ГНЕЗДОТО НА БЕЗДОМНИКА

Кремена Митева

web

В течение на десетилетия Йовковото творчество се чете в парадигмата на хуманизма, етичността и култа към красотата. Подобен прочит има своите основания. Той обаче не е единственият възможен. Краевековието предполага нови стратегии за интерпретиране на Йовковите текстове.

Отчитайки честотата на употреба на едно сравнение в творчеството на Йордан Йовков, прераснало на места в метафора, настоящата работа прави опит да открие равнището на несъзнаваното под всекидневната верижност на дискурса. Тя може би няма да успее да вникне достатъчно проникновено в Йовковите текстове, но ще се опита да възстанови едно авторско преживяване, вложено в тях.

През 1905 г. писателят загубва баща си. През 1913 г. - майка си. През 1916 г., по време на Първата световна война, изгаря чифликът на семейство Йовкови в село Чифуткьой /дн. Йовково/. В края на трите войни демобилизираният офицер от запаса Йовков е на кръстопът: дали да остане в София, където сътрудничи на военните издания, или да се върне в Добруджа, където вече няма роден дом. Писателят се установява в Добрич.

В този град през зимата на 1918 г. той се венчава за Деспина Колева, завършила наскоро Софийския университет. В бащината къща на младоженката семейството изживява едни от най-спокойните месеци в съвместния си живот /зимата на 1918 г. - пролетта на 1919 г./. През следващите две десетилетия до смъртта на писателя през 1937 г. семейство Йовкови не успява да си купи и уреди собствено жилище. То сменя множество квартири във Варна, Букурещ и София.

През всичките тези години белетристът се опитва да се приспособи към домашните неудобства, за да може що-годе спокойно да работи. В писма до приятели обаче писателят нееднократно отбелязва липсата на собствен дом и тихо убежище за творчество.¹ Непрекъснато притесняван от болестта си и от чисто битови неудобства, през последните две десетилетия от живота си Йовков става мълчалив и саможив. Дори в кафенето или на разходка в Борисовата градина той се старае да се усамоти, да открадне необходимото му за работа време. Като се изолира от околните /и в собствената си квартира!/², писателят успява да превърне в свой творчески дом дори кафенето и парка.

А всички сме прочели в книгата на Димо Минев колко силно е било желанието на добруджанския даскал Йордан Йовков за тих семеен живот, за едно светнало прозорче, което да го очаква всяка вечер.³ В спомените на Деспина Йовкова сме забелязали и другото: въпреки квартирния проблем писателят донякъде успява да си създаде желаната битова среда. Семейството за него е нещо свято и никой няма право да надниква и да се намесва в него.⁴

И все пак мечтата за собствен дом е една от големите неосъществени Йовкови мечти⁵. Неговите текстове говорят непрекъснато за нея чрез един натрапчив образ: бяла къщичка със сини первази. Албена от едноименната драма изговаря този блян може би най-обстоятелствено: "Как нямах късмет и аз да си имам такава къщичка!... Как ми е драго да имам моя къщичка, че да си я наредя, както аз си зная, да туря бели перденца на прозорците, да наредя саксии и босилек, с френче, с мушкато. Божичко, как хубаво ще е..."⁶ Тогава и къщата на Албена не би приличала на курник.

През 1912 г. учителят в село Каралий /дн. Красен/ Йордан Йовков публикува няколко свои къси разказа. В три от тях откриваме интересно сравнение. Визирайки селото, което наблюдават, персонажите го сравняват с малко гнездо: "Елка и Иво излязоха вън от село. Като МАЛКО ГНЕЗДО /р.м., К.М./ остава то сред безкрайното равно поле, блестящо и свежо като зелено кадифе... От всички страни на малкото село излизаха бели, равни пътища, и подобни на огромни змии, виеха се и пълзяха към гъстите ниви"⁷ /"Елка", 1912 г./. И също: "Той виждаше малкото тихо село, дето учителствува първата година. Виждаше го, подобно на МАЛКО ГНЕЗДО сред безкрайната, равна степ, разстлана надлъж и нашир под необятното небе, отрупано със звезди"⁸ /"Без място", 1912 г./.

Образът село-гнездо, засвидетелстван за пръв път в посочените два текста, се появява малко по-късно в още две ранни Йовкови творби: във военния разказ "Балкан" /1915 г./ и в повестта "Жетварят" /1920 г., първо издание/. В тези две произведения дори се визира едно и също белетристично село - Люляково: "Люляково е малко село на старата румъно-българска граница. Наоколо е само поле и над него небето е тъй просторно, въздушно и необятно, че селото с двайсетината си къщи отдалеч изглежда още по-малко, безцветно и уединено сред узрелите ниви, като ПТИЧЕ ГНЕЗДО"⁹ /"Балкан"/.

Повторяемостта на различни нива в Йовковото творчество се доказва и чрез първото по-обемно белетристично произведение на писателя, което /особено сред преработката/ жанрово бихме могли да определим дори като роман - "Жетварят": "Най-напред започваше пасбището - равно, обширно, възхитително зелено. Сред него селото изглеждаше необикновено малко, прибрано и скупчено като ГНЕЗДО. Овошки нямаше твърде много из дворовете и градините. Ярко изпъкваха и се пъстрееха червените покриви и стени на къщите, правите линии на каменните огради, кръговете на харманите и уединените кули на вятърните мелници с разпънатите си бели крила. Всичко това заемаше сравнително малко място. Преобладаваше все пак околната зеленина, тържествуваща и необхватна. Селото приличаше на старинна някоя гравюра в средата на огромен смарагдов щит".¹⁰

Ненапразно смятат, че въображението гравира образи в паметта ни¹¹. Част от тези образи под различни форми излизат наяве. Цитираните описания, особено последното, се отличават с орнаменталност, с декоративна стилизираност, може би защото ранните белетристични опити на Йовков съвпадат с навлизането на декоративния стил в българското изкуство.

Почти натрапчивият образ село-гнездо в ранната Йовкова проза едва ли е резултат на особено авторово намерение. Още повече, че знаем признанието на писателя пред проф. Спиридон Казанджиев: "У мене няма много сравнения; не знам, може би това е индивидуална особеност; но аз и съзнателно ги отбягвам... Когато съм се натъквал на такива сравнения, винаги съм имал чувството, че спирам вниманието на читателя специално върху тях, че по тоя начин те излизат извън плоскостта, върху която слагам изобразяваното, и че създавам едно раздвоение..."¹² Намерението на текстовете обаче явно е друго. Те кодират и несъзнаваното, а не само съзнателно търсения резултат.

Полифункционалната частица "като" - белег на разглежданото сравнение, е езиков знак на иреалното. Тя активизира читателското въображение, създавайки асоциативна връзка, която обогатява предметното Йовково изображение. ¹³ Виртуалното сравнение на селото с гнездо осъществява преход от предметно към асоциативно повествование. Защото светът на сравнението "е свят на отминаващи познанства, на постепенно флиртуване на сетивата с предмети, които никога не опознаваме докрай".¹⁴

Човешки съкровеното може да приеме различни образи. У Йовков един от тях е този на малкото птиче гнездо. То е неговият блян по спокойствие и сигурност. Селото-гнездо се появява в ранни Йовкови текстове, когато писателят е все още несемеен. Изключение не прави дори "Жетварят", защото смятаме, че при работата си върху това произведение белетристът използва някои свои непубликувани разкази от времето преди войните. Нека не забравяме особената социална роля на селския даскал по онова време, заедно с тази на кмета и попа. Учителят е принадлежал на селото: приютявали са го, хранели са го, грижели са се за него всички. Така че за даскала действително цялото село се превръща в дом.

Бездомникът учител, дошъл обикновено от чуждо място, припознава приютилото го село като свое пространство, което му дава убежище и сигурност. В един от цитираните разкази - "Без място", героят действително е учител и в текста биха могли да се търсят дори отделни автобиографични податки.

Бездомници са въобще голяма част от Йовкови персонажи. Под необятното небе, всред безкрайното, райски зелено, но и застрашително поглъщащо поле, из което пътищата се вият като змии и по тях сякаш омагьосани кръжат толкова несретници, грешници или серафично чисти души, единствено малкото познато селце е сигурното гнездо, пълно с топлина и уют. Такова убежище за повечето Йовкови герои си остава само блян. За малцина от тях ще светне едно прозорче, което да ги приюти. Голяма част от персонажите, битувайки по пътищата, кръчмите и хановете, търсят смисъла на битието.

В сборника "Женско сърце" /1935 г./, на който по-горе се позовахме, най-често се среща трансформацията на образа село-гнездо в дом-гнездо. Метафоричността на образа дом-гнездо в посочения цикъл разкази сочи интуитивното отъждествяване на двете понятия. Образът се експлицира дори в заглавието на един от текстовете - "Празно гняздо". Може би вече намерението на текста се успоредява с намерението на автора, който отдавна е семеен, но все още без собствен дом. Смятаме, че този факт е несъзнавана причина за проблематизиране образа на дома в "Женско сърце".

Още в "Серафим" едно живо лястовиче гнездо в кафенето на Еню привлича читателското внимание. Във втория разказ от сборника друго гнездо е застрашено от разруха. Ревността - могъща деструктивна сила, заплашва да унищожи микрокосмоса на героя: "Къщичката, ниска и продълговата, чисто варосана отпред, със сини первази около прозорците - спретната и хубава, "да я шибнеш, ще тръгне" - такава стана тя, откакто влезе в нея Минка. Агата със стиснато сърце помисли, че над това тихо, спокойно ГНЕЗДО може като гръм да падне злото, да го помрачи, да го запусти"¹⁵ /"Ревност"/.

Женското начало е естествено свързано с представата за топло семейно гнездо. Женското сърце може да приобщи към дома дори един скитник - Дафин от "Скитникът". Другостта на Йовковите герои - серафимовци или грешници, ги прави обаче непригодни за уседнал живот. Те са по природа скитници, птички божии, които обикновено не успяват никъде задълго да свият гнездо.

Сборникът "Женско сърце" очертава стратегиите на тази другост. Показва как някои страни от човешката природа заплашват целостта на дома. Заплаха, реализирана към края на сборника - в "Празно гняздо". Даскал Андон, брат на даскал Ангел, философства при вида на опустяващата къща: "Таквоз нещо е света, бате. Свой своего не храни, тежко му, който го няма. Всичко е до време. Ябълката стои на дървото, докато узрее, а после капва. Тъй са и децата - пораснат, станат големи... хвръкнат като птички... Виж къщата каква е... като ПРАЗНО ГНЯЗДО"¹⁶.

Подобна аналогия между порасналите вече деца, напуснали своя роден дом, и отлетелите от гнездата птички Йовков прави и в последната си недовършена творба "Приключенията на Гороломов". Описвайки кръчмата на Джурката и неговата многобройна челяд, авторът забелязва: "И докато пътниците се нарадват на тая хубавица, кога минаваше между масите и се случваше да им донесе нещо - тя се оженваше. Друго момиче заемаше мястото й и водеше децата, за да изхвръкне и то след две-три години като пораснала птичка от къщата на Джурката".¹⁷

Една от стратегиите на женското в сборника "Женско сърце" - уреждане и поддържане на дом, е видяна в деструктивен план. Семейното гнездо е опразнено, естествените човешки връзки в него са нарушени. Проблематичен е пътят на грешницата Славенка назад към дома. Мълчаливият разговор с бога на един от героите в този сборник отново доказва, че пътищата божии са неведоми. А още по-неведоми са човешките друмища.

За всеки от нас съществува къща на бляновете, мисли Гастон Башлар¹⁸. Йовковата къща на бляновете по всяка вероятност е подобна на малко птиче гнездо. Може би, защото гнездото поражда у всеки представа за сигурност. Нашият дом е гнездо всред света. Още едно доказателство за този Йовков блян е драмата му "Обикновен човек". Обикновеният човек Борис Бранков има едно съвсем човешко желание, многократно заявено в текста: "...Аз, Аничке... такова... съм сторил намерение да си свия и аз СВОЕ ГНЕЗДО... Време е вече, решил съм го..."¹⁹ И за четящия Йовковите текстове е време да прочете натрапчивата метафора дом-гнездо, да открие породилия я подсъзнателен импулс - желанието на писателя за собствен дом.

В сборника "Старопланински легенди" домът-гнездо битува в две разновидности: хайдушко гнездо и "ластовиче" гнездо. При съполагането на тези образи в рамките на цикъла превес взема образът на хайдушкото гнездо. Още в първия разказ - "Шибил", юнашкото битие на героя е видяно и чрез метафората "хайдушко гнездо": "Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде...

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхове на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото ХАЙДУШКО ГНЕЗДО, той видя, че долу по пътя идат жени"²⁰.

В следващия разказ - "Кошута", е въведен и другият образ: "А каква беше дядо Цоновата воденица? Нищо и никаква къщурка, ниска, схлупена, сякаш ЛАСТОВИЧЕ ГНЕЗДО, залепено на баира като под някоя стряха"²¹.

В света на легендарното спокойното съществуване е ценностно неравностойно на юнашкото битие, както неравностойни са схлупеното мирно "ластовиче" гнездо и хайдушкото орлово гнездо. Сборникът остойностява липсата на дом, обърнатите ценности: планината е убежище за хайдутина, а селото - заплаха.

В "Старопланински легенди" единствено Стефан и Дойна /"Кошута"/ намират семейно щастие във воденицата "ластовиче" гнездо. Останалите персонажи в сборника не успяват да създадат свой истински дом. Дори Димитър Крайналията /"На Игликина поляна"/ оставя семейното гнездо, за да подири старото хайдушко убежище. Цикълът се затваря. Воден от любов, Шибил напуска хайдушкото си гнездо и слиза сред хората. Крайналията се качва отново в това гнездо, за да преоткрие любовта и да умре. Миналото си отива там, където е било възкресено - на Балкана.

Лястовичето гнездо, появило се като образ в "Старопланински легенди" и в други Йовкови текстове, символизира привързаността към дома, майчинските грижи²². Народното поверие утвърждава, че къща, в която мъти лястовица, е щастлива. Ето защо както щъркът, така и лястовицата гостенка се посреща с радост²³. Вероятно на това поверие се позовава Йовков в своята драма "Боряна": "Андрея. Чуваш ли? Ах, Боряна, Боряна! Тя струва повече от пари, повече от имот. Кога е било това у нас? У нас лястовичка не дохожда да си направи ГНЕЗДО, и щъркели няма! У хората има, у нас няма, като че сме прокълнати от господа. И ей на - и у дома доде една птичка и пее!"²⁴

Ако къщата на Албена /"Албена"/ е напусната, прилична на курник, то Боряна е божията благословия за Златиловия дом. Тя ще го превърне в лястовиче гнездо, в уютен и спокоен пристан. Боряна е лястовицата, която внася надеждата в размирната къща. Тя е малкото чудо, при досега с което останалите персонажи се преобразяват.

Тук неизбежно се сещаме за една друга лястовичка, превърнала се в емблема на Йовковото творчество - бялата лястовица от разказа "По жицата". Внимателният прочит на текста ни казва, че Нонка "зачамва" много преди "зъмята" да се навие на гърдите й. Младото момиче "вехне", че все още не е задомено, че не е свило свое гнездо. Болестта е вторична. Уплахата отключва едно друго и неизразимо страдание. Затова приемаме, че образът на бялата лястовица трябва да се чете не само като символ на надеждата за оздравяване, но и като белег на дома и майчинството. Всичко, което Нонка силно желае, но няма и затова е готова да върви "все по теля", та дано догони химеричната бяла птица. В "По жицата" антитезата дом - път е очертана графично и художествено може би най-пълно.

Деструкция заплашва не само малкия дом-гнездо, но и големия дом-чифлик. Един Йовков чифлик, на чийто чардак има щърково гнездо, постепенно се смалява и разпада /"Чифликът край границата"/. Друг Йовков чифлик умира пред очите на читателя /"Ако можеха да говорят"/²⁵. Носталгичният поглед към миналото /"Едно време"/ успоредява някогашното със сегашността. Отминала е предишната хармония. Раят е вече изгубен. В "Последна среща" героите изплакват мъката си по това някога: "То е тъй, гладни няма да останем, ама птичката ходи, ходи през морето и пак се връща, дето й е ГНЕЗДОТО. Като се научи човек, мъчно е. И за нас е мъчно, и за добитъка е мъчно"²⁶. Петър овчарят от същия разказ пък отговаря на въпроса за бъдещата си съдба така: "- Отиваме си, развалиха ни ГНЕЗДОТО"²⁷. Метафората този път приравнява чифлика с гнездо. Така се появява и образът чифлик-гнездо.

През 20-те и 30-те години /първо и второ издание/ Йордан Йовков работи върху творба, показателна за нравствено-религиозните му ценности, за житейските и творческите му опори - "Жетварят". В последните си писателски години белетристът създава книги, свидетелстващи за деструкцията на някогашния хармоничен универсум. Цикълът "Вечери в Антимовския хан" бележи краят на цяла епоха. Ханът е разрушен. Светът на трите Сарандовици отминава завинаги. В "Чифликът край границата" и в "Ако можеха да говорят" деструктивните сили поглъщат два чифлика. Още една епоха отива в историята. В сборника "Женско сърце" антитезата дом - път е разрешена в полза на пътя. Руши се домът-гнездо. А селянин без къща не е човек. Този факт също предопределя другостта на Йовковите персонажи. Изобщо погледът на писателя е обърнат към особеното, чудното. Най-вече то заслужава да бъде обект на художествено изображение.

В този свят на всеобща разруха къде ще се приютят красотата и доброто, ще могат ли да оцелеят? И след като писателят сравнява "с толкова нежност къщата и гнездото, не значи ли това, че щастливият дом е изгубен за него?"²⁸ Един хармоничен свят си отива завинаги, а с него си отиват и всички блянове. Мечтаното спокойствие и сигурност се оказват недостижими, вечно изплъзващи се като бялата лястовица. Другото, чуждото пространство заплашва да асимилира своето, интимното. "Съкровеното има нужда от сърцето на гнездо"²⁹ и текстовете на Йовков запълват тази нужда, създавайки образа на дома-гнездо. Така писателят бездомник се приютява в своето творчество - неговото най-сигурно духовно убежище.

Евангелист Матей /8, 20/ казва: "...лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони."³⁰ В земното си битие творците са обречени да бъдат бездомници, скитащи по пътеките на духа. "Другосветецът" Йовков също няма свой дом тук на земята, но там, на онзи свят, тази липса ще бъде обезвъзмездена. Той ще се сдобие с вечно жилище, "златно, тъй да се каже, скъпоценно..."³¹

БЕЛЕЖКИ

1. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 6. София, 1983, с. 244, 254, 256 - 257 и др. [обратно]

2. Йовкова, Д. Спомени. Записки. Писма. София, 1987, с. 52 - 55. [обратно]

3. Минев, Д. Йордан Йовков. Документи и свидетелства за живота и творчеството му. Варна, 1947, с.102: Йовков на своя колега от Красен Георги Вълчев: "Дали някога и за нас ще светне такова прозорче, а вътре в стаята хубавичка жена, приготвила вечерята, с нетърпение да очаква да хлопне вратата! Имам ли го този живот, мене ми е безразлично къде ще живея - дали в Саръджа, Чифуткуюсу, Варна или София". [обратно]

4. Йовкова, Д. Цит. съч., с. 51. [обратно]

5. Ганчо Ст. Пашев: "В подхванатия разговор Йовков изрази прикриваното до тоя момент свое желание да има своя къщица, своя уредба и поне малка материална възможност" /Минев, Д. Цит. съч., с. 172/.

Петър Иванов пък си спомня думите на писателя: "Аз, бай Петре, не съм тъй сиромах, както ме знаеше. Моите работи намериха прием, търсят се. Да мога да събера малко пари поне за една къщица!..." /Минев, Д. Цит. съч., с. 110/.

Стефан Попвасилев споделя: "Не знам как мълчаливият и затворен в себе си Йордан Йовков бе се решил да дойде един ден при мене в Министерството на народното просвещение да се уведоми, не би ли могло министерството да издаде сборник антология с подбрани негови разкази. Стеснително и с наведени към пода очи той изтъкна, че хонорарът, който би взел от тая антология, би го улеснил да си купи апартамент, и че министерството - вече издало на някои писатели подобни антологии" /Минев, Д. Цит. съч., с. 211/. [обратно]

6. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 5. София, 1983, с. 23. [обратно]

7. Йовкова, Й. Събрани съчинения. Т. 6..., с. 341. [обратно]

8. Пак там, с. 333. [обратно]

9. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 1. София, 1982, с. 84. [обратно]

10. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 4. София, 1983, с. 82. [обратно]

11. Башлар, Г. Поетика на пространството. София, 1988, с. 67. [обратно]

12. Казанджиев, С. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София, 1980, с. 80. [обратно]

13. Кювлиева - Мишайкова, В. Езикови средства на асоциативното изображение в повествованието на Йордан Йовков. Доклад, четен на международна научна сесия по случай 120-годишнината от рождението на Йордан Йовков. София, 1-2 ноември 2000 г. Под печат. [обратно]

14. Фаулър, Р. Речник на съвременните литературни термини. София, 1993, с. 222. [обратно]

15. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 3. София, 1983, с.13. [обратно]

16. Пак там, с. 132. [обратно]

17. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 6..., с. 82. [обратно]

18. Башлар, Г. Цит. съч., с. 51. [обратно]

19. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 5..., с. 300. [обратно]

20. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 2. София, 1983, с. 153. [обратно]

21. Пак там, с. 163. [обратно]

22. Купър, Д. К. Енциклопедия на традиционните символи. София, 1993, с. 125. [обратно]

23. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994, с. 156. [обратно]

24. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 5..., с. 230. [обратно]

25. Още в книгата си "Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа"/С., 1988/ Искра Панова отбелязва връзката чифлик-гнездо, разглеждайки цикъла разкази, който тя определя като роман, "Ако можеха да говорят": "И тъй като...развитие в романа няма...,мигът спира, статизира се: той се превръща в картина. Отделните глави на романа са са като отделните моменти-ситуации на този голям миг и същевременно като отделните детайли - сцени на едно голямо живописно платно - картината на "гнездото" или, ако щете "портрета" на чифлика..." /с. 175/.

А също: "Краят на чифлика - имот на Захария и Севастица - повлича със себе си и края на чифлика-гнездо на работещи хора и животни, на "слуги". Но освен пресичането в края между тези два свята няма нищо общо нито в романа, нито по същество. Докато вървят успоредно, те съществуват и двата, щом имотът засече гнездото - убива го. Убива го също така нелепо, грозно, изневиделица и "отвън", както войната убива Антимовския хан. А Йовков пише роман за гнездото, а не за имота. За имота би могло да се напише друг роман и сигурно - от друг автор..." /с. 176/. [обратно]

26. Пак там. Т. 3..., с. 292. [обратно]

27. Пак там. [обратно]

28. Башлар, Г. Цит. съч., с. 128. [обратно]

29. Пак там, с. 97. [обратно]

30. Библия. Синодално издателство. С., 1982, с. 1203. [обратно]

31. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 3..., с. 12. [обратно]

© Кремена Митева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2002, № 8 (33)