, на юг фъркам"; "Но мойта фантазйя, лека и блудяща,/ на брегове други бърже ме изважда"; "Но сега мързи ме там да слазям аз..."). Движи се самата мечта по пътуването, по неспирното прекосяване на нови и нови пространства. Да не беше "атическата сол" на възпитанието, фантазното едва ли някога би се завърнало в лоното "гнездо" на аза.

Свободното реене всъщност е успоредено от политическа сатира, в която картата на една пространствено и времево преобърната Европа плаши и стряска (прекроява) прекомерната чувствителност. Изместен е преди всичко модусът на тази другоцентрична европейска картография, защото при цялата си демонстрирана фриволност фантазното движение всъщност категорично запазва ориентира на изходното като свой тълковен речник: румелийското, "нашта столнина" и дори "ние отсред Румелия" са операторите както на визиите, така и на коментарните им приложения. Движението в пространството е и движене назад във времето и драмата на историята (разказът за нея, достигнал до румелийското) често е единственото, което е способен да "види" разхождащият се. Неслучайно дескрипциото, естественият наративен избор при пътеписа, е вклинено в експлицитно заявения модел на гатанката: "Кой е тоя старец в държавата осма"; "Кой е този остров, потопен в морета/ и пълен с машини, с пари, с колелета?"; "Но коя е тая страна, пълна с студ"; "Кой е този болен, легнал при Босфорът?". Описателното заместване/разгадаване на имената на държави, нации и територии е постигнато през контаминация на унаследени сатирични модели на възрожденската публицистика (Петко Славейков, Каравелов, Ботев) с цитати от езика на актуалната политическа сатира и карикатура¹⁴. Проведено последователно само по отношение на политическите колоси Германия, Великобритания, Русия, Франция, сатирично-алегоричното се проявява дори и там, където фантазният полет открива повече уютност и мечтана красота (Шпания, Италия). От него като че ли е опазен единствено финалният топос, постигнат чрез рязкото свиване на мащаба на изображението: от европейската "разходка" към родното пространство (Хемус, Марица, "полята родливи кат райска градина"), към любимия град (Пловдив! Пловдив! Ето трите му могили -// сред полето равно легнали камили"), към улиците му и ежедневния им пъстър, многоезичен и празен шум до абсолютния уют и идиличната хармония на дома ("мойто тихо гняздо и скромен подслон"). Дали пък разходката не е била напълно излишна?

При последната редакция на творбата (1893 г.) Вазов доста сериозно "окастря" текста, като свива не свободата на реенето, а сатиричната острота, "атическата сол" на коментиращия език. Отпадат ругателната откровеност на описанието на гърците и гръцката политика; изрязана е гротескната грозота на разръфания труп на българската държава ("Какво е туй тяло без глава, без плещи, без крака, без ръце, а с търбух вонещи?"), отпадат и яростните обвинения към "цяла Европа", едновременно създател (баща), мащеха и надзирател на това създание, "що от слабост гине, мре от анемия". Съкращенията премахват дълбинната опозиция между сантименталното (прочувствено, трогателно, покъртително...) разхождане по Европа и "целостта" на опознатата Европа, попълнена детайл по детайл от сатиричния пъзел. С това българското заживява като органична част от обгледаното европейско пространство, която имитативно побира и пъстротата ("тая каша от язици, вери и наций безчет"), и грозотата на големия контекст ("със свойте интриги, калове, вони"). Насмешливо снизходителният автопортрет на завръщащия се у дома "морен пилигрим", чийто свят сега самодоволно ще се измерва с отстоянието между "тихото гняздо" и "срещний балкон" на милата съседка, зазвучава утвърдително. Нещо повече - финалът на окончателната редакция като че ли стимулира затварянето в индивидуалното, в чистата и неподправена емоционалност на отделния индивид, и при цялата усъмненост по отношение на предимствата на модерната рационална цивилизация сантиментализмът (вече не в битовия му, домашен смисъл) се оказва избраният метод за "възпитаване" в човешкост.

Първоначалната редакция е несъмнено друг текст¹⁵. В него сатиричното доминантно налага своята интерпретативна призма и подрива всякакви възможности за съотнасяне между лирически говорител и лирически персонаж отвъд ироничната деструкция. Разхождането - плъзгане по повърхността на европейската карта - е безсмислено начинание, напълно безплодно както по отношение на публицистично пледираната кауза на българското, така и по отношение на индивидуално личностното. Пилигримът, фантазьорът, поетът са само маски, с които капризното настроение на една еснафска сантименталност временно си е поиграла, за да се върне отново към насладите на бита "аз и милата съседка". "Предупреждавам всекиго..." ще подхване в друг текст Вазов недоволството си от празното, светско разиграване на "разходка" и ще заяви подобна социална роля като немислима за истинския творец.

В стихосбирката "Италия" пътуването до и във чуждото пространство е антиподно ценностно положено по отношение на фантазната разходка по Европа. Стихосбирката конструира маршрут и старателно бележи поетическия текст с маркери на фактична (времева и топосна) съотнесеност между пътуването и самия творчески процес. И най-малката възможност за чисто фикционална игра с мотива за пътя е старателно зачеркната. От заглавието ("Пред бюста на Данте в Пинчио") до финалното указателно датиране под текста (Рим, май 1884), а понякога дори в педантично отбелязана последователност между тях¹⁶ всяка творба нанася своя белег за пребиваване, попълва поредната времева позиция в дневника пътепис. Авторът разгръща целия арсенал от възможни фактологични отпратки: подзаглавия (Пред картината на Страшния съд; Разговор в солунското пристанище), бележки под линия ("...по онова време (1884 г.) Италия се счита за една от благоденствующите страни в Европа..."), посвещения ("На една руска пътешественица в парахода"), жанрови уточнения (Песен на неаполитанска цветарка) и т.н. (Вазов 1975а: 287; 282; 406; 278; 288)¹⁷. Това съвсем не е единствената Вазова стихосбирка, натежала от паратекстови напластявания, но със сигурност е единствената, в която паратекстът е ценностно надположен. Не поетичното слово, а местопребиваването му в Италия - в свещената земя на поезията - е носител на основното послание.

Трикратно използвано като заглавие, името Италия е свръхозначеният семантичен център на стихосбирката. Чрез отделните текстове топонимът "Италия" се раздипля в богат синонимен речник, в който имена на градове като Рим, Неапол, Венеция, Помпей, Капуа тълкувателно се преливат в имена на площади, хълмове, музеи, в имена на велики личности или на показно случайни запознанства. Името Италия дори е погълнало името Гърция и стихосбирката бележи пътя през гръцките територии като прекосяване на мъртви полета, сънно замръзнали в спомена за някогашна Елада.

Описанието на топосното, от друга страна, доста свободно се съотнася с "виденото и чутото" в цялата стихосбирка. Текстовете от първата й част са доминантно алегорични ("Фар", "Морска скала", "Над морските вълни сънувах...", "Екове") и въпреки че "пътуват" към срещата с Италия, вместването им в друг текстови корпус, сред контекста на друга стихосбирка, би протекло семантически гладко и безконфликтно. Пътеписните сюжети ("Партенон", "Везувий", "Статуята на Мойсея", "Колизей" и т.н.) трудно биха изненадали (тогавашния) начетен български читател, поне не този, който е внимавал в съответните учебни часове от гимназиалния курс на обучение по география, история и литература. За такъв читател Италия несъмнено е земята "на вечните поети,/ на Тасо, Данте, на Петрарка" (284), на величествения Везувий и Помпей; Рим пък е сборно понятие за Колизеума ("Игри и хляб! Игри и хляб!/ Крещи великата тълпа..." (292), за Ватикана и "статуята на Мойсея" ("И, блед, настръхнал, полудял дори,/ той грабна чука и блъсна Мойсея/ в коляното, кат викна: "Говори!" (292); а и къде другаде, ако не в Неапол читателят би могъл да срещне пламенната, мургава девица, "вакханката Джованина" и да се наслади поне за една вечер на нейния начин на живот:

"Налей, Джованино,
вакханко, наливай,
разпаляй ме, с вино,
с очи ме упивай." (289)

Стихосбирката не просто изобилства от трафарети, тя стриктно следва мярата им за фактичност. Споделящият лирически глас в тези текстове носи напълно осигуреното, притежавано в готов вид, предзнание на европейския мит за Италия и не допуска каквито и да било други тълкувателни възможности. Туристическият тип поведение и пътуването с комерсиална цел са отхвърлени като еднакво нефункционални, а всяко вглеждане в реалиите на една прозаично делнична и дори грозна Италия, което превръща лазурното й синьо в "пепеляво" и забелязва "продавачките на дрипи,/ що се пощат на площада" (304) е с нулева информационна стойност. Този тип нагласи са периферно отбелязани и служат по-скоро за логически акцент, чрез чието отрицание ефектно се препотвърждава единственото "истинно" знание - пребиваване в Италия. Достъпът до "земята благородна на венчаните поети" (303) изисква рефлексивно ограничаване както на очевидностите, така и на всякаква практическа логика. Пътеписното в класическата му жанрова определеност е прочистено, за да се откроят видимостта на полето на мита и видимостта на присъствието на аза в него.

Срещата с културата на ренесансова Италия, с първоизвора на модерна Европа, не е нито лично преживяване, нито поредното жанрово експериментиране - тя е акт на професионална инициация, чиито ритуали не могат да бъдат променяни. Ето защо знанието/преживяването/разказът трябва да бъдат преместени (придвижени) до обекта на своето случване. Неслучайно лирическият аз поддържа устойчива идентификационна матрица в рамките на цялата стихосбирка. Той пътува като поет, при това в една от най-разпознаваемите за масовия читател творчески роли - на поета страдалец с разбитото сърце. Цялата му рефлексивност е съсредоточена в продуцирането на поетически текстове; всеки негов жест символно отпраща към харизмата на конкретен културен феномен, а оттам и към валидизираната дефиниция за творец. В Италия, в автономното поле на поетичното, лирическият аз проектира своя глас като "ехо" ("по Кардучи") и продължение на гласовете, постулирали спецификата на поетичното. Миметичността на поведението му е удивителна - той следва стилове, теми, сюжети, жанрове. Пише сонети в "земята на сонетите", проговаря като Микеланджело ("Творец съм твой, и бог, и се гордея!... Говори!" (292), разговаря с Данте и Торквато Тасо, инсценира завръщането на митеми. Това ритуално задържане в повторителността на ехото е продължителен процес на "проверка" на таланта и цялата стихосбирка всъщност функционира като "доказателствен" материал, като сертификат за успешно преодолените изпитания, поднесен на българската читателска аудитория. Тъкмо тя би трябвало да разпознае без проблеми както митичното поле, така и пребиваването, "венчаването" на своя поет в него и да го приеме като валидизиращо статута му в родното културно пространство¹⁸.

Оттук нататък случването на домашните ритуали, на знаменателното юбилейно честване на поета на нацията, въпреки всичките драматизми на привидните избори (Петко Славейков и/или Иван Вазов) е въпрос само на добре организирано и търпеливо изчакване. Оттук нататък биографичното време (на частната личност) и биографичният разказ (за Поета и Патриарха) ще загубят "спонтанността" на съвпадането си. Единствено разходките - сред българската природа, но и сред българските читатели - ще носят същата символна означеност. Колкото до пътуването "по Европа", то променя не траекториите си, а субектното си конструиране. Защото истинният (ефективно значещият) начин за поета да достигне до чуждото пространство, да утвърди себе си като усвояване на диалогичните перспективи на другите, е да изпрати текстовете си в тяхното културно поле. Преводите, проговарянето на чуждия език, са истинското (несантиментално) пресичане на граници, което може да разгърне битие на творец, и отново Вазов е сред първите български автори, осъзнали значимостта на подобно пътуване.

2.2. По живописна Европа. Стратегии на професионализма

Първоначално преводното навлизане на Вазовите текстове в европейското културно пространство се случва някак самостойно, независимо от каквито и да било планове или професионални амбиции на младия творец, отвъдно по отношение на каквато и да било институционалност. Преводите или по-скоро информациите за тяхната поява "застигат" българския автор и без непременно да го ласкаят или пък изненадват, несъмнено го мотивират в избрания биографичен път:

"Жалея, че не съм получил Vienac, за да видя стихотворението си, как стои на хърватски. ... Впрочем не е зле да ми пуснете по пощата оня брой на Vienac, в който бе стихотворението ми." (14-26.01.1878 г.; Вазов 1979а: 17); "... бързам да Ви изкажа моята гореща благодарност за вниманието, оказано на моите трудове. Исках да изпълня тоя дълг още миналата есен, по повод превода на "Грамада", но не можах да узная Вашия адрес. ... Превъзходно е излязло стихотворението "Раковски", предадено в отличен амфибрахий. Мисля, че Вие сте го взели от "Периодическо списание" (28.12.1887 г.; Вазов 1979а: 64-65); "Пишат ми от Петербург, че през май ще излезе на руски сбирка от български произведения (Каравелови, Ботеви, Славейкови и мои). Не знам доколко ще излезе свястно" (26.04.1888 г.; Вазов 1979а: 78); "Ти си приел сръбското списание "Явор", книжка 3, дето имало нещо от мене; проводи ми, моля, тая книжка да я видя и още днес ще ти я върна чрез човек." (21.01.1889 г.; Вазов 1979а: 106-107).

Разбира се, в непреднамереността на европейското пътуване на тези първи преводи има много малко случайности и още по-малко спонтанност. Изборът на поета Вазов за експортен текст-образ на българската култура съвсем не протича без съучастието на самите българи. Това личи най-ясно в позиционирането на първите преводи - те се появяват там, където буквално има струпване на български емигранти и най-често това са студенти: в Загреб, в Нови Сад, в Петербург, Киев и др. Студент в Загреб е С. Вацов, "един истинский и съчувствующ приятел" на Вазов (Вазов 1979а: 7), който също има творчески амбиции и с когото Вазов дори се кани (поне не възразява срещу идеята) да издаде съвместна стихосбирка. Вацов осигурява връзката с издателите на "Виенац", препраща биографични сведения, дадени от самия Вазов, дори превежда на хърватски стихотворението "Жалби"¹⁹. Пак Вацов организира "българска вечер" в Загреб, на която студенти тържествено рецитират Вазови стихове. Страстни почитатели, а и рецитатори, на поезията на Вазов са и двама студенти в Лайпциг: Кръстьо Кръстев и Иван Шишманов.

Студентите обаче съвсем не са единствените разпространители на творчеството на младия поет извън България. При пристигането си в Одеса Вазов е посрещнат "много радушно" от три различни емигрантски кръга: българските офицери русофили, българските студенти ("дадоха ми банкет" споделя писателят пред Шишманов) и представителите на "Одеското славянско благотворително дружество". В Петербург и приемите, и запознанствата са на друго социално ниво: "Тук се запознах с княза Васильчикова, с литератора Панаев, с поета княз Голенищев-Кутузов и с много други руски писатели. Видях се и с професорите Ламански и Флорински и забелязах с учудване, че името ми е доста познато в тия кръгове" (Шишманов 1976: 116). През 80-те Вазов действително е "изпреварван" в пътуванията си от преводното скиталчество на собствените си текстове. Дори и изненадата да е била премерено изиграна светска роля (пред посрещачите, пред знатното общество на банкетите или пък значително по-късно пред академика приятел), впечатлението от застигащото го ехо на преводите несъмнено е повлияло на чисто професионалните стратегии на писателя.

Можем да проследим тази промяна в кореспонденцията на Вазов с руския му преводач В. Уманов-Каплуновски. От първото му писмо (28.12.1887 г.) става ясно, че инициативата е на самия преводач и че авторът не се е намесвал по никакъв начин в избора на произведения за превод. "Горещата благодарност" на поета буквално засипва адресата от всеки пасаж, от всяка споделена дума: "Аз съм Ви задължен толкова повече, че моите стихотворения в превод на руски език са излезли напълно сполучливо и даже, благодарение на поетическия талант на преводача, по-добре отколкото са в оригинал. Това ми потвърдиха и живеещите тука съотечественици, запознати с моите произведения" (Вазов 1979а: 63-64). Поне за днешните представи тонът в благодарствените излияния е позагубил мярата за искреност. Какво точно мисли Вазов за качеството на преводите на Уманов-Каплуновски, откриваме в друго писмо, адресирано до С. Костов: "Напълно съм съгласен с Вас относително превода на руски на моите стихове: преводачът пише хубаво на руски, но слабо знае български - ето де е една от причините за несполучливото предаване на руски някои от стихотворенията ми. "Грамада", която е преведена по-лани, още по е неудовлетворителна" (Вазов 1979а: 77-78). Става дума за същите преводи и същия преводач. Тъкмо тия "неудовлетворителни" преводи Вазов разпраща до приятели в България и недвусмислено изисква да се появи информация за тях в родната преса²⁰. В първото си писмо до Уманов-Каплуновски писателят предпазливо предлага да му изпрати "Епопея на забравените" заедно с други свои произведения и го информира, че приключва работата си по роман, посветен на живота на българите "в навечерието на освобождението". Следващото запазено писмо (от 22.11.1888 г.) вече е придружено от стихосбирката "Италия" и от кратък списък на думи, които "случайно биха могли да затруднят" преводача. Вазов съобщава за преводи на текстове от стихосбирката на други славянски езици и на италиански, предлага да изпрати все още непубликувана рецензия на д-р Кръстев по повод на друга стихосбирка ("Звукове"), а когато на финала уверява, че изпраща книгата си "не толкова заради желанието да я види на руски, колкото за да информира за този опит в един нов за българската поезия жанр", все пак ще трябва да му повярваме. Целта на това несъвсем деликатно вмешателство в работата на преводача наистина не е превод на стихосбирката "Италия". Предстои издаването на втория том на сборника "Баян" и тъй като името Вазов доста обстойно присъства в първия, заплахата да бъде прескочено в следващия е напълно реална. Ето защо са обяснителните бележки за експерименталния, нов жанров модел на стихотворенията от "Италия", пък и щедрото предложение за "помощ" при подборката на български автори за втория том.

Оказва се, че Уманов-Каплуновски действително се нуждае от помощ, но не при подбора на имена (той вече се е спрял на авторитетната писателска фигура на Каравелов), а при откриването на текстове - както на самия Каравелов, така и за него. В две поредни писма Вазов усилено информира: не може да намери качествени текстове на българския автор; попаднал е на списание "Знание", подбрал е и предлага четири стихотворения в буквален превод, но те са сатирични и "за съжаление най-добрите от чисто лирическите му произведения" не са сред тях; затова пък сатирата всъщност е истинската стихия на писателя. Критичната интерпретация на творчеството на Каравелов, която предлагат двете Вазови писма, несъмнено заслужава специално внимание. И най-повърхностният прочит обаче не може да пропусне остротата на демитологизиращия критичен език. Противно на очакваното не стиховете на Каравелов са подложени на яростна атака. Вазов като че ли не се съмнява в очевидността на дефектите им, пък и добрите, които не могат да се открият²¹, все пак "са написани под силното влияние на Шевченко". Прозаичните произведения на Каравелов изглежда са предизвиквали повече тревога: "поради бързането си, с което ги е писал" повестите на Каравелов из българския бит са "недодялани и слаби, те са лишени от интерес и често дъхат на фалш, тъй като авторът е жертвал на тенденцията реалната правда на живота" (Вазов 1979а: 98). И тук водещ е упрекът за неоригиналност на творческата изява: "Любен подражаваше в повестите на М. Вовчук, но несполучливо" (Вазов 1979а: 99). Създаден е портрет на активна политическа фигура, притежавала ярък публицистичен талант, проявен най-вече в статиите - стилът, "блясъкът на ума, бойкостта на похватите" в журналистическите изяви на революционера Каравелов са многократно подчертани. Високата честота, с която се използват определения като "деятел", "агитатор", "революционер", натрапчиво се откроява на фона на единствената употреба на "писател", при това съчетана с недвусмислено негативна оценка. Колкото до идеологическите възгледи на Каравелов, Вазов не се колебае да посочи и произхода им ("руския нихилизъм"), и актуалното им политическо проявление - тъкмо тази "школа на Каравелов" се откроява сред българската партия, довела до разрива с Русия²². Обобщаващият извод, че "влиянието на литературното му творчество върху съвременната българска литература не се забелязва" (Вазов 1979а: 99), се появява като очаквано и успешно защитено предложение за пропускането на това авторство от бъдещата славистична антология. "Нека се каже някое ново и трезво слово за Любена Каравелова. Стига тоя наш безусловен, овчи култ..." ще напише Вазов в писмо до К. Величков година по-късно (Вазов 1979а: 131), а засега миролюбиво ще поощри преводача Уманов-Каплуновски: "Вие добре сте решили да почакате пълните събрани съчинения на Каравелов. Няма съмнение, че там ще откриете много по-добри стихотворения..." (Вазов 1979а: 110).

Веднага след "Баян" Уманов-Каплуновски издава сборника "Славянски поети в руски превод" (1888 г.), като представените поети всъщност са двама: А. Шеноа и И. Вазов. До 1903 г. антологията "Славянска муза" излиза в три поредни издания и във всяко ново издание постъпателно нарастват единствено текстовете на Вазов. Включен с цели 13 превода, българският поет всъщност заема централно място в цялата антология - нито един от чешките, словенски, сръбски и хърватски поети не е получил нито толкова много "поетическо пространство", нито толкова обстойно тематично и стилово представяне²³. Напълно ахронично името Вазов открива чисто българската извадка, следвано от Л. Каравелов, представен с един-единствен текст ("На Царя Освободител"), Ботев - с три текста, М. Москов и Пенчо Славейков - с по две лирически творби. От стихосбирката "Италия" преводачът е подбрал седем текста, сменил е няколко заглавия и е оформил вътрешен цикъл ("В морето"). В обяснителните бележки за Каравелов личи помощта, оказана от Вазов, и пак в съгласие с дадените на преводача напътствия името на помощника е изцяло спестено²⁴. Още първото издание на антологията предизвиква много широк интерес. Появяват се множество рецензии, които чертаят пътя на книгата - от руските "Славянские известия" и "Славянское обозрение", през хърватските "Виенац" и "Хърватска" до френския "Пари хроник". Не може да се отрече, че епистоларната стратегия на българския писател се е оказала напълно сполучлива. Рядко и с неприкрито неудоволствие, само под натиска на външните принуди ще напуска България Иван Вазов. И все по-целенасочено, упорито ще работи за преводното пътуване на текстовете си "по Европа".

Вазов знае каква битка е повел. Престоят в Одеса, гостуването в Петербург, участието на тържествата в Киев по случай 900-та годишнина от покръстването на русите са разтворили перспективата за истинското творческо пребиваване "навън". Много преди другите участници на българския литературен хоризонт Вазов е разбрал, че европейското пътуване на текстовете му може да бъде решаващо за българското им битие, че думите там могат да редят позициите у дома, а синтагмата "български писател" придобива стойностите на изключително представителство само в съпоставката с чуждите фигури на подобна емблематичност. Формулата "нашият Вазов като техния Юго, Гьоте, Байрон..." може да се роди от обратното, преводно прочитане - техният Вазов като нашите Юго, Гьоте, Байрон... Новият роман, за чието завършване писателят своевременно уведомява мнозина, ще трябва да предприеме тъкмо това пътуване, да постигне точно тази обратимост.

До края на века, за по-малко от седем години, романът "Под игото" е преведен на общо 12 езика. Сюжетът с изпреварващото му публикуване като самостоятелно издание на английски е предизвиквал любопитството на мнозина интерпретатори, в истински топос на българското критично говорене се е превърнал обаче контрастът между високо позитивните чужди оценки за произведението и остро негативните коментари за него в българската преса на 90-те години на века. Студиите на д-р Васил Балджиев и Илия Миларов, критичните интерпретации на Пенчо Славейков и д-р Кръстев вече са многократно коментирани (Пелева 1994б, Пенчев 1994, Цанева 2003)²⁵. Не че през периода липсват положителни български рецензии или пък броят им е значително по-малък. Напротив, похвалните слова за Вазовия роман са изобилни, но всички те страдат от един основен дефект и Инна Пелева го е откроила с недвусмислена яснота: "Големият аргумент на поддръжниците е всъщност аргумент, взет назаем - отзивите "pro" почти винаги поантово се позовават на добрите думи, казани за романа в чужбина, изтъква се, че "сега името на нашия писател се разнася из цяла Европа"..., че книгата си е осигурила "път през океана" и т.н. Авторитетното чуждоземно слово, благоговейно цитирано или преразказвано, за известно време се оказва, изглежда, основната инстанция, произвеждаща Вазовия текст в ценност тук" (Пелева 1994б). Зад постигането на тази отвъдна институционалност стои грижливо обслужван процес, внимателно "менажиране"²⁶ на личности, интереси, амбиции (литературни и/или политически); стои цяла коалиция от единомислещи, задвижвана всъщност от поета и писателя Вазов. Преводите на "Под игото" са само сполучливото начало на един процес, превърнал се в неизменна част от професионалната му реализация.

Участието на писателя в този процес често тръгва от първата стъпка, още от предлагането на даден текст за превод. Мнозина изследователи допускат, че инициативата за издаването на английския превод на романа, предизвикал външния интерес и провокирал серията последвали преводи, принадлежи на Ив. Евстр. Гешов, съответно и на самия Вазов²⁷. Засега поне липсват преки архивни и историографски сведения, че тъкмо Гешов е изпратил на Уилям Морфийлд текста на все още неизлезлия като самостоятелно издание роман "Под игото". Писмо на Вазов до Гешов от 14.06.1893 г. предлага обаче достатъчно податки в тази посока. Писмото включва уточняващи сведения относно биографичните данни за поета, публикувани наскоро в сп. "Утро", допълва с нова информация списъка с преводи на Вазов от същия източник и приключва с любопитна молба: "Понеже романа ми ще влезе в сборник и ще се продължи вероятно печатането му, то недейте иска изпращането му, както Ви молих" (Вазов 1979а:168). Коментарът на В. Велчев, издателят на 21. и 22. том от събраните съчинения на Вазов, обхващащи цялата известна към момента кореспонденция на автора, е доста предпазлив: "Гешов ще е искал вероятно сведения за литературната му дейност за информации в английския печат" (Вазов 1979а: 429). Неизяснени са останали твърде много данни²⁸ - без съмнение все пак е фактът, че на един по-ранен етап писателят сам е поискал изпращането на "романа ми". Но дори и първоначалната инициатива за даден превод да не е негова, какъвто е случаят например с грузинския и румънския (частичен) превод на същия роман, Вазов активно се намесва в по-нататъшната му съдба. Усилията на автора са насочени основно към медийното озвучаване на преводите, към изграждането на устойчив образ на текстовете му като пътуващи "навън", отвъд пределите на българското четене.

В българския печат се появяват обяви за всеки предстоящ превод, успоредени с информации за вече осъществени преводи. Чуждоезичните рецензии за новия превод се проследяват, превеждат се, осигурява се публикуването им в поне едно българско издание, придружено от поне един български коментар. Информацията от българската преса също се събира и превежда, след което се препраща обратно в чужбина. Реконструкцията на този процес не е никак сложна, достатъчно е да се проследи кореспонденцията на Вазов по отношение на всеки от преводите. Ето как изглежда казусът "Под игото на английски":

До С. С. Бобчев

31.12.1893

"Г-н Гешов ще ви преведе за втората книжка нещо интересно от английски. Вярвам да сте го помолили вече, ако не, то не е зле да му пишете" (Вазов 1979а: 172)

Януари 1894

"Не знам получавал ли си нещо от г. Гешова за Българска сбирка и писвал ли му си. Това нещо е превод на една критика за "Под игото" от английский писател и критик Едмон Гос, която г. Гешов се канеше да преведе за ІІ книжка на Б. сбирка. Аз не излазям, та не мога да се срещна с него да го питам. Пращам ти още едно книжовно известие." (Вазов 1979а: 173)

3.02.1894

Драгий Бобчев,

Приех с време първата кола, а снощи приех и цялата втора книжка на "Б. сбирка". Горещо ти благодаря за топлите и възторжени думи по повод на превода на Под игото. Mille fois mersi! ... Моля, проводи ми още един екземпляр от втората книжка - искам да пратя на чужбина (Вазов 1979а: 173).

18.03.1894

Вярвам да си получил последното ми писмо, в което ти прилагах две книжовни новости. Тук ти прилагам още две оценки ингилишки на Под игото от "The Akademy" и "The Rewiew of rewiew", за да ги туриш в Сбирката (Вазов 1979а: 177).

19.03.1894

Пращам ти отделно една рецензия, предадена от д-р Моллова. Ако я намериш сгодна, тури я в "Българска сбирка". В такъв случай никой не бива да знае кой е препращача й. "Акъл море" (Вазов 1979а: 177).

11.04.1894

Пратената ІV книжка от "Бълг. сбирка" в Слав. беседа е с побъркани коли, липсва последната, дето са именно английските отзиви. Изпратете нова. Не зная ще излезе ли рецензийката, която ме бяха помолили да ти изпратя (Вазов 1979а: 178).

26.03.1895

Ако не намираш излишно, препечатай от "Периодическо списание" рецензията за "Под игото". Впрочем, както знайш (Вазов 1979а: 189).

Можем да сменим адресата (неслучайно "Българска сбирка" на С. С. Бобчев си е спечелила прозвището "Вазовата крепост"), конкретния превод на романа с преводите му на френски или на хърватски например, можем да сменим дори произведението, чието преводно пътуване следим, и ще се натъкнем на същия оперативен модел:

До Ризов

14.04.1895

От Краков ми пишат, че само след един месец ще имам романа (на полски), който сега бил още под печат и се илюстрирал. Тогава и ти ще имаш (Вазов 1979а: 189).

18.09.1895

Ако има време и място, бих Ви пратил да турите, че "Под игото" на последне време излезе на шведски и холандски, а е под печат на хърватски език (Вазов 1979а: 193).

До А.Т. Илиев

23.09.1899

Ако обичаш, спомени в книжовните си вести за френските рецензии върху "Под игото", за което ти пращам и едно съобщение.

До Ф. Гундрум

31.05.1899

Новата ми книга е сбирка лирически стихотворения и ще се тури под печат този месец. Носи име "Планински песни". Ще Ви я пратя, щом излезе. Ще излезе от печат също книжка "Французката критика за романа "Под игото", която също ще получите.

10.12.1899

Излишно считам да изпращам разрешение г-ну Бадаличу. Вам е известно, че за мен е гордост да виждам превождани съчиненията си и аз особено ще съм благодарен на г. Бадалича за решението му да запознае хърватското общество с новия ми трудец.

Обогатена с информационна база, която предлагат актуалната периодика и личните архиви на Вазовите адресати, реконструкцията на процеса вероятно би звучала и по-убедително, и далеч по-интересно. Ще може да се проследи например съответствието между Вазовите писма до С. С. Бобчев и публикуваните материали във всеки пореден брой на "Българска сбирка". Или да се открои верижната реакция на преводен и информационен обмен: Вазов информира Уманов-Каплуновски за преводи на свои творби на хърватски; във "Виенац" съобщават за преводните сборници на Уманов-Каплуновски и за представянето на Вазов в тях; Вазов превежда руски поети; Уманов-Каплуновски пише "много лестна" рецензия за Вазовите преводи; Вазов препраща тази рецензия на Ф. Гундрум и сведения за нея се появяват във "Виенац". Достатъчно показателно обаче ми се струва едно друго "съвпадение", свързано отново с преводното битие на романа "Под игото".

Благодарение на усилията на Н. Колев е изяснен почти в детайли целият процес около първото превеждане на произведението на френски (вж. Колев 1987). През 1894 г. всекидневникът "Тан" публикува информация за английското издание на "Под игото", за изключително високата оценка на тамошната критика и предлага романът да бъде преведен и на френски. Три години по-късно (1897) в същото издание се отпечатват 13 откъса от романа, преведени от двама приятели: българина Димитър Йоцов, студент по това време в Сорбоната, и французина Жорж Боне-Мори, юрист, посещавал лекциите на О. Дозон. Мемоарите недвусмислено определят младежите като инициатори за представянето на българския автор и най-известното му произведение на френската читателска аудитория. Двамата преводачи са провокирани да се заемат с необичайната за тях дейност след един разговор в светския салон на г-жа Рьоно. Оказва се, че гостите на г-жа Рьоно, видни френски интелектуалци, нямат ни най-малка представа за българите и тяхната култура, и младежите решават да компенсират тази липса чрез романа на Вазов. Въпреки контактите сред влиятелните литературни кръгове на Париж, с които те несъмнено разполагат, преводът им не стига до цялостна публикация. Като отделно, пълно издание излиза не техният вариант, а преводът, осъществен по същото време и също в Париж от българския офицер Васил Хр. Андреев.

Времевото засичане на двата превода е подробно коментирано от Н. Колев. Според него изборът на френските издатели, озовали се пред два независими превода, "ще да се дължи на застъпничеството на Л. Леже, който се ползва с голям авторитет като славист и българист" (Колев 1987: 286). Изследователят намеква за възможно познанство между В. Андреев, И. Вазов и И. Евстр. Гешов, и тримата завършили класното училище в Пловдив. Предположението може да се разшири - Андреев и Вазов трябва да са се познавали още от периода на Калоферското училище (1865-66 г.), а колкото до липсващата архивна информация за осъществената връзка между българския офицер Андреев и френския българист Л. Леже, тя успешно може да се замести от наличието на друга, широко известна информация - Вазов и Л. Леже се познават още от 1882 г., когато френският славист посещава Пловдив. Когато в предговора към преводното издание Л. Леже твърди, че пламенни патриотични подбуди са накарали българския офицер да напусне службата си и да се заеме със задачата да представи на френски романа "Под игото", той може би просто не знае, че още от 1895 г. Андреев е уволнен и зачислен в запаса. За превода на офицера от запаса обаче ще узнае "Вазовата крепост", а ние, от своя страна, знаем кой е основният информатор и поръчител на подобна информация за списанието.

Срещата между спонтанната инициатива на двама студенти, и грижливото професионално обслужване на рецепцията "навън" е знаменателна не толкова с резултата си (надделява институционалното), колкото с пълния синхрон между мотивите за преводен трансфер. Несъмнено за автора Вазов и за българските му читатели е еднакво важно текстовете му да напускат културните граници на родното.

3. Фигуративът Патриарх на българската литература

3.1. Автентичният "създател"

Ако недоволството от титлата Патриарх на българската литература е служило за катализатор на вълните на естетически и идеологически прекодирания на българските литературни езици и съответно е предизвиквало не един опит за пренаписване на литературната ни история, скромната сигурност на трафаретното определение първият български професионален писател не е тревожило и като че ли не тревожи и до ден-днешен никого. И двете са прилепнали в прегръдката на пълна омонимия до авторското име Вазов и несъмнено си струва да бъдем много по-любопитни към режимите на сигнификация, които я крепят. Още повече че част от тях изглеждат изключително български, т.е. стоят твърде странно по отношение на небългарските практики на литературна комуникация. Единствено в българския литературен контекст, ако си позволим едно доста фриволно припомняне на есето "Интелектуалецът и другият" на Ортега-и-Гасет, след Юлий Цезар професионални цезари много, мнозина са заемали пространството цезар, но никой не е бил Цезар.

Хронологически определението първият български професионален писател значително изпреварва титулуването със свръхпозицията на патриарх. Трудно е да се открои точният момент на неговото огласяване, но през 1905 година, подхващайки знаменателната си беседа върху Вазов, д-р Кръстев го заявява като вече устойчиво и общосподелимо знание в публичността: "Иван Вазов е първият български писател, който направи от писателството, от поетическата деятелност същинска професия, който с гордост носи името писател и с рядко постоянство - въпреки толкова съблазни и нужди - не го замени с никое друго..." (Кръстев 1996: 134). Да забележим (засега) само недвусмисленото подчертаване на активността на Вазов, който едновременно изгражда институцията писател и попълва позициите й със собственото си име. Въпреки че много и значими неща са обговорени по отношение на процесите на институционализиране на името Вазов (особено много за юбилейните чествания, за идеологемното четене употреба на текстовете му и за постепенното конструиране на биографичния разказ за Патриарха), след създателя на кръга "Мисъл" много рядко е отчитана ежедневната, усилена работа на самия писател.

Да забележим и още нещо, което д-р Кръстев отказва да съобщи директно. Формулата за първия професионалист има и своя обратен, регресивен ефект. Старателното изработване на институцията професионален писател, съвпаднало времево с усилията на мнозина други "строители на България", обрича априори на непрофесионализъм, на предбитие, писателски фигури като Петко Славейков, Каравелов, Ботев и др.; размива отдаваната им почит като народни поети в сложната обяснителност на формули от типа на: поет и революционер; журналист и писател; поет, журналист и просветител и др. Не че Вазов не е бил журналист, издател, преводач, политик, депутат, практикуващ почти юрист и за 17 месеца дори министър²⁹. Отпадането на всяка възможност да се свържат тези социални роли в неразривна съчинителна връзка със статута му на писател разчиства полето за свръхпозицията на родоначалника, патриарха Вазов.

Титулът Патриарх ще се появи все пак доста по-късно. Според Е. И. Димитров "министър Ст. Омарчевски е първият, който публично озвучава титула "патриарх на днешната българска литература" - това става в юбилейната му реч на 22 ноември 1920 г. в Пловдив" (Димитров 2009). Изключително интересните сведения и коментари по проблематиката за титулуването на Вазов като народен поет и патриарх на българската литература, предложени от изследователя, могат да бъдат допълнени в няколко посоки. Употребата на титула Патриарх на българската литература засича като че ли две различни културни практики. От една страна, тя несъмнено е повлияна от руския контекст, където и до днес титулуването е активно и от изрази, подбрани на случаен принцип, като: ... почина патриархът на руската литература А. Солженицин..., ...по това време Карамзин се възприема като патриарх на руската литература..., ...отсъстваше патриархът на руската детска литература А. Чуковски...³⁰, личи, че семантиката й е по-близка до българските употреби от типа на: живият класик или доайенът на... Увенчаването с подобна свръхпозиция спохожда през вековете множество писателски фигури в руската литература: Державин, Толстой, Тургенев, Л. Леонов и др.³¹ От друга страна, българският режим на singularia tantum, допускащ съчленяване на титулуването само с Вазовото име, подсказва много повече сродство с културните стратегии на немския национализъм например. Цели четири десетилетия след смъртта на Гьоте (1871 г.) единствен той от представителите на Ваймарските класици (Хердер, Виланд, Гьоте, Шилер) е обявен за Kronzeuge der nationalen Identität der Deutschen, което поставя началото на своеобразен култ към творчеството, но и към личността му.

Е. Димитров е безспорно прав в твърдението си, че е немислимо да бъде наречен Данте "Il papa della Letteratura Italiana ("папа на италианската литература", Гьоте - "Der Pastor der Deutschen Literatur ("пасторът на немската литература")"³² или Шекспир "The Archbishop of the English Literature ("архиепископът на английската литература") и т.н." (Димитров 2009). За католицизма и протестантството метафоричното пренасяне на йерархични позиции в чисто светското битие, било то и във високо ценностното поле на националната литература, е деструктивно и съответно немислимо. Това не означава, че уникалността на българското титулуване не е "заразена" изначално с практики от този контекст или че се случва изцяло отвъд неговото влияние. В него църквата действително е запазила монопола си върху институциите на светостта, но отдавна (преди Великата френска буржоазна революция) ефективността на представата за "образцова", "изключителна", "велика" личност се е отместила от homme ilustre към grand homme и изборът за идентификатор на националното може да бъде извлечен от различни сфери на обществения живот, включително и от изкуството. В контекста на немската култура, в който дискусията около понятията талант и гений се задържа тъкмо в по-тесните рамки на изкуството, за велика личност на нацията, "главен свидетел за нейната идентичност" като културна нация, ще бъде удостоен човек на писменото слово. Вазовото титулуване като патриарх на българската литература носи точно тези импликации.

От днешна гледна точка реконструкцията на самия процес, довел до избора Вазов, действително изглежда като самостойно българско решение. Всъщност още от средата на 19. век бурната политическата събитийност е привлякла вниманието върху българите, събудила е интерес към фолклора (Венелин, Вайциг, Безсонов, Дозон), към "историята им" (Иречек), "езика и литературата им" (Ягич), към успехите и провалите на новата им държавност. Любопитствата отвън, независимо от това дали са идентификационно мотивирани и съответно търсят позитивен алтернативен модел на своето (хървати, чехи, словенци, поляци и др.), или са "страничен" ефект на големите геополитически проекти на века (интензивно развиващата се славистична наука например), в еднаква степен се нуждаят от актуални имена екземплуми. Имена, към които да привържат и направят емблематично разпознаваема за достатъчно широк социален кръг визия за България, българско, българин. С особена сила това важи за академичния дискурс, за разроилите се катедри по южнославянски езици, за новосъздадените лекционни курсове по български... за прохождащата българистика. Прохождаща и дори аморфно неразвита изглежда и новата българска култура и единствено полето на литературата е на път да открои самостойни фигури³³.

За К. Иречек и Л. Леже, едни от най-авторитетните представители на западната славистика от периода, няма съмнение, че името на българския поет Иван Вазов е сред най-подходящите кандидатури. И двамата познават лично Вазов още от началото на 80-те години на 19. век, и двамата много скоро ще се изявят като страстни почитатели на творчеството му. В писмо до Вазов от 1881 г. Иречек, съставителят и издателят на първия български книгопис, не се колебае в преценките си и не пести похвалите си: "Вашите стихотворения са едно украшение на книжките на старото браилско Периодическо списание и това, което обнародвахте в последно време, четох и чета всякога с най-голямо наслаждение, защото такива хубави неща на български език няма..." (Вазов 1979а: 321). Л. Леже подрежда в представителна за българската литература преводна извадка три имена: С. Врачански, Л. Каравелов и Иван Вазов като единствен автор на актуалния литературен процес. Високата му оценка в предговора към френския превод на романа "Под игото" всъщност се разпростира върху цялостното творчество на българския автор и ролята му в културното настояще на българите. Колкото до необятната рускоезична читателска аудитория, която вече познава Жинзифов, Славейков, Чинтулов и Каравелов благодарение на изключително популярната антология на Гербел "Поезия на славяните" (1871 г.), през 80-те години преводи на текстове като "Неотдавна", "Грамада", "Раковски", "Пред Беласица", "Нощна песен" ще превръщат името Вазов във все по-устойчивото й "знание" за българската литература, но и за българите като част от славянската културна общност.

Колкото и нелогично да изглежда, в основата на категоричния избор Вазов стои и още един "външен" на българското феномен. През първите три десетилетия на 19. век в образователната политика на водещите европейски държави настъпва съществено изменение. От блока с предмети по общохуманитарна подготовка на преден план се извлича националната литература и снабдена с пространен историографски разказ се превръща в ефективен инструмент за конструиране на образ на културна нация. Литературният канон заговорва убедително на високо патетичния език на национално митологемното. Централната позиция на романовата форма в него, подхранвана еднакво успешно от философско-естетическите дебати и от все по-устойчиво развиващите се пазарни механизми, й осигурява ролята на своеобразен национален културен капитал. След автори като Дикенс, Зола, Толстой, Достоевски на натиска да се включат в "състезателния режим" и да дефинират свой водещ национален романист са подложени културните елити не само на Северна, но и на Източна и Югоизточна Европа. Нищо чудно, че френският критик, когото публикуват и българските издания "Съгласие" и "Българска сбирка", започва критическия си отзив за "Под игото" точно с този въпрос: "Подир Русия, подир Норвегия и Скандинавските страни дали сега не е денят на България да ни донесе един нов литературен дух?".

Впечатляващата хаотичност на съпоставките на романиста Вазов в чуждите критични отзиви ту с У. Скот, ту с Лев Толстой, ту с "великий италиянский натуралистический романист Де Амичис" (Литъл 1894: 329), която би стреснала не само днешния теоретик на жанровата форма, всъщност търсят очертаването на съотношението национална култура - национален роман. И когато Едмънд Гос обявява Вазовото произведение "Под игото" за "един от най-хубавите романи, които Източна Европа е изпратила на Запада"³⁴, а Луи Леже сравнява присъствието му в южнославянския контекст с това на "Война и мир" в руския, оценката им е разчетена в България точно като признание за наличието на българска култура. "И така наший народен гений дава на цивилизований свят нещо светло - нещо свое... Ний внасяме в европейската литература нещо свое, нещо оригинално" възторжено възкликва списание "Българска сбирка" (Гешов 1894: 160) и просто не може да спре да цитира Вазовия стих "че и ний сме дали нещо на светът...".

Оттук, откъм откритото чуждо око на превода се заражда маята на оня критичен език, който ще съгради фигуратива за Патриарха на българската литература. Самото титулуване се случва (в контаминиране с руската традиция) едва през 20. години³⁵, но още по повод на първия Вазов юбилей личният му приятел К. Величков изговаря на глас семантичния му потенциал:

Юбилеят на Вазов има за нас по-голямо значение от литературен празник. Той не е само честване деятелността на поета... Той ознаменува победоносното ни влизане в реда на културните народи (Величков 1895: 834; подч.м., Л.Л.).

Метафоричният пренос от типа синекдоха (култура-литература-роман-автор), който поражда верига на делегирана представителност на националното, е автентичният "създател" на фигуратива за Патриарха на българската литература. И ако се включим на свой ред в играта с невъзможните семантики (при целия риск от дизюнкциите, основани на неистина), веднага ще забележим, че не съществуват фигуративи като Патриарх на българското изобразително изкуство или Патриарх на българската музика. Колкото до участието на професор И. Шишманов като посредника, изнесъл титула от нивото на ситуативната анекдотична употреба към речника на официалните институции, няма никакво съмнение - и старателното записване документиране на шегата, и прекосяването й през стилистичните нива на българския речник не са случайни. Тъкмо Шишманов знае най-добре, че фигурата на Гьоте е пълноценно постижима само в съчетанието й с фигурата на Екерман.

3.2. Обучителна риторика на пътеписното

Основният инструмент в нелеката битка за статут, но и за памет все пак си остават самите текстове на Вазов. Как и откога лирическият глас придобива уплътнената звучност на гласа на Поета, на чиято хипнотична власт тъкмо като потребители на национална литература сме склонни насладно да се отдаваме и до днес? Дали разказвачът, този, който умее да се присмива на наивните революционни подвизи на поета Бръчков, на смехотворните сюжети на правораздаващия, който според четеца З. Стоянов "...се признава, че бягал може би като поет, който по-добре познава що ще каже животецът" (Стоянов 1983: 526), който излиза рано сутрин на разходка из софийските улици, за да търси отчаяно нови герои, който умело преразказва чужди спомени... - дали този разказвач изобщо допуска друга идентификационна матрица освен тази на писателя, "свидетел" на нацията? Защо няма текст на Вазов, дори и сред най-"нелитературните" (д-р Кръстев би предложил направо жанр - например, драмата), който да противоречи или дори да отхвърля фигуратива за Патриарха?

Ще подхвана отговарянето на подобни въпроси от може би най-лесния (поне най-разчетим като ролеви игри на наративното конструиране) корпус текстове - пътеписите на Вазов. Едва ли има друг жанр, в който фигурата на разказвача да е така ограничително зададена и да е в толкова пряка съотносимост със самото функциониране на литературната комуникация. Колкото и широко да е полето за вариране на социалния и психичен профил на разказвача, моделирането му си остава доминирано от основната му наративна роля - на Пътуващия, на пресичащия граници и пространства пътешественик. Вече уточнихме, че в текстовете на Вазов тази роля е пространствено "свита" (Вазовата българска природа) и че "разхождащият се" не е склонен да пилее в празни игри на любопитство нито времето, нито творческия си потенциал. Устойчива в идентификационната матрица на наративния аз е по-скоро волята за една друга наративна игра - със социалния статус (а и престиж) на писателя. Поне на пръв поглед тя се осъществява в два различни режима и съответно дели текстовете на два, количествено неравни, корпуса.

В плана на фабулирането на малка част от пътеписите на Вазов наративният аз е странникът, чуждият, чието присъствие буди почуда, провокира дори мнителност и страх. Въпросът "Кой е непознатият?", съчетан с настойчиво описваното любопитство на селяните, създава вариативни диалогови конструкции, приключващи винаги с неуспех при разгадаването на самоличността му. Чуждият е разпознаван в множество роли. В пътеписа "Из мала Стара планина" той е взет за инженер (геолог) и иманяр едновременно:

Добрите селяни се чудеха какво ще правя из планината.

- Руда ли ще дириш? - попита ме един от стареите.

- Не, до водопада, искам да го видя - отговорих и им обяснявам кой водопад.

Селяните ме изгледаха в недоумение.

... Тукашните жители имат само една надежда: дано се открият руди в планината; затова всеки гражданин тъдява считат за издирвач на руда. Младен все ме подозира, че и аз съм такъв, и ми обажда, че при водопада, дето отиваме, някои изкопали имане, намерили злато. Види се, и отиването ми към това тайнствено място поддържа убеждението му, че търся скъпоценни метали.

Но аз му повтарям, че съм тръгнал просто на разходка из тая хубава планина. Той обаче ме гледа недоверчиво и се усмихва, като че иска да каже: "Ти на съдраната ми шапка приказвай това."

...кметът любезно се здрависа с мене, седна и поиска кратки сведения за личността ми. Нещо обадих, нещо скрих. После - други въпроси. Защо ида тук? Каква работа ме гони, и прочее. Той размени въпросително лукав поглед Младена.

- Защо криеш, кажи си право - каза той усмихнат, но сериозен.

Повторих същото. Кметът е недоверчив.

- Знам, господине; идете за имането тука - каза той внезапно, с вдъхновена физиономия.

(Вазов 1977в: 28; 29; 33)³⁶

В пътеписа "Вискер планина" разхождащият се е разконспириран като политически агитатор, в "Седем престола" - дори разпитван от стражар, заподозрял го за разбойничество. Често обаче чуждият е разпознаван най-общо като гражданин, чието неадекватно облекло, нелепо поведение и странен до неразбираем език са еднакво смешни. Разказвачът не се колебае да приближи това криво огледало на другите (незнаещите) до собствената си фигура, да проектира карикатурното му изображение и да вклини в пътеписния разказ анекдоти за самия себе си:

... кога минувах речката Блато, аз видях куп селянки, които перяха кран брега и бухаха дрехите си по камъните там. Моето появление спря работата им и всички се изправиха да гледат с любопитство как се извършваше "переправата" ми през тинестата речка. Аз я минах обаче благополучно и си отминах нататък, сподирен от едни гръмовит, урагански смях на почтените комаричанки. Вероятно те го бяха приготвили за случая на едно възможно приключение в тинестата река, а понеже не биде, те пак си изливаха неудържимий поток от веселост чрез помощта на великолепните си дробове. Блажени деца на природата!

Разходка до Искър (Вазов 1977в: 249)

Дъждът плющи въз чадъра ми, станал непотребен. Той прилича на една ирония в бедата ми.

Дъждът запоутихна, но пак ръсеше обилно. На един слог край линията висок селянин стои неподвижен на дъжда и гледа към срещния чукар. Той ме поздравлява.

- Добър ви път, господине. Отдека тъй?

Селяните тука винаги говорят на ти - защо сега този ми говори на ви?

- От Искъра, къпах се - отговарям шеговито.

- Виждам, виждам... Господ ви окъпал хубаво, и тебе, и твоето черно щене. Хай да ви е наздраве.

- Благодарим ви, приятелю, и двамата. Ами ти какво стоиш тука на дъжда?

- А бе гледам на срещния чукар дали е валял дъжд на царевицата ми.

Аз си заминах. Ненадейно духна вятър и обърна чадъра ми наопаки.

Чух как се смееше гръмогласно селянинът.

Буря в планината (Вазов 1977в: 354-355)

Смешен или не, чуждият, странникът, остава във фабулирането на тези пътеписи неразгадан и твърде често неразбран. Езикът, с който той борави, е свой, но употребата му може да се окаже странна, неуместна и тъмна. Той използва непознати именувания за света, който селяните обитават, понякога дори разполага с три имена за едно и също място. Географията на братята Шкорпил, картата на австрийския военен щаб и картата на руския военен щаб са напълнили речника му с взаимноизключващи се сведения и той стои пред Черни връх, но не е в състояние да го види просто защото не знае как да го назове. Още по-странни, безсмислени до глупост могат да се окажат въпросите, които задава:

Полюбопитствах да узная защо тоя връх носи името Боерица. Забележително, че повечето планински върхове у нас имат женски имена.

- Така му казват от време людето.

Бай Дойчин не разбра харно въпроса ми, затова му го повторих, сиреч попитах го не знае ли по каква причина е дадено това име на рида.

- По каква ли причина? За да се разпознава от другите ридища - не са един, не са два във Витоша... Ако няма име едно място, как ще го намерят людете?

Един ден на Витоша (Вазов 1977в: 264)

Фабулната ситуация "чужденец сред свои" не носи негативни импликации, не натоварва с отрицателни маркери нито обобщено груповото портретуване на селяните, нито личностната характеристика на странника. Нейната функция е в проектирането на дистанция, в очертаването на ироничното разминаване между световете им. Коментарите на пътеписеца ("Види се, че в моята личност има нещо много агитаторско!" или: "нещо разбойническо"; "Младен забележи удивлението ми и вероятно го изтълкува неправилно"; "Бай Дойчин не разбра харно въпроса ми..."; "Очевидно, тя се смееше на мене") са предназначени за тези, за които всъщност са и игрите на погрешно идентифициране - за читателите. Ако в представния, съответно и в речниковия потенциал на селяните изцяло липсва кодът за разпознаване на туриста, на ценителя на природата, читателите несъмнено разполагат с него и методическите усилия на разказвача са насочени другаде - към обвързването му с автопортрета на писателя, към интегрирането на този код в социалната роля на твореца.

С читателите разказвачът поддържа съвсем различен тип комуникация (през основната си наративна роля), защото те са знаещите и несъмнено разпознаващите го. Читателите, разбира се, трябва да бъдат заразени с въображението, което им чертае маршрутите на "живописна България", но преди това те трябва да се научат да разпознават истинския си водач/пътеводител, за да могат винаги да намират и правилните текстове. Картите, специализираното знание на учените (географи, геолози, историци, филолози), текстовете на чуждите пътешественици не могат да ги предпазят от смешноватата роля на чужд сред свои, от нелепата слепота на зрящия, неспособен да разбере наблюдаваното.

В тази обучителна риторика на пътеписите "спонтанното" (всъщност принадлежащо към конвенциите на жанра) съвпадане между фигурата на разказвача и биографичната фигура (в случая писателя Иван Вазов) е основен методически инструмент. Читателите постоянно са въвличани да съучастват в портретуването му. Многобройните цитати от автори на класическата литература (Вергилий, Овидий, Хораций), от канонични руски, френски, немски поети (Данте, Пушкин, Хайне и др.), изпъстрили речта на разказвача, са първата стъпка на ласкаво приобщаване на четящия в един диалог на ерудити и на познавачи на европейския културен контекст. Изобилието от автоцитати в пътеписите, постоянното превключване към собствената лирика, е впечатляващо и всъщност тъкмо то е доста необичайно за жанровата практика. В пътеписа "Един кът от Стара планина" е включен целият откъс от "Братя Миладинови", пресъздаващ митичния образ на величавия Крали Марко (Вазов 1977в: 138-139), в "Ерусалимите на българската признателност" са вклинени драматични стихове от "Волов" (Вазов 1977в: 181-182), в пътеписа "На връх свети Никола" е предадена доста плътно одата "На Шипка" (Вазов 1977в: 119-121). При това "Епопея на забравените" съвсем не е единствената активно звучаща стихосбирка. Откъси от "Беглец", "Зелено", "В нейните обятия" напомнят на читателя какво е прочел в "Скитнишки песни", а обширното лирическо обръщение към планината, което открива пътуването "в недрата на Родопите", едновременно спори с поета на "Поля и гори" и препраща към целостта на стихосбирката му (Вазов 1977а: 111). За стихосбирката "Звукове" също напомнят множество автоцитати, от които епиграфът към "Мусала" (всъщност откъс от стихотворението "Черни връх"), е безспорно най-странният. Доста фриволното препращане, което замества/греши топоси, става възможно, защото цитатът акцентира не върху тях, а върху абстрактната ситуация на срещата на Поета с възвишеното на природния свят:

И мен огромна
смути тревога:
и в тоя миг, помна,
усетих бога...

(Вазов 1977а: 225)

Настойчивото цитатно напомняне, че разказвачът (пътеписецът) е поетът Иван Вазов, има различни нива на функционалност по отношение на стратегията на автопортретуването. Множеството описвани детайли в поведенческия модел на разказвача, жестовете му, реакциите му и буквално всяка негова крачка напред в маршрута му са моделно зададени от професионализма. Той разпитва за събития и легенди, за думи и имена; води си бележки, ядосва се, когато те не "стават", когато са провал по отношение на фантазното (цялата романтична сюжетност на топонима Орландовци се оказва изхабен поетичен материал) или са нееизползваеми прозаизми като нелепите именувания на цветя ("лай-лайкучка") и искрено се плаши от възможността да не отнесе нищо, да се завърне в кабинета си "с празни ръце": "Явно бе, че аз ще мина Витоша, по полите и ребрата на която са написани цели страници из нашата стара история, без да изнеса от нея ни едно име, ни едно поетическо предание, ни един спомен от миналий неин живот" (Вазов 1977в: 265). Но това все пак са ситуациите изключения. Преобладаващата случковост е в друг модус.

Разказвачът поет мрази разговорливите водачи, които му пречат да попива света, сред който се движи, и честичко се оттегля настрана, записва, описва, твори и... предлага на читателите си стихове, "набързо надраскани с молив тогава" (Вазов 1977в: 38-39), или "откъслеците от едно стихотворение, плод на моите усамотени мечтания по тая могила..." (Вазов 1977в: 165). Вклинено в пътеписната ситуация, цитирането създава "автентична биография" на конкретния лиричен текст, ражда историята на написването му, а с нея и на цялата стихосбирка, на самото Вазово писане. Пребиваването сред природата неизменно е описвано като творческа ситуация, дори като ефективната, пълноценната Вазова творческа лаборатория. То някак неспирно припомня ("доказва") на читателя един и същи стих: "Сега съм у дома, сега съм пак поет".

В диалога с читателите автоцитатите напластяват и нова вариация на стратегията за разпознаване, разгадаване. Цитатите от преводни автори винаги са включени с точни реквизити, цитирането на български поети, колкото и рядко да се среща, също.³⁷ С много малко изключения, които винаги са издържани в автобиографичния модус, лирическите откъси от самия Вазов са немаркирани, "скрити" и остават двусмислено непосочени като произход. От една страна, те са спонтанното премоделиране на гласа на разказвача в поетичен (мотивирано най-често от патоса, от магнетизма на срещата с родната природа), от друга - те остават включени като познати, прекалено популярни и лесно разпознаваеми. И в двете семантики посочването им като цитати е напълно излишно.

Ако погрешното идентифициране на "разхождащия се" на чисто фабулно равнище е иронична игра забава, цитирането на собствени лирически творби, без да се указват заглавията на стихотворения и стихосбирки, се превръща в своеобразен "изпит" за читателя и неговата компетенция. Не "чий е гласът?", а "откъде беше това?" е въпросът към него и тъкмо той провокира продължаващо към целостта на отделни творби и цели стихосбирки препращане. Така само два стиха от "Бойното поле при Сливница", вклинени в разказа за един "летен излет" ("Вискер планина"), предизвикват удоволственото разпознаване/припомняне на текстовостта на стихосбирка "Сливница", но са и поредното напомняне, че разхождащият се, посредникът между света на читателя и тайнствено красивия свят на родната природа е поетът Вазов. Това безспорно е правилният (възможно най-добрият) избор за медиатор, с който четенето би могло някога да разполага.

Закрепването на тази медиаторска роля към биографичния мит е уплътнено от най-екстатичната форма на автоцитиране. В нея всички функции на лиричното автовключване са едновременно активирани и изведени към театралната патетика:

Високо възвишавай се,
о гордий великан,
надменно устремлявай се
в лазурний океан.

Що гледаш там отгоре ти?
Какво мечтаеш там?
Що дириш в кръгозорите
внимателен и ням?

Висок си, не постигаш се,
но казал би човек -
на пръсти йощ повдигаш се -
да видиш по-далек...

- Защо ми искаш тайните? -
каза гигантът стария; -
изглеждам аз безкрайните
граници на България!

(Вазов 1977в: 242)

Ще си позволя да припомня нещо банално известно, което поне тогавашният Вазов читател е било невъзможно да не знае. Мусала е най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров и присъствието му в географията на националния митопоетичен език е плътно обвързано с името на Патриарха. Бихме могли дори да наречем Вазов "откривателя" на Мусала по отношение на речниковия потенциал на митопоезиса. Писателят трикратно включва стихотворението диалог в свои произведения: в "пътните бележки" за Костенец (1890 г.), в цикъла "В лоното на Рила" (1893), в обширния пътепис "Мусала" от 1901 г., без да отброяваме, разбира се, последвалите ги многобройни преиздания. Всяко включване аранжира различен тип сценичност на срещата между поета и колоса на българската природа. През 1890 г. диалогът е поднесен на читателя с тон на шеговита извинителност:

Аз хвърлих поглед на Мусалах. Негово царско величество сега беше наложил бяла капа. Преди да го изгубя от поглед, аз успях да направя с него следующия разговор, който и стенографисах в записната си книжка:

Високо възвишавай се... (Вазов 1977в: 242).

Няма съмнение, че диалогът е фантазмен, по-скоро мечтан, че е уловен мигът (успях, стенографисах) за едно потенциално духовно срещане.

В лирическия цикъл от стихосбирката "Звукове" диалогът попада в съвсем различен текстови контекст. Поместен е след стихотворението "Словословия на Мусала", в което въздигането на топонима в абсолюта на митичната йерархия е изречено от името на самата природа ("Ти наш си цар и вожд - планинский хор мълви/ - пред твоята глава ний скланяме глави.../ Осанна теб! Венец и слава ти си нам...") и непосредствено преди фантазното увенчаване на поета в стихотворението "Триумфална арка". В композиционната логика на лиричния цикъл диалогът на поета с Мусала се превръща в ритуал на удостояване, в аудиенция, от която произтича разрешителният режим на последвалото възвеличаване на твореца от родната природа. Ако топосът Италия (европейският мит) осигурява въздигането на биографичната личност в позицията на поет, срещата с Мусала и Триумфалната арка на родната природа оповестяват избора му за поета на България.

В пътеписа от 1901 година диалогът вече е въведен с цялата сериозност на грижливото напомняне за автентичното свидетелство на документа: "аз го бях поздравил и един малък разговор бе останал между нас: Високо възвишавай се..." (Вазов 1977а: 236). Диалогът не само се е състоял, той е текстово засвидетелствана среща между титани, еднакво оторизирани да задават/ изговарят/ обгрижват родното. Какво всъщност се е случило между 1890 и 1901 година, знаем всички, недвусмислено свидетелстват и самите ролеви позиции на разказвача в пътеписните текстове на Вазов.

Време е да се заинтересуваме от втория режим на идентификационната игра, поддържана от пътеписните текстове на Вазов. В по-голямата част от тях фабулирането обръща позициите в игрите на разпознаване. Сега разхождащият се настоява на "инкогнитото", под чието прикритие посещава глухи провинциални градчета, села и махали, гари, манастири. Твърде скоро обаче той е разпознат, маската на странник и случаен пътник принудително е свалена, на преден план излиза фигурата на писателя Вазов и ролите на разказвача на фабулно и сюжетно равнище се припокриват:

Един ден, седейки на сянка на една греда в края на селото близко до железничната линия, дойде при мене един петдесетгодишен селянин, ръкува се и седна също. По местния обичай той ме заразпитва отде съм, кой съм, какво работя в София. ... Любопитният този събеседник не се задоволи от моите уклончиви и неточни отговори за кой съм. Удовлетворих го. Как, вие ли сте? Та ние ви знаем тук, четеме по вестниците, има ви и в книгите на децата! "Вика се, адаши сме, и мене ме викат Иван." Сега вече втори път се ръкувахме, след представлението, по английски. Бай Иван е кмет тука.

Планината се събужда (Вазов 1977в: 59)

Но ето, влазяме в селото. Там при една кръчма стоят куп селяни, един пълен млад господин във френски дрехи и самият величествен и усмихнат кръчмар, който ми стисна ръката до строшаване - знак на особено уважение. Господинът във френски дрехи се представи за учител в селото и ни поканва да си починем в кръчмата. Вътре в нея сложена богата трапеза, нагласена от самия стопан, бивш стамболовистки депутат, в моя чест. Отде знаеше, че ида тук? Ах, тая учителка и тоя учител, които пееха, подръка, в шумаците!

По висините и в самотиите (Вазов 1977в: 63-64)

Аз заплатих кафето на кръчмаря и преди да се разделя от любезният си събеседник, пожелах да се запозная с него и попитах го за името му. Когато и той узна моето, както и целта на пътуването ми, той с голяма любезност ми предложи услугите си в тоя случай. Аз го поблагодарих сърдечно...

Разходка до Искър (Вазов 1977в: 253)

Името Вазов изпреварва пътника (разхождащия се) по маршрутите му из родното пространство, то е проникнало и в най-непознатите (диви и непристъпни) кътчета на българското и писателят неизбежно е "разкрит", обслужен, почетен като скъп гост. В текстовете от началото на 20. век зачестява тенденцията определения като разходка, излет, скитане да се заменят от посещение и гостуване, но още първите години на 90-те предлагат текст, в който обратът между непознат и гост е основа на сюжетостроенето. Втората част на пътеписа "В недрата на Родопите" завършва с доста обстоятелствен разказ за пребиваването на поета в село Белово. Посрещнат с подчертана студенина, нежелан и неочакван, разказвачът се озовава сред суровия бит на планинското село. "Милостта", която му оказва един от кръчмарите, предложил му да нощува в гола, мръсна стая без прозорци и без завивки, заплашва да го разболее, но особено потискаща е суровата нелюбезност на домакина. Тя не изчезва дори когато е разкрита самоличността на натрапника и този път магическата сила на името като че ли е стигнала границата на собствената си валидност:

Ступанинът, след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и неговото на мене, и си излезе (Вазов 1977а: 115).

Следват любопитни разсъждения на писателя за употребата на изрази като заник слънце, изгрев слънце и дори пукнуване на зората, които имат ретардираща функция по отношение на резкия обрат в поведението на кръчмаря:

Г-н Н. (ступанът) пак дойде, но сега с твърде дружелюбна усмивка на лицето, предишната сухост и студената учтивост се смениха с една топлота, на която аз не можах да отгатна причините" (Вазов 1977а: 115).

Разгадаването е възложено на читателите почти до финала на разказа за развихрилото се славянско гостолюбие, за щедростта на храненето и обслужването, за честта да се запознаят всички членове на семейството с почетния гост, за вълшебното преоборудване на стаята, очакваща "сякаш... да приеме някой министър!". Финалът все пак изговаря магическата дума читанка, която ще да е хрумнала на читателя още при пасажа, в който синът на стопанина, "момче, във френски шаячени дрехи", свенливо се ръкува с госта. Вазов озаглавява тази част от пътеписа "Радушен прием", а почти десет години по-късно (1901) премества фабулирането на темата за чуждите и своите в българското село в друг (идеологемен) ракурс и назовава разказа си "Негостолюбиво село". За паметливите си читатели е оставил дружелюбната закачка със словото, което е изместило читанката в това ниво на общуване, но пък е запазило същата функция на вълшебен помощник.

Читанките, букварите не само проправят пътищата на името Вазов и го изпреварват в чертаенето на маршрутите на живописна България, те приближават позициите на персонажите от фабулното ниво на пътеписите и на читателите им, постепенно уеднаквяват типа диалози, които поддържа разказвачът с тях. Все по-често разказвачът, отказал се от всякакви игри на риторично разпознаване, разговаря със спътниците си за литература, а и наблюдава/преживява/описва заедно с тях литературния (пътеписен) свят на България. Все по-често разходките на професионалиста писател сред родната природа са срещи с читателите на Вазов - щедър жест към четящата публиката, но и шанс да бъдеш видян и разпознат като нейния автор.³⁸ Понякога дори писателят отстъпва собствената си роля на читателите и сега те цитират и разиграват с автентичен патос неговите текстове:

Бай Мильо, един от другарите ми, не пропусна тук да разкаже епизода за топчето; той даже повтори викът на Ивана Боримечката към клисурските непразни жени да се не плашат от топчето, като пукне. Шеговит е тоя Мильо и голям познавач на планините.

Богдан (Вазов 1977в: 114-115)

А оттам насам - гори, долини, красоти неизказани. Госпожата в екстаз издекламирва:

Хубава си, земльо, и благословена,
кат градина красна, кат жена засмена!

В пазвите на Балкана (Вазов 1977в: 364)

Госпожата декламира в екстаз откъс от "Разходка до Баняса", но цитатът остава "скрит", излишно е упоменаването му, защото читатели и персонажи еднакво сигурно го разпознават. Текстът Вазов е полепнал по картата на родното пространство, направил я е релефна, живописна, направил е от нея свой текст. И кой друг би имал право да разговаря с най-извисения й връх освен самия й автор? Не просто писателят професионалист, а Патриарха...

4. Патриарха - между езика на превода и езика на критиката

Фейлетонната нагласа на автора на остро критичната рецензия за "Под игото" и подчертаният "артистизъм" на изказа му съвсем не означават, че текстът му остава на нивото на чисто емоционалния изблик. Напротив, вътрешният рецензент солидно аргументира позициите си. Във Вазовото произведение той отчита всички възможни дефекти, които "способните на оценъчност критици още от времето на разцвета на буржоазния реализъм веднъж за винаги са разкрили и отхвърлили" (SBB III Dep38 A0495 0179). В сгъстен ритъм рецензентът изброява провалите на романиста: те са в общата композиция на произведението, при пресъздаването на средата, изграждането на характерите и работата с отделните мотиви, за да ги обобщи след това в един основен провал - схематизма като водещ принцип на изображението.

Време е да забележим, че грижливите редактори на издателство "Ауфбау" не са се доверили само на един прочит. За тях четат още двама рецензенти и техните оценки са далеч по-балансирани. Бихме могли да ги определим като предпазливо позитивни. И тези критици откриват отделни естетически несъответствия, но тонът, с който ги поднасят, е по-скоро извинителен, оправдателен по отношение на "най-известното и най-обичано в България и в чужбина произведение на поета" (SBB III Dep38 A0495 0172). В едната рецензия се мярка определението "кичозно" и се отбелязва, че реализмът, към който това произведение несъмнено се числи, "макар и да не е равностоен на най-големите му представители, ... безспорно заслужава уважение" (SBB III Dep38 A0495 0185). В другата като "несъществени" се отбелязват следните "грешки": в отделни позиции конструирането на сюжета е преднамерено и изкуствено; на две места поведението на главния герой е психологически нелогично и невероятно; не е преодоляна склонността към ефектни сцени; не можем обаче да очакваме от Вазов и не бива да ни учудва фактът, че му липсва "по-задълбочена представа за законите за развитие на тогавашното общество" (SBB III Dep38 A0495 0172).

Списъкът от сгрешености, който съставя успоредното четене на трите рецензии, поръчани от издателството, звучи прекалено познато на българския литературен историк. Бихме могли да кажем дори рефренно, защото този списък несъмнено съдържа същите аргументи, с които българските критици от 90-те години на 19. век, възнегодували срещу прибързаното, но шумно харесване на романа в чужбина, се заемат да обяснят на националната читателска аудитория защо Вазовият роман "Под игото" не е и не може да бъде сполучилия български роман; съответно няма и не може да има представителни за българската култура функции. За д-р В. Балджиев, Илия Миларов, Н. Василев, д-р Кръстев и Пенчо Славейков провалите на Вазовия роман са на всички равнища на конструирането му, но най-настойчиво те забелязват слабостите на сюжетостроенето: "Интригата на романа се води при ущърб на психологическата му страна при безброй случайности, каквито са струпани даже по няколко в една глава" (Василев 1902: 39). Заплетени са твърде много мотивни линии, чието разплитане се случва по странни и необосновани начини: "Тези начини, при всичко че не удовлетворяват естетическата жажда на читателя, са твърде интересни; те се явяват в образите на един слепец Колчо, на един умоповреден Мунчо, на една мечка Клеопатра, на една хрътка - емексизовата, на един бивол - Юрдановия и на 8 вълци, които Боримечката избива един по един" (Балджиев 1896: 10). Общо място на критическия език от периода е и недоволството от психологическата неуплътненост и схематизма в изграждането на образите на основните персонажи. "Фигурите са добре копирани от живота [...], но им липсва дълбока художествена концепция, вътрешен мир. Те са живи като тела, но мъртви душевно", твърди Миларов през 1896 година (Миларов 1896: 53), а малко по-късно д-р Кръстев извежда всички подобни констатации на ново равнище на оценъчност: "... роман без една по-дълбока психология може да бъде само сбор от "интересни" приключения и невероятни случайности" (Кръстев 1996: 140).

Единни изглеждат българските критици и по отношение на романовата визия за историческата събитийност. Недоволството е ту от гледната точка (наративната идеология) на романиста: "За г. Вазова априлското въстание се явява в образа на Батак и Сопот, а не в образа на Перушица и Панагюрище. Гледната точка, прочее, на романа "Под игото" е момента на паданието, а не момента на борбата" (Балджиев); ту от "мрачната песимистична тенденция", която "подкопава основата на патриотическия принцип" (Миларов 1896: 50). Третият рецензент на "Ауфбау" е значително по-благосклонен в това отношение - не можем да очакваме от Вазов "по-задълбочена представа за законите на развитие на тогавашното общество", обобщава той. Прегласът на критическия език е впечатляващ и ако продължим да го следим, ще видим, че унищожителният сарказъм и фейлетонният гняв на немската рецензия, определяща границата на негативното четене на Вазов в чуждия контекст, си имат свой български предтеча: статията "Един стар херой" на Пенчо Славейков.

Въпреки че е очевидно, нека все пак отбележа, че българските критици разгръщат пространните си интерпретации въз основа на оригинала, докато немските им колеги от 50-те години на 20. век четат преводи. Следователно провокирането на недоволството от Вазовия роман не би трябвало да се вменява единствено на дадена преводна несполука. Очевидно, поне за специалистите по история на българската литература, ми се струва и още нещо. Единната критична нагласа, която споделят д-р В. Балджиев, Илия Миларов, Н. Василев, д-р Кръстев и Пенчо Славейков, има малко общо с домашните литературни битки, колкото и невероятно да ни изглежда това, особено след непрестанните усилия за реконструкцията им. Зад императивни изисквания от типа на: "За герой на един исторически роман трябва да се взема фиктивна, [...] а не една взета непосредствено от историята фигура" (Миларов 1896: 13); "Днес полето на романа е действителността, задачата му - моралът. Двете тези необходимости трябва да се съединят в едно цяло, в една неразривна связ, в една хармония заедно с главната идея, която си пробива път и се провежда в романа." (Балджиев 1896: 8); зад цялото остро критично недоволство стои преносът/преводът на един жанров модел, получил шлифовката си след многостранни теоретични дискусии. Жанров модел, който пази следите на идеята на романтизма за "прогресивна универсална поезия", обединяваща всички изкуства с всички форми на научно познание, но най-вече с философията. Модел, който пази почерка на Фр. Шлегел и Новалис, на Жан Пол (романът като централен универсален жанр) и Хегел (романът като последната форма на изкуството преди залеза му). Ил. Миларов дори избира съвсем конкретен теоретичен вариант за свое критично поле - устремения към тоталистки хармонично конструиране романов модел на Г. Фрайтаг. Преглас между българското и немското нехаресване на "Под игото" несъмнено има, посоката му обаче и като хронология, и като културна релация е обърната.

Изправен пред драстичното разминаване между "литературните качества" на романа и свръхпозицията му в културата на съвременна България, първият рецензент на издателство "Ауфбау" открива две възможни посоки на обяснителност. Едната отново е постигната чрез любимия му метафоричен пренос (този път от сферата на дестилацията на алкохола, а не от готварското изкуство) и предполага, че в резултат на температурните въздействия на "политически, икономически, религиозни или други някакви фактори" може да се достигне до ферментация, "чиито крайни продукти по състав и въздействие изцяло да се различават от първоначалната субстанция" (SBB III Dep38 A0495 0180). Другата детайлно разгръща предположението, че "първият" писател на една нация подобно на първородния син на всяко семейство неизбежно жъне безкритичната обич на родителите си. Рецензентът очевидно не познава българската критика от последното десетилетие на 19. век, не знае за прегласа на естетически и критични нагласи, но пък доста точно улучва параметрите на онези дискурсивни практики, които сравнително бързо (за по-малко от 2 десетилетия) изравняват през институционализираното българско четене на романа епичното в структурата му с епопейно и така превръщат произведението в абсолютен носител на възвишеното в колективната памет. Дискурсивни практики, за които българската критика от последното десетилетие на 20. век изговори достатъчно много, коментирайки съзиждането на националния митопезис. Сега пък бихме могли да твърдим, че яростно негативната немска рецензия предсказва или поне посочва едно от основните дискусионни полета на българската критика цели четири десетилетия преди нейното случване.

За изключителната теоретична прозорливост на немския рецензент несъмнено е спомогнал външният, надхвърлящ институционалното ниво на издателство "Ауфбау", натиск романът на Вазов непременно да бъде издаден на немски. От архивите на издателството личат усилията да се отговори на този натиск. И докато редакторите му се борят с несполуките на първия и втория преводач, конкурентите им от издателство "Рютен и Льонинг" успяват все пак да предложат на пазара роман на Вазов - през 1953 г. в поредицата "Исторически романи" излиза превод на "Светослав Тертер". Д. Ендлер, един от най-ерудираните българисти на периода, нарича това издание плод на "случайност", тъй като не може да открие логична издателската политика, която да предпочете "далеч не най-значителния Вазов роман" пред "Под игото" (Ендлер 1976: 303). Логика има и критикът би трябвало да я познава. В годишните планове на издателствата на ГДР партийната директива за опознаване на културите на братските социалистически страни е придобила ясно цифрово изражение, разпределящо квотите за издаване на преводна литература. Квотите трябва да бъдат изпълнени и тъй като поредицата на "Рютен и Льонинг" е посветена на световния исторически роман, а "Под игото" не е исторически роман, то отдавна е национален роман епопея, издателите правят своя закономерен избор.

Решението им едва ли е било лесно и със сигурност е предизвикало значителна доза страхове - за тях говори обстоятелственият, разпрострял се върху цели 38 страници послеслов на Ел. Шулц. Обзета от неизтощим просветителски дух, авторката успява да преразкаже и принади към романа цялата история на България в ретроспективен план (от сваленото фашистко правителство и Втората световна война назад), като не пропуска нито Априлското въстание, нито учредителния партиен конгрес на Бузлуджа. Шулц полага усилия да подчертае мястото на Вазов в революционната лирика на 70-те години на 19. век, да защити избора на издателите чрез подходящ цитат от Т. Павлов и да увери читателите си, че "Светослав Тертер" е произведение, пряко провокиращо волята за свобода на народните маси (вж. Schulz 1953). Последното твърдение ще повтарят неуморно и в множество различни стилистични нюанси появилите се в пресата изобилни рецензии за книгата³⁹. Усилията са еднопосочни и твърде видими - романът на Вазов (бил той и "Светослав Тертер") не може и не бива да се чете като приключенски или дори само като приключенско-исторически.

Всъщност натискът за издаването на Вазов на немски език е двустранен. Българското посолство в Източен Берлин активно сътрудничи при представянето на класика ни на немскоезичната читателска аудитория. В България култовската критика е надмогнала част от идеологическата си подозрителност по отношение на буржоазния писател и, както ясно демонстрират юбилейните чествания на 100-годишнината от рождението на Вазов, не е склонна да се откаже нито от наследството на Патриарха, нито от престижността на фигурата му. Послесловът към първото издание на новия превод на романа "Под игото" (1957 г.), поверен на българския критик М. Николов, предпазливо балансира между естетическите критерии и актуалния български прочит. И все пак тъкмо послесловът ясно указва, че родният критичен език вече е успял да прекрои текста Вазов в съответствие с Лениновото учение за "двете култури", но и по изискванията за социалистическата култура като съхраняваща най-доброто от културата на миналото, създадено на "принципа на народността".

Издателство "Ауфбау" включва Вазовия роман в поредицата си "романи на световната литература" и високите критерии при подобно квалифициране обясняват сериозната загриженост около качествата на превода му. Но всъщност едва второто издание на превода на Тополов и Рандов от 1967 г. напълно отговаря на представата за издаване на класик - то е с твърди корици и обложка, богато илюстровано е от известния немски график и илюстратор К. Цимерман и е снабдено с обширен паратекстов апарат. Издателите ще да са търсели подчертаването на немската рецептивна специфика, защото освен коментирания вече предговор на Ерих Аренд, послесловът също е поверен на немски специалист, при това на българиста, който в детайли познава не само превода на романа на Вазов, но и цялото му оригинално творчество - Н. Рандов.

На фона на ласкаво влюбения говор на предговора текстът на послеслова откроява строгия си академизъм. Структурата му включва кратък разказ за възникването на романа, подробен животопис на автора, синопсисно предаване на основните му произведения и завършва с пространен откъс от речта на Патриарха при честването на 50-годишния му юбилей. Както при представянето на отделните творби на автора, така при поднасянето на биографичните и историографски факти около творчеството му няма да открием никакви разминавания с официозната българска критика, липсват обаче и каквито и да било експлицитно заявени съгласявания. Текстът е силно информативно ориентиран и всъщност деликатно подменя необходимостта от индивидуален оценъчен прочит с финалното включване на Вазовата самооценка.

Как чете Н. Рандов българския автор Иван Вазов можем да научим от друга книга, издържана в съвсем различен издателски формат. Спретнатите малки томчета на издателство "Инзел", успяло през целия период на съществуване на двете германски държави да запази правата си на самостойно присъствие на пазарите им, поддържат и още един тип равновесие - между взискателните естетски нагласи и любопитствата, вкусовете, навиците на една твърде широка читателска аудитория. За библиотеката на това издателство Рандов подготвя подборка от 13 прозаични текста на Вазов, превежда ги и предоставя стилистичната им редакция (Nachdichtung) на известния немски поет Уве Грюнинг. В послеслова на това издание той не се колебае да зададе един въпрос, който вече сме чували:

Обаянието на Вазовите стихотворения, разкази, романи и драми невинаги се разкрива от пръв поглед. Неговата понякога неограничена наивност въздейства отчуждаващо на модерното съзнание. И в крайна сметка налага впечатлението, че закономерно появилите се след него автори - Йовков или Г. Райчев например - са писали по-добре от него. На какво тогава се дължи позицията, която Вазов, наистина не от самото начало и не без да е оспорвана, заема в литературата на собствената си страна? (Randow 1978: 143).

Отговорът впечатлява с логически изведената си и историографски защитена синтезност. Вазов според Рандов буквално създава езика на българите и огромният му речников диапазон запазва задълго у тях усещането, че гледат на света и на самите себе си през неговите очи. Неразривната творческа връзка на поета с действителността го предпазва от изкушенията на маниеризма и от заплахите на себеизчерпването. Жанровото и тематично многообразие на творчеството му обрича следващите поколения на постоянно активно разграничаване от традицията му. Рандов безспорно предпочита разказвача пред лирика и романиста Вазов. Оценката си за романа "Под игото" преводачът поднася на немските читатели чрез една позната и високо ценена от тях естететическа формула на Шилер: "наивно отражение на една наивна епоха". Финалното му обобщение предлага баланс между толкова важния за българите фигуратив за Патриарха и устойчивата немска концепция за световна класика. За Рандов не подлежи на съмнение фактът, че тъкмо Вазов разтваря пътя на българската литература към световната.

Двуполюсният теоретичен модел на Шилер (наивно - сантиментално изкуство) се оказва активно работещ в интерпретирането на Вазов и за още един известен немски българист - Волфганг Геземан⁴⁰. Студията му "Романовото изкуство на Иван Вазов", публикувана през 1966 г., демонстрира високото ниво на тогавашния академичен дискурс и въпреки многото десетилетия, които я делят от днешното четене и днешните методологически пристрастия, тя до голяма степен не е загубила актуалността си. Дистанциран от всякакви културологични напластявания около името Вазов, от българското му, но и чуждо (не)харесване, В. Геземан избира за свое анализационно поле три произведения: "Под игото", "Нова земя", "Казаларската царица". Събирането на трите текста в единна оптика (доста необичайно за тогавашното българско говорене) само по себе си е показателно. Изследователят работи с оригиналите и когато включва цитати от тях като илюстрация на изводите си, не използва наличните преводи на "Под игото"⁴¹, а предлага на читателя свои, предназначени единствено за анализационния режим. По този начин теоретичният поглед е изчистен и от нежеланите "примеси" на културния трансфер. В. Геземан несъмнено споделя илюзията за възможната лабораторна чистота на срещата текст - анализатор, но в случая тъкмо тя ни е особено важна, тъй като очертава значими различия в оценъчния план на "автономното" поле на академичното и на неизменно срасналия се с идеологемни стратегии критически език.

Подложил на единни анализационни механизми наративната устроеност на трите произведения, В. Геземан откроява в тях засичания, петна (Partien) на наивно и на сантиментално, които полагат разграничителни линии не толкова между текстовете, колкото вътре в тях. Общи за трите текста са: "хуманитарно либералната тенденция на частно и буржоазно национално целеполагане", "на места непростимо нехайното водене на действието", "мелодраматично моралистичният унтертон" (трогателен, сълзлив, а не сантиментален) и един реализъм, "извлечен от историческите образци" на световни класици, при които обаче реализмът е "сантиментален, тъй като е програмно развит" (Gesemann 1966: 129-131). Произтичащото неизбежно разноредово стилистично струпване в текстовете на Вазов "проявява както постиженията, така и границите на таланта" на българския автор.

Дори и при този "обективистки" анализ Вазов не се оказва еднакъв или равен в романовото си изкуство. Доколкото успява да прояви повече "чистота" в едната моделна употреба (на наивното), романът "Нова земя", следван в целия си рецептивен път неизменно от ехото на критичното недоволство, тук се озовава в позицията на успешния Вазов роман:

Беше направен опит да се покаже как Вазов в този свой среден от хронологична гледна точка роман достига до автентично наивен поет (в противоположност на автентично сантименталния). Тук тенденциозното, точно както и използването на случайности и приключения, не пречи, дори подпомага наистина непреднамереното и все пак художествено въздействащо контрастиране на два свята: на буржоазно интелектуалния на Стремски и на народностното, заложено у Евтим, Рангел, попа. Това, от своя страна, води до затрогващо наивно и истински епично въздействие (Gesemann 1966: 131).

В. Геземан не успява да увлече нито българската, нито немската критика в предложената от него перспектива на четене⁴². Романът си остава непреведен на немски и до ден-днешен - непожелан като експортен продукт на своето, неоткрит и като шанс за издателски успех в немскоезичния пазар. Пропускът едва ли е случаен. Еклектичният (откъм Шилеровото моделиране) роман "Под игото" позволява много повече свобода на употребите. Достатъчно е езикът на критиката да държи да вижда и разпознава, да предлага на читателската аудитория само единия от моделите (на наивно/епично/възвишеното или на интенционално/ерудитско/сантименталното) и ще продължи да продуцира харесване или усети за провал⁴³. И в двата случая потребността от високо активен критичен език ще е неизбежна. И в двата случая страхът от изплъзване на четенето в другата (нежелана крайност) ще запълва обширни полета на предговори, послеслови, медийни отзиви, а преводът винаги ще може да бъде натоварван с тежката "вина" на недостатъчност.

Съвременният немскоезичен читател разполага с два превода на романа "Под игото" и два превода на повестите "Немили-недраги" и "Неотдавна"; с един превод на "Светослав Тертер" и с многобройни преводи на разказите на Вазов, сред които "Белимелецът", "Дядо Йоцо гледа", "Една българка" и "Иде ли", преведени в повече от три варианта, са безспорни фаворити. Избрани и подредени в самостоятелно издание са преводите на Вазовите пътеписи. През 1971 г. преведена и поставяна в два различни варианта е комедията "Службогонци". По отношение на лириката също има оформен устойчив корпус от превеждани текстове, като изцяло преведен е цикълът "Епопея на забравените". И макар че интересът към немскоезичното преводно битие на Вазов е по-скоро оскъден и спорадичен, изследователите безспорно разполагат със солиден текстови материал. Един обстоен текстологичен анализ би откроил дали и доколко са смислени опасенията за наличието на "непреводим културологичен пласт" в текстовете на българския автор и доколко реална е всъщност заплахата преводният трансфер неизбежно да се превръща във филтър, преработващ "Под игото" в популярен приключенски роман, а "Чичовци" - в сборник с анекдотични фаблиа.

Прегледът на критическите езици подсказва, че поне един от тези "страхове" е напълно основателен. Създаден от и във активираното поле на културния трансфер, фигуративът на Патриарха неизбежно се губи (остава непреносим) в превода на текстовете му. Ефективността на усилията на издатели и критици да "компенсират дефектите" на преводаческото изкуство, да принадят към текстовостта стойности, породени от идеологичното на четенето му, изглежда твърде съмнителна. И ето че вече можем да си позволим да дадем отговор на първоначалното питане. Драстичният контраст между оценките за Вазовия роман "Под игото" като "писание провал" и като текст от "голямата поезия на народите" е предопределен от същите процеси на културен трансфер, които изначално са провокирали преводното пътуване на произведението. Двамата критици четат не толкова различни текстове (преводи), колкото различни автори. Поетът Ерих Аренд чете възторжено Патриарха на българската литература. Вътрешният рецензент на издателство "Ауфбау" чете българския автор Иван Вазов и не намира основания нито за възторг, нито за почитание.

Как би реагирал съвременният немскоезичен читател, можем да разберем от публикуваната на 31.01.2009 г. в сайта на Amazon.de "потребителска рецензия" за втория превод на романа "Под игото":

Значими и несъмнено увлекателни са създадените с любов описания на ежедневната култура на българина - например веселият гуляй или аматьорската постановка на "Многострадалната Геновева". [...]

Романът подкупва с ясно обрисуваните характери и със самоиронията си, но преди всичко с непреклонния си идеализъм и ярката си емоционалност. За внимателно промислени художествени послания, а дори и за майсторска езикова естетика (доколкото може да се съди по немския превод на Тома Тополов) трудно може да се говори. Стилът е белязан от директен, незавоалиран реализъм, който всъщност частично клони към кичозно романтичното и с това, за съжаление, обслужва клишета (Achimovic 2009).

Потребителят рецензент определено не се е повлиял нито от възторженото харесване на Аренд, нито от сдържания академизъм на Рандов и е избрал заглавието на своя текст за място на откровена ирония по отношение на качествата на романа: "Многострадална борба за свобода". Това, което този модерен (редови) читател не знае, е, че Вазов отдавна е предсказал срещата си с него. За да е напълно убедителен, е аранжирал предсказанието си в пътепис из живописно българското, където се разхождат и двамата – чужденецът и Патриарха…

БЕЛЕЖКИ

1. Книжка 1 на списание "Българска сбирка" от 1894 г. съобщава в рубриката си "Малки вести" за множество нови преводи на произведения на Иван Вазов, включително и за превод на Адолф Гербер на стихотворения от "Поля и гори", публикувани във "виенски журнал Fremdenführer". За съжаление, не успях да открия подобно издание и поне засега не разполагаме с толкова ранен вариант на лирически превод. [обратно]

2. Включени са преводи на разказите "Дядо Йоцо гледа" и "Павле Фертигът". Към днешна дата това са последните преводи на немски език от творчеството на Вазов (Jäger, Sitzmann 2006). [обратно]

3. Псевдоним на немската писателка Е. Джон (1825-1887). Автор предимно на тривиални (любовни) романи, Марлит си осигурява огромна читателска аудитория и се превръща в един от първите създатели на бестселъри. По времето на ГДР творчеството й е заклеймено, като се стига дори до разрушаване на неин паметник. В България авторката е "преоткрита" в началото на 90-те години на 20. век. Само през 1992 г. излизат шест нейни романа: "В Шилингсхоф", "Златната Елза", "Къщата на бухалите", "Роби на любовта", "Слугинята на управителя" и "Любовта тържествува". [обратно]

4. Международна мисионерска и благотворителна организация, създадена от У. Бут през 1865 г. [обратно]

5. Всички цитати от кореспонденцията на Вазов са дадени по публикацията им в "Иван Вазов. Събрани съчинения" - том 21. и том 22. [обратно]

6. Текстовете на Вазов изобилстват и от синонимни на разходка употреби като излет, посещение, навестявам, поклонение, скитня и др. [обратно]

7. Подложен на редукцията на един по-строг жанров модел, списъкът с европейските пътеписи на Вазов съвсем ще се свие. "Извън България", безспорно "най-пътеписният" от тези текстове, показателно е останал встрани от активния интерес на българските изследователи. Причината за това е най-вероятно същата, която кара и Вазов да публикува текста в сп. "Деница" под псевдонима Х, да прикрие през заглавието маршрута на "пътните си бележки" и да го мистифицира в обяснителна бележка под линия като "едно пътешествие по някои страни на възточна Европа (Русия, Австрия и Сърбия)". "Пътувания из Русия" е заглавие, което авторът ще си позволи чак през 1921 г. Темата "Вазов и Русия" изглежда обречена на четене през изменчивия политически прагматизъм на темата "България и Русия". [обратно]

8. Всички цитати от пътеписите на Вазов са дадени по публикацията им в "Иван Вазов. Събрани съчинения" в том 11. и том 12. [обратно]

9. Клишето греши поне в още една посока - далеч не всички измерения на родната природа (не "България цяла") вълнуват писателя. Родната природа у Вазов твърде пестеливо познава равнината - тя е видима и значима само през планинските вериги, които я ограждат и съответно са в състояние да я степенуват ценностно: "Триж по-малка от Пловдивското поле, Софийската равнина, ако няма величието от безкрайност на простора му и кръгозорите му, обладава по-голяма гиздавина и повече живописност. Венецът от планини, който я заобикаля, е по-тесен и по-закръглен и от всяка нейна точка по-ясно се видят тия върволици от ридове, безкрайно разнообразни по форма, по строеж, по големина, по багри, по изненади на линиите и очертанията..." ("Софийската долина"). В този смисъл Добруджа например няма никакъв шанс на видимост и дори свръхпозицията на Розовата долина в ценностния релеф на българската география е разфокусирана. Когато е самостоен обект на описание, полето може да е негация на истинския живот, да е разпознаваемо като предупреждение за неизбежността на смъртта ("На полето"). Цв. Минков забелязва и редица други "ограничения" в общуването на поета с природното битие: "... природата не е за него всеобемно единство. Напротив, той предпочита само известни моменти от живота й, дори известни часове на денонощието. Вазов вижда само планината, донейде долината. Морската шир, небето със своите звездни тайни, нивата на труда, нощта, есента, зимата не му говорят нищо, остават чужди на душата му, някои от тях му са дори противни" (Минков 2003). [обратно]

10. Включен е и текст на П. Р. Славейков ("Нестинарите"), но той е с етнографска насоченост и съответства по-скоро на "описанието" в тогавашното му жанрово концепиране. [обратно]

11. Следи от напрегната конкурентност предлагат различни нива на културната ни памет, но картата на обичайните туристически маршрути на съвремието ни (на днешния разхождащ се българин) откроява и нещо повече - териториите, белязани с един или друг авторов почерк: Вазовата пътека през Искърското дефиле, Вазова поляна край Велинград, Вазов дъб в Банкя, Вазов връх (Дамга) и Алеково езеро, Алекови водопади, връх Алеко, хижа Алеко и т.н. Поне аз не открих да има пътека, езеро, поляна, водопад или кладенче по туристическите ни маршрути, кръстени на другия пътеписец от периода - Антон Страшимиров - и едва ли благозвучието е предрешило тази липса. [обратно]

12. Би могъл, разбира се, да потърси цитатна обвързаност и с емблематичния за европейския сантиментализъм роман "Сантиментално пътешествие по Франция и Италия" на Л. Стърн ("A Sentimental Journey Through France and Italy", 1768), но най-вероятно резултатът ще е подобен. [обратно]

13. Когато е експлицитна авторова квалификация, сантименталното в речника на Вазов проявява способността да дели значенията си на позитивни, отнесени към женския тип чувствителност, и иронично принизяващи, деструктивни, отнесени към мъжките фигури. Няколко примера от Вазов ми се струват напълно достатъчни като илюстрация на това твърдение: "Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре... Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима." (Под игото. XXXVI. Рада); "Според този любопитен слух Карадидов ще си е бил пресякъл нишката на живота поради едно сантиментално страдание." (Нова земя. XVII. Самоубийството); На един стобор нанизани редове просташки картини; наваляк любопитни - очевидно с много непридирчив вкус - зяпат пред тях в нямо удивление; отляво, в едно празно място, надгробни плочи, паметници-статуи за продан; един коленичил плачущ ангел там чака от години вече някой сантиментален и неутешим вдовец да го купи... (Кардашев на лов. VIII. Из голямата артерия на столицата); Узнахме, че тая ухораздирателна песен има още около триста стиха! Цяла Орфенова поема! Mersi. Най-после Кара-Пипер, който от половина час очакваше нетърпеливо да запее нов макам, ги изпсува страшно по турски и изпроводи безцеремонно из вратата. Свиреп човек беше този Кара-Пипер - в сантименталните минути! (Утро в Банки. На карантина) [подч.м., Л.Л.]. [обратно]

14. Подобни цитати са включването на името Джон Бул като нарицателно за англичаните например или карикатурата на Бисмарк: "старец ...с глава увенчана само със три косма,/ с увиснали вежди, с сърдито чело,/ което предсказва нещо недобро?!/ Той се е замислил кат някой художник или кат оракул въз своя триножник/ и всички съседи със напрегнат взор/ чакат, за да чуят някой приговор." Това описание доста плътно следва една от най-популярните карикатури на германския канцлер: "Бисмарк без маска", публикувана за пръв път в "Дер варе Якоб" през 1879 г., но обиколила всички големи европейски вестници. На карикатурата трите косъма са алегорично означение за основните инструменти в политиката на Бисмарк: щик, флаг, сатанински рог. [обратно]

15. Това, разбира се, не означава нито по-добър, нито непременно по-интересен или по-значим за творчеството на Вазов текст. След втората редакция на текста (1881 г. в "Гусла") поетът включва в раздел "Сатири и епиграми" на "Българска христоматия" под същото заглавие, но като "откъслек" само частта, отнасяща се до България. Третата редакция (1893 г. в "Поля и гори") прочиства политическата сатира. [обратно]

16. За автора явно е важно уточнението, че стихотворението "В Помпейския музей" е писано след посещението на музея в хотел "Диомед". [обратно]

17. Следващото цитиране от стихосбирката е по същото издание (Вазов 1975а) и в скоби е дадена конкретната страница. [обратно]

18. За успеха на тази комуникативна стратегия говорят популярността на стихосбирката, множеството рецензии и споровете, които предизвиква (Димов 35-38; 46-47). През 80-те години на 19. век, когато домашната преса все още си позволява да поставя приложението поет към името Вазов в кавички (Цанева 2003: 20-23), стихосбирката "Италия" се поява като ярка демонстрация на талант, надмогнал чисто българското си звучене. Неслучайно в стремежа си да уязви авторския статут на Вазов, Пенчо Славейков на два пъти прибягва тъкмо до тази Вазова книга - в рецензия за "Нова земя" ще го нарече "авторът на Италия", а в очерка за Велко Меруда от "На острова на блажените" ще обяви миметичността на гласа на "венчания поет" за акт на безпомощно плагиатство. [обратно]

19. В списанието са публикувани два превода, за които се твърди, че са дело на издателя А. Шеноа (Трашлиев 2001), но в писмо от 18.01.1879 г. Вазов пише на Вацов със специална молба: "Стана ми нужда за двете мои стихотворения, преведени на хърватски: "Жалби" и "Радецки" (преведена от Вас "Жалби" изгубих), затова Ви моля да ми пратите копията им, както са по хърватски" (Вазов 1979а: 21). Вероятно става дума за различни преводи, възможно е дори "загубеният" от Вазов превод на приятеля му да не е отговарял на естетическите му критерии, безспорно е обаче, че преводното присъствие на Вазовите текстове тръгва от инициативата на С. Вацов. Следващите преводачи (Аугуст Харамбашич, д-р Фран Гундрум-Ориовчанин) не се колебаят в избора си по отношение на представителното за българската литература авторско име. [обратно]

20. "Приех тия дни няколко брошурки с превода на руски на някои мои стихотворения. Пратих и Вам една чрез брата Никола, също и до редакцията на "Периодическо списание" в София. Ако се видите с г. Пеева, кажете му да спомене в списанието си за това поне като една литературна новост" (Вазов 1979а: 72). [обратно]

21. Струва си да си припомним, че вече е излязла двутомната христоматия на Вазов и Величков, в която са харесани (одобрени и включени) 17 текста на същия автор. Дори да е било проблем набавянето й в Одеса, Вазов би могъл да поръча изпращането й, а и несъмнено е разполагал с други възможности да открие качествени текстове на Каравелов. По това време той усилено кореспондира с издателя на следващата христоматия - С. Костов, изпраща му свои стихотворения, контролира с какво и как ще присъства в това издание. Месец преди първото му писмо до Уманов-Каплуновски той вече разполага с екземпляр от новоиздадената христоматия на Костов и Мишев: "Приятелите, които видяха тук Вашата христоматия, също я одобриха" (Вазов 1979а: 92). [обратно]

22. Високата доза политическа заплаха, която инспирират тези констатации, не подлежи на съмнение. В пътеписа "Извън България" Вазов не само задава въпроса "Що е нихилизмът?", но има и ясен, категоричен отговор: "Един фанатизъм, противопоставен на друг. Ужасно, конвулсивно движение на руския дух подир вековен натиск и застой. ...Бомбата, която разкъса най-идеалния руски цар, е последното изражение и аргумент на тоя отвратителен продукт на руския живот" (Вазов 1977: 329). [обратно]

23. За сравнение - сръбският поет Й. Йованович Змай е включен с пет текста, а А. Шеноа с четири. [обратно]

24. "Моля никакво съобщение за мене да не се прави в случай на заемане нещо от моите сведения" (21: 102). [обратно]

25. Наред с тези приносни изследвания в критичното поле са се натрупали и някои недоразумения. Въпросът например "Кой се крие зад псевдонима д-р Васил Балджиев?" си има доста ясен отговор. Името, съвсем не в ролята на псевдоним, се среща в списъка на първите преподаватели в новооткрития през 1892 г. първи у нас Юридически факултет. Сред сътрудниците на сп. "Мисъл" д-р В. Балджиев е несъмненият специалист по история на българското право (виж кн. 10, 11), но публикациите му все пак основно са в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" (виж кн. 1, 4, 5 от 1891 г.; кн. 8 от 1892 и др.). Д-р Балджиев е и сред кореспондентите на Вазов. На 7.10.1895 г. писателят препраща на Д. Ризов писмо на Балджиев до самия него: "Прочети това странно писмо на Балджиева до мене и ми го повърни. Аз му не отговорих, разбира се" (Вазов 1979а: 205). И най-смелите спекулации за съдържанието на това "странно писмо" не биха допуснали възможността един активно публикуващ учен (д-р В. Балджиев) да "услужи" с името си на друг учен (д-р Кръстев) или на критик (Пенчо Славейков) при предстоящото издаване на критична студия. [обратно]

26. Изразът е на Вазов: "Аз от опит се убедих, че в Румелия, дето честните характери са тъй редки, г. Ив. Евстр. Гешов е человекът, който и по миналото си, и по характера си заслужава уважение и ние трябва да го менажираме... Инак на сцената ще излизат личности като Салабашева, Бенева et consorts" (Вазов 1979а: 39). [обратно]

27. Славистът У. Морфил посещава през този период на три пъти България, близък приятел е на Ив. Евстр. Гешов, познава и проф. И. Шишманов. Това дава основание да се предполага, че е възможно да се е познавал лично и с Вазов. Виж Неделчева (2010). Не подлежи на съмнение обаче активното участие на Гешов както в подготовката на цялото издание на превода, така и в написването на възторжения предговор към него. През 1902 г. Н. Василев разширява това съучастие до нивата на съавторство: "А знае се вече, че първият от предговорите - английският - е написан в по-голямата си част от един познат българин, приближен до Вазова, до когото Ed. Gosse се бил отнесъл за сведения, така щото Ed. Gosse просто се взел на доверие на смелите и най-неоснователните от похвалите, които прави за "Под игото" (Василев 1902: 43). [обратно]

28. "Романът" несъмнено е "Под игото", не само защото изказът не допуска наличието на друг, а и защото работата по втория Вазов роман ("Нова земя") все още не е започнала. От друга страна, отпечатването на "Под игото" в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" е приключило още с публикуването на "Епилог" в кн. 3 от 1890 г. Продължаващият процес на печатането му в "сборник", за който се говори в писмото, вероятно е подготовката по първото му цялостно, самостоятелно издание на български. Вазов влага много амбиция и енергия в това издание, за чието илюстриране са ангажирани Пиотровски, Мърквичка, Обербауер и А. Митов. В средата на 1893 г. писателят вече е знаел, че е много по-добре да изпрати в Англия тази цялостна и представителна публикация на произведението. [обратно]

29. Д-р Кръстев напомня само за последната "съблазън", министерския пост, но доста щедро (или лукаво) прехвърля отговорността за нея на "късогледите приятели" на писателя, които му "натрапват" чужда роля. [обратно]

30. Примерите са взети от търсачка в интернет. [обратно]

31. Доколкото титулът патриарх на руската литература неизменно се обвързва с образцовото на даден кодекс, името Пушкин в тази поредица не случайно е изключение. Пушкин би съответствал много повече на представата за Enfant terrible на руската литература. [обратно]

32. Йерархическото съответствие всъщност би било der Papst der deutschen Literatur. Колко абсурдна е подобна употреба за немскоезичния контекст демонстрира създадената още от Лесинг, но устойчива и до днес традиция с именуването "литературен папа" (Literaturpapst) пародийно да се титулува критик, демонстриращ личната си естетическа позиция като висша законодателна инстанция. [обратно]

33. Защо българската култура ще си остане задълго "литературоцентрична", е въпрос на съвсем отделна проблематика. Тук само пътьом ще отбележа, че почти маниакалното желание да си имаме свой Нобелов лауреат за литература, оцеляло и до ден-днешен, е свързано със същите амбиции за експортен образ, които задават и българската "уникалност" на фигуратива за Патриарха. [обратно]

34. Виж превода на увода на Гос към романа в: Гешов (1894). [обратно]

35. Според убедителната реконструкция на Е. Димитров титулът се налага през текстовостта на траурните чествания и с активното участие на образователните институции. [обратно]

36. Всички цитати от пътеписите на Вазов са дадени по публикацията им в "Иван Вазов. Събрани съчинения" в том 11. и том 12. Числата в скобите при следващите цитирания съответстват на номера на тома и конкретната страница. [обратно]

37. Вазов цитира на няколко пъти пиететно Ботев, с голяма доза уважение препраща към биографията на Хр. Ботев от З. Стоянов, на няколко пъти споменава името и текстовете на Алеко Константинов. Единственото неупоменато включване на текст е стихотворението "Хор" на Кирил Христов (Вазов 1977б: 336) - текст, който и до днес се възприема като химн на българските туристи: Балкани, дигайте се в небесата!... [обратно]

38. Играта на двойно взаимно изпитване между публика и национален поет ще да е била удоволствено често разигравана, щом дори успява да породи мемоарни текстове. Виж Кръстев (1988). [обратно]

39. От декември 1953 до юли 1995 г. в пресата са публикувани общо 11 информации, като рецензии се появяват и във високо тиражните "Ноес Дойчланд" и "Нойе цайт". [обратно]

40. Изследователят специално подчертава, че определението "двуполюсен" в случая не означава ценностно антиподен модел, а откроява наличието на противоположни естетически нагласи, които дори могат да се открият като едновременно активни в един и същ текст. Виж Gesemann (1966: 127-128). [обратно]

41. Другите два романа не са преведени на немски език. [обратно]

42. Един от "пропуснатите" шансове е да се пренареди съпоставителният разказ Иван Вазов - Захари Стоянов. Ако продължим анализационната оптика на Геземан, може да се окаже, че не "Под игото", а тъкмо "Нова земя" (скритият мемоар) е адекватният корелат на епичното в "Записки по българските въстания" (скритият роман). [обратно]

43. Особено показателни в това отношение ми се струват две от френските рецензии за новия превод на "Под игото", публикувани в "Литературен вестник". Рецензентките са очаровани от "магията" на Вазов и ентусиазирано говорят за наивизма на романа му. К. Муз извежда експлицитно наивизма като основен конструкт и единствен възможен прочит на творбата: "Под игото" видимо не представя никаква оптимистична политическа перспектива. Националното чувство на Иван Вазов не носи политически смисъл. ... Никакви абстрактни оценки, никакви нотки на разсъждение, в стил Толстой например, изхождайки от Историята. И все пак ние сме в сърцето на Историята"; "Наивният тон преобладава в "Под игото". Наивен хуманизъм, изпълнен със свежест, като в "Клетниците". Впрочем Юго е като пътеводна звезда за Вазов. Наивност на националното чувство у героя; творческа наивност у Вазов, с неговата естествена и проста проза, пропита от носталгия." М. Зависа по-скоро ентусиазирано споделя способността на този наивизъм да увлече и днешното четене. И двете рецензии знаят, че "Под игото" е "основополагащ за българската литература роман", което ни най-малко не им пречи да го прикрепят към разноредови за българското четене на Патриарха категории - "това е един чудесен приключенски роман" (К. Муз) и "шедьовър на българския романтизъм" (М. Зависа) (виж Под игото 2008: 4). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Балджиев 1896: Балджиев, д-р В. Критика върху "Под игото". София: Печатница "П. Калъчев и С-iе", 1896.

Вазов 1975а: Вазов, И. Италия. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 2. Лирика 1881-1888. Ред. Г. Цанев. София: Български писател, 1975.

Вазов 1975б: Вазов, И. Сантиментална разходка по Европа. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 2. Лирика 1881-1888. Ред. Г. Цанев. София: Български писател, 1975.

Вазов 1976: Вазов, И. Пейзаж. // Иван Вазов. Събрани съчинения. Том 7. Разкази 1881-1901. Ред. П. Динеков, И. Тодоров. София: Български писател, 1976.

Вазов 1977а: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 11. Пътеписи. Ред. П. Динеков, И. Тодоров. София: Български писател, 1977.

Вазов 1977б: Вазов, И. Пилат. Швейцарски бележки. // Събрани съчинения. Том 12. Пътеписи. Ред. П. Динеков, И. Тодоров. София: Български писател, 1977.

Вазов 1977в: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 12. Пътеписи. Ред. П. Динеков, И. Тодоров. София: Български писател, 1977.

Вазов 1979а: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 21. Писма 1872-1908. Ред. В. Вълчев. София: Български писател, 1979.

Вазов 1979б: Вазов, И. Събрани съчинения. Том 22. Писма 1909-1921. Ред. В. Вълчев. София: Български писател, 1979.

Василев 1902: Василиев, Н. "Под игото" в чуждия и нашия печат. // Мисъл, 1902, кн. 1 и 2, 31-43.

Величков 1895: Величков, К. Без заглавие. // Българска сбирка, 1895, кн. 8, 834.

Гешов 1894: Гешов, И. Евстр. Иван Вазов и английската критика. // Българска сбирка, 1894, кн. 2, 160-164.

Димитров 2009: Димитров, Е. Литературната титулатура. // Електронно списание LiterNet, 26.03.2009, № 3 (112) <https://liternet.bg/publish2/eivdimitrov/titulatura.htm> (22.09.2012).

Димов 1974: Димов, Г. Иван Вазов и българската литературна критика. София: БАН - Институт за литература, 1974.

Ендлер 1976: Ендлер, Д. Иван Вазов в културния и литературния живот на Германската демократична република. // Иван Вазов. Сборник послучай 125-годишнината от рождението на писателя. Ред. С. Каролев, М. Цанева, В. Вълчев. Пловдив: Христо Г. Данов, 1976.

Колев 1987: Колев, Н. Кои са първите преводачи на "Под игото" на френски език. // Колоквиум "Проблеми на българската литература". Ред. М. Цанева, С. Елевтеров. ІІ. Иван Вазов. София, 1987.

Кръстев 1996: Кръстев, д-р К. Иван Вазов. Беседа, казана в Елена на 17.VІІІ.1905. // Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения. Том 1. София: Просвета, 1996.

Кръстев 1988: Кръстев, К. Последното лято на Иван Вазов. // Кирил Кръстев. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988.

Литъл 1894: Литъл, Дж. Ст. Книгопис. Английски отзиви за Вазовий роман "Под игото". // Българска сбирка, 1894, кн. 4.

Миларов 1896: Миларов, И. Иван Вазов като романист. Критическа студия. София: Печатница "Т. Пеев", 1896.

Минков 1929: Минков, Ц. Иван Вазов. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Том ІV. Иван Вазов - Константин Величков - Стоян Михайловски - Михалаки Георгиев - Захарий Стоянов. Под ред. на М. Арнаудов. 1929.

Минков 2003: Минков, Ц. Иван Вазов. // Библиотека "Български писатели". Том IV. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 14.11.2003 <https://liternet.bg/publish10/cminkov/vazov.htm> (22.09.2012).

Неделчева 2010: Неделчева, Ц. Издаден в Лондон. Първото самостоятелно издание на "Под игото“ (1894). // За буквите. Год. ХХХІІ, бр. 33, ноември 2010.

Пенчев 1994: Б. Пенчев, "Под игото" - метаезикови колебания. // Литературата, кн. 1, 1994.

Пелева 1994а: Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, 1994.

Пелева 1994б: Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. // Словото, 1994 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=125&WorkID=3237&Level=3> (22.09.2012).

Под игото 2008: Под игото на френски. // Литературен вестник, бр. 18, 21-27.05.2008, 2008.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения в три тома. Ред. Ал. Бурмов, В. Йосифов, Г. Боршуков. Том III. София, 1983.

Трашлиев 2001: Трашлиев, И. За два ранни превода на Вазови творби. // Литературен форум, бр. 2, 16-21.01.2001.

Факлиева 1971: Факлиева, Е. Немските издания на романа "Под игото". // Литературна мисъл, 1970, кн. 4.

Цанева 2003: Цанева, М. Българският печат за Иван Вазов. // Иван Вазов. Биобиблиография. Том 2. Литература за живота и творчеството на Иван Вазов в България 1872-1905. София: НБКМ, 2003.

Шишманов 1976: Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. София: Български писател, 1976.

Achimovic 2009: Achimovic, A. Schmerzensreicher Freiheitskampf. // Amazon.de, 1998-2012.

Arendt 1967: Arendt, Е. Einführung. // Ivan Vazov. Unter dem Joch. Berlin: Verlag Neues Leben, 1967, S. 5-10.

Gesemann 1966: Gesemann, W. Die Romankunst von Ivan Vazovs. München: Otto Sagner, 1966.

Jäger, Sitzmann 1999: Jäger V., Sitzmann Al. (Hrsg.). Europa erlesen. Plovdiv, Klagenfurt: Wieser-Verlag, 1999.

Randow 1978: Randow N., Nachwort. // Iwan Wasow. Die brennenden Graben. Leipzig: Insel-Verlag, 1978.

Schulz 1953: Schulz, Е. Nachwort. // Wasoff, Iwan. Swetoslaw Terter. Berlin: Rütten&Löning, 1953.

SBB IIIA Dep 38: Архив на издателство "Ауфбау"; Архив на издателство "Рютен и Льонинг". // Staatsbibliothek zu Berlin.

© Любка Липчева-Пранджева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2012, № 10 (155)