МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ

Любен Каравелов

web | Маминото детенце

VI.

В Стояновата къща се събрали няколко души младежи да му "честитят радост" и да преметнат по някоя и друга бистра люляна. Събранието било весело и одушевлено, защото бил празник и защото гюловицата се отличала и сама с меризма на локмаруху.

- Ти вземаш най-хубавото момиче - говорил Никола Глухият и гледал към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало сичкото негово щастие.

- И родителите му са добри - пробъбрал Стойко Тахтата, който имал намерение да стане или градски чорбаджия, или векилин, или барем капзамалин, следователно обстоятелствата го принуждали да хвали силните и да критикува слабите.

- А кога ще да бъде сватбата? - попитал Иван Локмата, който имал обичай да мига и когато тряба, и когато не тряба. - Гледай да я направиш по-скоро, защото след един месец аз ще да тръгна по гурбет.

- Скоро ще да я направя - отговорил Стоян. - Тая неделя ще да ида в Филибе да си купя едно друго - и работата е готова. Ще ли някой от вас да ме придружи до Филибе?

- Аз ще да ида - казал Локмата. - Нямам работа и в Казанлък... А кога ще да вървиш?

- Утре - отговорил Стоян и помолил другарите си да потретят.

- Стига вече, стига вече - отговорили няколко души от по-първите смъркачи. - По две изпихме. Има да ходиме и на други места.

- Ракията е хубава - отговорил Стоян и захванал да налива. Събранието замълчало и приготвило се да облобизае още веднаж утешителницата на човеческия род, и около обяд, когато секи от гостите бил принуден да удовлетвори своите вътрешности с по-съществена храна, чудната утешителница имала щастие да се досегне осми път до устните на всичкото събрание, което се погрижило да реши, че сватбата ще да бъде замечателна и че Стоян тряба да прибърза, защото благоразумните хора имат обичай да чукат желязото, дорде е горещо. Стоян кимнал главата и на другия ден доволно рано се приготвил да тръгне за Пловдив. Дошли байо Петър и булка Петровица.

- Ти, Стоенчо, иди при Паскала, поздрави го от мене и кажи му да заповяда на сватбата. Той ми е голям приятел... Аз обичам богатите и тежките хора - говорил байо Петър и гледал на броениците си.

- Ти, Стоенчо, не харчи много - говорила булка Петровица. - Мисли за после. В сегашното време никой не прави вече такива сватби, каквито се правеха другоч. Филибелиите дават само по едно сладко и по едно каве. Няма кого да зачудиме! Напой ги, нахрани ги, развесели ги, а после ти се смеят, че гостбата ти била прегоряла, че виното ти нехелело, че ракията ти била слаба!... Не харчи много.

В това време Стоянова майка стояла близу до разговоряющите и размишляла:

"Още петелът не се е качил на полицата, а захванал е вече да кукурика! Не харчи, не прави голяма сватба, не гощавай хората!... На добро го учат!... Нека ни се смеят хората - филибелийците ще да гледаме ние! Мъжът носи кюмюр в копринена кърпа, жената седи по цял ден на чекмата, а кормите им свирят с тамбура, - ето какви са вашите прехвалени филибелийци. Аз искам да направиме сватбата като хората, ако и да не сме чорбаджии и градски кметове. "Ти, Стоенчо, калесай там кир Праскала" - казва сватът. Много ни тряба вашият Праскал. Всичката сватба ще да я развали вашият Праскал. "Дето стъпя гъркът, там трева не никне" - казват старите хорица. "Не пущай свине на гумното си, не приемай гърци в къщата си, не звтваряй кози в градината си и не калесвай цънцарин на сватбата си"- казваше едно време дядо Трифон. По-лани двама наши тонковци из Захара се ожениха за две филибелишки гъркини... В онова време аз бях в Захара.... Да видиш сватба, да видиш приказ! Окумили се нашите гъркини като самодиви пред русаля; повдигат очите си нагоре, като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли и мърждят челата си като гьопценски волове. Кокони, да ги вземе дяволът! В къщата си не би ги пуснала. Това им се не харесва, онова им не е по волята, това е лошаво, онова е смешно... Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите.ви са чужди, а честта ви е купена на вересия. Не сте вие за нази. Аз съм ходила няколко пъти във вашия град и познавам ви - от мене не можете да се укривте. Я вижте, приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здравие? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето? И вие ни се големите със своята хубост! Погледайте на децата си и вижте се какви сте! А какви са мъжете ви? За тях не тряба и да се говори. Надул се като въшка на перо, стъпя като щъркел, повдига главата си като паток и пъчи тумбака си като мисир. А защо ни се перчиш, кир Праскале? "Защото си купих чохени шалвари". А защо ти са жълти и сухи децата, кир Праскале? "Защото ги храня с франжелки". А насищат ли се тия от твоите франжелки? Защо им не дадеш да се наядат добре и защо им не купиш малко месце? "Времената са лошави, мъчно се печели". Чуден си ти човек, кир Праскале! Натруфил си жената си като царибашийка, а децата ти ходят гладни и жедни!"

И още много неща размишлява Стоянова майка, но ние тряба да я оставиме за време, защото конят на пътника тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака с нетърпение да тръгне... Хайде върви, Стоене, и добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша света с неврели и с некипели. Да те упази Господ Бог от такъв съветник, у когото мозъчното чекръче се намира в разстроено състояние! Когато това чекръче се откаже да се върти правилно и когато на писателя непременно се иска да поблести, то неговата милост пуща в пълен ход езика си и дава му свобода да гради високи кули под облаците или да гони вихрите. Добре, че хартията е станала евтина, а мастило си варят вече и децата! Върви, Стоене, и купувай щото ти тряба за сватбата. Веднаж се жени човек! Гледай да изхарчиш барем половината от своето състояние, а какво ще да бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не тряба да знаеме. Купи елмазени обици, копринени фустани, подплатени със самур кюркове, златни гривни, елмазено кръстче, десет върви маргатар, бонжур с бели лисици, бели копринени щивали и много друго, - ние не сме по-долни от филибелиите. Иди сбогом!

Да идеме сега в къщата на Нена чорбаджи и да видиме какво прави неговата милейша съпруга и неговият честен син.

- Аз тряба да те оженя - говорил Нено и гледал своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те погледам... Чуеш ли? Ти тряба да не заборавяш, че аз съм ти баща.

- Пропуснахме хубавото момиче! - говорила Неновица. - Петър е полудял. Боже мой, дава ли се едно добро момиче на такъв човек, който има такава развалена майка и който се е родил на сламата? А Петровица какво е гледала? Хората, казват, че тая жена е умна!... Да вземе дяволът и ума й, и главата й. А харесва ли ти се Петрова Пенка, Николчо?

- Мене се харесват всичките момичета - казал Никола и озъбил се така, както въобще се зъбят всичките задоволни хора, у които животът върви с механическа сила.

- Ако взема една суровица, то ще да ти покажа де зимуват жабите! - казал Нено и подхвърлил чубука си. - Всичките момичета му се харесват!... Скоро ще да ти туря аз тебе юларчето. Доста си ритал, доста си цвилил, доста си хапал.

- Отсега нататък аз ще да хапя жената си - казвл Николчо и погледал към вратата.

- Мълчи, магарешки сине, - извикал Нено и скокнал накраки.

- Не карай му се - казала нежната родителница и погледала към своето дете с овчо умиление. - По-харно да помислиме за неговата годеница... Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.

- Да поискаме Рада Беньовичина - казал Нено и покорил се на жена си.

- Рада не е за нашата къща - квзала Неновица. - Баща и до завчера е бил овчар... Къщата им се е съборила от едната страна. Преди десетина годин са купили шинди и баскии и все я правят! Изпуснахме доброто момиче.

- В Казанлък не е само Петровата дъщеря - проговорил вулканът и из гърдите му изскокнали няколко пух-пух. - Аз ще да му намеря по-добра невяста.

- А де ще ти да я намериш? Като Пенка във всичкия Казанлък няма.

- Махни се ти със своята Пенка, та Пенка! - проговорил Нено.

- Няма да се махна - отговорила Неновица и погледнала на своя повелител с някаква си ненавист.

- Аз ти казах да прибързаш, а ти си правеше оглухци... И тебе те не е срам да отстъпиш пред един просешки син? Ако аз да би била мъж и Нено чорбаджи, то би направила такова чудо, което никога не би се заборавило в Казанлък.

- А какво би ти направила? - попитал Нено внимателно.

- Аз би подляла вода Стояну и накарала би го да разбере, че свраката не може да бъде другарин на сокола... Всеки тряба да знае своето гнездо и да не вовира носа си във всяко кьоше. Искаш ли да ме послушаш? Ако искаш, то аз те съветвам да идеш у Петрови и да ги накараш да върнат. "Аз се чудя на ума ти - кажи ти Петру. - Как си ти дал дума на такъв един човек, който има такава лошава майка и комуто се смее и малко и голямо? Парите, кажи му, се спечелват, а доброто име никога". Направи това и докажи им, че ти си Нено чорбаджи. Аз би желала да видя как се пука Стоян и как псува чорбаджиите и големците! Послушай ме, Нено!

Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той погледнал на сина си, понамръщил се малко и рекъл:

- За тeбе аз ще да стана резил-маскара пред света! Чуеш ли? Щеш ли да бъдеш човек или не?

- Това ще да бъде решено после сватбата ми - казал синът равнодушно. - Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си...

Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.

- Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво - проговорил бащата. - Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро... - Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова, или не? Ако ти се харесва, то аз ще накарам Стояна да се потресне...

Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо. Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. е. на които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.

"Това не ще да бъде лошаво, мислил той. Аз тряба да отрия устните на Стояна... Нека ме помни... Но страх ме е да не изпия сами пелина. Ами ако Петър и Петровица кажат на баща ми, че е вече късно? Ами ако ни върнат? С какви очи ще да погледам аз тогава на моите приятели? Но нищо, нищо... Аз ще да им кажа, че баща ми е искал Пенка без моето съгласие. А какво ще да ми каже моя Цона? Ще да поплаче клетницата... Aз ще да й купя и гривни, и сукно за контошче. Жените се утешават лесно. Но тя ми каза оная вечер, че е тежка. Това ми се не харесва... С калугерките е лесно. Тях аз никога не съм лъгал и никога не съм им обещал съпружеска вярност. Тия продават своята чест малко по-евтиничко. Една иска да й купиш сукно за антерия, друга за джубе, трета иска парички, четвърта те моли да й купиш библия от протестантите, а пета нищо не иска - само вашата любов! Прощавайте, мои мили калугерчици! Ваш Николчо ще да бъде женен. А тогава що! Пак същото. Жененият човек може да влезе даже и при игумениците".

След няколко минути после тоя семейни конгрес Нено чорбаджи облякъл джубето си, казал на Неновица няколко думи на ухото и излязъл. Из пътя неговата глава работила доволно бързо, ако мазният му мозък и да сбърквал конците няколко пъти. Скоро той дошел до къщата на бая Петра, надникнал през прага и извикал:

- Имате ли куче?

- Вляз, вляз. Нямаме - отговорил тънък и нежен глас.

Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено погледнал на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.

"Аз съм дошел да разваля щастието на тия, добри хора, които не ми са направили никакво зло! - помислил той и запрял се. - Наш Никола не е за тоя ангел... Но няма какво да се прави... Дома ме изеждат с дрипите, ако не свърша нещо. Напред, Нено! И аз не бях за моята стопанка, а Господ ми я даде".

- Дома ли е Петър? - попитал той.

- Вътре е - отговорила Петровица. Нено чорбаджи влязъл в мъничката къщица на бая Петра и заварил нейния стопанин в такова положение, в каквото се намират почти всичките лениви хора лятно време: той бил полугол и час по час отривал лицето си, по което текли изобилни вадици от пот. Приятелите се поздравили любезно.

- Аз бих желал да зная, каква работа те е изпроводила при мене в такова горещо време? - казал байо Петър.

- Ох, не питай - отговорил Нено чорбаджи и седнал до прозореца. - Тая горещина ще да ми извади душата. Едвам съм дошел. Кажи на вашите да ми дадат малко студена водица.

Байо Петър извикал като протогер на жените, без да споменува името им, да донесат вода и продължал да гледа на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомна, която била пълна със студена вода. После това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:

- Aз чух, че вие сте я годили.

- Годихме я - отговорил байо Петър.

- Рано сте намислили де я задомите.

- Не е рано - отговорил байо Петър. - Петнайсетата година и се изпълни вече.

- А аз ти казвам, че си прибързвл: аз мислех друго... Аз мислех да я зема за наш Никола.

Байо Петър опулил очите си и раззинал устата си. Той и насъне не би си позволил да помисли, че Нено чорбаджи, тоя тежък, човек, ще да му каже подобни неща и че такъв богат човек ще да се реши да иска дъщеря му за сина си. Ако байо Петър и да знаял, че Никола е развалено момченце, и ако и да ценил хубостта, ума и способностите на дъщеря си, но нему било известно вече, че българските чорбаджии имат свои собствени обичаи и че техните носове приличат на сватбени пряпорци. Но след няколко минути той се опомнил, повдигнал главата си и рекъл:

- Кой е знаял! Ако сте мислили да направите такова нещо, то е трябало да ме подсетите барем с окото си... На тоя свят биват чудни неща! Ако да би знаял, че... Но няма какво да се прави.

- А нема ти не можеш да върнеш? - попитал Нено. - Или се боиш да не докачиш Стоянова майка! Намерил си от кого да се срaмуваш!

Неновите думи паднали на байовата Петрова глава като студен сняг и той раззинал още по-широко устата си. И наистина, предложението на Нено било такова, което би зешеметило и още по-бистра глава. Дълго време двамата приятели седели и пушели чубуците си; дълго време Нено чорбаджи пъшкал, а Петър охкал; дълго време ни един от тях не се решавал да даде край на разговора. Нено мислил, че победата е негова, и старал се да си представи положението на Стояна и попържните на майка му; а байо Петър кроил планове, размишлял за бъдещето положение на дъщеря си и за завистта на неговите неприятели.

- Да бъде или не? - проговорил Нено.

- Да бъде - отговорил байо Петьр.

- Повикай жената си и обяви й моето желание пред мене. Кажи и на дъщеря си да дойде и да целува ръка... Аз съм донесъл и даровете.

Байо Петър изпълнил волята на своя нови сват. Влезли Пенка и Петровица.

- За какво ни викаш? - попитали и двете жени с един глас.

- Аз ще да ви кажа такова нещо, коете и насъне не сте сънували, - казал Петър и лицето му приняло скотско изражение. - Ние тряба да върнеме... Стоян не е за нази. Кир Нено иска Пенка за Николча.... Слушате ли? Сам Господ ни изпроважда голямо щастие!

- Вие сте полудели, както ми се чини! - казала Петровица. - Да не сте се напили?... Но шишето е пълно.

- Сбирай си устата и слушай - казал страшният повелител, и посочил с пръст към жената си. - Когато пее петелът, кокошките тряба да мълчат.

Когато Пенка чула страшните думи на баща си, то изскочила из стаята и отишла в градинката. А какво е правила там? Това ще да видиме след време.

© Любен Каравелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.06.2004
Любен Каравелов. Маминото детенце. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения. Т. 3. Разкази и повести. София, 1984