Росица Миленкова-Киен

web

Около термините наратив, наратология и наративна семиотика цари небрежен безпорядък, който нерядко води до терминологични "недоразумения" в научните публикации. Тази амбивалентна ситуация се нуждае от по-сериозен анализ и терминологично прецизиране.

В българския език тези термини са чуждици и основната причина за терминологичния хаос е безразборното заемане от английски и френски, без да се държи сметка за това, че заетите термини (които формално изглеждат подобни) имат различно значение в съответните езици. Вярно е, че и английските, и френските термини са родствени на отдавна познатия и използван в българската литература термин "нарация" (narration) - 'повествование', но трябва да се отчита фактът, че в съвременната англофонна и франкофонна литература те са се специализирали по различен начин.

1. НАРАТИВ

Във френската научна терминология narrative се използва само като прилагателно (ж. р.), със значение 'повествователна', в словосъчетания като "наративна структура" (structure narrative), "наративна секвенция" (séquence narrative) и пр.

В английската научна терминология прилагателното narrative е субстантивирано и под термина "наратив" се разбира текст, характеризиращ се с обективно описание на поредица от хронологични и причинно-следствено свързани събития, или това, което в класическата поетика се нарича епос. Терминът е въведен през 1966 г. в труда на американските литературни теоретици Робърт Едуард Скоулз и Робърт Келог "Природата на наратива", в който те дават следното определение: "Под наратив (narrative) ние разбираме всички тези литературни произведения, които се различават по две характеристики: присъствието на сюжет (story) и на разказвач (story-teller)"¹. В общи линии тази дефиниция е валидна и до днес в англофонната научна литература, където под narrative се разбира 'повествователен текст', 'епически текст'.

Със същото значение във френската традиция и до днес се предпочита терминът récit. За еквивалентността на термините говори техният превод: récit: редовно се превежда в англофонната научна литература като narrative, и обратно. Известната статия на Барт "Introduction a l`analyse structurale des récits"² е преведена като "Introduction to the Theory of Narratives".

В българските преводи обаче английското narrative се превежда като повествование, а френското récit - като разказ. Трагикомичното в тази ситуация е, че посоченият текст на Барт, преведен на български като "Увод в структурния анализ на разказа"³, ако се цитира в английски източници, щеше да бъде преведен като "Увод в структурния анализ на наратива"! Ще подчертаем, че това изследване на Барт в англосаксонската научна литература се посочва като базисен текст, съдържащ дефиницията за наратив⁴.

Така в българската научна литература в резултат на недобросъвестни преводи или криворазбрани моди в момента се конкурират традиционното повествование и разказ, руският сказ и в последно време английският наратив, които създават една главоблъсканица от термини, често неразбираема и за авторите, които ги използват.

1.1. Наратив / повествование

По-горе посочихме, че английският narrative се превежда неправилно като повествование. В речника на Фаулър намираме повествование (narrative) - "подробен разказ на поредица от факти и събития и установяване на някаква връзка помежду им. Употребата на термина обикновено се ограничава до художествената измислица, античния епос, средновековните епически поеми, съвременния роман и разказа"⁵. Няма да коментираме "художествената измислица", която вероятно е превод на fiction - 'художествена проза', но ще подчертаем, че за специалистите тази дефиниция отговаря на представите за епически текст или наратив. В същия речник narrative structure се превежда като ,,структура на повествованието - модел на траекторията на разказа"⁶. В този превод има очевидно противоречие - говори се ту за повествование, ту за разказ, а както знаем, повествование и разказ не са еквивалентни термини в литературоведската терминология. Всеки разказ е повествование, но не всяко повествование е разказ.

По отношение на термина повествование речникът на Ницолов, Георгиев, Джамбазки и Спасов ни дава следното определение: "Повествование (разказване). Пряк разказ на автора или на действащо лице в произведението. Повествованието е основен похват на епоса."⁷

Речникът на Богданов освен определението дава етимологията и преводните еквиваленти на термина повествование: "Повествование: от ст. бълг. повсть 'известие, съобщение', от повдати 'разказвам, съобщавам', лат. narratio, фр. англ. narration, нем. Erzählung, ит. genere narrativo - основен компонент на лит. худ. творчество в немерена реч, в проза, обикновено от името на автора. Получава израз в т. нар. повествователни форми на худ. проза: разказ, новела, повест, роман, очерк и романизована биография."⁸

И двете определения указват, че терминът повествование означава похват, който намира израз в различни текстови форми и е еквивалентен на нарация (narration), а не на наратив. Че това е именно похват, посочва и френската изследователка Мирей Натюрел, която вижда повествованието като "начин на разказване" и прави интересно предложение за различаване на récit - histoire - narration (респективно в англ. narrative - story - narration, в бълг. наратив - сюжет - повествование): "Сюжетът указва поредицата от представените събития, казано по друг начин - "което се разказва"; повествованието отговаря на начина на разказване, или "как се разказва" и така получаваме двете съставни части на наратива."⁹ Тоест наративът (récit, narrative) може да се разглежда като съставен от сюжет (history, story) и от повествование (narration) - начин на излагане на събитията, похват.

От казаното дотук става ясно, че българският термин повествование има значение, различно от наратив и от разказ, и е неприемлив като техен превод от гледна точка на научната коректност.

Ще припомним, че в българския език думата повествование е русизъм, наследил българското повест - книж. разказ, история, което - от своя страна - наследява стб. повсть - 'разказ, повествование'¹⁰. Ако значението на думата повест не беше се изместило по посока на "вид прозаическо призведение", днес то щеше да съответства на термина "наратив". Ето как семантичната еволюция на езика понякога ни принуждава да заимстваме вторично думи за вече съществуващи понятия.

1.2. Наратив / разказ

Българският термин разказ като евентуален превод на англ. narrative и фр. récit се оказва също неприемлив по три причини:

1. Съществуващата в поетиката научна дефиниция на термина разказ - "малък по обем и рамки на изображение епически вид в немерена реч"¹¹ - ни ограничава само в рамките на един епически жанр. Английското narrative и френското récit имат по-широко значение и обхващат всички видове обективни повествования, независимо от техния обем. В този смисъл те се доближават повече до определението за епически текст изобщо.

2. Френското récit и българското разказ са резултат от различни семантични еволюции, което предполага, че се усещат като различни от носителите на езика. Етимологичният източник на récit е латинското recito 'чета гласно' (вж. recitator 'четец`, recitatio 'гласно четене', 'рецитиране'). Латинският етимон има тази особеност, че указва върху процеса на четене на писмен текст. За 'разказвам' френският език разполага с друг глагол - raconter, conter, от лат. computo - 'броя', 'изброявам', което е свързано с "изброяването" на събитията при разказване.

3. В българския език разказ е общоупотребителна дума. Това би могло да налага върху термина ненаучни тълкувания и да влияе негативно върху възприемането на научната му дефиниция.

Българският разказ идва от ст. сл. казати със значение 'казвам', 'говоря' в украински, руски, български, сърбохърватски, полски и със значение 'показвам' в словенски, чешки, долно- и горнолужишки¹², както посочва речникът на Фасмер. Следователно, "разказвам" е родствено на "указвам", "показвам" и освен идеята за 'казване' съдържа и идеята за 'посочване' на някакви факти.

1.3. Наратив / сказ

Що се отнася до руския термин сказ, Н. Георгиев отбелязва, че "това е руско порождение, появило се в съчетанието на даденостите на руската литература (Гогол, Лесков) и руските литературоведски условия от времето на формализма. Как да се преведе? На български бе преведено със "сказ", на немски и английски - със skaz."¹³.

Сказът не е толкова загадъчно явление, колкото изглежда, нито толкова свързано само с руската литература. Бахтин го определя като "традиционно устно повествование, или сказ", Ейхенбаум - като "жива устна импровизация", "живо слово на разказвача"¹⁴. По дефиницията на Речника на литературните термини сказът е "фолклорен жанр; устно прозаическо повествование за съвременни или неотдавна станали събития"¹⁵. Да се дефинира сказът като "фолклорен жанр" е явно недоглеждане - сказът е начин на повествуване, наподобяващ "действителен устен разказ"¹⁶, който може да се прояви дори и в нефолклорни жанрове. По думите на един от големите изследователи на сказа в нашата наука Е. Мутафов: "Сказът е установка на устната, говоримата реч. Тази проста истина се знае от всеки, който се е докосвал до въпросите на сказа. Определението даде руската школа ОПОЯЗ, други го разработиха. Сказът е имитиране на тази реч, на нейната артикулация. Писмената реч, тъй като няма знаци за устна артикулация, ги компенсира в сказа с друго"¹⁷. В последно време за този вид спонтанно устно повествуване се въведе терминът естествен наратив (natural narrative¹⁸). Неслучайно големият познавач на руските формалисти Цв. Тодоров превежда термина "сказ" на френски език като récit direct (пряк наратив). Ще отбележим мимоходом, че естественият наратив по-скоро отговаря на това, което Ейхенбаум нарича "епически сказ"¹⁹.

1.4. Защо наратив?

Изброените затруднения при превеждането на английското narrative и фенското récit и невъзможността в този случай да се използват термините разказ или повествование налагат възприемането на термина наратив, вече достатъчно социализиран и в българските научни среди²⁰.

Възприемането на термина наратив в българската научна терминология, от една страна, е реакция към липсата на специфичен термин за 'епически текст', равноредов на термините лирически текст и драматически текст. Съчетанието епически текст отпраща по-скоро към епопеята и прави употребата му амбивалентна. Затова този термин с основание се избягва от изследователите.

От друга страна, възприемането на термина наратив се вписва в тенденцията за уеднаквяване на терминологията като условие и пряка последица от глобализационните процеси в културата, характерни за века, в който навлизаме. От нас зависи дали ще се самоизолираме, или ще се идентифицираме като част от тези процеси и дали ще поискаме не само да разбираме световната наука, но и да бъдем разбирани от нея.

1.5. Наратив в тесен и в широк смисъл

Терминът наратив като вид текст съответно се използва в тесен смисъл от лингвистиката и литературната наука и в широк смисъл от семиотиката, която окачествява като "текстове" всякакви семиотични образувания - картини, филми, фотографии и пр. Както казва Р. Барт: "Наративът може да бъде предаден посредством устния или писмения език; посредством неподвижния или подвижен образ, посредством жеста и посредством организираната смесица от всички тези субстанции; наратив има в мита, легендата, баснята, приказката, повестта, романа, епопеята, историята, трагедията, драмата, комедията, пантомимата, картината, витражите, комиксите, произшествието, разговора. Под тези почти безкрайни форми наративът съществува във всички времена, във всички краища на земята, във всички общества; наративът започва още с историята на човечеството."^21.

В тесен смисъл наративът е вербален текст, характеризиращ се с обективно описание (устно или писмено) на поредица от хронологични и причинно-следствено свързани събития. Цв. Тодоров го дефинира като "референциалеи текст с темпорално протичане"²².

В широк смисъл наративът е "семиотично представяне на серия от събития, смислово свързани по темпорален и причинно-следствен начин. Филми, пиеси, комикси, романи, кинопрегледи, дневници, хроники и трактати по геология, всички те са наративи в този широк смисъл. В този смисъл наративите могат да бъдат конструирани чрез използването на широка гама от семиотични среди: писмена и устна реч, визуални образи, жестове и действия, както и комбинацията между тях. Всеки семиотичен конструкт, всичко, направено от знаци, може да се нарече текст. Следователно, можем да говорим за много видове наративни текстове: езикови, театрални, картинни, филмови", твърдят Сусана Онега и Хосе-Анхел Гарсия-Ланда²³.

2. НАРАТОЛОГИЯ И НАРАТИВНА СЕМИОТИКА

2.1. Наратология

Този дял от анализа на дискурса, който изучава наративите, се нарича наратология (теория на наратива). Терминът е въведен от Цветан Тодоров в "Граматиката на Декамерон"²⁴ и популяризиран от Жерар Жьонет. Днес се говори за наратология в тесен смисъл - изучаваща вербалните наративни текстове, и за наратология в широк смисъл - изучаваща вербалните и невербалните наративи като семиотични образувания"²⁵.

Както посочихме в началото, съществува тенденция наратологията да си присвоява функциите на поетиката или на семиотиката. Канадските учени Пол Перон и Марсел Данези смятат, че концептът за наративност е организиращ принцип на всеки дискурс, а наративните структури - конструктивни за всеки семиотичен процес, тъй като именно наративността моделира когнитивните процеси и културата. Според тях обединителен фокус на когнитивните науки трябва да стане "семиотичната наратология"²⁶. В България известният и уважаван учен Красимир Манчев дефинира наратологията като "лингвистичен анализ на литературата"²⁷.

Ще припомним, че наративните текстове не изчерпват парадигмата на дискурсивните типове. Традиционно в съвременната текстова теория освен наративни текстове се различават дескриптивни и аргументативни текстове, макар че тези типове понякога се съчетават в един и същ текст. Тези три основни типа се различават по своите основни характеристики:

Наративният текст е описание на хронологична поредица от събития. В него глаголите заемат важно организиращо място, доминират миналите времена и темпоралните отпратки.

Дескриптивният тип описва някакъв обект - предмет, персонаж, пейзаж и пр. В него доминират съществителните и прилагателните и се предпочита сегашно или минало несвършено време.

Аргументативният тип се основава върху волята за убеждаване или разубеждаване и се характеризира с изтъкване на причинно-следствените връзки.

Съществуват мнения, че основните типове са два, защото всеки текст има аргументативна съставяща, доколкото той е резулатат от желанието на неговия автор да постигне някакъв ефект върху адресата - слушател или читател. Такава е концепцията на швейцарския логик Жан-Блез Гриз, според когото, като се съобразява със събеседника, с културните предконструкти и със собствените си "схеми", адресантът избира най-подходящите (според него) дискурсивни и аргументативни стратегии²⁸.

Макар че текстовата типология все още е проблематична, очевидно е, че текстовете не са само наративни. В този смисъл опитите наратологията да се представя за теория на цялата художествена литература или за теория на текста въобще, са особен вид "наратологически" империализъм.

2.2. Наративна семиотика

Някои изследователи използват термините наратология и наративна семиотика като синоними. Термините обаче не са еквивалентни - наративната семиотика има по-широк обхват, отколкото наратологията (като теория на наратива). Наративната семиотика, творение на школата на Алжирда-Жюлиен Гремас, така както я вижда нейният създател, е семиотика на текста въобще, независимо дали този текст е наратив, или не е.

Трябва да признаем, че в този случай избраното от Гремас название наративна семиотика е подвеждащо. Причината за това състояние е, че наративната семиотика наистина тръгва от анализ на наративните форми на митологията, фолклора, литературата. По-късно изработената методология започва да се прилага и към ненаративни текстове, като главното основание за това е приликата (според Гремас!) между организацията на ненаративните и наративните текстове²⁹. Самите учени от школата на Гремас си дават сметка за ограничеността на термина наративна семиотика и предпочитат термините наративна и дискурсивна семиотика³⁰, наративна и текстуална семиотика³¹. Предвид специфичните особености на Гремасиановата наративна семиотика е прието да се говори за "наративна семиотика на Гремас" и тя трябва да се смята като един от възможните семиотични подходи към текста - част от общата текстуална (дискурсивна) семиотика.

3. АКТУАЛНОСТ НА НАРАТИВА И НАРАТОЛОГИЯТА

Засиленият научен интерес към наративния дискурс се дължи на лансирания от постмодерната философия и епистемология възглед, че наративът е най-разпространената и вероятно основна форма за предаване на знанията на човечеството.

Както твърди Лиотар, "всички наблюдатели... са съгласни в едно - в превъзходството на наративната форма при изразяване на традиционното знание... Наративът в много отношения е типичната форма на това знание... Традицията на наративите същевременно е и традиция на критериите, които определят тройната компетенция от знанието да се говори, слуша и прави, където се разиграват връзките на общността със самата нея и с нейното обкръжение. Именно чрез наратива се предава групата от прагматични правила, съставляващи социалната връзка"³².

Ролан Барт в посочената по-горе статия "Увод в структурния анализ на наратива" подчертава: "Наративът започва още с историята на човечеството; няма и никъде не е имало народ без наративи: всички социални класи, всички човешки групи имат свои наративи и много често те носят еднаква наслада на хора с различна култура; наративът не иска да знае какво е добра и лоша литература; той е интернационален, трансисторичен, транскултурен, той е в света, като живот."³³

В най-новата международна лингвистична енциклопедия от 1994 г. М. Тулън сочи, че "продукцията, рецепцията и употребата на наративи е един от отличителните белези на човешкия живот". Той подчертава, че "наративът - наричан метакод и човешка универсалия, днес заедно с наративността - днес като широко разпространен основен начин на хуманитарното означаване (sense-making), като представяне на събития, извадени от непосредственото тук-и-сега, са витален човешки източник в означаването на света - и дори в конструирането на самия този свят. Наративите отразяват една от основните изграждащи черти на езиковата способност, макар че наративът сам по себе си е способност, която може да бъде реализирана и по друг начин, освен вербално. Наративите са също поразително разнообразни и хетерогенни по форма и функции - ето няколко примера: споделяне, показване и разказване в детската градина; история на заболяването в медицината; юридическите казуси и исковите изброявания на "какво се случи" при особени юридически действия; автобиографии; наративите в разговорите; историографията; новините; и романите"³⁴. С това авторът отбелязва факта, че въвеждането на понятието наратив позволява да се въведе обща методология за системен анализ на различни видове текстове с обща характеристика "вътрешна хронология и кохерентна свързаност на описваните събития".

Както казва един от българските изследователи на наратива - Ив. Павлов, наративността е израз на "неудържимото желание за словесно преразказване на света"³⁵.

При тази повсеместност на наративите и засиления интерес към тях в целия свят съвсем естествено е наратологията да става все по-актуална и българските изследвания на наративите да се множат, което наложи горните терминологични уточнения.

Иска ни се накрая да завършим с коментар на една констатация на Н. Георгиев: "Никога литературоведските текстове по света не са били ошарени с толкова много калкирани или направо непреведени заемки. За едни тази Вавилония може да бъде признак, че литературознанието става световно, а за други - че усилията в тази посока се удрят в непреодолими прегради и че кулата на световното литературознание ще остане недостроена."^36.

На тези "други" ще кажем: непреодолими прегради няма - вавилонията се създава само от некомпетентност или от нежеланието на някои учени да вникнат по-дълбоко в същността на терминологията и да работят в посока на световните стандарти, които могат да бъдат създадени само с общите усилия на всички нас. По неведоми причини Вавилонската кула се е превърнала в метафора на неразбирателството и разрушителните процеси. Да не забравяме, че голямата идея на този градеж е човекът да си построи стълба към небето и че това, което е било изградено, е постигнато само благодарение на общия език. Ако тази кула не беше съградена, не бихме я използвали като знак. Крайно време е Вавилонската кула да се види в изначалната си знаковост на стремеж към издигане и позитивно строителство.

1) Епически текст, лирически текст и драматически текст не се отнасят към епос, лирика и драма в отношение видови/родови понятия. Терминологичните съчетания епически текст, лирически текст и драматически текст са новост в теоретичните трудове, доколкото е новост самата теория на текста като автономна дисциплина.

2) По въпроса за родовите и видовите понятия в българската литературна наука продължава да се шири едно недоразумение между литературни "родове" и "жанрове", пак резултат от преводна неграмотност : жанр е френска заемка, а на френски genre означава "род" и когато френските автори пишат за "жанрове", те имат предвид именно "родове". Използват се термини като: голям род (grand genre), род (genre), подрод (sous-genre) и пр. Или първичен (първостепенен) род, вторичен (второстепенен) род и пр.

3) Т. нар. "theorie des genres" (родова/жанрова теория) е конгломерат от множество теории, от времето на Сократовите mimesis и diegesis (по Платон, Републиката, кн. ІІІ) до наши дни. В този конгломерат родовата триада е само една от възможните теории. Тя се появява по времето на класицизма под формата на търсене на "идеалната поема" - епопея, трагедия и комедия, а в познатия ни вид (епос, лирика и драма) е въведена от немските романтици. Тази триада, първо използвана от Шлегел (Разговор за поезията), е свързана с размислите му върху античната поезия и визира историческите етапи на нейната еволюция. Оттук да се опитваме да вкараме съвременното многообразие от текстове в този схема е един вид модерна схоластика, много по-порочна от средновековната.

4) В средата на ХІХ век триадичната теория продължава да властва в литературната теория с променени параметри: поезия, проза, театър - една по-съвременна, но също така незадоволителна класификация, смесваща критерии от различен порядък като субективност/обективност; имитация/репрезентация; мерена/немерена реч.

5) Днешното състояние в този област може да се резюмира така: Съвременна родова теория няма. Има различни видове и подвидове текстове, които ще могат да бъдат класифицирани в отделни парадигми тогава, когато изследователските ни интуиции бъдат проверени и потвърдени от изследванията на големи текстови корпуси. Задача не толкова далечна и непостижима при помощта на новите технологии и набиращата скорост нова корпусна лингвистика.

БЕЛЕЖКИ

1. Scholes, R. E., R. Kellogg, The Nature of Narrative, New York: Oxford Univ. Press, 1966, с. 4, (курс. мой). [обратно]

2. Barthes, R., "Introduction a l`analyse structurale des récits", Communications, 1966 (бълг. пр. Увод в структурния анализ на разказа, във Въображението на знака, София, 1991, с. 358-398). [обратно]

3. Ibidem. [обратно]

4. Вж. The Encyclopedia of Language and Linguistics, Editor-in-Chief R. E. Asher, Coordinating Editor J. M. J. Simpson, Pergamon Press, 1994, с. 2680, където се цитира Барт: "narrative is present in myth, legend, fable, tale, novella, epic, history, tragedy, drama, comedy..." В българския превод същият текст гласи: "разказ има в мита, легендата, баснята, приказката, повестта, романа, епопеята, историята, трагедията, драмата, комедията..." (вж. Въображението на знака, с. 358). [обратно]

5. Речник на съвременните литературни термини, под редакцията на Р. Фаулър. София, 1993, с. 170. [обратно]

6. Op. cit., с, 231. [обратно]

7. Ницолов, Л., Л. Георгиев, Хр. Джамбазки, Сп. Спасов. Речник на литературните термини. София, 1980. [обратно]

8. Богданов, И. Енциклопедичен речник на литературните термини. София, 1993. [обратно]

9. Naturel, M. Pour la littérature. De l`extrait a l`oeuvre, Paris: Clé International,1995,47. [обратно]

10. Както посочва етимологичният речник, "пòвест - книж. разказ, история; (спец.) вид прозаическо произведение. - Произв.: повествование (1847, Ив. Момчилов) (от рус. повествовование, вж. Б. Цонев, ПСп 64, 251) [...] Наследява стб. Повсть 'разказ, повествование'. Български етимологичен речник, том 5. [обратно]

11. Ницолов, Л., Л. Георгиев, Хр. Джамбазки, Сп. Спасов. Речник на литературните термини. София, 1980. [обратно]

12. Вж. Фасмер, М. Этимологический словаръ русского языка. II т. Москва, 1986. [обратно]

13. Георгиев, Н. Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. София, 1999, с. 85. [обратно]

14. Ейхенбаум, Б. Илюзията на сказа. В: Мутафов, Е. (Ред.) Литературознание, с. 253-256. [обратно]

15. Ницолов, Л., Л. Георгиев, Хр. Джамбазки, Сп. Спасов. Речник на литературните термини. София, 1980. [обратно]

16. Вж. Ейхенбаум, Б. Илюзията на сказа. В: Мутафов, Е. (Ред.), Литературознание, с. 255. [обратно]

17. Мутафов, Е. Бъди невероятен. Книга за Радичков. София, 1998, с. 70. [обратно]

18. Вж. The Encyclopedia of Language and Linguistics, Editor-in-Chief R. E. Asher, Coordinating Editor J. M. J. Simpson, Pergamon Press, Vol. I-X, 1994, 2696. [обратно]

19. Вж. Ейхенбаум, Б. Илюзията на сказа. В: Мутафов, Е. (Ред.), Литературознание, с. 236. [обратно]

20. Вж. Павлов, И. Наративът и неговите литературни силуети. София, 1997. [обратно]

21. Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991, с. 358. В цитирания откъс заменяме превода на récit - разказ с наратив. [обратно]

22. Ducros,O., T. Todorov. Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage, Seuil, 1972, с. 378, (бълг. прев. Тодоров, Ц. Семиотика, реторика, стилистика. София, 2000, с. 113). [обратно]

23. Onega, S., J. A. Garcia Landa, (eds.), Narratology, London and NY: Longman, 1996, р. 3-4. [обратно]

24. Todorov, T. Grammaire du "Décaméron", La Haye, 1969. [обратно]

25. Вж. цитираната по-горе "Наратология" на Сусана Онега и Хосе-Анхел Гарсия-Ланда, бел. 22. [обратно]

26. Perron, P., M. Danesi, "Sémiotique et Sciences cognitives", Applied Semiotics/Sémiotique appliquée, № 1,1996, с. 1-7. [обратно]

27. Mantchev, Kr., Sémiotique et narratologie, Sofia: Presses universitaires"St. Kliment Ohridski", 1998, с. 33. Кр. Манчев бе един от малкото специалисти по наративна семиотика в България. [обратно]

28. Grize, J. B., La construction du discours: un point de vue sémiotique, in Charolles, M., S. Fisher, J. Jayez, Le disours: représentations et interprétations, Nancy: P. U. de Nancy, 1990, с. 11-18. [обратно]

29. Вж. предговора на Гремас в Greimas, A. J., E. Landowski, Introduction à l`analyse du discours en sciences sociales, Paris: Hachette, 1979, с. 26. [обратно]

30. Courtes, J.,Introduction à la sémiotique narrative et discursive, Paris: Hachette, 1976. [обратно]

31. Chabrol, Cl., S. Alexandresku, R. Barthes, Cl. Bremond, A. J. Greimas T. van Dijk, Sémiotique narrative et textuelle, Paris: Larousse, 1973. [обратно]

32. Лиотар, Ж.-Ф. Постмодерната ситуация. София, 1996, с. 64-66. [обратно]

33. Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991, с. 358. [обратно]

34. Toolon, M. Narrative: Linguistic and Structural Theories, in: The Encyclopedia of Language and Linguistics, Editor-in-Chief R. E. Asher, Coordinating Editor J. M. J. Simpson, Pergamon Press, Vol. V, 1994, р. 2679-2680. [обратно]

35. Павлов, И. Наративът и неговите литературни силуети, София, 1997, с. 6. [обратно]

36. Георгиев, Н. Мнения и съмнения. По дирите на една литературоведско чергарство. София, 1999, с. 85. [обратно]

© Росица Миленкова-Киен
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 1
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2002, № 2 (27)

Други публикации:
Български език и литература, 2001, № 1.