ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА

Костадин Даскалов

web

(събота - втори юни - 2001 г., 11 часа)

Кошмарен сън: преплетени дървета, клони, ров. Оттатък - някой чака. Трябва да премина; да се преборя с клоните - да ги прекърша, да се отзова оттатък. Уви - стоя и гледам, не правя нищо, а оттатък чакат. Събуждам се безпомощен, объркан, с чувство на вина за един пропуснат шанс да дам спасение на някого...

Рано е, още няма седем. Къде ли да се дяна; да прогоня мислите. Към Гребната, разбира се, - до сега ми е помагала. Да, но този ден е някак по-особен - там, от тревната морава, ме придърпва нещо, нещо много важно - бях оставил част от себе си на друго място...

Поемам. Навън ръми. Взел съм и чадър. Намятам си жилетката в движение. Краката вече знаят пътя. И ето ме пристигнал вече, там - пред тази ширнала се пред очите ми морава, до царството на неуморимите щурци - посрещаха ме всяка сутрин; с тържествен хор и неповторим оркестър от цигулки - дивна музика - омайваща като сирени от митичен филм.

Хм, странно - щурците са замлъкнали. Защо ли? Вървя нататък по алеята. По-рано бе така изпъстрена с треви и детелини - избуяли от дъжда и слънцето, разпръскващи упойващ аромат навсякъде. Сега ги няма. Аха, ясно - покосени са: оттатък, по-навътре, мъж с работни дрехи, с каруца, кон, а на каруцата сеното още влажно. Нещо ме притисна и присви. Значи, тук е шетала безмилостна косачка. Погледнах по-нататък - към лехата с детелини, където бях оставил част от себе си... Молех се косачката да е пощадила мястото. Забързан стигнах неусетно. Спрях - невярващ. Сърцето ми изстина. Всичко беше покосено. Сплъстени от дъжда, набръчкани от слънчевата топлина, по земята проснати, преплетени се стелеха треви и детелини. Нямаше я детелината, която бях оставил, онази грациозната и с четири листа; тя просто беше покосена наравно с другите, отнесена, а може би прегазена от металните копита на косачката.

Най-хубавата, най-стройната, и някак присмехулна, с едно листо, насочено фронтално към земята. Като че самият римски император бе насочил палеца си към земята, отказващ милост на безпомощния гладиатор с опряно копие от победителя. Тя бе някак странна, почти сама и само тънки, извисени стръкчета треви я пазеха от вятъра.

Дълго бях се взирал, преди да я открия. Имах вече три. И се попитах: "Възможно ли е да съм ги откъснал всичките?" - сигурно се забавлявам да откривам, затова и не намирам повече - другите преди това, като че сами се появиха отведнаж след толкова напрегнато, усилено претърсване. И едва когато бях се примирил и вдигнал поглед да си тръгвам, тя се открои напук, със цялата си грация, сякаш за да се присмее, че съм сляп и нищичко не виждам.

Дали да я откъсна - тя бе толкова красива. Дали се подарява детелина? А не е ли по-добре да бъде жива, жива да я подаря. А може би ще бъде най-добре да не я показвам, а само да посоча мястото - така победата ще бъде истинска и няма да е подарена. Показах трите детелини на онази, на която бе наречена последната, и споделих, че тя е още жива и я чака: "Имам си" - бе отговорът, хладен и отчайващ. Човек си мисли, че на това, което той обича, на което той се радва, всички ще се радват, и си вярва и изпитва болка, когато не му приемат даровете. А може би понякога отказваме това, което искаме с най-голяма сила...

Сега стоя на мястото, където се разлистваха тревите преди дни и усещам как и трите детелини, които бях откъснал вече, взеха да потъват, да изчезват и мястото им сякаш се изпълни от една единствена, онази, която беше си отишла. Онази, която беше завладяла мислите ми, сега се извисяваше в небето, толкова високо, че запрати другите на дъното на ценностната стълбица - вече мъртви между листата на студен хербарий. И сякаш тя възкръсна, за да живее вечно, да бъде обезсмъртена от тези редове. Едно безкрайно малко стръкче - от света, бе толкова съществено за мен, защо ли?...

Порових тук-таме, но спрях уплашен - през ума ми мина мисълта: "Ами ако я намеря смачкана, увяхнала, прегазена? Не, не, по-добре да спра да търся". Запалих си цигара и втренчен към земята, сякаш бе могила, отнела нещо скъпо, заплаках горко, макар и без сълзи.

Изправих се и продължих към Гребната по алеята на славеите. Имах чувството, че се намирам на събор по сладкогласно пеене - замайващо, неземно пеене. Вдъхновени, заредени с обич и енергия, те пееха неистово, разпръсквайки любов и благодарност, надпреварвайки се със самите себе си. А аз вървя без порив, без любов - не усещам нищо, като да съм сляп за красотата, глух за музиката, и безчувствен за божествения аромат и светлина. Сърцето ми кърви, а песента на славеите е далеч, далеч от мен. И пътечките, изпъстрени с цветя, и храстите, ръзцъфнали до край, и ароматът, преди дни замайващ, е изчезнал, и пъстротата, грейнала наоколо, се сля в един-единствен цвят и всичко посивя. Вървях и плачех, макар и без сълзи.

И ето ме пред Гребната - безлична, сива, само вятърът подкарва мудно тромави вълни, небрежно някак, без посока и без страст. Поех обратно. Ни следа от първите емоции, от оная радост; когато стигах до водите, до вълните весели, игриви и небето, толкова разтворено и синьо, до простора там оттатък, и до залеза, понякога изпълнен с тайнство и далечни спомени. Такава благодарност бликаше от мен тогава, сякаш идвах от подземия и неочаквано попадах в рая. Да, такива бяха дните, неотдавна. Сега пред мен е сивота и монотонност.

Напускам Гребната изстискан. Навлизам пак в онази разточителна, невероятна гледка със сменяща се панорама; от дървета най-различни, от брези и кипариси и от храсти, разцъфтели до полуда в бяло, от препълнените с аромат и мекота ливади, окъпани в роса, кристално чиста. И ето, слънцето напук изгрява насмешливо, изскубнало се някак ненадейно от прегръдките на облаците, рехави и закачливи. И росата утринна блести с изумруди по листата на дърветата. И цялата природа се разтваря, за да диша и да слави с аромат и цвят божествената красота и сила, а аз, премазан, влача си краката и потъвам в някакво тресавище - от самота и отчаяние. Нямаше я детелината, това бе истината.

На връщане се спирам пак на мястото. "Ей, човече, толкова красиви детелини има по света, за какво се тюхкаш - чувах някъде край себе си. - И толкова умират всяко лято. Защо си тъй отчаян. Опомни се. Ще намериш друга". - Друга ли? Нима ще я замести другата? О-о, Господи, кажи: Защо наистина изпитвам тази мъка? Какво е тя? Дали е ревност? Дали е някаква илюзия за собственост? Дали е някаква заблуда, че ме чака някой. Какво й обещах и не изпълних, та се чувствам грешен. Какъв е моят грях? - "Нарушил си Божиите заповеди, и първата от тях. Създал си идол и си го поставил между себе си и Бога, забравяйки твореца на Вселената. Не разбираш ли, че тази своенравна детелина е частица Божия. А ти презря природата с всичките й красоти, за да станеш пленник на един измислен от теб Бог. Затуй ти бе отнета радостта от красотата и Бог реши да те лиши от усет и покой за назидание. Вървиш и плачеш. Не чувстваш ли, че нараняваш Бога, защото истината е, че той те е създал да бъдеш жизнен и щастлив, за да го славиш с радостта си, с любовта към всичко, що е сътворено с обич. Но ти се заслепи от радостта и блясъка на една победа, която бе ти подарена временно, за да станеш пленник с чувството, че ти си победител, със заблудата за лесната победа и желанието ти да властваш и да покоряваш. Е, победата ти бе отнета. Жалък победител. И сега какво, ще страдаш, ще се разболееш, за да разбереш, че Бог е всичко."

След 4 дни. Да - боледувах. Физическа, психическа и всякаква умора ме стопиха. На работа съм, но съм неспособен. Отивам пак на Гребната. Уморен съм, но у мен напъпва усета за красотата на природата. Напускам Гребната. Минавам пак от там, през мястото, където бях загубил детелината. Запалвам си цигара. Оттатък, зад дървото, шурти вода. Тя блика и създава настроение, заливайки моравата - от край до край - открита, окосена. Стори ми се, че оттатък има нещо - може би са детелини. Реших да проверя. Навсякъде вода. Ще си окалям белите обувки. Ама че страхливец. Навсякъде вода и мека почва. Но реших да пробвам независимо от всичко. Да, ето, много детелини, засенчени от буйните треви - почти невидими. И чудо - невероятно чудо: някъде навътре, почти на сянка - висока, стройна, хармонична, разтворила като антени четири крила, устремени към небето, улавяща енергии неразгадани, със четири листа, направо ме омайва - спокойна и уверена във себе си, открита и раздаваща със шепи ведрина и вяра в днешното и в бъдното. Такава беше детелината, която щеше да изтрие мъката, да замести другата. Щеше ли наистина? Едва ли. Това не може да се случи; онова, което е загубено, не се замества с нищо, просто идва нова радост - това е всичко. След туй намерих още, още. Едната - пред очите ми, а другата изглежда бях настъпил. Изглежда нямах нужда повече от детелини. Бях намерил онова, което търсех - ИСТИНАТА ЗА РАДОСТТА, ЗА МЪКАТА И БОГА.

© Костадин Даскалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2001, № 12 (25)