ИЗ МЪРТВИЯ ДОМ

Любен Каравелов

web | Из мъртвия дом

III.

ПЪРВОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ

Но да се върнем на нашия разказ. А може би моят предшественик наистина е бил убиец? - отново започнах да мисля аз. - Може би той е убил няколко души? - Че какво? А нима ще намерите много почтени хора на света? Ще намерите ли много такива ангели, които да не са опропастили някога нито една невинна душа? И нима ние не ценим хората по броя на душите, които са принесли в жертва на своя кеф? Двамата Наполеоновци, Карл Велики, Фридрих Велики, Цезар, Александър, Константин и други по броя на жертвите бяха най-големите убийци, а Европа и до ден днешен им кади тамян, дига им паметници и църкви, а смахнатият и прегърбен от подаграта дъртак-учител със сълзи на очи разправя за техните славни дела и подготвя почтените граждани да вземат пример от тяхното величие и да се поят с кръвта на ближния си. Колкото е свещена и справедлива войната против тиранина-поробител, толкова пък е отвратителна и нечовечна, когато се води за кефа на г. Наполеона или Бисмарка. Къде е тук справедливостта? - В църквата - ще кажете вие. Ала за жалост и самата църква, основана от човеколюбеца Христос, много пъти беше ни повече, ни по-малко страшна кръвопролитна касапница. Да вземем например Средновековието. След спахийско-феодалното мракобесие религиозното мракобесие през Средновековието беше още по-ужасно и по-страшно от политическото: в Италия, Испания, Нидерландия, пък и в Швейцария и Франция, а още повече в Англия пламтяха клади, против еретиците бяха проповядвани кръстоносни походи, в Савоя ги гонеха като диви зверове, в Париж им сечеха главите с благословията на папата и при това биеха камбаните, в Нидерландия ги бесеха по главните пътища, в Англия ги изгаряха, а в австрийските земи императорските войници си правеха кефа с тях; нестихващите пламъци от кладите и от горящите къщи на еретиците осветляваха по всички краища на Европа тия диви сатурналии¹ на обезумялото мракобесие.

И всичко това се вършеше в името на Христа, с благословията на неговите служители. Но кои са тия еретици? Хора, които искаха да бъдат истински християни. Да си спомним историята на Хуса, Галилея, Сервантеса, Лютера, Мюнцера и др. В Англия при Кромвела благочестивите протестанти в името на библията и евангелието заклаха в Дрогед две хиляди души само за една нощ: всички попове, жените и децата били избити заедно с останалите; офицерите навсякъде стреляли хладнокръвно; владиката Рос е обесен в пълна владишко-папска одежда. И тези убийства извършваха ония хора, които преди това се подготвяха с пост, псалми и проучване убийствата из Стария завет. В Ирландия, прочута католическа област, ревностните английски реформатори се прославиха със своята кръвожадност като Мойсея, който погубил народите в Палестина, мъжко и женско, децата, че накрая и домашните птици; като Ахада, който разпрал утробата на мохавитанския цар; като Самуила, който насякъл на парчета Ахаза; като Давида, който изгарял враговете си в тухларски пещи и бодял победените с нажежени копия. «А има ли нещо по-черно и по-страшно от съдопроизводството на Инквизицията? - казва Дрепер. - Нейните заседания били тайни; не са призовавали нито свидетели, нито защитници; на обвинения просто казвали, че е обвинен. От него искали да се закълне, че ще говори само истината и по отношение на себе си, и по отношение на други лица - родители, деца, приятели и чужди. Ако обвиняемият упорствувал, затваряли го в специална тъмница, мрачна и задушна, намалявали му храната и правели всичко, за да го изнудят. След това служителите на светия съд или други хора по тяхна поръчка постоянно карали обвиняемия да признае вината си или да издаде другиго. Този ужасен съд си навлякъл обща ненавист. Навсякъде гинели негови жертви, осъдени за еретичество (?). Обикновените му оръдия на смъртта - кладите и бесилките - не били достатъчни за неговата безпощадна мъст, която изтребвала хората на тълпи. Осъдените били толкова много, че за изпълнение на присъдите трябвало да правят кошари от греди и дървета и да ги пълнят със слама. Така веднъж пред рейнския епископ и пред седемнадесет други прелати изгорили живи сто осемдесет и трима еретика заедно с учителите им. Инквизицията не е наказвала, за да поправи, а безжалостно е избивала; тя не се стремяла да проучи делото и не допускала съмнението да бъде в полза на обвинените; тя смятала и подозрението, и доказателствата за едно и също.» Междувременно умственото развитие все повече се ширило и след дълга и страшна борба истината победила. Такива оскърбления на човещината не могли да останат без отмъщение. Та какво върши и сега Пий IX и неговата дружина? А нима не виждаме как цариградското слънце днес продава християнските души на султана и великия везир за патриаршеска корона!

Всичко това въстана в паметта ми; нещо гнетеше сърцето ми и започна да ме задушава. О, в този момент аз, без да се замисля, бих дал живота си, бих изтърпял всички мъки и ядове, дори и смъртта, само да се изтръгна из гроба и още веднаж да видя приятелите си и да застана очи с очи срещу душманите, па да се боря, за да престанат веднъж завинаги страданията и неволите на честния и смазан народ; но уви!

Тъмницата е странна къща -
на вратата девет катинара
и десета брава дубровнишка -

казва народната песен.

Проклетници! И каква е тази гробница. Обръщах се на четирите страни и никак не можех да свикна с нея; чел съм в разни книги и романи, че килиите на осъдените били малки и тесни, а тази? - Тя внушаваше на човека страх и ужас. Главата ти се пука, мислите летят и всеки миг се менят, а хладен пот избива по челото. Детството, пълно с умиление и обич, младостта, пълна със свежи и чаровни впечатления от живота, майка ми, Стара планина и зелената природа мигом изникнаха пред мене и старите светли картини една след друга се заредиха пред очите ми. Разигра се в сърцето ми и скорошното минало, озарено от живата светлина на пролетта и надеждата...И сякаш нарочно в този момент един лъч от залязващото слънце бе проникнал през мътното стъкло и трептеше върху зида на моята мрачна гробница. Тогава мислите ми тръгнаха в друга посока. Намерих се в Мостар. Пред мен се явяват с големи червени чалми скъпи на душата ми хора, тамбури гърмят с тъжен и отчаян екот, лицата смутени, всичко потиснато, сякаш небето се е срутило над тях. Помохамеданчени насила, осъдени на най-тежки страдания, всички тия хора са прегърбени и с ниско наведени глави; и само някой от тях все още сънува, миналото. Те знаят, че дедите и бащите им са били християни, че са били свободни и не са се кланяли на падишаха в Стамбул, нито са плащали тия тежки данъци и глоби, не са пращали децата си да гинат за неблагодарния падишах. Редом с тях стои «раята» и също тъй мисли за свободата - раята и агите се разбират един друг по-очите. Но всичко това може да се види по градовете, а как е в селата? По нивите са се пръснали някакви диви животни от мъжки и женски род, черни, обгорени от слънцето, изнурени, обвързани за земята, която ровят с неодолимо упорство; вместо думи издават някакви глухи звуци и чак като се изправят на краката си, тогава виждате, че приличат на хора и че това наистина са хора! Нощем се скриват в колибите си, където ядат фураж, лобода и корени и пият вода; за другиго сеят и обработват нивите те, затова нямат и оня хляб, който сами са посели.

Друга картина. Хора, които могат да се препитават само от труда си, са осъдени да работят безплатно; семействата им, които чакат от своя стопанин да ги нахрани и облече, са осъдени да гладуват и мизерствуват, добитъка, необходим за полската работа, го отнема «царският аскер и чиновник»; и всичко това - без да се интересуват от неволите на раята; жестока и неумолима воля на кмета; сурови и тежки глоби и наказания, които съединяват отчаянието с мизерията, мъката с унижението - ето картината, която ни се представя в Босна. Без стеснение мога да кажа, че на негрите в Америка им е било много по-добре, отколкото на тъжната рая в тоя нещастен край; защото за своя труд негрите, а също тъй и техните жени и деца са получавали храна и облекло, докато раята, която единствена в империята работи, не може с най-тежък и непоносим труд да изкара прехраната за себе си и за семейството си и да разплати всевъзможните данъци и глоби... Повечето от хората в средата на годината нямат дори и «овесеника», който им е горчивата храна и който трябва да късат от устата на децата си, за да платят данъците!... Но ще свърши ли някога всичко това? Къде е Вукалович? Обикновено гладът води след себе си бунта; нека всичко пламне в огъня. Трябва да се използува.

А България? За България може да се каже същото, което се каза за Босна и Херцеговина, само трябва да добавим, че българският народ стене още и под ярема на своите почтени «чорбаджии», които продават и собствените си деца, само да могат добре да се наядат и напият.

Тежки ми бяха тези картини, но нали знаех, че вън зад тъмничните зидове е светло, че там умилно поглежда природата, че там ликува достоен за човека живот - и пред очите ми отново се яви нашето блестящо бъдеще. «Нашият народ е още млад и здрав, силен и твърд, той ще оживее, той ще възкръсне», извиках аз; а в тюрмата ставаше все по-мрачно, зидовете сякаш се приближаваха, за да ме задушат. Ето как се чувствувах на първо време в своето ново местожителство. Трябваше да мине .доста време, та да престана да се плаша от него, трябваше още дълго да се боря със спомените: а и с копнежа за свобода. Потребно беше много време, за да се отърси човек от миналото, да не гледа в бъдещето и да остане :хладнокръвен зрител и наблюдател на онова, ксето го заобикаля. През това време трябваше да изтърпя всички тежести на единичния предварителен арест и на суровия затворнически режим. Трудно е за живия човек да свикне с мисълта, че е в затвор, че е ограничен и че няма своя воля. Никъде думата волност няма такова чувствително значение, както в затвора, никъде свободата не се цени толкова скъпо, както при най-деспотическата управа. Колкото е по-тежък яремът, толкова по-голяма е борбата; колкото по-нечовечни са гоненията, толкова по-страшно е отмъщението; колкото е по-сурова властвуващата сила, толкова по-ужасна бива и самата революция (преврат). Не, не, човек не е чудовище, нито е изрод, а народът не е стадо овце!

Много естествоизпитатели казват, че физическите (телесните) мъки твърде често укрепват организма и придават както на нервната, така и на мускулната му система по-голяма здравина, равновесие и самоувереност. Но за това е нужно: първо, тия мъки да не преминават границата и, второ, след тях да настъпи съразмерно съвсем противоположното състояние: след удара организмът трябва да може свободно да се развива. По същия начин и нравствените страдания са полезни за хората и увеличават душевната сила, стига само да не я сломят. Те не се задоволяват само да разкрият от много по-вярно гледище хората и природата, но наред с това повдигат и каляват нашата мъжественост, в която - стига да умеем да я използуваме - почти винаги можем да намерим сигурно убежище от превратностите на човешката съдба.

Знаех всичко това и все пак тежко ми бе да свикна с ограниченията на затвора; мъчно е да си ограничиш крачките, въздуха, светлината, с една дума, всичко, с което човек е свикнал и което му е потребно, особено пък когато му липсва. В моята килия цареше полумрак - в пълна противоположност с ведрото лятно време и с блясналото на двора слънце, което прозираше през пукнатините на вратата; тази светла картина зад мръсното, омацано стъкло на прозореца завинаги подкладе у мене злобата. Свободата е благодат - аз завиждах дори на овцете, които пасяха свободно на ливадата. Мръсотиите в килията още повече отравяха спарения въздух!... На всичко отгоре човек не знае какво да прави със себе си и как да използува свободното си време. По цял час крачех от единия ъгъл до другия, ту се просвах върху твърдата постеля, ту скачах като побъркан и тъй по цял ден сякаш се люлеех в люлка и сънувах. Отслабналите очи лениво блуждаеха по сплесканата от дървениците стена и по изпръскания таван, по мръсната врата и отново се връщаха върху едни и същи предмети.

В единичния затвор и слухът става по-чувствителен, заобиколеният от тишина се стряска и при най-малкия шум или звук и подозрително се ослушва, а нервите се напрягат колкото могат. Знам колко неприятно и тежко ми беше, когато чуех да дрънчи оръжието на стражара, а той сякаш нарочно си играеше с пушката или дрънкаше със сабята си. Никога не съм се ядосвал толкова на комарите и мухите както там, но най-много ме измъчваше бръмченето им. Разказват, че един затворник се сприятелил с паяка и аз вярвам в това. - «Янош Мария» или «Милер Януш» - вика надзирателят, търсейки някакъв затворник. - По дяволите - ще измърморите вие, без да искате, сякаш само надзирателят е виновен за нещастието ви. А нощем? През нощта изолираният арестант е сще по-раздразнителен и слухът му се плаши дори от ударите на собственото му сърце. Стражарят се разхожда монотонно и тропотът му отеква тъй бавно и еднообразно, че тежко можеш да го понасяш. Арестантът не може да затвори очи: кое защото не се е движил достатъчно, кое заради спареният въздух в килията или пък защото непрестанно очаква. Пък и възможно ли е да почиваш след тия трескави желания и копнежи и след борбата с несвързаните мисли. Нещо щракне... нейде се чуят стъпки, някой се закашля... Отнякъде се носи сподавено, мрачно, сърдечно ридание... Какво е това?! Така се ослушват нощем само болните и раздразнителни деца.

Като стане един часа през нощта, сънят започва да ви хваща и всякакви мисли минават през задрямалия мозък. Струва ви се, че сте свободни и че сте на Авала.

Пролет е. Реките са се разлели широко, а водата им спокойно лежи по равнините, блестейки под ведрото пролетно небе, раззеленилите се дървета са покрити с гъст цвят, младата скоруша се е накитила като невеста с бели венчета, сливите, крушите и ябълките цъфтят, а наоколо се полюшва ситна мека тревица, главичките на веселите цветя поздравяват слънчицето, волни птички летят в широкото синьо небе на моето отечество, млада върба е потопила зелените си ръце във водата, на зелените островчета по Дунав и Сава шумоли тръстика, в горичката пее славей, а яркото слънце облива тая буйнала весела природа с топлата си светлина. Всичко е закопняло за живот, за любов, за щастие!... А хората? Ето щастлив селяк, седнал мирно край огнището със стопанката и дечицата си, старият дядо свири на гуслата и припява за «Косовската битка и за царица Милица», а бабата преде... В този миг старата ключалка изщраква, пантите на вратата заскриптяват, прекъсвайки вашите сънища и унеси, в които сте позабравили къде се намирате, а заедно с това изчезват и свободните представи, изплашени от тази «желязна действителност». Започва визитацията. Влизат надзирателят, ключарят и един пандурин с фенер, разглеждат стените, пода, вратата - и излизат. Прищява ви се да запитате за каквото и да било надзирателя или пазача, но бързо се сепвате. Тия човешки подобия са ви станали противни. В това време вратата се затваря рязко, надзирателите прошепват нещо на стражаря във връзка с охраната и си отиват...

БЕЛЕЖКИ

1. Веселие у старите римляни, отредено за прослава на така наречените златни времена (когато, изглежда, печените чучулиги сами са летели в устата). [обратно]

© Любен Каравелов
© Стефан Елевтеров - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2002
Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 4: Стихотворения. Драми. Мемоари. София, 1984.