МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ

Любен Каравелов

web | Маминото детенце

II.

Когато Неновата половин душа седнала до дясното коляно на своя съпруг, то изпуснала две доволно силни издъхания, които имали извънредно сходство с издъханията на ония животни, за които аз говорих вече в първата глава, или с издъханията на ония присноблажени калугери, които са имали щастие да изядат една ока фасул, един сахан със джуркан боб (полеян отгоре с една добра пропорция дървено масло) и три литри шаранова риба, и да изпият две оки бяло и една ока червено вино. Из всичко се видяло, че гениалиата економка не обича големите горещини, от които нейното мазно тяло изпущало голямо количество пот, а тоя пот доволно често е накарвал даже и Нена чорбаджи да си затъка носа.

- Горещо ли ти е? - попитал Нено.

- Горещо ми е - отговорила Неновица.

- А поспа ли? - попитал Нено.

- Проклетата горещина ми не даде да заспя - отговорила Неновица.

- Полегни малко при мене.

- И при тебе е горещина.

- А ти иди под големия кестен.

- И там е горещина. А защо ти не кажеш да пресечат големия кестен? Десет коли дърва ще да натовариме... Той вече не ражда... Ох, горещина! Поп Илия прочете в евангелието, че всяко дърво, което не принася кестени, трябва да се отсече и да се изгори... Проклетите мухи се вовират в носа ми!

После тия важни разговори, които имали тъждествено сходство с текста на катехизиса, т. е. които се състояли само от въпроси и от отговори с доволно малки изключения и с доволно практически заключения от страната на економическата жена, двата съпруга захъркали така щастливо, щото вулканът се разярил до последните граници, захванал да работи деятелно и лавените му потоци били до толкова изобилни, щото, ако нещастните градове Херкулан и Помпея да би се преместили даже и на върх Неновата брада, то и в такъв случай тяхната съдбина би била печална; а между двете алени устници на Неновица, които лежели по средата на две бели полушария, произходило нещо неопределено, което имало малко сходство с ония духала, с които се служат само калайджиите...

В това също време Иван, който бил доволно бърз човек, изпълнил три доволно тежки обязаности: първо, той отишел при работничките, казал им да работят по-сръчно, изгледал по-старите кръвнишки, рекъл няколко наплюнчени думи на младите, подмигнал няколко пъти на по-хубавите и засукал мустаците си; второ, той намерил господарския син, който гонил в една ливада чуждите гьски, помогнал му да им изскуба перата, казал му да иде при баща си, че той (Иван) е намерил гнездо от косери и пр. и пр.; третьо, извадил из кладенеца кофата, в която се намирало едно доволно голямо стъкло с гюловица, и дошел при своя повелител.

- А де е гнездото? Де е врабчето? Ти ми каза, че татко е хванал врабченце... Де са косерите? Иван кован, цигански топан!... Иване бре, магаре бре, качи се на черешата и набери ми малко черешки! Дай да ти се кача! Чакай!... Ти си моя кон... В твоята глава, казва татко, мътят еребици...

После тия благонравни изречения, с които се отличават почти всичките галени, отгоени и отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десния си крак в джоба на Ивана, хванал се за рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето се Нищо не очаквало подобна бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал Нищото за ръката и захапал го за палеца до толкова изкусно, щото доволно голямо количество кръв влязло в устата му и почугуркала по брадата му. Чорбаджийката се пробудила.

- Какво е? Що е? Кой ти разкървави устата? - питал вулканът и по лицето му текли едри капки пот.

- Ела, мами, ела сине! Кажи ми кой ти разкървави устата? Не плачи сине! - говорила нежната майка и протягала се така сладострастно, щото, ако Нено да не би почесал бедрото си, даже и сам Юпитер би се преобразил на лебед или барем на бяло биче.

- И-и-и-ван, Иван ме х-ла-сна. О-ле-леле, мам-мам-ко, убих се - говорил чорбаджийският син и лицето му било червено като божур.

Вулканът и неговата благочестива съпруга се разярили до такава степен, щото Иван, който употреблял всичките си сили да им докаже своята невинност или да им разясни, че кръвта, която се намира в устата и по брадата на сина им, в негова собственост, бил длъжен да претърпи корабокрушение и да иде на "реках Вавилонских да плаче алилуия".

В това време Никола имал повече от единайсет годин, ако майка му, като всяка майка, която желае да бъде млада, и да говорила, че на Спасовден му се е изпълнило деветьото лято.

- А аз мисля - говорила някоя нейна роднина или някоя нейна приятелка, - че той е малко по-големичък.

- Ако не вярваш, то питай поп Илия - отговаряла майката.

- А поп Илия ли го кръсти? - питала приятелката.

- Кръсти го поп Иван Славеят - отговаряла родителницата.

- А нема ти не знаеш, че поп Иван не служи и не кръщава повече от десет години? - говорила немилосърдната критичарка, която имала слабост да не разбира, че хубавите жени не обичат противоречия и в други отношения.

- Какво поп Иван? За какво и защо ми е твой поп Иван? Аз не ща нито да зная за поп Ивана. За поп Ивана и за поп Желязка е срамота и да говори човек - говорила чорбаджийката като всеки човек, който иска да замаже захванатия разговор и да му даде друго направление. - Знаеш ли ти, какво са направили поп Иван и поп Желязко на Великден в новата черкова? Напили се и двамата и дошли да служат на втора пасха... "Мрън, мрън, мрън"- казва единът. "Мрън, мрън, мрън" - чете другият. Смях!.. А поп Илия гледа изолтара и казва: "Назюзюкали сте се и двамина като копачи, мои драгоценни пастири черковни!"

Но както и да е, а Николчо се родил в 1849 година, на Спасовден, по 12 часа през нощта. Бабата, която му е отрязвла пъпа, е и до днес още жива, следователно, който желае да се увери в справедливостта на моите думи, той трябва да иде в Казанлък, да заповяда в новата черкова и да попита жива ли е баба Ерина, която меси просварите. Ако му кажат, че е жива, той трябва да купи една литра гюлова ракия, да влезе в мъничкото одайчеице, което се намира при вратата на метоха, да почерпи старата жена и да й предложи няколко въпроса из казанлъшката хроника. Тряба да ви известя и това, че вие не тряба да ходите при баба Ерина в петък, звщото в продължението на тоя ден тя пече своите просварки и не пие. Ако влезете в нейното кюшенце в неделя после черкова, то тя ще да ви покани да седнете, ще да ви се оплаче от неблагодарностите на света, ще да ви каже няколко соленички изражения за епитропете и за младия поп и ще да ви разкаже няколко твърде съблазнителни истории из казанлъшката история.

- За кой Николчо ме питаш ти? Не за Ненов Николчо ли? И той е харсъзин, какъвто е и баща му. Когато им бабувах, то ми дадоха две ирмиличета, две бъклици с вино, една половница с ракия и една тясна и дебела кърпица. Богати хора! Да им се не види и богатството, и главата! Николчо се роди лесно. В онова време аз бях още млада и знаех добре своя занаят. Сега не чина за нищо. Ако да не би ми помагала Мариамна, калугерката, то и просвари не би могла вече да пека... Но добрите хора ме не оставят. Преди една неделя аз ожених едно ергенче и добих една жълтица. Преди да се покалугеря, аз живеех по-лесно. Сега се не може. "Калугерките не тряба да се занимават със светски работи", казваше лани младият учител, който направи грях с Кузмановото момиче...

Николчо беше здраво детенце, - не плачеше и спеше по цял ден и по цяла нощ. Леля ви Пелагия, игуменицата, казва, че ако едно дете спи много, то след време става лениво и "развали - пъртина", а ако спи по-малко и ако плаче и дене и ноще, то бива пъргаво и разумно момче. Аз ви казвам, че това не е така. Николчо беше мирно и сънливо дете, а сега събаря и звездите от небето!... Какво не прави галенето! Аз мисля, че от него няма да се роди ни сухо, ни сурово. Ако се не удави нейде, то ще да бъде обесен... Умните хора казват, че "попските синове са дяволски унуки", а аз ще да ви кажа, че чорбаджийските синове могат да турят под петата си и унуката на дяда ви сатана. Кой ходи из града да чапкънува? - Чорбаджийските синове. Кой закача младите калугерки и кой прескачи през манастирските дувари? - Чорбаджийските синове. Кой се килка пиян по кръчмите и кой спи в кавенетата? - Чорбаджийските синове.

Но да оставиме баба Ерина, защото нейна милост има обичай да напада не само на онова, щото е младо и зелено, а и на нашите манастирски светини, ако тя сама през своята младост и да е имала не по-малка пропорция всевъзможни грехове даже и от калоферските светийки, и да потърсиме по-безпристрастен материал, за нашата психология.

В 1849 год. Нено чорбаджи, който се старал с всичкото си сърце да добие и последната пропорция от домашната тишина и да заплати за нея каквато и да би му поискали цена, добил еднороден син. О-о-о, появлението на тоя син е имало важно влияние на всичкия негов живот! Щом Николчо се появил на бял свят, то Нено се свил на две дъги пред своята властолюбива жена и станал неин безответен роб и всепокорнейши слуга. С една дума, неговата тишина и спокойствие се продължали даже и в онова време, когато нагръдките на жена му приняли жълтеникъв вид; той захванал да намира приятности, тишина и спокойствие даже и в своеволието на жена си...

Николчо бил въведен в християнското стадо, както видяхме вече из разказа на самата родителница, от поп Ивана Славеят, а негов възприемник станал Никола Искрата, който е известен повече под името "дал Кольо, взел Кольо". Последната титла байо ви Кольо е получил от цялото казанлъшко гражданство и получил я е заслужено. Тряба да ви кажа и това, че ни една титла под ясното небе, която се е давала когато и да е, даже и на руските генерали, не се е прилепяла до своя господарин дотолкова тясно, доколкото прякорът "дал Кольо, взел Кольо" е отговарял на своето назначение. И, наистина, ние знаеме твърде добре, че множество генерали са добили своите титли не затова, защото са били способни, а заюва, защото техните солдати са умирали без страх; а наш Кольо Искрата се е борил против грубото човечество и с мъжество, и с постоянство, и без ничия помощ, и неговото изречение "дал Кольо, взел Кольо" е имало важни последствия не само за Казанлък и за казанлъшките вдовици, но и за оная търговска наука, която се нарича бухгалтерия. Казанлъчени говорят, че ако Кольо Искрата да би се главил барем за един месец във всемогъщата контора на барона Родшилда за бухгалтер, то негово сиятелство непременно би било избрано за министър на финансията във Франция, защото в сегашния деветнайсети век произведенията на Калифорния се много по-важни, нежели великите съображения на Роберта Тюрго и политико-економическите теории на Адама Смита.

Да ви разкажа сега какви са били заслугите на Никола Искрата, които са му пожертвували гореказаната титла. Една година почтените казанлъчени избрали Искрата за секретарин на общината и поверили му градските суми. Искрата пожелал да се отличи, т.е. добил воля да докаже на своите съграждани, че тия не са погрешили, ако са избрали именно него за деловодител на обществените дела. Той купил дебели тефтери, дал на всеки от тях особено название и захванал да пише "дал Кольо, взел Кольо", а когато се свършила годината и когато "дал Кольо, взел Кольо" си подал сметките, то казанлъчени раззинали устата си и опулили очите си.

До петьогодишния си възраст Николчо, малкият Николчо, кръщелникът на големия Николчо, не изнесъл пред света нищо особено. Единственото негово отличие, което било забележено в продължението на тия пет години, и то не от казанлъчени, а от собственото семейство на бъдещия гражданин, се заключало в това, че госпожа Неновица захванала да посреща своя нижайши повелител неопрана, несресана и неомита. Но и това явление подействувало на Нена успокоително. Когато той срещал жената си с разрошавена глава или с различни белези по дрехите, то се радвал и обяснял сам на себе си:

"Който има наследник, той трябва да пести и да ходи непран и неомит... Майка е!... А какво евангелско виражение се е появило у нея на лицето!.. Тя е по-умна от мене. Аз тряба да я слушамм и да изпълнявам волйта й. Ако да не би била тя, то аз не би имал толкова пари".

После тия разумни разсъждения Нено се решил с всичкото си сърце и душа да дебелее и да не обръща внимание на нищо и на никого. Разбира се, че и това решение се случило не без малка борба. Когато един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да не й противоречи, то у него се появило едно малко и невинно самолюбийце, но то било не твърде дълготрайно. След малко време жената му, без никакви церемонии, захванала да го води за юларчето към неговите домашни обязаности, а той вървял спокойно, не ритал и не хапал, защото неговата душа не желала нищо друго, освен тишина и спокойствие.

Из всичкото това, щото ви казах по-горе,вие сте успели вече да се убедите, че Николко се е возпитал изключително под ръководството на майка си, която се е стараела да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош. Тая идея се насаждала в младата глава и чрез различни приказници, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот.

Когато Николчу чукнала седмата Коледа, то родителите му го завели в училището и предали го в ръцете на знаменития в онова време казанлъшки педагог, който е знаел не само да учи по панакидата, а и да пее в черкова. Името на тая знаменита личност е било даскал Славе - и нищо повече. Всичкият град го е знаел под това име. Когато веднаж било изпроводено из Пловдив такова едно писмо, което било надписано "Мусекословеснейшему господину кирию кирию Слави", и когато това писмо било занесено на поп Иван Славеят, то неговото христолюбие се разсърдило и казало: "Аз не съм мусекословеснейше и името ми е Иван. Това писмо е за даскала". Мнозина разказват, че това произшествие е станало не по погрешка, а с зло намерение. Разносвачът на писмата, който бил дявол човек", искал да се поприсмее на дяда попа и на неговата музика, която във времето на "Со страхомъ божи" приличала на хрюкане. И в Казанлък има дяволи хора! Но като и да е, а мусекословеснейши Славе принял чорбаджийското дете с отворени обятия, дал му нова панакида, на която било написано - (кръсти, Боже, помагай) а б в г д и пр., и накарал го да целуне дебелата ръка на баща си и бялата ръчица на майка си, която приличала на захарски симид.

- Не бийте го, даскале! - казала нежната родителница и повдигнала веждите си. - Той е един у майка.

- Не карайте му се яко яко - притурила лебеницата и въздихнала тежичко.

- Аз бия само царвулановците - отговорил даскал Славе с достоинство. - Ако за едно дете е нужна тояга, то за друго стигат и няколко думи. Не грижете се. От Стояновите момчета е проплакал всичкият град, а аз до тая минута и с пръст не съм ги побутнал. Чорбаджииското дете се не бие... Ако да не би били чорбаджиите, и сиромашките деца би останали пукали. Кой се грижи за душата на учителите? Чорбаджиите. Кой поддържа божиите храмове? Чорбаджиите. А с какви очи ние ще да погледаме биените чорбаджийски деца, когато тия порастат и когато станат и сами чорбаджии? Кукувицата не е още изпила ума и на даскалите.

После тия убедителни доказателства добрите родители се върнали назад, а Николчо останал в разсадника на образованието да срича и да събира ум и разум. Той се учил дотолкова добре, щото след четири години или в онова време, в което ние го намираме, че скуба чуждите гъски и че лови врабчета, той знаял вече и "Помилуй мя Боже", и "Верую". Неговото поведение било така също достойно за уважение. Ако Николчо и да бил още твърде малък, но той бил вече в състояние да разбере мненията на майка си и понятията на учителя си за много предмети, и пожелал да играе между съучениците си такива също роли, каквито играл баща му между казанлъшките граждани, а майка му - между кумите и свахите. Но съществувало ли е между бащата и сина съществено психологическо сходство? - Ни най-малко. Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пернат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде. С една дума, единственото сходство, което съществувало между родителите и детето, се заключало в това, че секи от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание, чегато тия две душевни движения са прясно сирене! Такова е било детинството на нашия херой, за юношеството на когото аз ще да ви разкажа в следующите глави.

© Любен Каравелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.06.2004
Любен Каравелов. Маминото детенце. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения. Т. 3. Разкази и повести. София, 1984