ЕМИЛИЯН СТАНЕВ: "КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ" - ОТ СЪТВОРЕНИЕТО ДО АПОКАЛИПСИСА

Дияна Иванова

web

Една староанглийска гатанка започва така: Един враг ме лиши от живот, отне силата ми, после ме натопи във вода, после отново ме извади и ме постави на слънце, където скоро изгубих косата си.

Отговорът е книга, по-скоро един ръкопис от Библията. Авторът се позовава на остригването на Самсон в Съдии израилеви (16: 17-22). Сякаш нормалната човешка реакция към едно велико културно постижение като Библията е да направим онова, което филистимците направили със Самсон: да му отнемем силата, после да го приковем към една мелница, за да "стрива" нашата агресивност и предразсъдъците ни. В повествованието за Самсон обаче косата му пониква отново - дори когато е прикован с "медни окови" и обезсилен.

След тази гатанка следва и логичният въпрос: Защо избрахме да построим аргументативната част на ситуираната вече тема въз основа на "седемте фази"¹ на Библията, такива, каквито ги определя Нортръп Фрай? Най-вече, защото този прочит "стрива" нашата агресивност (моята собствена) и предубеденост спрямо културния феномен Библия, въпреки че не ги унищожава напълно.

Оригиналният анализ на канадския учен представя Библията като изкупващ исторически фактор, подчертава нейната поетическа перспектива, която "допълва науката" или разбирането за естеството на човека. Движещата сила на прочита на Нортръп Фрай е повече мистична, отколкото скептична.

Ще се опитаме да разчетем съвременния български наратив "Крадецът на праскови" чрез знаците на тази мистична сила на Билията. Основният въпрос на нашата интерпретация е: как седемте фази (започващи със Сътворението и завършващи с Апокалипсиса), които определя Нортръп Фрай в Писанието, са експлицирани в повестта на Емилиян Станев.

И така, седемте фази на Библията, които са ситуирани според нас и в "Крадецът на праскови", са: СЪТВОРЕНИЕ, БУНТ, ЗАКОН, ПРЕМЪДРОСТ, ПРОРОЧЕСТВО, ЕВАНГЕЛИЕ и АПОКАЛИПСИС. Центърът на пет от тези фази се намира в Стария завет, а на две - в Новия. Всяка от тях не е усъвършенстван вариант на предшестващата, а нейна по-разширена перспектива.

Повестта на Емилиян Станев е апликация на този модел. В процеса на интерпретация ще се опитаме да докажем, че Сътворението в началото на българския наратив се свързва по-скоро с липсата на този "акт", а Апокалипсисът се явява "антитип на всички антитипове", чийто тип откриваме още в началото на Битие. До "новите небеса и земя" обаче достигат само двама души: жената на полковника и сръбският военнопленник. "Бунтът" - обвързваме със специфичното лично откровение на персонажите Елисавета и Иво. Откровение, което унищожава закона, за да му даде името - Любов. Премъдростта е скрита в желанието на Иво да открие човешкия ред и хармонията по време на война. А пророчеството е перспективата, цялостният възглед за живота на двамата влюбени, възглед, свързан със смъртта. Евангелието - шестата фаза, обвързваме с три ключови семи, които откриваме в "Крадецът на праскови" и които са важна част от жертвата на Христос. И това са: кръстът, хлябът и виното. Чучелото в лозето на полковника "напомня разпятие" (140 с.) и е символ на "кръстните мъки". Този символ се появява в началото и края на повестта, носейки със себе си - алюзия не за началото и края на нещо, а по-скоро усещане за непреходност. Вторият елемент на тази синтагма е хлябът, който Елисавета "отрязва" (118 с.) и дава на сърбина, и третият - гроздето (118 с.), чийто еквивалент е виното. И трите ключови лексеми напомнят не само жертвата на Христос, но и семантично се обвързват с "пожертвалите" се Елисавета и Иво за най-изконното в човешкия живот - любовта.

Кръговата композиция на повестта (войната обгражда разказа) внушава, че човешкото битие между Сътворението и Апокалипсиса е част от една тайна, която остава завинаги скрита. А ако случайно някой си "позволи" да погледне любовта без "покривалото" на Моисей, като Елисавета и Иво - сигурно ще открие единствения изход - смъртта.

СЪТВОРЕНИЕТО

Първата дума в Библията е "начало":

"В началото Бог създаде небето и земята" (Битие 1:1).

Самата природа не предлага никакво начало обаче: тя съществува в неопределено времево и пространствено измерение. Човешкият живот се явява континуум, към който се присъединяваме след раждането си, и от който "изпадаме" след смъртта. Основната метафора, която откриваме в "началото", изобщо не е действителното раждане. Това по-скоро е пробуждането от нещо, когато един свят изчезва, а друг започва да съществува.

Ако съотнесем тази метафора към повестта "Крадецът на праскови", бихме я трансформирали така: полковникът и жена му се опитват да започнат един нов цикъл в своя живот, едно ново начало (бягството от войната обаче е невъзможно), пренасяйки се да живеят в лозето край Търново. След този момент постепенно изчезва "спокойствието" в отношенията им (сюжетното развитие на повестта го доказва). Може би промяната на местоживеенето - от града към периферното място - лозето - е свързана с мотива за усамотението и търсенето на дух-закрилник в гората. Или с желанието на Елисавета и полковника да подредят "нещата от живота", доколкото това изобщо е възможно по време на война. Редът обаче се възстановява чрез едно друго, невидимо обстоятелство: преминаването от един нереален свят (т.е. свят без любов), в един реален или по-реален свят - светът на взаимността между Елисавета и Иво Обретенович.

Универсумът, който се опитват да подредят ("създадат") комендантът и жена му (универсум, който е антитип на хармонията в битие), по-скоро се свързва с чисто човешкото желание да устроиш, да предвидиш и да се предпазиш от онова, което евентуално би се случило в един град, пълен с пленници, град, в който коремният тиф взема застрашителни размери, а случаите на холера в пленническите лагери плашат всички. Каузалността и желанието за промяна на местоживеенето на Елисавета и полковника се свързва и с липсата на ред в Търново, "вцепенен под бледосиньото прашно небе":

"Край водата ставаха свирепи сбивания между жените, които слагаха от вечерта разни тенекии и смачкани съдове, за да създадат по някакъв начин ред". (101 с.)²

Сътворението в Битие налага светлина и порядък в хаотичния мрак. Желанието за порядък у полковника и жена му също започва с една подредба - чисто човешка обаче и свързана символично с желанието хаосът да се превърне в космос:

"Една военна каруца докара багажа - огромното дървено легло, дюшеци, няколко стола, кухненска маса и завивка... Наредиха се криво - ляво" (101 с.).

И така, перцептуалното и историческото време налагат семейството да се настани в каменната колиба, бягайки от апокалиптичната "картина" в Търново.

Разказът за Сътворението, който започва в Битие (2: 4), има своя еквивалент в една по-стара яхвистка версия, в която не се елиминира цялата образност на сексуалното сътворение.³ Този разказ започва с напояването на една градина, а Адам се появява от праха на земята. Полковникът също се появява от праха на земята ("Напеченият от слънцето град потъна в прах и миризми", с.100) и заживява в една "оазисна градина", близка до райската, но неговата епистема няма нищо общо с познавателната същност на първия човек. Познавателна същност, свързана със следната синтагма: грях, познание за света, познание за доброто и злото или както е според християнския мит - на самия себе си. Една по-свободна теза гласи, че грехът, т.е. сексуалният облик в Битие, води до възможността човек да премине през разкаянието и да достигне до спасението. Казано по-обобщено, грехът е част от изкуплението. В този ред на мисли полковникът остава вън от новия свят, от новото познание, от съблазънта и премъдростта, която носи със себе си Ева или героинята Елисавета на Емилиян Станев. Комендантът не успява да пре-сътвори и трансформира хаоса в своето всекидневие, защото той е част от него, защото е част от войната и ужаса, който носи тя със себе си:

"Често го виждахме на Марно поле как инспектира обучението на войниците. Войниците се вдървяваха, щом го зърнеха, подофицерите трепереха за частта, която обучаваха, офицерите се червяха или бледнееха..." (176 с.).

Полковникът и жена му "чуват" онова, което чуват Павел и авторът на Втора книга на Ездра - ужасен звън на желязна порта, завинаги затръшната пред човешките надежди. Т.е. безнадежността и ужасът на войната присъстват и в лозето край Търново, новата подредба не успява да отмахне заплахата, че нещо ще се случи на полковника и жена му. И това случване го обвързваме с "целевата" причина (по Аристотел), породена от някаква задача (цел), която неизбежно следват Елисавета и полковникът. Последователната цел (telos) е заложена предопределеност за семейството, което се премества в лозето край Търново, но не успява да избяга от войната и хаоса:

"Войникът получи строга заповед отсега нататък да нощува в лозето..." (102 с.).

"През тия усилни години мародерствата в лозята ставаха ежедневно... Освен това от пленническите лагери бягаха роби. Неведнъж патрулите застрелваха някои от тия нещастници, чийто труп оставаше непогребан с дни" (102 с.).

Всъщност можем да проследим едно следствие от началния мит за Сътворението, следствие, което е ситуирано по свой начин в повестта "Крадецът на праскови". А именно: усещането, че си гледан и наблюдаван от всевиждащо око, от всевиждащ разказвач в случая, който подрежда света и го обговаря, така че "сътвореното" се превръща в еманация и спомен на онова, което се е случило по време на Първата световна война:

"А историята с жена му... нима си я забравил? Целият град говореше за нея" (99 с.).

Критиците от Елизабетинската епоха поне са открили подобна аналогия между Бога като Творец и поетът, чието име означава, "този, който прави". Съвременните автори обръщат тази аналогия като подчертават, че концепцията за Бога като Творец, е проекция на факта, че човек изработва различни неща.

И така, в какво се състои връзката между акта на Сътворението в Библията и "сътворението", новият цикъл, желанието за промяна на полковника и жена му? Казва ни се, че Сътворението налага светлина и порядък в хаотичния мрак, чийто могъщ символ е морето и смъртта. Все пак актовете на Сътворението включват отделянето на сушата и морето и редуването на светлината и мрака чрез създаването на слънцето и луната. Според тезата на Нортръп Фрай - хаосът и мракът могат да се възприемат по два начина. Те могат да се мислят като врагове на Бога, обаче диалектически се включват в Сътворението и също са създание на Бога.

Архетипът на Сътворението в "Крадецът на праскови" (което обвързвахме с бягството на Елисавета и полковника в лозето край Търново и семантиката на този акт) не налага "светлината" и промяната, свързани с подредеността и космоса. По-скоро се свързва с диалектиката, че небето е образ на отчуждението ("бледосиньото прашно небе", 101 с.), а мракът, хаосът (войната), са създадени от един Творец (повествовател, разказвач, Невидимата сила като невидим персонаж...). Творец, който поставя героите в подчинение на обстоятелствата (полковникът обгражда лозето си с бодлива тел, заповядва на ординареца да спи в градината, ограничава контактите на семейството си до минимум...). Творецът (както и да го наречем) в "Крадецът на праскови" създава едновременно светлината и тъмнината, любовта и войната, отчуждението и близостта...

Основното значение на разказа за Сътворението в Битие, чийто вариант е ситуиран в "Крадецът на праскови", като че ли е тип, чийто антитип са новите небеса и земя, обещани в Откровение (21:1). Определено полковникът не достига до тези нови небеса и земя, безличният комендант се свързва преди всичко с емпиричното познание за света. До новите небеса и земя от Откровение достигат Елисавета и Иво, които трансцендентират света и достигат до така ценното априорно познание чрез едно "усещане" за цялост, наречено любов, експлицирана по-скоро чрез мотива любов след смъртта. Тази цялост и неотделимост между двама души (мъжкото и женското начало) е заложена още в Битие чрез сътворението на мъжа и жената.

Творецът е неизмерим - твърдят защитниците на мистицизма (Джоунс, Фон Хюгел, Ото и др.) и все пак не изцяло Друг.⁴ Като Абсолютно "Аз" Създателят се свързва с реалното "аз" на индивидите - в случая персонажите Елисавета и Иво (уточнихме, че полковникът "излиза" от праха на земята, за да се озове отново там). Жената на полковника и сръбският военнопленник откриват Създателя в "своите собствени дълбини" (Руизброк) чрез любовта си. Подобно познание се преживява и посредством интуицията, защото да познаеш Създателя си, означава да разбереш, че той е - а не какво представлява. С нещо подобно свързваме и втората фаза - на бунта (според класификацията на Нортръп Фрай) в Библията. А именно: вярата в специфичното лично или историческо откровение.

БУНТЪТ

Договорът при неизгарящата капина между Моисей и Бога въвежда в библейската традиция "бунтарското начало".⁵ Според библейския мит Бог се готви да създаде име на Моисей, да вземе страната на потиснатите евреи против установения от египтяните режим. Новото, различното, "бунтарското", което откриваме като мотив, е вярата в специфичното историческо или лично откровение като отправна гледна точка. Според Аристотел всички субстанции притежават ентелехия (вътрешноприсъща насоченост) към някаква цел (telos). Съвсем алюзорно можем да кажем, "ентелехията" на персонажите Елисавета и Иво Обретенович е свързана именно със специфичното "откровение", което те получават още щом се виждат за първи път:

"От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея" (106 с.).

"Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама" (108 с.).

"Culbute generale" се нарича всеобщото преобръщане (така очаквано от юдаизма и християнството). Отново алюзорно бихме могли да обвържем този мотив ("преобръщането") с Елисавета и Иво, които чрез "откровението"-любов достигат до духовно обновление. Това "преобръщане" на персонажите е индивидуален акт и своего рода разпознаване на ценното и стойностното в живота и полагане на личната човешка вяра в едно незаменимо откровение, което може би се получава само веднъж в живота.

Гедеон и родителите на Самсон приемат, че да видиш лика на Бога, означава смърт (Съдии 6:22 и 13:22), Господ "обръща гръб" на пророка Моисей и му се представя "изотзад". Любовта-откровение се появява ненадейно в живота на Иво и Елисавета, не "изотзад", "преобръща" живота им, доказвайки, че срещата с "нещо" толкова силно и непроменяемо има едно-единствено следствие - смъртта:

"Той надникна в лозето и забеляза убития, паднал възнак, с отхвърлена назад глава" (142 с.).

"Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника" (142 с.).

Любовта между жената на коменданта и сърбина е ценност, която не може да се дефинира, тя е ценност, която не може да се анализира или да се сведе до нещо познато и изживяно:

"Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя осъзна, че отговаря на тоя поглед... по един необясним начин" (123 с.).

"Трябва да ви виждам... Тия минути ми връщат вярата в живота" (123 с.).

Гръцката култура се съсредоточава върху два могъщи визуални стимула: голото тяло в скулптурата и драмата в литературата. Колкото и да е важно онова, което се чува в театъра, той е преди всичко визуален опит, както подсказва и произходът на думата театър - theastai - на старогръцки "гледам, виждам". Революционна е идеята на християнството за Словото, което се слуша със сърцето, поради което се превръща в основание за действие. Този мотив - за чуването със сърцето - можем да определим като отправна гледна точка за действията на Елисавета и Иво. "Чуването" на незабележимите и трудно доловими "тонове" в човешкото сърце преобразува живота на персонажите. В своята екзистенциална форма деонтологията на действията на Иво и Елисавета е по-скоро "ситуационна" или "контекстуална" етика, отколкото етика, свързана с общи правила и норми на действие:

"Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене. Задържаше го до последната минута... забравила своя дом, страха си..." (126 с.).

Желанието на сърбина и жената на полковника е да бъдат свободни (тема, експлицирана по различен начин в цялата Библия, а "бунтът" е част от нея). Единствената връзка и "тежка верига" (128 с.) за Елисавета е нейното минало, свързано с живота й от младини и най-вече със застарелия полковник. Войната, пленническият лагер, патриархалният български космос, ординарецът, миналото на Елисавета, бодливата тел... са все "изпитания" за любовта и свободата на героите. Свободният избор на Елисавета и Иво (независим от външни фактори) е свързан с избора на любовта, избор, направен въпреки обстоятелствата (войната), защото се определя не от препятствията и "изпитанията", а въпреки тях и преди всичко от самоидентификацията на персонажите:

"Нямаше ги тия мъчителни пристъпи на съвест, които се появяваха в началото на техните срещи" (126 с.).

И така, как е ситуиран мотивът за "бунта" в повестта "Крадецът на праскови"? На първо място чрез вярата в специфичното лично откровение (любовта), която получават жената на полковника и сръбският военнопленник. "Ентелехията" на персонажите обвързахме именно с откровението-любов. "Обръщението" на героите пък определихме чрез разпознаването на стойностното и ценното в живота във връзка с екзистенциалната стойност на любовта. Смъртта обаче се явява единствен "изход" за човека, срещнал се с Бога (не "изотзад"), в случая, божеството е апликация на непроменяемата сила-любов, която самоопределя и самоидентифицира героите.

И не на последно място можем да обобщим, че втората фаза на Библията - "бунтът", свързваме с революционната идея на християнството за личното, индивидуално Слово, което бива "посято" в човешкото сърце (в случая правим алюзия с притчата за семето"). "Семето" на любовта е "посято" в Елисавета и Иво и тя (любовта) не е обвързана с априорното познание, а по-скоро с личната епистема, наречена отговорност (свобода), която се явява важна част от персонажите. Тази важна част за жената на полковника определено не е мъжът й, а е сръбският военнопленник, а за Иво Обретенович важната част от него е жената на коменданта - неговият враг. Очевидно е, че героите попадат в лабиринта на човешките отношения, обвързан за тях с най-важния проблем в човешката екзистенция - проблемът за смъртта.

В този ред на мисли преминаваме към третата фаза на Библията - законът (според класификацията на Нортръп Фрай) и апликацията му в "Крадецът на праскови". Законът, който постановява, че нямаш право да отнемаш собствения си живот, даден ти даром.

Смъртта обаче се явява единствен изход за персонажите Елисавета и Иво - защото нека повторим - те "поглеждат" любовта без "покривалото" на Моисей, покривалото, символ на човешката невъзможност да бъдеш равнопоставен на Твореца си.

ЗАКОНЪТ

Нортръп Фрай отбелязва⁶, че концепцията за закона в Библията е извънредно сложна. Настоящата интерпретация не предполага концептуализиране на този проблем. А по-скоро откриването на определени мотиви, които биха ни послужили за доказателствената част в ситуираната вече тема чрез заглавието в началото.

И така, Нортръп Фрай различава два аспекта на закона: нашето задължение към обществото и човешкото наблюдение върху повтарящи се природни процеси. Тези два аспекта можем да обособим като моралния и естествения ред, които също, както светлината и тъмнината, са създадени от Божествената воля, според библейския мит /вече отбелязахме диалектиката на този "процес", когато разглеждахме първата фаза - Сътворението/.

Как е експлициран първият мотив, свързан със закона, в повестта "Крадецът на праскови" - мотивът за задължението към обществото и морала?

Началото на повестта красноречиво доказва, че нравственият дискурс (установените норми на живот в патриархалния български космос) направлява поведението на Елисавета. Тя е описана като "красива жена, преминала първата си младост" (103 с.), живееща нещастлив съпружески живот със застаряващия полковник, който има твърде "сприхав характер" (103 с.). Елисавета е жена, която се чувства самотна и преждевременно остаряла, в очите й се долавя "нещо замислено, твърдо, дори мрачно... , израз, какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени" (103 с.).

Животът й /преди да се срещне със сърбина/ можем да обвържем с една деонтологична етическа теория - стоицизмът:

"Тя беше възпитана в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили - полуеснафи... - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта..." (126 с.).

Правилото за живот на Елисавета е покорство пред "дълга" ("дълг" пред миналото, родителите, полковника), свързан обаче с безразличие към последиците. Т.е. Елисавета пренебрегва собствената си човешка природа, незачитайки самата себе си. Сякаш "идеализмът", формулиран като почтеност към почтеността заради самия "дълг", владее съществуването на жената на полковника до срещата й със сърбина:

"...мислено се връщаше в своя живот - в дългите самотни дни и вечери през двете войни, прекарани в голямата тъмна мълчалива къща в града, в която като стража стоеше майка й..." (125-126 с.).

Иво Обретенович се появява във времето на повестта като нарушител, човек, който не спазва "законите" и нормите. Или както самият той казва: "Само се отбих от пътя" (108 с.). "Отбива" се от пътя сърбинът и става изразител на един друг тип мислене, чужд до този момент за жената на полковника. А именно, че ситуацията определя "нравствения дълг" на човека. Това е "дългът", който човек дължи сам на себе си, "дълг", който няма нищо общо с "положението" на Елисавета в обществото, с нейното възпитание, живот и минало. Иво доказва, че правилата са в сърцето - човешко (както се твърди и в Новия завет; и още, че вече законът е написан на "плочата на сърцето"). Сърбинът доказва също, че неговите собствени "правила" са отправна точка за действията му. "Правила", които са далечни на фалшивата "законност" и чувството за "ред", чрез които Елисавета мисли света. Този момент алюзорно обвързваме с новозаветното - Бог гледа не на лицето, а на сърцето - човешко; или пък метафорично казано - "чистете вътрешното, а не външното на чашата".

Според тезата на Нортръп Фрай законът се свързва⁷ с "примитивното за повечето от нас" чувство за чистота у един народ. Тази концепция - допълва Нортръп Фрай, създава един безкомпромисен свръхазов модел на човешките действия. Мотивът, който извеждаме във връзка с разглеждания проблем за закона и повестта "Крадецът на праскови" е: никой човек, общество, народ, в случая и персонажът Елисавета... не биха могли да бъдат твърде дълго в състояние на чистота от какъвто и да е вид. Следователно усещането за чистота у Елисавета преминава в чувство за необходимост от "пречистване". Животът "зад нея" е примитивен, привидно чист, но свързан с една духовна пустота и неудовлетвореност. Жената на полковника желае да се "пречисти" от пошлостта, свързана с неискреността в отношенията й с полковника ("Безгрижно?! С теб не съм живяла безгрижно - каза тя ядно", 131 с.). Елисавета прави опит да се "пречисти" от своето минало ("...защото онова друго същество бе познало тяхната куха наивна тайна (б.а. - на покойниците от миналото) и ги смяташе за измамници" 126 с.). Жената на полковника желае не само да се "пречисти", но и да докаже на себе си, че "единствената... тежка здрава верига" с миналото - полковникът, е действително минало.

В градината, свързана с оазисната образност на една друга градина - Райската, се срещат двете "части" на един цял човек. Според библейската митологема "тази тайна" - между мъжа и жената - е голяма и се открива на "посветените", т.е. на онези, които следват зова на сърцето си.

Иво Обретенович се явява коректив, своеобразна провокация на всичко, което до този момент жената на полковника е зачитала или по-скоро, се е съобразявала. Елисавета изпитва към сърбина нещо, което до този момент не е преживявала: "неочаквана близост, сякаш го е срещала някога в своя живот и той бе стоял в мислите й" (121 с.).

В Новия завет не се среща думата "eros" обаче жената, чиито грехове са били простени, защото тя "много обикна" (Лука 7:47) е там, за да ни напомни, че ако нещо в човешкия живот заслужава избавление, то е неотделимо от ероса. Иво и Елисавета също доказват, че еросът е важна част от тяхното съществуване. Затова и него бихме могли да причислим към онази диалектика, която е част от библейската митологема, а именно: че светлината и тъмнината, доброто и злото, небето и земята, еросът и самият човек са създадени от една Творческа енергия.

Вече уточнихме, че "нравственият дълг" на Иво, а впоследствие и на Елисавета, е дълг към самите тях, този "дълг" поражда следната синтагма: любов, ерос, взаимност, близост..., накрая и смърт. Градината се явява мястото, "светая светих" за двамата влюбени, където законът носи името Любов, а войната, ординарецът, слугинята Марьола и комендантът - не съществуват. Единствено там - в градината на съблазънта и познанието - Елисавета и Иво са сами - като първите хора в Едемската градина:

"Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене... И когато видеше да се промъква край черниците и да идва насреща й, преставаше да диша" (126 с.).

Библейските думи гласят: "Да възлюбиш Господа, твоя Бог от цялото си сърце, от цялата си душа и с целия си ум". Това е голямата и първа заповед. А втората, подобна на нея е: "Да възлюбиш ближния си като себе си (Матея 22: 37: 39). В нетрадиционната агапистка етика (ситуационна етика)⁸, ако човек отъждествява любовта към Бога с любовта към ближния, тогава следва утвърждаване или някаква форма на деонтологията на действието или на ситуационната етика (екзистенциална етика). Така че обвързвайки персонажите на Емилиян Станев - Елисавета и Иво - с тази ситуационна етика, можем да обобщим, че законът на любовта към ближния се превръща в принцип на доброжелателността, доброжелателност, свързана с ероса, но и с неочакваната близост между двамата герои. Онова, което е добро за жената на полковника, е свързано със сърбина; и онова, което е добро за военопленника, е свързано с Елисавета. Любовта пък е единственият морален абсолют и за двамата:

"Отсега нататък знаеше кое колко струва и не можеше да се откаже от правото си дори и самият бог да застанеше срещу нея" (131 с.).

"Трябва да ви виждам... Тия минути ми възвръщат вярата в живота" (123 с.).

Елисавета и Иво са изразители на една екзистенциална етика (подчертахме, приемлива, за нетрадиционния агапизъм), чрез която конкретната ситуация, в случая свързана с любовта и опита в градината, определя техните "задължения" един към друг. Жената на полковника и сръбският военнопленник сякаш следват екзистенциалното "правило" на нетрадиционния агапизъм: човешките действия трябва да са породени преди всичко от любов:

"Чувствата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта" (126 с.).

Както посочихме, вторият елемент на закона е човешкото наблюдение върху повтарящи се природни процеси, т.е. естественият ред. Според Нортръп Фрай⁹ концепцията за "естествения закон" се развива, за да установи връзка между човешкия закон и т.нар. закони на природата, обаче тя по-скоро принадлежи към историята на западната мисъл - добавя Нортръп Фрай, отколкото към изучаването на Библията.

Според библейския мит естественият ред, природата, е създание на един всемогъщ персонален Бог. А затова и в Библията чудото и природните явления са обвързани. Моралният и естественият ред са контролирани от една божествена воля, следователно по свой начин се отъждествяват. Казахме вече, че моралното за Иво, в един момент и за Елисавета, се обвързва с необходимостта им да бъдат заедно. В тази парадигма естественият ред, природата, т.е. градината на полковника се явява тяхното убежище и закрила. Елисавета престава да бъде същата не къде да е, а под "сянката на липата" (125 с.). Жената на полковника открива "крадеца"-сърбин отново сред хармонията на природата - в лозето (106 с.). Приемането на любовта и разбирането на двамата влюбени, че не могат да живеят един без друг, се свързва и със смъртта. По един трагичен начин Иво е застрелян от ординареца отново в лозето, сред природата (142 с.). Жената на полковника се самоубива, излизайки от своята мрачна колиба, и намира смъртта си - в градината (142 с.). Природата-чудо е убежище за Елисавета и Иво - в любовта и в смъртта.

Следователно "законът", свързан с личния контекстуален морал на персонажите на Емилиян Станев, и естественият ред, са обвързани. Градината на полковника "заключва" завинаги тайната на Иво и Елисавета и в същото време става "свидетел" на любовта и смъртта им, явяващи се екзистенциални категории, които са взаимозаменяеми за героите.

Естественият ред (времето, годините), оказва своето влияние и върху "оазисната" образност в градината на полковника:

"Той посочи ореха, който се надвисваше над колибата, сякаш я закриляше. Хралупата му зееше като паст. Дървото беше престаряло" (144 с.).

Градината на полковника след неговата смърт и смъртта на Елисавета и Иво престава да съществува (144 с.), а за любовта на жената на полковника и сърбина продължава да се говори и по времето на една друга война - Втората световна. Никаква пътека не води към колибата и "никаква човешка следа не показва някой да е идвал там" (98 с.). Детерминизмът е свързан с убеждението, че за всяко събитие в универсума има такава поредица от условия, и ако те се повторят, ще се повтори и събитието. "Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото" (94 с.) - казва събеседникът на учителя, спомняйки си събитията от Първата световна война, и опитвайки се да възстанови образа на Елисавета в паметта си. Сякаш скритият въпрос, който си задава е: дали е възможно повторителността на събитията, свързани с хаоса и войната да "повторят" и "събитието" - любовта между чужденеца и Елисавета.

Можем да обобщим, че жената на полковника и сърбинът "индивидуализират закона" и по този начин се свързват с концепцията за премъдростта в Библията. Премъдростта като четвъртата фаза на библейския дискурс (по Нортръп Фрай) е следващият обект на нашата интепретация.

ПРЕМЪДРОСТТА

Вече споменахме, че премъдростта в Библията, както особено ясно се вижда в някои от псалмите, започва с "индивидуализирането на закона".¹⁰ Законът е общ, казва Нортръп Фрай, а началото на премъдростта е тълкуването и коментирането на закона при прилагането му към определени и различни положения.

И двамата най-известни автори на басни (кратък поучителен разказ в стихове или проза), Езоп и Федър, са били роби. Баснята не е характерна за Стария завет с изключение на книгата Йов (според концепцията на Нортръп Фрай, по която градим настоящата интерпретация, книгата Йов представлява огромна разширена басня...). Именно тук можем да изведем един ситуиран факт, според нас, в "Крадецът на праскови". Мъдростта във времето на повестта е донесена "отвън", тя идва ненадейно, носена от един чужденец, нарушител, който неведнъж е наречен "роб":

"... от пленническите лагери бягаха "роби" (102 с.).

"По-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб!" (109 с.)

"Той не ги жалеше. Те трябваше да работят и да се чувстват роби до последния момент..." (136 с.).

Мъдростта според притчи Соломонови е "разсъдъчно знание" (8: 12) и оня, който го притежава, гледа в бъдещето с благоразумие. Пленникът, "робът" Иво Обретенович е носител на това "разсъдъчно знание", защото няма нищо по-благоразумно и справедливо да желаеш човешки ред, любов и хармония в един свят, в който властва войната и неспокойствието, "а епидемията в града достига разгара си" (201 с.).

Континуитетът или постоянството в "правия път", желанието за хармония и любов у Иво Обретенович ни дава основание да го наречем мъдър човек. Подобна мъдрост се отнася и до миналото. Миналото за сърбина е свързано с живота в лагера - с глада, мизерията, войната..., хаосът, но и с един друг свят, в който военнопленникът, "роден някъде към Сплит от баща хърватин и майка сръбкиня", е бил "музикант, учител по музика (107 с.). Само веднъж повествователят Емилиян Станев споменава тези факти и сякаш това е единственото, което е нужно да знаем за миналия, може би хармоничен, подреден свят на героя. "Робът", мъдрецът Иво Обретенович доказва обаче, че устойчивостта на човешкото щастие е именно в тази подреденост, доказва го чрез стремежа си да възвърне хармонията и любовта в живота си, независимо от времето на война:

"Неочаквано той сплете пръстите си в нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си" (124 с.).

Много автори смятат, че в центъра на концепцията за мъдростта в Библията стои Книгата на Еклизиаста, чийто автор понякога се нарича Кохелет¹¹, учителят или проповедникът. Умората от живота е единственият "мисловен недъг", за който Кохелет не може да предложи лек. Ключова дума към всички негови поговорки е "суетата". Иво Обретенович също се появява във времето на повестта като уморен и изтерзан от живота човек или "роб", както бива наречен неведнъж от полковника /той и всички като него/. Но умората от живота при сърбина, не е "мисловен недъг", а по-скоро е свързана с трудните и тежки условия на живот във военнопленническия лагер. Чужденецът, прескачайки бодливата тел, с която е оградено лозето на полковника, навлиза в чуждото пространство, но и открива своя "лек":

"Стори ми се, че Елисавета се вълнува твърде силно през време на краткия разговор, който водеше с него... Тъмните му очи се изпълниха с топлота, той задържа ръката й в своята по-дълго, отколкото би трябвало..." (108 с.).

Думата суета (bebel) има метафорична същност на мъгла, пара, мараня, метафора, която се появява и в Новия завет (Послание на Яков, 4: 14). Така тя придобива едно производно значение на "празнина" - казва Нортръп Фрай, коренното значение на vanitas от Вулгата. И ако трябва да изразим интуитивно чувството на Кохелет и съответно на сърбина, който се появява в градината на своя враг - коменданта, то ще звучи ето така: Всичко е пълно с пустота. А само за военнопленника бихме добавили: Има ли някакво значение дали съм жив или мъртъв, след като не живея своя живот и не знам кой съм:

"Какво искате да знаете! Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е" (124 с.).

Сърбинът, преминавайки в чуждото пространството - градината на полковника, сякаш е изразител на една философия за живота, според която нищо в този свят не е сигурно или постоянно, нищо не е действително (единствената "действителност" впоследствие се явява Елисавета). И сякаш тайната на мъдростта, внушава Иво Обретенович, е да си отделен, без да си се оттеглил от света. Чужденецът съществува в лагера, но любовта го извежда далеч от него, а мъдростта го кара да мечтае за бъдещето, отбивайки се от пътя:

"Не съм избягал - отговори той безгрижно. - Само се отбих от пътя" (107 с.).

След като започва да се среща с жената на полковника, сърбинът става изразител и на един друг аспект на мъдростта (както я вижда Кохелет). А именно, че всяка цел и стремеж могат да ни измамят, но ако се опитаме да избягаме от тях, или пък никога не рискуваме, ще открием, че отново се сблъскваме с тях. Стремежът към любов и хармония е "неизлечим", дори и по време на война, дори, ако си "роб" (военнопленник).

Като един същински мъдрец Иво Обретенович приема онова, което получава, рискувайки и без да се опитва да "избяга", защото разбира, че няма друг избор, че любовта е по-силна от войната. Затова и Елисавета, тичайки между клоните на черниците, опитвайки се да избяга от чужденеца (след третата им среща), чува само едни думи: "Утре по същото време пак ..." (124 с.).

Ако е вярно, че слънцето и сезоните, водите и самият човешки живот преминават на цикли (Еклизиаст), заключението е, че "за всяко нещо си има време". Времето за любов, доказват Иво и Елисавета, обаче не е определено, тя може да споходи човек по всяко време и на всяко място. Повестта на Емилиян Станев е апликация именно на тази философия, ситуирана донякъде и в Книгата на Еклизиаст. Жената на полковника и сърбинът се срещат с любовта на точното време и на точното място:

"Идвам вече трети път. И сигурно пак ще идвам, но не да прося храна, а да ви виждам" (123 с.).

Ако трябва да обобщим, бихме казали, че Иво Обретенович носи в себе си част от мъдростта, чийто корени откриваме в притчи Соломонови и книгата на Еклизиаст. Един "роб" (военнопленник) доказва, че стремежът към любовта и хармонията е независим от войната и хаоса, защото е свързан с бъдещето и е донесен някъде от миналото. Тази своя премъдрост Иво предава и на жената на полковника, която се самоопределя чрез любовта и намира смъртта си, заедно със сърбина.

И така, преминаваме към следващата фаза в библейския дискурс. Според класификацията на Нортръп Фрай тя е - пророчеството, пророчеството, което се явява цялостен възглед за положението на човека от Сътворението до Избавлението.

ПРОРОЧЕСТВОТО

И така, мъдростта с нейния усет за континуитет, за повторяемост, подтиква Елисавета и Иво към един "прецедент" - любов по време на война. Подчертахме вече, че е носител на благоразумието, защото стремежът към хармония и любов е също част от премъдростта. Библейската фаза - "бунт" - във времето на повестта, в един момент, се превръща в минало, защото да получиш откровението - любов (знак на бунта в наратива) и да го задържиш, означава да действаш. Действайки, героите Елисавета и Иво, унищожават закона като му дават името Любов. Актът на Сътворението, вече отбелязахме, е един невъзможен "акт" за полковника и жена му. Комендантът излиза от "праха" на земята, за да остане завинаги там. Чисто човешката подредба на семейството в новия дом - колиба не носи хармония и подреденост в битието на героите, а по-скоро завинаги оставя в миналото тяхното привидно "спокойствие".

Явно е, че библейският дискурс в повестта "Крадецът на праскови" е част от едно интерпретативно поле и нашата аргументативна част не предполага изчерпателност, а по-скоро "загатва" за символните мрежи и асоциативните вериги между две конкретни семи. Преди всичко изложението ни се стреми да докаже (надяваме се по един оригинален начин) неотделимата обвързаност между един съвременен български наратив и "великият код".

Пророчеството в Библията¹² представлява цялостен възглед за положението на човека от Сътворението до Избавлението накрая. Възглед, който очертава обсега на онова, което в друг контекст можем да наречем творческо въображение. В Стария и Новия завет често се предупреждава срещу неистинските пророци. Още от времето на Саул съществува ясно очертана разлика между утвърдените пророци, към които е и самият Саул, и изпадналите в транс личности, като магьосницата от Ендор, която общува с духовете на мъртъвците, за които по традиция се приемало, че познават бъдещето.

Ординарецът на полковника - алюзорно оприличаваме на един неистински "пророк" (според библейския смисъл на думата). Той притежава някаква екстатична сила, появява се само на няколко пъти в повестта, а всъщност присъства като "сянка" при всяко важно преживяване за жената на полковника. Именно ординарецът с вид на калугер, се свързва и с развръзката в повестта. Той предвещава смърт и извършва убийството на сърбина в лозето на господаря си.

Сякаш ординарецът е изразител на една емоционална интерпретанта¹³ с отрицателен заряд. Поведението и външният му вид са знакови и предизвикват страх и неяснота за бъдещето у Елисавета. Тя си задава въпросите: Срещал ли е ординарецът пленника или - не? Ще каже ли на мъжа й или - не?...

Ординарецът е описан от повествователя като "висок мършав селянин" (100 с.), останал наскоро вдовец, а очите му напомнят на "слепец". Той е мълчалив, затворен в себе си човек, който ходи като "лунатик" и "сляпо изпълнява заповедите на полковника" (100 с.). Характерът му е представен като "робски", повествователят го оприличава на "калугер", който така вярно би служил на някой владика, както служи и на полковника (100 с.).

Ординарецът е антитип на библейските пророци. Той притежава мистична сила, която му позволява да прозре в душата на Елисавета. Жената на полковника предполага, че той знае нейната тайна. Духът на пророците се подчинява на самите пророци (според библейската митологема), пророкът е човек, който носи непопулярното послание, което обаче впоследствие подрежда универсума. "Духът" на "калугера" служи на войната и е част от хаоса и разрухата:

"... защото не й се иска да гледа тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна..." (119 с.).

Ординарецът "разтърсва" Елисавета и задвижва нейното отрицание всеки път, когато го съзре или си помисли за него. С тази своя "функция", можем да ситуираме мястото му в повестта като своеобразен вид емотивен "знак"¹⁴. Той е навсякъде, като една всевиждаща сила, която знае някаква тайна. Елисавета е принудена при срещите си с Иво Обретенович да се съобразява и да "мисли" за ординареца. Това е явно още от първата й среща със сърбина:

"Той имаше късмет, че ординарецът не беше тук. Иначе работата щеше да вземе лош край" (106 с.).

Страхът от мълчаливия и затворен в себе си човек, от "високия и мършав селянин" на служба при полковника, владее непрекъснато Елисавета. Сякаш страхът й предвижда по някакъв начин смъртта, нейната и на Иво. Тази смърт се предвещава и от ординареца, явяващ се (вече отбелязахме) вид емотивен "знак" в повестта, "ангажиращ" у жената на полковника негативна нагласа и чувства:

"Аз идвах на другия ден..., но вие не бяхте сама. Тогава видях ординареца" (117-118 с.).

"През ума й мина, че е срещнал пленника с ботушите" (118 с.).

"След вчерашната случка тоя човек й беше станал противен... Но онова, което я беше поразило, бе неговият отблъскващ тил..." (120 с.).

"Ще стреляш по всеки, който влезе в лозето - заповяда той" (136 с.).

Изглежда вече в Новия завет християните възприемат, че времето на пророците, е отминало, защото се е явил единственият пророк - Месията. В Стария завет пък Моисей желае всички от народа Господен да станат пророци (Числа, 11: 29). Елисавета и Иво ясно доказват, че "епохата на пророците е отминала", защото единственият Абсолют, чрез който те осмислят и трансцендентират света - това е любовта. Любовта, която не би могла да бъде отнета от тъмната мистична сила на ординареца, защото тя след земния край на двамата продължава да съществува на по-висше равнище, чрез мотива - любов след смъртта.

В "съдбовната вечер" учителят чува "дрезгавия глас на ординареца" и вижда "червения пламък на изстрела" (141 с.), предназначен за сърбина:

"Гърмът изпълни тихата нощ и с него се сля къс, задавен вик, който замлъкна в свитъка на оловото..." (141 с.).

По един злокобен начин ординарецът се явява предвестник на бъдещето, на онова, което ще се случи с Елисавета и Иво. Одисей иска от сянката на Тирезий да му даде сведение за собствената му смърт. Полковникът пък, давайки пушката на своя верен слуга, му заповядва да стреля във всеки, който се появи в лозето. По този начин и полковникът става участник и предвещава злото (смъртта), което ще се случи на жена му и сърбина. Елисавета и военнопленникът не желаят, не искат да се вгледат и разчетат "знаците" на смъртта, чийто носители са "слугата" и "господарят".

Сутринта, след убийството на сърбина, учителят нерешително слиза по пътеката към колибата на полковника /142 с./. И нещото, което усеща сред притихналата градина и пустош, е, че "някой го наблюдава" (142 с.). Този някой е верният слуга на полковника "с лице на скопец" (206 с.). Учителят разбира, че комендантът и жена му са в града. А ординарецът изрича някак неестествено, като че ли нещо му е "заседнало в гърлото":

"Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтона в града. Беше още жива..." (143 с.).

Думите на екзалтираната фигура на ординареца звучат като заклинание, не - като изпълнено заклинание!

ЕВАНГЕЛИЕТО

Учението на Иисус се съсредоточава около концепцията за едно настоящо духовно царство, включващо всички образи на "горното равнище". На земята Иисус се мисли като живеещ едновременно в това царство (на "горното равнище") и между нас.

В основата на учението на Христос стои един важен елемент - разкаянието, което е свързано с новия живот и обновлението на човека, приел Христос. Търсейки този мотив в повестта "Крадецът на праскови", бихме казали, че животът на Иво и Елисавета се променя коренно и завинаги след срещата им. Новата им визия за света (свързана с любовта) ги откъсва от първоначалните им представи за битието и ги отвежда в едни други измерения на духовното съществуване. Този момент най-ясно е представен чрез борещите се "две същности на Елисавета". "Двете същности", които представлява "стария" и "новия" човек, "преди" и "сега":

"... в нейните подрасти, душата й бе разделена на две същества: едното - примирената, угнетена жена... и другото - непознато до сега, вярващо, любящо и ликуващо същество..." (125 с.).

Чрез аргументативната част дотук разгледахме библейската символика, а в частност и евангелската, като дискурси, ситуирани в "Крадецът на праскови". Затова в обговарянето на шестата фаза (по Нортръп Фрай), ще се спрем на някои по-конкретни символи, които според нас са решаващи при осмислянето на библейския дискурс и връзката му с "Крадецът на праскови".

Библейската образна структура последователно съдържа образите на овца и пастир, на жътва и гроздобер, на градове и храмове... Интересна е знаковата функция на гроздобера в повестта "Крадецът на праскови". Старият завет - казва Нортръп Фрай - е настроен рязко и враждебно към символиката на растителния и умиращ бог, който заема основно място в християнството. В евангелието жетвата и гроздоберът се използват като символи на Апокалипсиса. В началото на повестта авторът ни представя ужасяващата атмосфера в Търново, следствие от войната:

"Хората престанаха да се ръкуват, пиеха преварена вода, миеха ръцете си с разредена карболова киселина и се изселваха в лозята" (101 с.).

Хората от Търново през време на Първата световна война бягат в периферното пространство - лозето. Т.е., те се опитват да избягат от апокалипсиса в града, но не намират убежище и спасение и попадат отново пред "Страшния съд" (войната). Оказва се, че лозята не са очакваното убежище, че войната е и там. От пленническия лагер бягат "роби", а патрулите често "застрелват някой от тия нещастници" (102 с.).

"Завръщайки се години по-късно в родното си място, събеседникът на учителя открива, че лозето на полковника вече не съществува:

"Нищо не напомняше, че някога тук е било лозе" (97 с.).

Срещу лозето на коменданта човешка ръка е изградила вила. Мястото е все така усойно, но носи и спомена за едно отминало детство. А миналото, свързано с Първата световна война, - тягостно се повтаря и в настоящето. Лозето (гроздоберът), символ на Апокалипсиса, вече не съществува, времето го е унищожило и забравата го е застигнала. Може би новите небеса и земя са действителност само за двама ("посветени") души: сърбинът и жената на полковника (открили любовта именно в изчезналото лозе). За останалите миналото се повтаря тягостно и безвъзвратно:

"Вечерта, докато се прибирах в хотела, сирените извишиха своя зловещ вой и градът потъна в тъмнина" (144 с.).

Хлябът и виното са елементи на растителния свят, свързани с тялото на Христос. Христос е метафора, която обединява всички категории на битието в една идентичност. Той ни представя свят, където има само един, който знае и за когото няма нищо неосезаемо.

"Крадецът" Иво Обретенович се опитва да открадне от градината на полковника праскови, но и грозде (еквивалент на виното):

"Беше гологлав, тъй като войнишкото му кепе бе пълно с току-що набрани праскови и грозде" (181 с.).

Елисавета на няколко пъти предлага храна на военнопленника, а веднъж повествователят отбелязва, че жената на полковника "отрязва парче хляб" (118 с.) за сърбина. В Стария завет земеделската символика, съсредоточена около хляба и виното, преставлява област на противопоставяне срещу околните ханаански култове. Иво Обретенович държи хляба и виното (гроздето) в ръцете си и знаковата функция на този жест е една: сърбинът се противопоставя на всички всевъзможни "ханаански култове", които биха попречили на любовта му към Елисавета. Противопоставя се на всички фалшиви "богове": на патриархалния български космос, на войната, на полковника, на ограждението около градината на коменданта ...

В митологията съществува една символична необходимост да се мисли природата и по-конкретно природата като женско същество, майка, чиято плодоносност създава целия живот. Раждането, "сватбата" и жертвената смърт на мъжкия персонаж пък - конкретно в повестта Иво Обретенович, се съдържа в цикъла на растежа и прибирането на зърното и гроздето. Сърбинът се появява в лозето в края на лятото, когато природата е "натежала" от плод. Той не се съобразява с положението си на пленник, "ражда" се за "втори" път чрез любовта и като един "жених" (Песен на песните) приема своята "невяста" - Елисавета и накрая жертва себе си пак в името на любовта.

Иво държи в ръцете си чепка грозде. Първият символ на Ханаан (името е извлечено от пурпурното багрило мурекс) също е огромна чепка грозде (Числа, 13: 24). Сърбинът влиза в чуждото лозе и без да предполага, стига до своя личен Ханаан, до своята райска земя, свързана с изобилно плодородие и наслади. Животът му в лагера е неговото трудно битие, което алюзорно оприличаваме на изпитанията, през които преминават изралтяните преди да достигнат до Обещаната земя.

Когато военнопленникът влиза за първи път в градината на коменданта, Елисавета чува "че скритият в чучелото звънец издрънчава" (105 с.). В края на повестта, в съдбоносната вечер, "чучелото в лозето на полковника напомняше разпятие" - казва учителят (140 с.). А самата Елисавета по това време гадае на карти "загрижено". Чучелото в градината на полковника оприличаваме на Христовия кръст. Иво и Елисавета доброволно (както и Божият син) принасят себе си в жертва, без да се подлагат обаче на болезнени страдания (това би означавало да живеят един без друг). А по-скоро със себеотрицание (подобно на Христовото) в името на нещо свято за тях самите избират смъртта. Чучелото в лозето на полковника е своеобразна структурно-композиционна рамка за повестта "Крадецът на праскови" - появява се в началото и края, за да ни напомни, че "новите небеса и земя" са обиталище за малцина.

Според нас евангелските ключови символи в "Крадецът на праскови" са кръстът, хлябът и гроздето (еквивалент на виното). Тези символи присъстват и в Стария завет, свързани с престоящото "разчупване" на тялото на идващия Месия и пренасянето му в жертва, заради греховете на хората. Жертвата на Иво и Елисавета е лична и контекстуална, но и сама по себе си неповторима и помнеща се, както и жертвата на Христос.

Законът от Изход установява реда на човешките жертвоприношения, въпреки че, както се вижда от разказите за Агаг и завоевателните походи на Иисус Навин, убийството на пленници, врагове или престъпници, може да бъде възприемано не само като приемливо, но и като поискано жертвоприношение. Пленникът Иво Обретенович обаче бива убит, пренесен в жертва, когато е на свобода, в края на войната. Оказва се, че лагерът се превръща в убежище за живота и любовта му. Не ни остава нищо друго освен да кажем заедно със Сартр, че проблемът за човешката свобода /експлициран и в евангелията/ не може да се мисли изцяло чрез категориите на човека, такъв, какъвто го знаем, и на природата, такава, каквато я виждаме.

ОТКРОВЕНИЕТО

Apocalypsis - гръцката дума за откровение - има метафорично значение на разкриване или отхлупване. По същия начин думата за истина - alitheia - е с отрицателна представка, което предполага, че първоначално истината също се мисли като вид разбулване, като вдигане на булото на забраната в човешкото съзнание.

Последната книга в Библията, наречена Откровение или Апокалипсис, е мозайка от алюзии към Стария завет. Апокалипсисът е денят на Истината. Според по-съвременни разбирания онова, което може би пречи на нашата истина и на възникването на откровението, е не забравата, а потискането. Този мотив алюзорно обвързваме и с "Крадецът на праскови" и по-конкретно с образа на Елисавета. Преди да срещне сърбина тя потиска изконното в себе си - своята женственост и по този начин възпретятства откриването на истината - че е самотна и тъжна жена и като всяко човешко същество се нуждае от нежност.

Елисавета и чужденецът се издигат до своята истина - любовта, която ги посвещава в тайната на духовното обновление. Самият Апокалипсис е също "тайна", която никога няма да бъде докрай разгадана. А за читателя на "Крадецът на праскови" остава скрит отговорът на екзистенциалния въпрос: Коя е тази сила, която може да накара човек да отнеме собствения си живот?

Визията на Апокалипсиса е визия за цялостния смисъл на Писанието. В Библията Христос е наречен - "крадец" (Мат. 24: 23, Откр. 3: 3). Това е метафора за начина, по който Месията ще се завърне на този свят - внезапно и неочаквано. Но не, за да открадне, а да изисква, онова, което по право Му принадлежи.¹⁵ Любовта за Елисавета и Иво също идва внезапно и неочаквано, и ги превръща в "крадци" на човешко щастие и любов:

"Крадецът беше сръбски военнопленник" (106 с.).

"... и подобно на крадец... безучастно гледаше как слугинята се отдалечава... Сърцето й лудо блъскаше в гърдите" (125 с.).

Апокалипсисът е и начин, по който изглежда светът след като Аз-ът е изчезнал. Нищо не е останало в лозето - греховното място на познанието и насладата. Единствено каменната колиба на полковника, макар и порутена и изоставена, напомня за страшните и съдбоносни събития в миналото.

Нортръп Фрай подчертава нещо, което е видимо не само в книгата Битие - Бог е направил един "добър" свят. Човек след греха попада в един лош свят, а добрият изчезва, за да се появи отново в края на Библията. Следователно - продължава Нортръп Фрай, човешката съзидателност съдържа качеството да пресъздава, да спасява нещо, носещо човешки смисъл, от отчуждението на природата. Този стремеж за съхранение на човешкото у човека присъства и в повестта на Емилиян Станев чрез персонажите Елисавета и Иво, герои, които съхраняват познанието за любовта (елемент на човешкото у човека) чрез избора на смъртта.

В края на книгата Откровение срещаме изрази от типа: "ето, подновявам всичко" (21: 5). Това е обещание за новото небе и новата земя. Чрез споменатата символика достигаме до "антитипа на всички антитипове" в Библията, т.е. до истинското начало на светлината и света, чийто тип е първата дума в Библията. С истинското начало на светлината и света се свързват само двама души в "Крадецът на праскови" - Елисавета и Иво. За останалите Апокалипсисът се повтаря отново и отново. Апликация на тази апокалиптична образност е описанието на епидемията, войната, глада, хаоса ..., апликация, която се явява структурно-композиционна рамка - кръгова композиция, около която се гради повествованието. Този "кръг" пък носи усещането, че екзистенциалната стойност на любовта през всички времена остава една загадка.

Де факто не-сътвореното от полковника и жена му в началото на повестта, бива пре-сътворено от Елисавета и Иво в края на "Крадецът на праскови", които, вече отбелязахме, достигат до "новите небеса и земя". Битие се явява "началото", но книгата Откровение носи истинското начало.

Тук навлизаме в дебрите на философията и на един от нейните въпроси: Как светът да се обясни и да се измени? Това от своя страна ни напомня единадесетия тезис на Маркс за Фойербах, който гласи: "Философите само по различен начин обясняват света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен".

Една староанглийска гатанка започва така: Един враг ме лиши от живот, отне силата ми, после ме натопи във вода, после отново ме извади и ме постави на слънце, където скоро изгубих косата си. Отговорът е книга, по-скоро един ръкопис от Библията. Авторът се позовава на остригването на Самсон от Съдии израилеви (16:17-22).

Нашата интепретация бе доказателство за една невъзможност: "стриването" на предразсъдъците и предубеността ни спрямо културния феномен Библия, де факто са неизлечими. В противен случай не бихме се заели със съвсем нелеката задача да изследваме Писанието и да откриваме асоциативните му вериги. Още по-малко пък да търсим в един съвременен български наратив библейски мотиви. Не бихме могли да отречем обаче, че символиката на Сътворението и Апокалипсиса съществуват и до днес в човешкото битие.

БЕЛЕЖКИ

1. Фрай, Н. Великият код. Библията и литературата. София., 1993, с. 137-174. [обратно]

2. Станев, Е. Крадецът на праскови. София., 1973, с. .91-145. [обратно]

3. Фрай, Н. Цит. Съч. с. 139. [обратно]

4. Хъндекс, М. Хронологични и тематични диаграми на философските системи. София, с. 33. [обратно]

5. Фрай, Н. Цит. съч., с. 147. [обратно]

6. Пак там, с. 153. [обратно]

7. Пак там, с. 153. [обратно]

8. Хъндекс, М. Цит. съч., с. 26. [обратно]

9. Фрай, Н. Цит. съч., с. 154. [обратно]

10. Пак там, с. 156. [обратно]

11. Пак там, с. 158. [обратно]

12. Фрай, Н. Цит. съч., с. 164. [обратно]

13. Добрев, Д., Добрева, Е. Справочник на семиотичните термини. София, 1994, с. 66. [обратно]

14. Пак там, с. 37. [обратно]

15. Шиваров, Н. Речник на библейските символи. София, 1995, с. 100. [обратно]

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2002, № 1 (26)