ИЗ МЪРТВИЯ ДОМ

Любен Каравелов

web | Из мъртвия дом

II.

МОЯТ КОНАК

Ето ни - изкачихме се на втория кат. Надзирателят и стражарят учтиво се спряха пред отворената врата на голяма, мрачна и плесенясала стая, от която лъхаше задушлив смрад, плесен и влага. Погледнах моя червенокос ментор: той имаше такъв израз, сякаш едновременно канеше и изчакваше госта да мине пръв, той изглеждаше толкова гостоприемен, като Тимон Атински, когато приемал своите гости - и аз като пчела на мед побързах вътре. Първото, което ми се наби в очите, беше затвореното, мръсно прозорче с двойна решетка. Обърнах се да питам с каква цел е това, но вече нямаше никого. Тъмничарят беше не само вещ опипвач, ами покрай това и лукав Харон, който си разбираше работата, защото, щом прекрачих прага, вратата се хлопна, тежкото резе изщрака, а старата евтина брава изскърца неприятно. Надзирателят се измъкна, а на вратата постави стража, сиреч остроокия червенокос стражарин с волската физиономия. Огледах стаята. Беше обикновена арестантска стая - около десет крачки дълга и толкова широка. Светлината мъчно проникваше през мътните и оплюти от мухите стъкла, които решетката още повече замрачаваше. Зидовете на стаята бяха варосани само на две-три педи от пода, а горната част и таванът бяха окадени и гадни, сякаш двадесет години ги бяха шарили мухи и паяци. А подът, изглежда, е бил мит преди моето идване, защото влагата проникваше чак до костите. В ъгъла имаше голям затворнически нар с одеяло и сламеник, тънък - както се казва - като питка и без постелка, а за други украшения и да не говорим. Единственият разкош на това легло беше вълненото одеяло, но и то беше изцапано с червени петна - следи от нечия люта борба с дървениците. Над самия нар беше изписан някакъв господин с грамаден нос, когото някаква ръка сочеше с показалец, а под него беше написано N. B. Eljen Sabatszak (да живее свободата). Навярно това бе написал моят предшественик. Кой ли е бил той? - помислих си аз Убиец, крадец или разбойник? А може и той като мене с нищо да не се е провинил, та затова е бил под закрилата на маджарските закони. Как ли е прекарвал тук, как ли е очаквал наказанието, как ли се е мъчил нощем? А може би е страдал, защото е обичал ближните си, защото е защищавал народа си, защото не е могъл спокойно да понася хорските сълзи и е искал да помогне на злочестите? Видите ли - на простосмъртните е забранено не само да мразят, но и да обичат! А може да е бил затворен, защото е «дръзнал» да се обяви против държавната уредба и да иска реформи? Е, ако е тъй, тогава виновен ли е той, че неговите убеждения не съвпадат с възгледите на Деака и Андраши? Знае се вече, че щом някои институции в обществото изживеят времето си и започнат да пречат на щастливия и разумен живот, тогава започва да се чувствува общо - повече или по-малко осъзнато - недоволство. Такова състояние най-тежко понасят обикновените личности. Дарови-тите и героични натури търсят помощ и чувствуват в себе си сила, за да пробият преградите и да устроят живота си - доколкото това е възможно - според своите нужди; ако не сполучат да осъществят намерението си, те поне са се борили за това - борбата е живот и те са взели от живота оня дял, който им е бил достъпен; макар и поразени, те ще намерят утеха в съзнанието, че не са стояли със скръстени ръце, а с борбата си са разклатили вярата в светостта и «неприкосновеността» на тези прегради, които са тъй страшни за слабите и плахи умове, и в същото време чрез собствения си пример са доказали, че борбата може да завърши с успех, щом силите на борещите се се изравнят. А те ще се изравнят много скоро, защото времето бърза напред, хората се усъвършенствуват, всеки иска свобода и щастие. Маджарите, като се вслушаха във века и в сърцето си, се сетиха за своето народно благосъстояние, сърбите пък се сетиха за своето; това е естествено нещо. Ала защо маджарският патриотизъм се превъзнася като добродетел и достойнство, докато сръбските патриоти са гонени и затваряни? Ако не сте в състояние да заставите поданиците си от други народности да слушат, тогава им дайте пълна свобода и те ще ви станат приятели. Сегашното маджарско кралство е тъждествено с австрийската монархия: скърпено е от най-различни парчета; а силата на държавата зависи от трайната връзка между всички тия парчета. Ако едно парче започне да се откъсва, тогава всичката цялост губи своята здравина. Ние мислим, че не само Унгария, но и всяка друга държава, която иска да бъде трайна и силна, трябва да даде на своите поданици свобода да се развиват и възможност сами да поправят собственото си положение. «Ония явления - казва Смайлс, - които ние обикновено нападаме, като ги наричаме страшни световни язви, са преди всичко последици от нашия собствен неуреден живот и колкото и да се стремим да ги унищожим с помощта на закона, тия бедствия ще се явяват с нова сила, макар и в някаква друга форма, ако не се изменят и подобрят коренно самите условия на нашия живот и нрави. Приеме ли се това схващане, тогава от него веднага следва, че възвишените задачи на патриотизма и човеколюбието ще се постигнат не толкова чрез промяната на закона и системата, колкото благодарение нагона на хората да се усъвършенствуват по пътя на своята собствена свободна и независима дейност.» Австрийският начин на управление и Баховата машина вече са отживели времето си и ако новото маджарско кралство е наумило да ги използува, ще настъпят твърде печални последици за самите маджари. Чували сме вече хърватите да говорят: «Всеки от нас има право да живее и ние ще защищаваме това право с всичко, с каквото можем. Моята земя, моят имот, моето право, моето име, моята свобода и моята народност са гарантирани в това и това време от австрийската държава и аз няма да позволя никому да ги обижда; не давам да ги докосне нито пещенското министерство, ни Раух, нито дори самият монарх. Нещо повече, дори и когато се отнася до дреболии, например до солта, която открадна Раух, пак ще вдигнем глас, защото нас ни засяга всичко.» От друга страна, кънти гласът на австрийския сърбин, който още по-буйно от хърватина въстава против пещенските неправди. «Ще напусна работилницата си, ще оставя жена и деца, ще пропилея скъпоценно време, ще изгубя целия си имот, ще създавам тайни дружини, ще плащам глоби, ще отида и в тъмницата, ще умра - ала всичко това е нищо: важното е, че няма да бъда подлец, че няма да се преклоня пред неправдата, няма да отстъпя нито педя от своето право, няма да се отрека - като известното конте пред пещенския съд - от своето име и от ония привилегии, които е имал до днес нашият народ. Моето народностно право е купено с милиони живота, земята, на която живея, е напоена цялата с кръв и пот, костите на нашите синове се търкалят по италианските полета, при Солферино, Мадженто, Кьониггрец, в Шлезвиг-Холщайн и др. и аз съм готов до последна капка кръв да браня онова, което е мое и което ми е станало толкова скъпо. Не се шегувайте с мене или ще повторим 1848 година и тогаз тежко ви! Вярвайте, че човек, който е защищавал другите, ще съумее да защити и себе си!» «Ние ще оставим нашите душмани едва тогава, когато те престанат да ни додяват; ние ще сложим ножа в канията чак когато всички сърбо-хървати се обединят и когато сърбо-хърватинът престане да робува на тевтонеца и на монголо-татарина» - казва сръбската младеж. Сърби, хървати, българи, румънци и гърци искат свобода и равноправие, а за да постигнат това и за да осигурят своето бъдеще, трябва да сключат «Балкански съюз и братство» - казват новите хора.

Ала Пеща продължава все тъй да бесува и да струва метани пред майстор Деака. Наистина господин Деак и неговата партия искаха, подобно злодеите, ограбили няколко чужди джоба и натрупали голяма сума пари, да направят своето кралство единно и мощно; ала ние виждаме, че са се излъгали в сметката; разбра се, че заграбеното имане е прекалено тежко за маджарската кесия, която не може да го държи и се разпаря; от ден на ден разприте се умножават и ненавист може да се види на всяко неприятелско лице. Преследването на сръбските, хърватските и румънските прогресивни дейци и родолюбци само проправя пътя на разцеплението, а от Деаковите полози ще се излюпят такива пилета, които ще бъдат приятни само за швабското гърло. Според моя ум, сега, когато на маджарското кралство най-много му трябват сили против външните неприятели, страната изглежда разстроена от вътрешни междуособици, държавата се клатушка...; сега най-полезно от всичко би било Пеща да отстъпи най-после пред нуждата и да върне на славяните и румънците привилегиите, които са им отнети несправедливо - друго спасение за маджарите няма. «Не забравяй - писал св. Стефан на Емериха, - че държава, в която господствуват само един език и нрави, бива слаба и тленна (Unions linguae uniusque moris regnum imbecille et fragile est)». «Но в течение на някакви си дванадесет години - казва А. Гилфердинг (от 1836 до 1848 г. включително) маджарите - в борба с непознат дотогава неприятел, съвсем се отклониха от основното начало на своята минала история, от онова начало, благодарение на което съществуват в Европа - търпимостта към другите народности. Хората, които тогава (през 1848 г.) проповядваха крайна нетърпимост, си спечелиха най-голяма популярност между маджарите и им станаха вождове, например Кошут, който твърдеше, че в границите на Унгария не признава никаква друга народност освен маджарската. Колко далече са тия думи от стария завет на св. Стефана!» Преди осемстотин години свети Стефан въздигна и спаси унгарския народ, а Кошут го опропасти за една година. Това, което се случи преди двадесет години, се повтаря и днес: урокът, който унгарците получиха през 1848 г., не ги вразуми. «Ако на сърбите и хърватите не им е по волята нашето управление, нека оставят нашата страна, нека си съберат парцалите, па хайде оттатък Сава и Дунав» - викат унгарците. «Трябва да се постараем да поунгарчим и славяните, и румънците - казват маджарските историци Шасен и Ирани, - а за да стане това по-лесно, маджарите трябва да се съюзят с турците и немците.» На лакардиите на тези хора сърбо-хърватите отговарят: «Не се боим нито от вас, нито от вашите съюзници, защото на наша страна са и силата, и правдата. Ние можем да търпим ударите на съдбата, но когато чашата прелее, тогава сме готови на всичко. Вие мислехте да се възползувате от нашите свади, ала заявяваме ви, че в оня тържествен момент ние ще забравим всичко, освен едно - че сме деца на един баща. Когато се касае до спасението на нашата народност, на нашето единство, чест и свобода, ние ще се обединим и ще протегнем един другиму ръка, па ще речем: да оставим нашите препирни, да забравим вътрешните кавги; когато душманинът ни преследва, нека нашата главна сила бъде обединението. Надига се буря: в Загреб, в Нови Сад, в Букурещ, в Белград, в Търново и т.н. се чуват гласове на недоволство против вас. Покайте се, преди да стане късно! Вижте, дори вашият най-отчаян някогашен фанатик г. Кошут, който през 1848 г. искаше безусловно господство на маджарската стихия в Унгария, измени своите възгледи и още през 1851 г., по време на изгнанието си в Мала Азия, издаде проект за бъдещото устройство на своето отечество и в него отрече всичките си предишни схващания, предлагайки на славянската и на останалите народности пълна свобода на развитие, пълно равноправие с маджарите, отстъпва на сърбите правото да си избират войвода, най-после отрича се от всички недавнашни стремежи на маджарите да покорят Хърватско и Славония, като оставят между тях само федеративна връзка. Следователно маджарите повече от всеки друг не бива да омаловажават славянските народности, ами трябва всячески да се стремят да задоволят желанията им, защото инак и самият тартор на дяволите не ще им помогне. Сега е времето, когато маджарите трябва да кажат: с нас ли са те, или са против нас; особено поради това, че сме скъсали вече сметките си с Австрия и сме ги скъсали по нейно желание.»

Да се разберем.

Един непознат немски автор през 1849 г. писа за сърбо-хърватите следното:

«Не бива и да се съмняваме, че сърбо-хърватите са предадени на нашия «августейши дом». Австрия никога не бива да забравя своите благодетели. Нашите немски войници бяха в такова страшно положение, че надеждата в тях беше слаба. В нашата столица докараха няколко коли с ранени и осакатени и ето какво видях тогава. Един с увита глава, друг без ръце, на трети лицето не се вижда от превръзките, виждат се само очите, които изразяват такова страдание, че дори и по-храбър човек не би могъл равнодушно да понесе тоя мъченически поглед. Някои ранени вървяха сами, като се насланяха на другарите си отстрани, други едва пристъпваха, подпирайки се на патерици. Дали бяха ранени, или измъчени, тежко беше да се разбере. По-голямата част от войниците нямаха повече от 14-15 години, поне на вид. Когато гледах тези юнаци, облечени лошо, окъсани, посърнали и болни от прекараните тегла, не можех да не помисля: с такава войска тежко ти! А сърбите и хърватите отиваха на бой, като пееха весело.»

Както щете, но на времето славяните спасиха австрийската монархия, само че немците не им благодариха за това. За големите си услуги, за безбройните жертви, които сърбо-хърватите дадоха, за да спасят Deutschthumlera¹ от разбунтувалите се италианци и маджари, те очакваха благодарност и награда, но надеждите им бяха излъгани; наистина, разрешено им е да пият пиво, и то само защото старият Тацит разказва, че старите тевтонци уж пиели cereovitia². Те се надяваха,че като се възстанови мирът, Австрия ще ги признае, както ги признаваше и им се кланяше, докато воюваха. «Наистина, австрийското правителство обещаваше на славяните, че ще имат същите права и привилегии, както и немците; че в техните съдилища, казначейства и училища ще бъде въведен славянски език вместо немски; че славянските области ще имат отделно управление от неславянските; че на хърватите ще бъдат върнати някогашните привилегии, дарени им още от маджарските крале; че най-сетне австрийските сърби ще получат правата и привилегиите, които им бяха признати още през 1690 г. от император Леополд, когато ги преселвал от Стара Сърбия, и за които и досега Австрия не иска и да знае». Макар че сърбите и хърватите се бориха юнашки с маджарите, те пак не получиха никакви права; нещо повече - отнеха им и ония, които имаха преди това. Когато победи маджарите и усмири италианците, Виена започна във всичко да взема пример от своя главен избавител цар Николай Павлович и здраво потискаше не само всяка подчинена народност, ами и всяка искра за свобода, както в обществения, така и в домашния живот. Тяхната система се стовари като тежък камък върху нещастните сърбо-хървати и ги гнети навсякъде и всякога със своята «италианска примка». Началото на Николаевско-австрийската монархия, която се възроди така грешно и над която тегне такава кървава сянка, не обещаваше никакво подобрение, а напомняше още по-силно за изгубената свобода, за немската несправедливост и народностното унижение на сърбо-хърватите. От онова време, та до Кьонигреца, австрийската монархия не отстъпваше нито стъпка от възприетата веднъж пивоварска посока и смятайки - както изглежда, - че сърбо-хърватският народ е слабо, немощно и глупаво дете, което трябва да се държи под строг надзор, правителството на Байста го предаде в ръцете на най-злобните му душмани и им заповяда да не му позволяват да играе и да се развива. Ала шестнадесет милиона народ не можеш да задушиш с каквито и да било угнетителски машинации, а още по-малко можеш да го привиеш с помощта на такива злочести и комични средства, с каквито си служеше Австрия след катастрофата от 1848 г., а, по-точно, от 1866 г. Като възвърна на Унгария старите й права и привилегии, като се короняса за маджарски крал и като позволи на граф Андраши да прекроява сръбско-хърватската одежда, Франц Йосиф сам с «височайшия» си пръст отвори очите на своите славянски поданици и ги накара да се уповават сами на себе си и да се борят само за своето добро. Ако дотогава сърбо-хърватите мислеха само как да променят държавната конституция на Австро-Унгария така, че да ги признае законно и да ги защищава, то от 1866 г. те започнаха да мислят за своето обединение и пълна независимост. Сега заедно с пробудата в обществения и политическия живот, а особено пък с опознаването на това непримамливо настояще, което ни заобикаля отвсякъде, умственото движение започва все по-силно и по-силно да се развива и сега вече не са в състояние да го спрат ония насилнически машинации, които някога тъй славно помагаха... Сега това възраждане едва се почва и затова е тежко да се определи господствуващата мисъл, която го управлява и ръководи, но все пак е лесно да се различи неговото общо значение. «Нашето велико дело най-после ще празнува победа», защото, както казва Байрон:

Вълните идват една след друга,
и една след друга се разпиляват,
а само морето вечно върви напред...

Австрийските лъжи ни научиха на ум и Виена ни изгуби навеки. Сега дори и децата проповядват обединение и свобода, а заедно с това повтарят думите на Юго:

От небето, над земята Фараонска
кат камбанен звън архангелска се песен
носи и разнася: Тъжни израелци,
утешете се! В изгнание злочесто
проляхте вий много неутешни сълзи, -
ала на народа избран Спасителят
ще върне земята и свободата!

Тоя Спасител не е никой друг освен нашата съвест и нашето братско единство, което скоро ще задоволи желанията ни.

БЕЛЕЖКИ

1. Немците; немството. [обратно]

2. Питие, употребявано от старите германци; наподобява бирата. За него в гл. XXIII на съчинението си «Германия» споменава Тацит. [обратно]

© Любен Каравелов
© Стефан Елевтеров - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2002
Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 4: Стихотворения. Драми. Мемоари. София, 1984.