КРИВА ЛИ Е СЪДБАТА?

Любен Каравелов

web | Крива ли е съдбата?

Посветена на
белградските другари

I

Както щете, братя, но общественото мнение е нещо много добро и заслужава да се почита. Не говоря за онова обществено мнение, което открива някой дребен, злочест, дрипав и злощастен кокошкар, който е откраднал парче хляб от някой палилулски фурнаджия, за да засити стомаха си, който му мърка като дърт котарак. Тия клетници, както се и разбира, преследва нашата полиция и австрийските паяци. Общественото мнение е добро, когато се изкарват на показ ония, които ходят със златни еполети, които живеят в леговищата на истинските кокошкари, дори и у банкерите, богатите търговци, блюдолизците и в господарските къщи. Впрочем не би било зле, чини ми се, ако общественото мнение се поразходи и по къщите на големците, по чиновническите, султанските и везирските сараи, а от време на време да надниква и в кабинетите.

Ето къде трябва да ходи това гълъбче, да бди и да снема маските на лицемерите и на подлите създания.

Снемете маските на тия знаменити празноглавци, снемете от тях кадифето и позлатата, и ще видите, че са по-грозни от кой да е крадец и че трябва да се гнусите от тях повече, отколкото от жабите.

Не зная какво мислят другите, но аз не вярвам на ония моралисти, строгостта на които не е нищо друго освен скрито себелюбие и които замерят с камъни бедните и смазаните от съдбата злощастници, само за да не им помагат, и това е, както ми се струва, истинската причина, поради която началото да се осъждат всички наред е завладяло толкова силно света. Вярвайте, братя, има честни и добри хора, които нямат парче хляб, а богаташите гледат на тях с презрение и ги наричат фукари; но разровете живота на тия богаташи, и вие ще ги заплюете и ще им обърнете гръб. Тия богаташи живеят доволни: ядат, пият, носят свила и кадифе, китят ръцете и ушите на жените си със златни гривни и обеци от скъпоценни камъни; те не биха желали да умрат, те се гордеят с това, че природата ги е създала и ги е нарекла синове человечески, ала не можем да ги наречем човеци, нито дори и скотове, защото се боим да не обидим смиреното магаре, ако поразровим техния скотски и мерзък живот. Ето онова старче - едва е живо: лицето му - бледо и изпито от разврат и пиянство, очите му - полумъртви, като на заклан овен, тялото му - ударено от дамла, а държи главата си високо; него все така го занимават придворните кръгове, дето някога се е прославило като млад администратор, в него все още господствува същата оная глупост, същата оная суета, оная надутост, същото онова колебание, което е било извор на неговото щастие и нещастие. Ето оная баба, която има вид на богомолка, та който и да я погледне, веднага ще помисли: «Райска душа!» А знаете ли накъде се е запътила тая райска душа? - В църква? - Не! - Чула е, че дядо Никола е болен, та отива да го утеши и да му даде нещичко да си плати лекарството? Не! - Тогава тя му носи нещо за ядене? - Не, не и пак не! Отива при един богат глупак да озлочести дъщеря си, да продаде унуката си и да увещае един добър човек да не взема Ленка, защото е такава и онакава. Като видиш такива хора, неволно си помисляш: Нима гробът, пред който стоят, не ги плаши? Нима в сърцето им няма нищо човешко?

- А какъв ми е тоя поет и списател? - ще рече читателят. - Вместо да почне да говори за любов, за цветя, за райски птици, за свилена коса, за меки кадифени ръчици, за богати ергени и девойки, за черни очи, за дълги мигли и т.н. - той почва да ругае. А знаете ли вие, господине и брате, че ние сме хора деликатни, че обичаме само когато ни хвалят и ни наричат богове и богини? Не щем да четем твоите разкази. Не щем, па ако щеш и да побеснееш! Никога не държим ние на горчиви хапове. Не държим ние да слушаме истината и не щем да виждаме себе си. Нима мислиш, че не знаем, че не сме такива, каквито трябва да бъдем? Е, братко мой, ние сами знаем, че сме малко изтървани и лоши, но трябва сами да го осъзнаем и никой друг не бива да надниква вътре в нас. Ако си истински писател и поет, говори за доброто, което си видял у нас, а за лошото не смей и зъб да обелваш. Не щем да те четем и толкоз!

- Моля, моля, мили и скъпи читатели и читателки, не викайте, защото, първо - аз не съм поет, и, второ - не пиша за вас, а за ония, които имат достатъчно търпение да прочетат моя разказ и здрав ум - да го разберат. Аз не пиша за вас, мили кресльовци - за вас пишат небесните поети и любимците на Олимп и Парнас: г. Сава Димитриевич, г. Дж. Малетич, г. М. Попович, г. А. Андрич и т.н. Къде мога аз да се меря с такива гениални хора? Аз съм доволен и от това, ако за мене не рекат, че развалям хартията и че хабя мастилото и перата, а това е, както виждате, много малко, но аз съм доволен и от това.

- А защо пишеш, като не си поет? По-добре върви, че продавай халва из Палилула - това ще бъде много по-полезно, отколкото да хабиш мастилото и перата.

- Но защо сте толкова строги към мене, а сте милостиви към много драскачи, които, ако ги нямаше, фабриките за хартия, да са фалирали досега? Та погледнете, кой у нас не хаби перата и хартията и не скубе гъските: и хората по канцелариите, и учениците, и книжовниците само това правят на тоя свят; дращят хартията, а всъщност рядко някой се ползва от това. Заклевам ви в св. Петка и в св. Неделя, позволете ми да се изкажа пред света, пък ако никой не види полза от това, поне на мене ще ми бъде по-леко, а и светът не ще има никаква вреда. Трябва да знаете, мили читатели, че хартията и мастилото съм купил със свои собствени, спечелени пари и че от канцеларията, в която служа, не съм взел нито половин лист. Предварително зная, че няма да ми повярвате и ще речете: «Това е глупост и не може да бъде; да служиш в канцелария и да не вземеш нито половин лист хартия. Знаем ги ние тия честни пуяци, които само на приказки са честни.» Е, тогава говорете, както знаете, и ако по ваше мнение не е възможно да се служи в канцелария и да не се взема хартия и мастило, когато ни трябва, тогава няма и да говоря вече за това.

И тъй, който иска да слуша, нека слуша, защото аз почвам своя разказ, и то такъв, който ще бъде много по-мазен от свинска глава на Малка Коледа, разказ любовен, трагичен, трагикомичен, тъжен и жален (нещастна любов), весел (сватба ще има), смешен и «скорбен» (наистина ще има смърт).

- Е, веднага се вижда, че това не го пише поет, а халваджия! - ще каже читателят. - Още непочнал да пише разказа, а вече разправя и съдържанието, и развръзката му. Кой пише така? А?

- Виновен съм, моля да ме извините и да бъдете «благосклонни» тоя път, защото каквото било - било: което е перото написало, не можеш го и с брадва премахна - казва руската пословица.

Почвам, и почвам по своя воля, читателю, почвам меко, любезно, поетически, исторически, реторически. Само слушайте!

Отдавна е минала полунощ. С облаци бисерна роса се посипа пътя на румената зора. А тя може би още се къпе в смарагдовото море, защото още ги няма нейните румени устни да целунат на изток лазурната ивица на звездното небе и мило да се усмихнат на земята, пълна с цветя и песни. А на голите...

- Стой! - вика читателят. - Ти си откраднал това поетично място от разказа «Сердар Митар» (виж «Вила» от 1866 г., стр. 102). Ах ти, крадецо! Сега виждам какъв човек си ти; признай, че си откраднал, иначе ще повикаме полицията, а полицията не обича да се шегува с поетите.

- Простете ми, мили читатели, само не викайте полицията... Разкайвам се, че откраднах от «Вила» някаква поезия, но не я откраднах с лошо намерение, да ограбя и обидя ближния, а само да подсладя разказа си, както правят мнозина от нас, и да го поогладя малко.

- Но как си посмял да крадеш, кажи ни ти? Как не си се уплашил от гръма небесен, от пъкъла подземен, от дяволите шестокрили, от белградската полиция и от другите зли духове и стихии? - ще викнат мнозина по мене.

- Но моля, кой у нас не краде? - питам ви аз. - Кой от нас е написал и една страница, и един ред, и да не е откраднал от съседа си или мисъл, или сюжет, или цяла книга? Покажете ми го, и аз ще падна пред него на колене и ще го моля за прошка...

- Оставете го - ще рече мъдрият читател, който много е грабил през живота си, че дори и собствения си баща не е щадил. - Нека си пише каквото ще, щом има желание да пише. Аз мисля, че е по-добре да извикаме: - Браво! - отколкото да го ругаем. Защото тъй викаме на много по-лоши неща в нашата литература.

- Право казваш, куме - ще рече кумът-читател, на чиято душа лежи тежко бреме от грехове. - Остави го, да върви по дяволите! Какво ни засяга нас, че крадял... Нека краде - нито ни влиза, нито ни излиза от кесията!

Е, слава богу, че моите критици най-после ме оставиха на мира; сега ще пиша, каквото ми дойде на ум, и при това тъй ще крада, че ще посегна дори и на «Даница».

* * *

На улицата имаше кал като същински бъркани яйца, макар че от три дена вече не е валяло дъжд. Врабчетата ровеха с човките си фашкиите по улиците, за да си дирят храна - ечемик. Кучетата се душеха по улицата и без много приказки и сбогувания си отиваха всяко по своя път. Ученик отиваше на училище с книга под мишница и много сериозно размисляше отде да намери пари, за да купи гердан на кучето си. След гимназиста вървеше чиновник и прехвърляше в ума си важни мисли - дали да купи оная свилена рокля, за която му беше говорила жена му, или да почака, докато получи другата заплата. В същото време вървеше и една дрипава жена, която носеше малък ковчег за своето детенце и мислеше де би могла да намери поне толкова пари, че да погребе клетото сираче. Макар и да е малко, мислеше тя, без пари не може да се погребе. Ето го там и стражарят, който е сложил дясната си ръка върху тесака и се оглежда на четири страни и тъй като никъде нямаше ни кавга, ни псувни, дето би могъл да покаже своята важност, а не минаваше и офицер, комуто би си струвало да «салутира», спокойно си чоплеше носа или с показалеца, или с малкия пръст на лявата си ръка и без мисъл, като юнец, гледаше и премигваше. Ето иде и баба Ката и носи парче говеждо месо, картофи, лук, за грош готварска сол и тютюн в жълта хартия за някакъв господин. Изведнъж пред нея, сякаш паднала от небето, изскочи баба Мара със стомна в ръка и с въпроса: «Чух, че твоята госпожа пак родила?» - «Че какво друго да прави, освен да ражда? На богаташите им е лесно и да се родят, и да умират, а на нас, горките, ни е тежко и да живеем.» - «Че как, как е родила, когато човекът й отдавна-отдавна замина за някъде? Колко месеца стават, откакто е заминал? - Чакай, по Петрови пости беше месец и оттогава до Коледа - пет, и от Коледа до Благовец - три... Чакай, чакай, чакай, още един и стават шест, и седем, и още един - девет, и още един - десет... Ух, единадесет месеца минаха вече... Е, сега госпожите и без мъже раждат, и носят по единадесет месеца, а ние, бедните, само девет...» - «А не идва ли у вас някакво младо конте с тънки мустачки, със светли очи?» - «Идва, мнозина идват, пък и защо да не идват? И сега има вкъщи един, тютюн съм му купила.» - «Горкият, горкият твой господар, измамила го е неговата хубавица... Не я е срам... Сбогом, Маро! Трябва да бързам... Чака ме госпожата!» - «А какво прави твоята? А?» - извика тя подир Мара, но Мара не чу, защото беше вече далече; тя бързаше, защото се боеше да не изстине новината, която тя носеше на госпожата си. Като поклати глава и с тъга в сърцето тръгна за вкъщи, като проклинаше съдбата, че не й помогна да научи каквото и да е и да го отнесе в своята махала, да утешава комшийките си.

Баба Ката беше, както видяхте, комунистка и делеше с всички всичко каквото имаше в устата и в ушите, а сега вървеше невесела, като човек, който е срещнал истински бедняк и няма какво да му даде, и си мислеше: «Какво ще им кажа? Нима ще им кажа, че нищо не знам, че нищо не съм видяла и нищо не съм чула? Я да се отбия при Бабанесибаба.»

Пред една тютюнджийница стояха пет-шестима търговци и се разговаряха помежду си. И макар че техният разговор не е толкова интересен, като оня между двете баби, нещо повече - макар че беше съвсем празен, все пак беше разговор.

- Какво е станало с жената на нашия Сава Йованович, че умря така ненадейно? - попита единият от търговците, като премигваше.

- Казват, че мъжът й я плеснал малко и на другия ден умряла - рече вторият търговец, с белег на челото и допотопен фес на главата.

- Аз се придържам към правилото: ако трябва да биеш, не бий с цепеница, нито ритай с коляно, а налагай с камшик. Ето, слава богу, до днес никакво нещастие не е имало в къщата ми - рече мършавото старче-цинцарин, чието име е кир Панайот.

- А аз пък мисля, че е по-добре никак да не се бие, а ако трябва да биеш, наказанието трябва да е някак по-друго - рече младият «юноша», който се готвеше тогава да иска ръката на цинцаровата Анка, та искаше да покаже на тъста си, че има добро сърце.

- Твоето мнение нека си остане за тебе, а аз мисля, че жената трябва да се бие - рече кир Панайот с достойнство и погледна родителски младежа, като че ли искаше да му каже: Знаем ви ний вас, хайманите! Не биете вий жените, а като се ожените, веднага запявате друга песен, и жените ви ходят със синини.»

- Какво значи то да биеш катаден, без пръчка, без камшик и... не можеш да й докажеш другояче ти на нея - рече допотопният фес.

- Без божията воля никой никога не е умирал - рече кир цинцаринът; а ако на всемогъщия бог му е потребна нечия душа, той ще си я вземе, колкото и да се пазиш; а ако не я ще, и да удряш, и да не удряш, тя пак живее. На всеки човек е отредено колко да живее, кога и от какво да умре и през какви митарства да мине, дали в рая, или в пъкъла ще отиде и всичко... - Цинцаринът помълча малко, сякаш мислеше как ще продължи по-нататък: - Тъй че, ако на човека не е съдено да умре, бий го и пребий, наказвай го и удряй, пак не умира. Аз моята жена и деца, ето виждате как ги бия - с една дума - камшик. Хвана когото и да било за яката, па го тръшна на земята - капна, цял ме пот избие, ръката ме заболи, а аз още бия ли, бия. Понякога бия и по десет пъти на ден...

- Имаш право, кир цинцарине, твоите убеждения са верни и непогрешими. Ний всички бием своите - и синовете, и дъщерите, и жените си, - но защо? Затова, че са роби. Искаме ли - наказваме, не искаме ли - прощаваме. Имаш право, кир Панайоте, без тояга не може, защото тоягите са създадени за нашите жени и жените наши за тоягите. И защо да не ги бием, когато нашите дебели половинки се оставят да ги бием; а твоят син е толкова «нравствен» (навярно е чел Ружичевата «Наука за възпитанието»), че като иска да ти угоди, търпи всякакви мъки и страдания. Но аз и ти няма да бием по-силния, дори и ако не иска да ни се покорява, и то затова, защото би могъл да ни върне мило за драго, и то с лихвата; може така да се разходи с бастуна си по нашия гръб, че да посинее също тъй, както са сини гърбовете на нашите жени. Аз и ти ще бием само слабите и немощните, които са се предали в наши ръце, на нашата милост и немилост, да правим с тях каквото искаме. Може би твоята жена не е охранена, а слаба, тъжна, убита от скръб и нещастия; може би си я довел от Битоля и тя трябва да понася всичко, защото роднините й са далече и няма кой да защити това злощастно същество. Аз и ти бием, защото нас никой не ни бие, но ако нашите жени бяха по-силни и по-здрави, биха взели дървото и с него - по главите ни, та и аз, и ти бихме се смирили и оставили слабите да живеят на мира, защото бихме разбрали, че не е хубаво да се бие. И аз, и ти се смятаме за християни, а не помним Христовото учение, което казва: «Не прави на другия онова, което не желаеш да правят другите на тебе.» А нашите жени са забравили Мойсеевия закон: «Око за око, зъб за зъб.» Ако и ние, и нашите жени по-често си спомняме тия поговорки, по-добре би тръгнало.

- Та нима нас не са ни пердашили, когато сме били малки? - рече кир Панайот. - Че защо и ние да не бием другите? Както виждате, ний не умряхме от бой, няма да умрат и нашите жени, нито нашите деца.

- Тъй, тъй, кир Панайоте, наистина е тъй: нас ни биеха, ние бием, те ще бият - тъй е казано и в граматиката на г. цензора Вуич. Нас ни биеха, когато бяхме малки, ние бием нашите деца, защото са малки, а жените си - защото са глупави и не ни отвръщат. Защото не вземат дървото, па по главата. Това е то всичкото.

- Кога ще бъде погребението? - попита допотопният фес.

- Казват, утре - отговори зетят на цинцарина и бъдещият наследник на неговите тояги и камшици.

- Ти ще бъдеш ли на погребението, чичо Панайоте? - попита допотопният фес цинцарина.

- Ще бъда.

- И аз.

И с това завърши тоя разговор.

© Любен Каравелов
© Йордан Стратиев - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.01.2002
Любен Каравелов. Крива ли е съдбата? Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 1: Разкази и повести. София, 1984.