ИЗ МЪРТВИЯ ДОМ

Любен Каравелов

web | Из мъртвия дом

VI.

ПРЕДВАРИТЕЛНИЯТ ЗАТВОР (СЛЕДСТВЕНИЯТ)

Макар положението на изолирания затворник да е тежко и той да страда, защото му е отнета свободата, .при все това сто пъти по-тежко е на обвиняемия, когото през време на следствието натикат в ареста, защото го мъчи и терзае не само мисълта за следствието и обвинението, но и неизвестността на положението. Затова предварителното изолиране много се различава от затвора-покаяние, определен със съдебна присъда. Осъденият страда само защото му е отнета свободата, обаче въпреки това спокойно може да дочаква края на затвора, ако срокът не е твърде дълъг; а ако му е разрешено, може да се развлича с работа и да не седи празен, докато в предварителния арест следственият може за най-кратко време да претегли най-мъчителните часове и най-страшните нравствени мъки. На обвиняемия не му е до работа, срока той не знае, книги и вестници не му дават, и това е най-тежкото. Страшни са тия мъки! Най-ужасните ми часове бяха до първия разпит; не знаех защо съм арестуван, не знаех какво искат от мене. Мисля, че за всеки арестант тия часове са най-тежките. Налегнат от «основанията за подозрение» и особено от обвиненията в тежки престъпления, на човек му се струва, че е на края на бездната. И което е най-страшното от всичко, в този момент неговата съдба зависи от самия него. Ако е невинен, трябва да обмисля основания за своето оправдание и да отхвърли съмненията; ако пък е виновен, трябва да измисли средства, за да опровергае основанията на подозрението, да измисля доказателства, да прикрива следата и т.н. И в двата случая обвиняемият еднакво се бори за живота си, само че на невинния му е по-леко да понесе тия мъки, защото се надява на невинността си, а освен това - не го гризе и съвестта. Следственият знае, че една неволно изпусната дума може да го опропасти, та затова трябва да крои всевъзможни «планове». В това време настъпва и оная душевна борба, оная напрегната умствена дейност, която не ти дава почивка нито за миг, която изсмуква мозъка и довежда организма до изнурение и немощ. За това време човек се уморява, сякаш е превалил бърда и долища, изнемощява, сякаш току-що се е дигнал от тежка треска. Мислите се гонят в главата му без ред, какви ли не предчувствия се нижат едно подир друго, а най-страшното е, че човек не може да се спре нито на една мисъл - все скача на нещо друго, всичко е нескопосно и нестройно. Рояк мисли прелетят като мълния, а други идват развити и мигом изчезват като чудесата в приказките - нищо не може да остане в паметта; главата заприличва, кажи-речи, на решето, в което сипват вода. Тъй летят часове, дни, че дори и месеци - а в такова състояние бях и аз самият от юли до средата на януари. Нашите ц«братя маджари», макар и да знаеха, че ние - аз и Вл. Йованович - седим съвсем невинни в ареста, от «човеколюбие» не искаха да ни пуснат на свобода. Но за това друг път.

Да кажем нещо за състоянието на обвиняемия нощем. Макар и дневните страдания да са тежки, пак не са нито на половината от нощните, защото това са адски мъки. Привечер обикновено човек започва силно да бълнува поради затворения спарен въздух в тъмницата, а освен това и защото кръвта нахлува в главата, та въображението работи усилено и създава чудновати и болнави видения. По тая доба почва пъклената игра на фантазията и бясната бъркотия на мислите. Тук се пораждат най-заплетените намерения и замисли, които се надпреварват по своята чудовищност; чертаят се уродливи картини, измислят се неосъществими желания, на които сутринта човек сам трябва да се смее; тук дохождат на ум отвратителни и същевременно най-смели намерения, и всичко това все повече разпалва мозъка и свива болезнено уплашеното сърце. Най-милата и най-сладката мисъл на затворника е «бягството». Тази мисъл възниква у обвиняемия още в момента, когато за пръв път катинарът изщрака на вратата му. След това неговият живот се развива така: заедно с другите се кара, ругае пазача, сърди се на следователя, кълне управителя, но това е единствената възможност да съкрати тежките дни. Всички сили на затворника, целият му ум и цялото му въображение са устремени към друг свят, към света на неосъществимите копнежи - да излезе на свобода, да се види със своите, да прегърне жена си, да целуне децата си. Тоя тъмничен недъг подкосява и най-буйната сила, и най-дълбокия ум, и най-здравото тяло. Всемогъщото време е безсилно срещу тъмничния дуализъм: напротив, болестта от ден на ден все повече и повече се засилва; затворникът е като смахнат; натури, които в живота си са били способни на всичко, които хладно и с математическа точност са извършили страшни престъпления, се вдетиняват; едничката им утеха са измамните фантазии и надежди, призрачните намерения за бягство, които поглъщат цялата умствена дейност на затворника. Най-сетне, когато се умори, обзема го някаква досада, ала умът продължава да работи в същата посока, само че мислите се объркват. Ужасни кошмари из действителния свят наред с плаца за екзекуции, с призрака на смъртта, секирата и бесилките се тълпят в разюздан бяг и има минути, казваше ми един арестант, който отдавна беше под «следствие», когато ми се струва, че съм умрял и че червеите ме ядат, а това нито ме засяга, нито пък ме е страх от такива призраци, защото има други, които са много по-ужасни: най-тежки и най-страшни са мислите, които ми напомнят, че още дълго ще бъда в ареста. О, страшни мисли! Предпочитам да бъда три години на робия, отколкото една седмица тук (в ареста). - «А мислите ли, че в тъмницата ще ви бъде по-леко?» - запитах го аз. «Първо, вече няма да бъда в тая проклета неизвестност, в която съм сега; а второ, там ще работя. Тук не ще мога да издържа дълго, ще полудея.»

И тъй, ако в мозъка нахлуе повече кръв, пред очите се мяркат мъртви отсечени глави, човек започва да бълнува и изпада в крайно отчаяние. Още една крачка .и ето го полудял! Под гнета на такива приведения се е случвало хората да изгубят ума си за цял живот. В това болезнено състояние на полулудост хората изпадат в най-ужасно отчаяние и посягат на живота си. Понякога преувеличеният страх от ужасния «разпит» или страхът, че ако изгуби сили, ще се издаде, още повече подтикват човека към това. Някога в един руски вестник четох следното: «Спомням си как веднъж около полунощ стените на нашия затвор закънтяха от воплите на някакъв затворник, който се прощаваше с ума си. През цялата нощ клетникът се мяташе из килията си.Ту зовеше жена си и децата си, ту конвулсивно ридаеше, ту се молеше, ту бясно ревеше, сякаш го удряха с чукове в гърдите... Всяка блага дума отстрани посрещаше недоволен, а някога и побеснял. Нито лекарската помощ, а по-късно и самата свобода, можаха да го спасят. Остана в състояние на някакво «ясновидство» и все му се струваше, че го гонят дяволи. Казват, че прекарал цяла година, без да промълви нито дума, плашейки се от човешки лик и крачейки безспир по десетина часа на ден. Следователно с един удар бяха сломени завинаги всички способности, а да не говорим за осакатяването на убежденията, добити чрез образованието.» Представете си само, че този човек в нищо не е виновен! Пък и да не се завърши с крушение, колко мъки само е понесъл такъв човек, докато «се е намирал под следствие», а тези мъки по-късно се отразяват на организма му, на способностите му и на годините му. Д-р Ритер казва: «Английският канцлер Томас Бекет в полунощ, когато му била прочетена смъртната присъда, имал съвсем черна коса и брада, а около 6 часа сутринта, когато го докарали на лобното място, бил побелял като старец.» Един лекар, който проучвал подобни явления по време на терора, казва, че прояви като горната са се случвали твърде често и че «самата Мария Антоанета побеляла за една нощ». Щом като осъденият на смърт побелява за една нощ, щом като други, докато чакат смъртната си присъда, хващат охтика и умират за няколко дни, то у арестанта «под следствие», който често пъти очаква много по-тежко наказание поради неизвестността на положението си, ден след ден побелява косъм след косъм, а скъпоценните капки живот изтичат всеки миг и пропадат безследно; едва по-късно ще се почувствува тази тъжна оскъдица на неизживените години и убитата младост.

Умните хора отдавна вече са изтъкнали, че всяко престъпление произтича главно или поради болест, или поради нужда на организма. От това гледище изучаването на физическата природа на човека е повече от необходимо; на това трябва да обърне внимание и мислителят, и моралистът, и законодателят; тук те могат не само да хвърлят нова светлина върху човешката природа, но още и да покажат мъдри средства, за да бъде направена тя такава, каквато трябва да бъде. «Не е достатъчно - казва Кабанис - работникът да познава инструментите, които са му пряко необходими в занаята, а непременно трябва да се запознае и с нови, които могат да помогнат за разширяването и подобряването на неговото производство, трябва да се запознае и с по-добри начини на тяхната употреба. Природата създава човека с определени органи и способности; знанието може да ги усъвършенствува, да ги променя и насочва, и в известен смисъл да създава нови органи. Това е именно предмет на възпитанието, което се състои, тъй да се каже, главно в умението да се използуват влиянията и подбужденията.» Неправилно развитата личност, несвикнала да работи, обича леността, която е майка на глада и мизерията, а от тях пък се раждат повечето злоупотреби; неправилно устроената държава и деспотичните желания на държавниците дразнят поданиците и разпалват у тях отмъщението, от което произлизат всевъзможните преврати (революции). И тъй, впрочем, от домашното и от общественото възпитание произлизат главните причини за различните престъпления. От много случаи се знае, че възпитанието може да направи чудеса не само със здравия организъм, но е в състояние да развие у осезанието такава памет и досетливост, които са свойствени само на зрението. Някои приятели на скулптурата по-добре оценяват красотата на формата с ръка, отколкото с очи. Скулпторът Ханибазий, като изгубил зрението си, не се отказал от своето изкуство: с пипане на статуи и живи тела той можел да си състави представа за тяхната форма и да ги възпроизведе вярно; всеки ден може да се видят слепци, които се сещат и живо си представят предметите само с помощта на осезанието. Щом е така, тогава здравата, правилно развита натура никога не може да извърши престъпление. Ето защо, впрочие, възпитавайте хората както подобава, основавайки се на истината, и половината от сегашните престъпления ще изчезнат. Всеки от нас знае, че ако личното и общото щастие може да почива само върху добродетелта, то самата добродетел трябва да има за основа познаването на природата, да почива на разума и на истината; без светлината на разума добродетелта може не само да докара човека до края на пропастта, но и сама може да стане източник на най-страшни заблуди. Най-дълбоките умове, най-светлите личности неминуемо ще сгрешат в своите заключения, стига само да се отклонят от набелязаната посока на здравата философия и се впуснат в изследване на безплодни въпроси - каквито и да са те. Който не познава природата, той не познава и самия себе си, а който не познава своя организъм, той не бива да се залавя да решава нито един жизнен въпрос Ето защо прочутият в древността надпис: gnwJi seauton (познай себе си, бълхо недна!) трябва да бъде в основата на всяка наука, а особено на правната.

Казахме вече, че мизерията е главният двигател почти на всяко зло, че тя е извор на всички престъпления; сега нека добавим, че тя разрушава и човешкото здраве, а болното тяло е склонно на всякакво престъпление. Макар предположенията на лекарите за влиянието на храната върху органите на мисленето или за физическите причини на нашите наклонности да изглеждат твърде дръзки, все пак не може да се съмняваме, че различните неща, които тялото приема всеки ден в себе си, за да поддържа живота си, оказват значително влияние върху нашите нравствени подбуди. «Въображението - казва Чернишевски - възбужда желанията до крайна напрегнатост само тогава, когато съвсем липсва здрава храна, па макар и проста. Това е факт, доказан от историята на човечеството и при това изпитан лично от всекиго, който е живял и проучвал себе си. Той представлява отделен случай от общия закон на човешкия живот: че страстите достигат неестествено развитие само поради ненормалното положение на човека, който им се поддава, и само в оня случай, когато естествената и по същество твърде умерена потребност, от която възниква тая или оная страст, прекалено дълго не е била задоволявана, спокойно и умерено. Няма съмнение, че човешкото тяло не изисква и не може да понесе прекалено бурни и напрегнати удоволствия; ляма съмнение също тъй, че в здравото тяло стремежите са съразмерни със силата на организма. Необходимо е само да напомним, че под «здравето» на човека трябва да се разбира и нравственото здраве. Треската и възпалението настъпват след настинка; страстта, нравствената треска също тъй е болест и също тъй овладява човека, когато се поддаде на рушителното въздействие на неблагоприятните условия.» Спомена се, че известно състояние на вътрешните органи в долната част на корема силно променя способността на човека да чувствува и мисли. В тях се развиват болести, та рушат, помрачават, а понякога и съвсем объркват естествения порядък в нашите чувства и понятия. У нас се развиват прекомерни и уродливи стремления; завладяват ни измислени желания и което е най-важното - в такова състояние разумът се напряга силно и се избистря, а душата се възнася до необикновен унес. Щом следователно състоянието на коремните вътрешности може напълно да изопачи порядъка на чувствата и понятията, тогава то е в състояние да докара човека до полудяване. Разбира се, стомашните болести настъпват поради лоша храна, поради глад, поради пиянство и въобще поради нередовен живот, следователно поради същото настъдват и престъпленията. А защо да се наказват болни хора? Защо да не бъдат лекувани?

© Любен Каравелов
© Стефан Елевтеров - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2002
Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 4: Стихотворения. Драми. Мемоари. София, 1984.