ИЗ МЪРТВИЯ ДОМ

Любен Каравелов

web | Из мъртвия дом

I.

ПЕЩЕНСКАТА ТЮРМА

Току-що се беше свечерило. На вратата ми се показа главата на «оберполицаймайстора» и доста учтиво ме помоли да тръгна след него. Тръгнах. Пред общината една празна каруца чакаше - по всичко изглежда - моя милост, защото беше заобиколена с пандури. Старшията на полицаите «със собственоръчната си десница» отвори вратичката на колата и все тъй учтиво ме помоли да седна вътре и да почакам. Можех ли да се противопоставя, щом каруцата беше заобиколена от четирима наперени жандари?! След малко до мен се настани някакъв полицейски агент и колата тръгна...

Вечерта беше чудесна. Пещенските улици бяха залети от свободен и весел народ:пияни кроячи празнуваха, своя «махмурлия понеделник», обущари сеолюляваха като трепетликови листа,млади чиновничета бързаха към брега, за да покажат на «дамите» лъснатите си ботушки с шпори, старите чиновници пък отиваха, за да разкарат махмурлука си от снощното пиянство и комара, офицерчетата - за да изчаткат със сабичките си, като същевременно засукват мишите опашчици, които се намираха точно под носа им, а милостивите «дами» се разхождаха просто, за да ги поглъщат погледите на прелестните зяпачи. Но пещенските улици освен това са пъстри и в народностно отношение: покрай донкихотовите синове на свети Стефана тук ще срещнеш и тевтонската физиономия - рижи коси и мустаци като ластовици - на немеца, и бледия юда «афериста» ако не другиго, то поне редактора на «Пестер Лойда», - и сериозния чех, и бъбривия, но подвижен като маймуна французин, и винаги готовия да се засмее, да се разприказва и да запее италианец, и известния с гордата си походка банатчанин, и глупавия като «месечина» влах, и затънелия от робството и езуитите словак, и замисления мълчалив поляк с дългите мустаци - с една дума, Пеща е толкова шарена, колкото и цялата австрийска държавна сграда, създадена от Николай Павлович I, колкото маджарската съвест, създадена от господин Деака...

Дълго се мъкнахме от улица в улица, докато най-после колата ни спря пред една едноетажна постройка, която някога, както твърди затворническият летопис, е била пивоварница. Придружвачът ми почука на портата. Тъжно заскриптяха пантите на обкованата с желязо врата - ние влязохме през нея, а в това време клопна мандалото, което стражарят веднага спусна и аз се намерих в затвора. Трябваше да живея между затворниците, окован и победен.

Пред мене беше познатото на всеки пещенски мъченик страшно лице на «мъртвия дом» или на «гробището за живи», дом на плач и тъга, дом на горести и чемери, сграда с тъмни и неваросани зидове, с тесен и нечист двор, украсена с пранги, байонети, решетки, пандурски мустаци, със задушлив въздух и с бледи човешки лица. Всичко е мъртво: изчезна всеки човешки глас и гробната тъмнична тишина ме обгърна. Тежки бяха тия мигове; сякаш нещо се късаше от сърцето ми и изведнъж се почувствувах половин човек. Усетих, че зад решетката е останал волният свят, моята свобода, моето човешко достойнство, моят живот и че са ме сравнили със скота, който е длъжен да върши онова, което иска господарят му. Да, отделиха ме от всичко, което беше скъпо на сърцето ми, и ме направиха роб в ръцете на хора, които са способни да задушат всяка жива душа, появила се на югославянския небосклон. Докога?!

Влязохме в малка стая, толкова мрачна и смрадлива, че по-лоша не може и. да се намери, където всички предмети напомняха за робство, мъки, преследвания, гонения и сълзи. По зидовете на тази стаичка висяха вериги, пранги, оръжия, различни вехтории и литографисаният портрет на Деака. И без да иска, читателят ще се зачуди от къде на къде г. Деак, звездата на маджарския народ, създателят на пещенското правителство, творецът на маджарската слава, е попаднал в числото на тъмничните украшения и се кипри между веригите и другите оръдия за мъчение. Но какво да се прави, като хората са свикнали да уважават онова, което е чудновато и неестествено, вместо доброто и полезното. Нима Атила и Наполеон не се броят между великите хора? Пък и Бахт Берг, Потапов, белградският управител и други също тъй имат своите поклонници. Сръбската пословица казва: «Една кукувица не прави пролет.» Но за маджарите трябва да се създаде друга, а именно, че «една кукувица в Пеща прави пролет». Че как мислите?!... Ето трите белега на тая птица, по които ще я разпознаете: първият белег е, че тя се бие със сенки и привидения, защото живите хора не се обръщат на нейното цвъртене, а войнствеността й е съвсем безопасна; вторият белег е, че тази птица кука на чужд гроб, далеко от своето гнездо и в неподходящо време; а третият й белег е, че лъже в кукането, защото обикновените кукувици с кукането си предсказват колко години ще живее този или онзи, а маджарската кукувица предсказва смъртта на своя народ. «Ала маджарите нехаят за това.» Истина е, че австрийската монархия е остаряла и е почнала да се разпада, та г. Деак,. като пресели мъртвото й тяло на маджарското землище, я оправи за известно време, ала същевременно пренесе в Пеща и самата болест, от която ще се разпадне разкапалата се държава. Според думите на Пита, когато някой реформатор дигне ръка срещу държавните недъзи, той трябва да направи това така, сякаш с ръката си докосва бащините си рани; следователно грижовно и с уважение... Г. Деак, напротив, се постара само да пренесе болника от една болница в друга, където, както той казва, ще му бъде по-добре, обаче той разлюти раната още по-страшно. Ето впрочем днес маджарите - по съвета на г. Деака - добиха своята независимост и проповядват свобода, ала не я дават на другите; поради това те не са способни да се издигнат толкова, че да разберат човешкото достойнство у другите, защото не разбират и своето собствено. Онова, което сами искат от Австрия, те не го дават на сърбо-хърватите; като опяват за правата на народността, те натрапват на другите своя език и своите монархически страсти; желаейки свободата, те биха искали тя да бъде «маджарка», сиреч от Пеща до Бъзяш, че и по-нататък, тя да яде сланина, поръсена с чер или червен пипер и да се гизди с широкопола шапка с набучено на нея пауново перо, а в ръката си да държи наджак. Нима не е чудно, като гледа човек какво правят едни и същи хора, как с едната си ръка рушат онова, което изграждат с другата, как проповядват нова уредба и проклинат Виена - а в същото време не дават на съюзниците си дори да писнат и с всичка сила гледат да задушат напредничавото народно движение в Банат и Бачка? Кажете, нима не е чудно да се види, че в едно и също време едни и същи хора са и герои и страхливци, и бунтари и тирани? «Каквото посееш, това ще пожънеш», казва народната пословица. Кой е виновен? Но да продължим разказа си.

Мустакат униформиран народ, предимно словаци (роби на робите) с глупаво любопитство се накачолиха около мене, сякаш бяха намерили изгубената овчица, която дълго и дълго са търсили. Кръгъл като тиква дебеланко, също словак, а по «звание» тюрмаджия, пъхтеше над някакви хартии, драскаше нещо и с всички сили се мъчеше да натопи перото в мастилницата, а поради големия задух потта течеше по загриженото му лице, мораво и подпухнало от пиянство и разврат; после ме изгледа от главата до петите с овнешките си очи, сякаш бях изпратен за годеник на дъщеря му.

- Вие, струва ми се, сте доведен от Варадин? - запита ме тиквата.

- Така е - казах аз.

- Вие, струва ми се, сте затворени по делото за княз Михаил?

- На мене пък не ми се струва.

- А защо сте затворени?

- Не зная, пък и на вас не ви трябва да знаете - отговорих сърдито.

Ключарят помълча малко, запали цигара, усмихна се, погледна ме угоднически и рече:

- При нас ще ви бъде по-добре, отколкото във Варадин; градските затвори не са като войнишките крепости... Благодарете на бога, че не са ви пратили в казармата...

- Хубаво, хубаво, ама на мене ми се спи... три дни не съм мигнал. Отведете ме в стаята ми - рекох аз.

Докато разговаряхме, един пандурин вече ровеше в пътническата ми чанта, а друг, също червендалест, с рижави мустаци и остър поглед, съвсем «свойски» започна да ме опипва така вещо и пъргаво, че биха му позавидели всички акушерки по света. Неволно се подръпнах, но рижавият не ме и погледна, ами безобразно пъхна лапите си в страничните ми джобове, а след това и в останалите, и то по-ловко, отколкото ако бърникаше из своите собствени. Гледах този нов Атила, който се беше изродил толкова, че от джелат се беше превърнал в крадец, и някакво неприятно чувство ме обзе: рядко чувство на обида и унижение. Гледах този човек и пред мен се изправяха всички велики хора на австрийската монархия, пред мен стояха Метерних, Бах, Раух и др., само че в много умален вид. Както щете, само че не е приятно да приличаш на някой крадец, па макар същият да бъде и държавен канцлер. Лабрийер казва; «Тъмниците и присъдите са необходими, признавам това; но като оставим настрана правдата, законите и тяхната необходимост, аз не мога да гледам хладнокръвно как хората постъпват зверски с други хора. Тъмничарите нямат почти нищо човешко у себе си: те са или отвратителни злодеи и джелати, или глупави оръдия. Ако към престъпника изпитвате съжаление, то към тъмничаря изпитвате отвращение.» Както и да е, но на мене ми беше твърде жалко за червенокосия пандурин, който, като част от маджарската държавна система, унижаваше своето чиновническо и човешко достойнство. Защо поне от учтивост не ми каза сам да обърна джобовете си? Докато ме претърсваше, насила сдържах яда си и за малко не го напсувах. Недоволството ми беше толкова голямо, че не забелязах как ножчето ми за острене на пера, лулата ми и кесията за тютюн се намериха в джоба на пандурина. И тези хора правителството или обществото е отредило да наказват крадците и злодеите!

- Моля, събуйте си обувките - каза крадецът.

- Това пък защо? - запитах аз. - Та вие твърде добре знаете, че съм ви изпратен от Варадин и че там вече съм минал през всички тия претърсвания.

- Извинете, така е наредено, такава ни е службата - рече учтивият тъмничар. Спомних си Москва и уважаемия пристав Язчки от ведомството на г. Врубеля, който, дорде претърсваше квартирата ми, ме уверяваше, че много уважавал Херцена и че с голямо удоволствие четял неговия «Колокол», ала «проклетата служба» го кара да преследва Херценовите привърженици. Нямаше какво да се прави. Събух си обувките.

- А къде ви са парите? - запита тъмничарят.

- Няма да ви бъде много добре без пари - измърмори в същото време «рижата акушерка», който вече знаеше какво има в джобовете ми.

Най-после тези ужасни мъки свършиха. Тъмничарят набързо изчезна, а в това време скришом беше издадена заповед да ме отведат в моята стая. Минахме през един малък четвъртит двор, ограден наоколо от двуетажна сграда, която беше пълна с нещастни человечески синове. Пред мен вървеше рижият пандурин с ключовете, а след мене въоръжен войник. Отстрани се нижеха чернобоядисани номерирани врати, а над тях малки и тесни прозорчета. Иззад една от тях се чуха викове, дрънчаха вериги, някой плачеше, а друг викаше прегракнало: «За тебе трябва нещо специално.» След това нещо се заклати и тежко тряска на пода, като стенеше глухо.

Чел съм някога историята на Хуниади, написана от французина Шасен, в която се казваше, че маджарският народ е един от най-либералните европейски народи, че е човечен, милостив, справедлив и пр. Обаче пещенските затвори говорят съвсем друго. Степента на човечността у един народ се познава само по неговото отношение към злочестите и към виновните: колкото по-човечен е един народ, толкова по-отстъпчив е той спрямо всеки, който съгреши; колкото по-грубо е обществото, толкова по-строго е то спрямо ония, които се подхлъзнат. Само египетските паши разпарят стомаха на хората, за да се уверят дали са пили мляко. Освен това всеки вече знае, че в предварителните - следствени - арести има твърде много съвсем невинни хора, следователно тия арести не бива да имат наказателен характер. И въпреки всичко това ние виждаме, че пещенският затвор представлява всичко най-ужасно, най-безчовечно, най-грубо и варварско. Плесен, мрак, мръсотия, смрад и задух - ето добродетелите на пещенския предварителен затвор. Тук заслужава да спомена, че народите, както и хората, уважават в обществото само ония хора, които сами уважават своите ближни, макар те да са най-големите виновници; а се отвръщат от ония хора, които хвалебно припомнят на света за своите особени добродетели и за делата, които някога са извършили и които има още да извършат, сиреч, че те всякога са били и ще бъдат стражи на цивилизацията пред нашествието на варварите, докато в същото време в техния собствен дом се вършат нечувани варварства. Спаси се първо сам от себе си, че тогаз спасявай Европа от монголското нашествие! Един европейски публицист казва: «Не можеш да упрекнеш в нищо оногова, който и в най-трудните условия не покаже нито за миг слабост и страх; и само оня, у когото има 99 на сто съжаление и само 1 на сто ненавист, е способен да се отнесе със съчувствие към съгрешилия.» Наистина човеколюбецът деветдесет и девет пъти ще премисли дали може да помогне с нещо на злочестия грешник, за да го избави от бедата, а само веднъж ще му мине през ума мисълта да предотврати престъплението чрез строгост. В последния случай той ще разсъждава така: наказанието, отредено за дребна кражба, е толкова строго, че мъките, които то причинява, съвсем не съответствуват на загубата от кражбата. Познавах един затворник, който беше лежал три месеца, докато се водело следствието, а след това го осъдиха на шест месеца затвор, защото откраднал 10 форинта, за да погребе детето си. Също така едно момиченце стоя един месец в предварителния арест, а после го осъдиха на два месеца затвор, защото откраднало ока хляб. Въпросът е сега, защо въпреки всички тежки наказания пак се краде и защо кражбата е най-обикновеното престъпление? - Защото твърде често нуждата кара хората да крадат, а и защото е много лесно да скриеш кражбата. И тъй, ние сме свикнали да уважаваме ония държави, които умеят да предотвратят простъпки от какъвто и да било характер, а не ония, които строго наказват провиненията. Как може човек да уважава оная държавна система, където дребните виновници и крадци се наказват най-тежко, а големите мошеници дават балове и се разхождат с карети? Та и сам съдията Сарваши признал пред Йованович, че за 50 крайцера можеш да подкупиш всеки пандурин, а за един форинт и надзирателя! Когато човек се замисли над всичко това, неволно му идват на ум чудните думи от стихотворението на Д. Минаева:

Меднолобого царства шуты,
фаты мысли, холопы поклонов
свой язык обратили в кнуты
и в разврате блестящих салонов,
им бичуют разврат нищеты!...

© Любен Каравелов
© Стефан Елевтеров - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2002
Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 4: Стихотворения. Драми. Мемоари. София, 1984.