КРИВА ЛИ Е СЪДБАТА?

Любен Каравелов

web | Крива ли е съдбата?

Част втора
ИЗ НОВОСАДСКИЯ ЖИВОТ

I

Беше сутрин. Зората отдавна вече се беше пукнала и настъпи пурпурен ден, т.е. ден, приличащ на всички предшествуващи дни с всичката своя картинност, а същевременно с всичкото свое еднообразие, с една дума - точно тъй, както бива между хората. Нима хората, които живеят сега в Нови Сад, не са също такива хора, каквито са хората в Париж, в Япония, на остров Мадагаскар и др., а техните стремления, надежди нима не са същите, каквито са били стремленията на римляните, на саксонците и на арабите? Да, хората са все същи, само имената им са други: по-рано е живял Атила, а сега живее Аст; по-рано е повелявал на света Нерон, а сега майстор Деак. Всичко върви по старому. Вгледайте се внимателно в Нови Сад и новосадчани, и ще видите същата периодичност, каквато се забелязва в четирите годишни времена. Сменяват се редица поколения безследно, несвързано - ей така! А като погледнем самите себе си, т.е. Нови Сад, ще ни се стори, че и останалия свят спи и не се движи, а това не е съвсем вярно. Ето, погледнете Сандвичевите острови и се попитайте какво бяха те преди двайсет години и какво са сега. Да, векове минават, природата лети напред, а на нас все ни се струва, че всичко стои на едно място, че земята не се върти около оста си, че белградската висша школа не напредва, че старите пенсионери не намаляват и не ходят «При зеления венец», и все ни се струва, че тия целомъдрени старци, също както е било и преди петнайсет години, си четат «Пестер Лойд» и «Напредак» и все така, като ходят в кафаната, нищо не ядат и не пият, освен дунавска вода, в полза на благосъстоянието на съдържателя. И много, много още неща ни се струват; а и много не ни се струват, а са тъй и в действителност. Ето например, изгряло слънцето над Нови Сад, гледа града, хората, наблюдава и спокойно, без да бърза, сякаш и слънцето няма какво да прави, ходи си по небето и гледа на всичко любовно, нежно, а вечер му е мъчно да се раздели: залязва дълго-дълго, ту в облак се скрие, ту пак се усмихне, ту на самия ръб се спре и гледа дълго-дълго и вече не е мъчно да се гледа в него; нивите леко се златеят и по тях пробягва срещу залеза прохладният вечерен ветрец.

Не искаме и ние да бързаме. Къде да бързаме? Защо да бързаме? «Нека времето си върви, нека дните си текат. Какво ни е на нас от това?» - казват хората и често си живеят до сто години. Редят се празници, кръщават се новородени граждани, празнуват се «слави» и именни дни, свирят тамбураши, изхарчва се и последният крайцер, работи «Друштво за родиност», усилено работи, страшно работи; менят знамената новосадските граждани, продават своите таланти; дреме «Матица»; изригват простащини «Даница» и «Напредак»; печат се агнета и шарани; изпиват се бурета; целта на човека е ясна и определена; ту чакаш Коледа, ту избора на народен представител или градоначалник, ту очакваш комисаря, после пролетта, а с нея и покачването на Дунава. Зеленеят се нивите и лозята и усърдно селянинът се моли, и дебели свещи пали на разпънатия за нас, и пари в манастиря праща, та светите отци да се помолят за него и за добитъка му, и пот като градушка пада от лицето му: «Много работа ще падне, но нищо! Само град да не повреди посевите! Зер миналата година и курбани правихме, и вода светихме и въпреки това гъсеници и град големи вреди ни нанесоха.» А Нови Сад хич не иска и да знае. Весели и румени са господата и госпожите и се разхождат по променадата пременени и напарфюмирани, и тънки чувства развиват, и Пеща и Беч гледат, за да разкажат след това «брату» колко е хубаво в Европа и в големите градове и как живеят немците и пишат дебели книги, за да учат по тях нашего брата дивака на ум и разум! А маджарите само това правят - събори събират, и все за нашето благосъстояние, за нашия народен прогрес. А нашият брат слуша всичко това и не бърза. Зер немците и маджарите работят за него. Пък и защо ще бърза, когато китайската мъдра пословица: «По-добре да седиш, отколкото да стоиш прав; по-добре да лежиш, отколкото да седиш; по-добре да спиш, отколкото да лежиш» - толкова ни харесва. Ний можем да бъдем велики, без нищо да правим, достатъчно е да наденем маджарски панталони, ботуши и атила, да втъкнем перо на шапката си, и маджарската цивилизация е в джоба ни. С немците още по-лесно можем да се справим, тук и ботуши не са потребни. Какво по-хубаво искаме! Просто прелест!

Коя Мазич отвори прозореца на своята квартира да подиша свеж въздух. Той много обича да прави това след сутрешния чай и дебелата закуска и често прекарва по цял час, като гледа зарзаватчийките, които мъкнат своите тежки товари; кръчмаря, който носи грамадна чига на показалеца си; офицера, който си сучи мустаките и мами едно кученце; учениците, които си отнемат един от друг едно парче ластик; гарвана, който чопли с клюн крака си върху черковния покрив; или пък пуяка, който се разхожда из черковния двор между своите любовници. Той често мисли за нещо през това време, или просто за нищо не мисли; само понякога, когато забелязва, че главата на пуяка почервенява, опашката му се разперва и той се надува като белградски сенатор, Коя по навик свири, а пуякът се обажда.

Изпълнил сутрешния обряд, Коя взема китка цветя и мирише, силно мирише, сладострастно мирише и въздиша за нещо, макар че тия цветя му ги носят една стара баба или един ученик от гимназията, за което получават всяка сутрин по един сенксер, а през зимата по два. Миризмата на цветята докарва Коя в най-приятно разположение на духа и той почва отново да мисли; мисъл след мисъл се образуват и пробягват в главата му като гущери, също както примерите в граматиката на брата Чобича! Погледне Коя ботушите си: «Лачени, хубаво ушити» - мисли той; после цяла редица мимолетни идеи: «Фуражка да си купи от «При писмото»; ръкавели от Николич; селянката яде само хляб, без месо, и все пак живее. (Наистина, чудни стомаси има на света.) Ето и петелът «кукурига» и пр., и пр.» - докато най-после, по странно съчетание на идеите, всичките тия размишления се спират на три неща: «Трябва добре да се облече, да се разходи по променадата, да пие шоколад.» Завършил теорията, Коя веднага почва да прилага всичко на практика; у него теория и практика е едно и също нещо; Коя не прилича на ония хора, които говорят много, а вършат малко; които по банкетите проповядват братство и единство, а на практика са готови да турят крак на своя приятел и да му счупят врата. Нашият герой не е такъв!

След тия размишления Коя чисти белите си нокти, мие си ръцете и шията с всевъзможни сапуни и четки; после зъбите и ушите и най-сетне се облича. Коя има всевъзможни видове дрехи, с всевъзможни цветове и кройки; дрехи сутрешни, дрехи предобедни, дрехи обедни, дрехи следобедни, дрехи надвечерни, дрехи вечерни, театрални, бални, зимни, есенни, сватбени и пр., и пр. След като се облече, Коя отива на променадата да се поразходи и си държи високо главата. Като се разхожда, Коя отново все мисли, мисли, много мисли, за различни неща мисли. Понякога просто мисли за това, че той е също тъй човек и че също тъй живее, като другите, и че скоро ще дойде обяд, а след това вечер и че той също тъй ще спи, както и всички хора. И това малко го сърди. «Добре би било - мисли Коя, - ако аз бих се отличавал от другите хора! Но по какво? Ех, ако би било възможно ей тъй по-лесно да се различавам! Ако хората никога не биха спали, а бих спал само аз!»

Обядва Коя по аристократически, в три часа след пладне, в най-аристократическата гостилница, и обядва много дебело, обядва тъй, че петима души с най-раздразнителни стомаси не биха могли да се борят с него. От само себе си се разбира, че погълнал такова количество ядене, на човека е нужна почивка, и Коя за смилане на храната лежи следобед на канапето и страшно пъшка и пъхти като ковашки мях. Тук той пак мисли, пак мечтае, но послеобедните мисли не могат да бъдат тъй сериозни и проницателни, каквито са сутрешните мисли, и затова през това време Коя живее повече с душата и сърцето, отколкото с мозъка. В главата му се мяркат каляски, коне, скъпи пръстени по пръстите, шум и бално осветление, хубавички лица, къдрици; и стига дотам, че чува музика и вижда как прелитат бели ефирни рокли, смесват се с черните фракове и мундири и всичко това бързо се върти и се носи във вихъра на безкрайния валс... «Ех, негоднико!» - извиква Коя и отново мисли. Струва му се, че той е Цицерон, Сократ или най-малко лорд Стънлей и трябва да произнесе реч пред народа за народното благосъстояние, за програмата, за народността или за «юнаците и жените». И Коя мечтае: наоколо - тълпа. Чуват се ръкопляскания, речта на Коя ту ечи като буря, ту тече широко и равно като река сред меки зелени брегове... Сърцето на новия Цицерон замира само при представата за нещо подобно: неволно му идват в главата и обратите, които би употребил в речта, и остроумията, и каламбурите, и смехът, с които би заставил да се смеят хиляди хора, и хиляди хора биха почнали да му ръкопляскат... Дори горещина облива Коя при тия мисли... «Какво, ако бих бил римлянин, ако имаше такъв един форум - мисли той, - бих бил например консул, наоколо народ, всякаква сбирщина, на която би могло да се говори дори без подготвяне, да й говориш всякакви безсмислици, да говориш тъй, че никой да не те разбере. Тълпата винаги обича безсмислиците. Ако някой напише нещо или каже истината, никой няма да го слуша. «Ний всичко това и сами го знаем.» «А не би било зле, ако ме изберат за народен представител в Пеща - продължава да мисли Коя - и там бих съумял аз да се покажа.» И Коя си представи голямата зала, ярко осветена, цялата изпълнена с чинове и столове, а на челно място в залата, зад зелената маса, седят пещенските магнати и други плешиви старци. «Ето и граф Андраши - казва си Коя - и ето, той произнася дълга реч, а народът му ръкопляска; трябва и аз да се отлича, трябва да му докажа, че и аз имам мозък в главата. - «Господин президенте, аз имам думата!» - вика Коя. - «Господин Коя има думата!» - казва господин президентът. - «Да чуем, да чуем Коя!» - вика народът. - «Аз имам чест да забележа на благородния граф - казва Коя, - чието мнение имах честта да изслушам сега, че той, въпреки несъмнената точност на мнението - с която впрочем винаги се е отличавал, - в настоящия случай, аз моля извинение от негово сиятелство - изпусна пред вид едно твърде важно обстоятелство. Аз не бих си позволил да обременявам благосклонното внимание на събранието с изложение на моето собствено мнение, ако не бях забелязал, че незасегнатата от негово сиятелство страна на въпроса не привлече върху себе си също така и вниманието на говорителите преди него, на благородния граф N и на просветения помощник на N, и на негово превъзходителство министра на вътрешните работи, а също така и на негово сиятелство министра на финансите. (Аз моля техни сиятелства снизходително да ме извинят.) Аз ще имам честта, благородни графове и магнати, с ваше позволение, най-почтително ще представя на благоуважението на ваши сиятелства някои съображения, които събранието нямаше досега пред вид при обсъждането на настоящия въпрос. Въпреки неопровержимата сила на доводите, приведени от благородния граф N. и убедителното значение на статистическите данни и цифри, посочени от негово превъзходителство министра на правосъдието, аз ще се постарая да поставя въпроса на историческа почва и тогава ще попитам ваши сиятелства: нужни ли са нам реформи? И тъй...» Но тук мечтите на оратора вземат съвсем друг характер. Богът на съня, както Юпитер към Данай, се спуща към него като златен дъжд и нему му се сторва, че вижда такива неща, каквито човек не може да си представи: «Да живее Коя!»- звъни в ушите му и му се струва, че вижда друга зала, блестяща от светлини. Оркестърът гърми. Рядко се чува говор. Коя се е облегнал на една колона. Някой отстрана му разправя, че короната на свети Стефан има голямо значение, но той не слуша. Той не спуща очи ст брюнетката, която далече разговаря тихо с приятелката си и гледа Коя. Колко е хубава! Колко хубаво е облечена! Бялата рокля е здраво стегната със златен колан. Ярко блестят черните лъчисти очи и цялото й лице е озарено от весел детски смях. Коя се мъчи да долови поне една нейна дума, но не може и хапе устните си почти до кръв...

- Хубава е тя, но не иска и да ме погледне - казва Коя, скача със злоба от канапето, отваря прозореца и гледа на улицата. Тук неговите мисли малко по малко вземат друго направление или, по-право казано, дохождат в нормално състояние, защото понякога се случват врабчета на пътя или поп, или нещо хубаво минава, което обикновено довежда човека в нормално състояние.

Трябва да отбележим, че Коя изобщо не обича да споделя мислите си с никого и повече все за себе си мисли: такъв му е характерът. И ето, както виждате, Коя е човек рядък и достоен за уважение и мнозина са си съставили мнение, че тоя човек е много умен и начетен и главно обича размишлението. «Тоя човек мисли за нещо - казват обикновено добрите новосадчани, - непременно мисли за нещо! Тая сериозност, това високомерие в него не са без причина.» По такъв начин общественото мнение заключава, че Коя мисли за нещо. Дори някои старци сенатори, които имат дъщери, и търговци, които обичат да поговорят за дълбоки работи, го наричаха философ и гений. «Какъв философ, какъв гений - казваха, - все мисли и мисли.» А какво понятие свързваха старците с думата философ и гений - неизвестно. Дамите и младите девойки често казваха: «Ето, казва, един прекрасен млад човек; как хубаво се държи; колко дрехи има, и все нови, парижки, бечки, по модата... Далеко ще стигне той, има богат баща и навсякъде е приет, цялото общество го обича и хвали.»

Коя знаеше за всичко това и нарочно, по природната си пресметливост, всеки ден по пет пъти учудваше публиката с външния си блясък, като хамелеон.

Но въпреки това, Коя не възбуждаше у съседите и приятелите нищо особено към себе си, тъй че ако някой видеше Коя на променадата, то просто, без завист, само си казваше: «Ето, и Коя се разхожда» - и веднага почваше да мисли за друго. В същото вереме и Коя не изпитваше нищо особено към близки и далечни, тъй че ако някой минаваше наблизо, той само си казваше: «А ето и Пера е тръгнал някъде» - и веднага се възвръщаше към предишните си мисли. И това изглеждаше тъй естествено и просто, че никой не мислеше да си задава въпроса, защо Коя си държи високо главата и все тъй сладко се усмихва; а Коя още повече не се запитваше защо Пера е тръгнал нанякъде. Тъй че, както виждате, Коя има много добро, незлобливо сърце. И за всичките тия качества у тоя човек хората от всички партии и състояния, дори маджарите и комисарите, зарзаватчиите и офицерите, с една дума, всички го обичат и при това същината на тая любов се заключава в това, че всичките тия добри граждани и не мислят за него и им е все едно жив ли е той, или не.

След обедния сън Коя отново отива да се разхожда по променадата, после вкъщи да се преоблече, след това да вечеря и най-сетне да спи и да мечтае. Това е цялата дейност на тоя велик човек, на тая слава на сръбския народ.

Външността на Коя е най-обикновена и ако той би живял дори между персийци, никой не би го урочасал, а всекиму е известно, че персийците имат лошо око. Ако Гогол би се заел да описва тая външност, той би казал: «Природата не е употребявала тънки инструменти за тая фигура, а е взела брадвата, ударила един път - излезли устните, ударила два пъти - ушите, ударила три - главата; после е пуснала тоя човек и му е казала: «Живей!» Но в моите очи Коя има нещо друго, нещо по-величествено; на мене все ми се струва, че той прилича на китаец с обръсната глава и по всичко наверно той принадлежи към китайско-монголската раса, към която принадлежат и всички приятели на Коя - маджарите, с които той се схожда напълно, дори по костюма. Но въпреки това, кой знае защо, Коя се харесва на дамите. Те намират, че човек не трябва да се преценява по външността, защото външността често бива измамлива, и хвалят Коя главно за богатството му. Наистина, никой никога не е чувал от Коя нито една дума за неговите сърдечни победи, макар да е напълно известно, че живее само в женска среда, че само тук е в сферата си, а мени тия среди, както и дрехите си, почти всекидневно. Коя обича жените, но по отношение на увлеченията се държи предпазливо; в неговите очи те не са нищо друго освен приятно средство, наистина, много приятно, но не повече от средство. Дори леля му, която много се интересува от победите на Коя и като че ли няма нищо против да му съдействува - и тя не може да се добере до никакво признание по тая част, защото Коя много добре е разбрал, че в такава работа първото условие за успех е най-голямата тайна.

«Жената, брате мой, е светиня» - казва той. «Нея трябва да я държиш строго, можеш дори да я малтретираш (понякога те дори обичат това), но - печат, приятелю, печат! Да знаят за това само заинтересованите лица и стените, които в тоя случай са достатъчно благоразумни да не издават секрета!» И съгласно с това действува нашият герой, отлично действува. Трябва да се каже в Nota bene, че Коя повече го привличат жените, отколкото момичетата, макар че обича и едните, и другите.

Тая сутрин, в която започва нашият разказ, Коя беше в лошо настроение, нещо което никога не беше му се случвало. Причина за подобно свръхестествено явление беше някаква немска книга или французки роман, преведен на немски език. Коя много обичаше книги от тоя род, защото му доставят някаква сладост, някакъв трепет по жилите, някакъв гъдел по цялото тяло и главно развиват въображението му. Романът, който той четеше тая сутрин, необикновено много го заинтересува. А имаше и с какво. Действието ставаше в царски и аристократически салони; при разкошна обстановка се излагаха високи благородни чувства, поуката се изясняваше лека и приятна. Принц Франц е срещнал маркиза Хортензия; както винаги, някаква тайна, невидима сила веднага е свързала двете млади същества с неразривни връзки.

- О, как те обичам! - казваше принц Франц на милата маркиза Хортензия.

- А аз? Нима аз не те обичам?! - отговаряше с въздишка маркизата.

- Когато те видях, не зная какво стана с мене; ще полудея.

- А аз - отговаряше маркизата, - нима аз не чувствувах същото? И аз ще полудея.

- И как страдах, как страдах, само ако би знаяла! През нощта не спах, и следобед не спах.

- А аз? Нима аз не страдах? Аз също не спя ни денем, ни нощем и все за тебе мисля.

- Приятелко моя, ангел мой - с все по-голям жар продължаваше принцът, - ще умра, ако не ме обикнеш.

- А аз - отвърна маркизата, цялата пламнала, --нима аз няма да умра? Мислиш ли? И аз ще умра.

И тъй нататък.

«Хубаво, хубаво, много приятно е всичко това!» - помисли Коя. «О, о, дявол знае какво е това. Трябва и аз да си намеря такава девойка и да любя, да любя, а това живот ли е! Та няма да живея цял живот, както аз живея!» И Коя отметна глава назад, като си представяше, че сам той е в положението на принц Франц.

«Какво, ако се влюбя в Любица и тя се влюби в мене? - продължаваше да мисли Коя и усилено си рошеше косите. - Това наистина ще бъде хубаво. Тя е хубаво момиче, пълничко, апетитно (Коя все по-силно и по-силно си рошеше косите); но ето де е бедата: много мъже се увъртат около нея и тя ще избере другиго. Ех, негоднико, как да се нареди тая работа? Трябва да се измисли нещо... Трябва с Любица... или не, с бащата на Любица трябва да се поговори; но той е богат, мръсника; богат е като Крез (Коя много обича да сравнява хората с исторически лица, а особено от библията, и с източни герои) и навярно ще ми откаже. Но как бих почнал да се обяснявам с Любица? Ето где е работата. Да я хвана за ръчицата, да я попритисна и да кажа (Коя с увлечение си роши косите), да кажа: мила моя... Не, дявол да го вземе, така е много лошо... Трябва да отида на променадата и там да помисля по-добре, там и въздухът е по-чист, и ветрец има, и по-лесно се мисли.» Тъй реши Коя и почна да се облича.

© Любен Каравелов
© Йордан Стратиев - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.01.2002
Любен Каравелов. Крива ли е съдбата? Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 1: Разкази и повести. София, 1984.