ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ДИЛЕМА НА "БУНТА" В "КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ" ОТ ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Дияна Иванова

web

Ако перифразираме думите на един от интересните френски мислители на 20-ти век - Морис Бланшо - бихме казали, че интерпретацията на литературната творба не е покорство пред текста¹ . Тя - творбата - твърди Морис Бланшо, е “самотна”, изглежда окончателно завършена и все пак е незавършена, като че ли е “неспокойна”, “неуловима”, съдействайки за безкрайните вариации на развитието си. В същото време художественият текст показва, че търси нови форми и “завършек”, показва предразположеност към всякакви метаморфози, които го свързват с историята и превръщат собствената му отдалеченост от нея в “обещание за безгранично бъдеще”² и разноречиво интерпретиране.

За нас, постмодерните хора, “отчитането” и изследването на тези разноречиви гледни точки за художествения текст е част от нормите, в които мислим света. А тълкуването на философския опит, който ни е завещан, свидетелства за наследствената ни обвързаност.

И ако дискурсите преди нас са пред-текст, то екзистенциализмът като позиция спрямо света също е пред-текст, който ще се опитаме да видим не само в свързаността му с битието на съвременната българска литература и преди всичко с въпроса за човека и неговото място в историята, но и в ключовото му присъствие за разчитане на посланието в повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови".

Съвременният наратив определя историята като повод и поле за разкриване на “значимите етически проблематики”³: за религиозния канон и дуализма на човека (Н. Райнов, “Богомилски легенди”; Ем. Станев, “Легенда за Сибин”, “Антихрист”), за вярата и фанатизма (Д. Димов, “Осъдени души”), за любовта и нейната “законност” на фона на историческата драма (Ем. Станев, “Крадецът на праскови”)... Историята е именно повод, около който тези повествования надграждат символни мрежи, асоциативни вериги, интерпретации на митове в задълбочаването на едно обсъждане на човека и неговото място в историята. Каква е екзистенциалната стойност на историческото повествование, категорично показва и Гадамер: “Това, което познаваме исторически, в крайна сметка сме самите ние”⁴.

За перипетиите на “мисълта и духовността” у героите на Емилиян Станев свидетелстват още първите сборници на писателя (30-те и 40-те г.)⁵. В творчеството му се появява идеята за сбъднатите катастрофи и несбъднатите чисто човешки мечти и желания. Любовта в повестта "Крадецът на праскови" е важен екзистенциален проблем и повод за размисъл и преосмисляне на стойностите в живота. В нашата интерпретация екзистенциалната дилема на “бунта” определяме като пред-текст за “Крадецът на праскови” (”самотна” и отворена за тълкуване творба, вероятно би казал М. Бланшо), а самата повест като израз на екзистенциално поле, в което героите Елисавета и Иво са експлицирани като “разбунтувани хора” (Камю)⁶.

Тук можем да посочим един чисто биографичен момент от живота на Емилиян Станев. По повод седемдесетгодишнината от неговия юбилей приятелят му Йордан Радичков му пожелава нещо твърде интересно - да бъде “бунтовен”. Въпросното писмо се съхранява в къщата-музей на Емилиян Станев в гр. Велико Търново. Явно екзистенциалната дилема на “бунта” представлява интерес за творческите дискурси и на двамата автори - Емилиян Станев и Йордан Радичков.

Ще се опитаме да докажем също така, че “Крадецът на праскови” е един чисто “посвещенски” наратив, разкриващ обновлението на Елисавета и Иво чрез любовта. Полковникът от своя страна също е “посветен” в суровата истина на живота.

Според Мирча Елиаде модерният човек все още е чувствителен към “посвещенските сценарии” и послания⁷. “Посвещението” е неразделно свързано с всяко автентично човешко същество. Това е поради две причини, допълва М. Елиаде: от една страна, защото всеки истински човешки живот включва душевни кризи, изпитания, тревоги и страхове, загуба на собственото “аз” и преоткриването му, “смърт и възкресение”; от друга страна, защото, колкото и пълноценно да е било, всяко съществуване в даден момент изглежда като неуспешно пропиляно.

Персонажите на Е. Станев от повестта “Крадецът на праскови” се обвързват с лични драматични съмнения и търсения, и то по време на Първата световна война. Светът без любовта за Елисавета и Иво се превръща в безразличен и абсурден. А свободата им, т.е. човешкото съществуване, е възможността за тяхното трансцендентиране (по Милтън Хъндекс). “Човекът изгражда сам себе си” - казва Сартр, героите на Е. Станев градят себе си чрез своето “не”, противопоставяйки се на обстоятелствата и войната. Истината за тях е по-скоро екзистенциална, отколкото свързана с твърдения или факти. Истината за любовта и смисъла на живота се създава от жената на полковника и сръбския военнопленник, тя е “контексуална” и “относителна”⁸, а не универсална или абсолютна. По-скоро “разбунтувана”, субективна и конкретна, а не обективна или обща.

Ситуацията налага “нравствения дълг” на персанажите, дълг, който няма нищо общо с ценностите и морала на патриархалния български космос, това е “дългът”, който всеки човек дължи на себе си. В случая екзистенциалната форма на действията на героите е вид “ситуационна” или “контекстуална” етика⁹, свързана с “бунта” на персонажите.

Съзнанието на Елисавета и Иво трансцендентира света, който осъзнава, и му придава смисъл. Средата, т.е. времето на война, срещите в градината на полковника, e преобразуванa в ситуация, на която персонажите приписват някаква стойност, разбираема единствено за тях. Действието на героите (пристъпването на нормата, тяхната влюбеност, смъртта им) е израз на свободата им, защото “да действаш, означава да видоизменяш света”.

Иво и Елисавета излизат извън безсмислеността на живота, извън драматичното време на война. Използват свободата си, постигат своята личностна значимост, идентифицират се с любовта и накрая избират - смъртта.

И така, кои са характеристиките на човека преди “бунта”? Според Камю основен негов атрибут е мълчанието и отчаянието, безропотното съществуване и преклонение пред “господаря”. Всички обстоятелства се приемат търпеливо, човекът преди “бунта” не осъзнава човешките си права.

Повествователят Е. Станев разкрива причините, поради които полковникът в края на лятото бяга със жена си в старата колиба край Търново. В града пламва коремен тиф и “той се вцепенява под бледосиньото и прашно небе” (101 с.):

“Тогава полковникът избяга в колибата” (101 с.).¹⁰

Достатъчно е да си спомним положението на новопосветените, затворени в посвещенските колиби¹¹, имащи форма на морски чудовища: за тях се смята, че са погълнати от него, че се намират в корема му и че следователно са “мъртви”, “смлени” и на път да бъдат “родени отново”. Един ден те ще бъдат изхвърлени от чудовището, т.е. ще бъдат родени зе “втори път”.

Семейството (Елисавета и полковникът) се настаняват в своята хладна “посвещенска” колиба (така чудовищно непроницаема), която е само от една стая, измазана с вар и с “грамаден ключ”. “Погълнати” от своята “посвещенска” колиба, Елисавета и полковникът се отдалечават от света, ограждат с бодлива тел лозето си, но не успяват да се спасят от своите екзистенциални изпитания, чрез които достигат обаче до истината за живота.

Полковникът и жена му се вписват в схемата на посвещенския мотив, свързан с индивидуалното усамотение в гората и търсенето на дух-закрилник. Елисавета е пред своя личен екзистенциален опит (в градината, аналог на гората), свързан с личната й истина за любовта и раждането й за “втори път”, т.е. с постигането на друг начин на съществуване. Все още обаче жената на коменданта, пристъпвайки в колибата край Търново, е безправен, безропотен и твърде тъжен човек:

“Нейният съпружески живот не беше щастлив. Полковникът бе суров човек и неговият сприхав характер стана причина тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла... Брачният й живот премина между три войни.” (”Крадецът на праскови“, 103 с.)

Полковникът също достига до суровата истина за живота: забелязва подмладената си жена (”Странно, ти много се подмладяваш”, 130 с.), реагира някак примирено на нападките й, когато Елисавета го обвинява, че никога не е живяла добре с него (”Късно го казваш, трябваше по-рано...”, 132 с.) и накрая умира сам - в бедност и нищета, след като го “разжалват” и му отнемат най-ценното - военния чин (144 с.).

Повествователят Е. Станев описва Елисавета като жена, която не е в първа младост, излъчваща “уморената и презряла хубост на отминалото лято” (103 с.). В погледа й се долавя някаква твърдост и мрачност, студен израз, какъвто “имат очите на бездетните и незадоволените жени” (103 с.). Пораждането и съхранението на живота е една от основните родови ценности - Елисавета не би могла да се впише в тази нравствена повеля, защото е бездетна жена.

Седмият херметичен принцип¹² е “принципът на рода”, който гласи: “Родът е във всичко... той се появява на всички нива”. Думата “род” произлиза от латински корен със значение “зачевам, създавам, пораждам, произвеждам”. Полковникът и жена му не изграждат и не създават нищо свое - нито на духовно, нито на “физическо” ниво.

В лозето си край Търново семейството заживява усамотено, без външни контакти и посещения. Елисавета не се противопоставя на “изискванията”, които мъжът й отправя към нея. Приема с “търпение” нещастливия си съпружески живот, самотата, войната и невъзможността да общува с други хора освен с ординареца и слугинята Марьола:

“В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени на прага на старостта" (104 с.).

Животът на полковника, Елисавета, ординареца и слугинята Марьола можем да оприличим и свържем с петия херметичен принцип - “принципът на ритъма”¹³. Този принцип олицетворява истината, че във всяко нещо се появява равномерно движение - напред и назад, прилив и отлив, “люлеенето на махалото присъства във всичко”:

“Всяка сутрин файтонът отвеждаше полковника в града и на обед го докарваше обратно” (102 с.).

“Всеки следобед между три и пет часа ординарецът отиваше за вода, твърде далеч от тук...” (101 с.).

“Една бедна жена Марьола, идваше да готви всяка сутрин и си отиваше на обед...” (101 с.).

“Елисавета прекарваше тия часове на трема, където шиеше или четеше” (102 с.).

Универсалността на петия херметичен принцип пожем да свържем и с мародерствата в лозята, които са “нещо ежедневно”: “Дружини от гладни деца и бедняци налитаха на гроздето и на плодовете...” (102 с.).

И така, можем да обобщим, че преди да се срещне с Иво Обретенович, Елисавета не различава истинската си индивидуалност. Тя е “персона”¹⁴, т.е. свързана е с един “функционален комплекс”, който се появява при потребност от адаптиране или за удобство. “Персоната” Елисавета в никакъв случай не е идентична със своята индивидуалност. Тя е подчинена на външния обект - полковника. Но нейните субективни, неясни, смътни и тъмни вълнения, свързани с неприязънта към мъжа й, не протичат видимо към полковника (поне до срещата й със сърбина), те се крият в “подмолната сфера на съзнанието й”¹⁵. Появата на Иво Обретенович превръща Елисавета от “персона” в личност и индивидуалност, в “разбунтуван” човек, който е в състояние да се противопостави на всичко и на всеки:

“Безгрижно?! С теб не съм живяла безгрижно - каза тя ядно” (131 с.).

Сръбският военнопленник, Иво Обретенович, се появява във времето на повестта като “крадец”, като човек, който нарушава нормата и в същото време има “съзнание за своите права”¹⁶. Иво “протестира“ спрямо войната, глада, положението си на военнопленник, неговите искания са за човешки ред, независимо че той е “нарушител”. За Иво Обретенович не е ясна ценността, която поставя границата. Обстоятелствата - бодливата тел, патриархалният български космос, и това, че Елисавета е жена на коменданта на града (неговия враг) - представляват преодолими препятствия за него. По един трогателен начин Иво е свързан с истинската драма на “разбунтувания човек”: докато съществува човекът, е нужно да протестира, но протестът трябва да зачита границата, която се разкрива в самия теб, граница, където хората “срещайки се, започват да същесвуват” (Камю)¹⁷.

Военнопленникът не зачита “преградата” - бодливата тел, но той зачита неуловимите човешки граници в самия себе си. “Крадецът” връща откраднатото - плодовете от градината на полковника:

“Той беше се нахранил и сега стоеше замислен. Прасковите и гроздето бяха изсипани на таблата... Беше върнал откраднатото” (107 с.).

Съдбовна е срещата между жената на полковника и Иво Обретенович. Елисавета е откъсната от своята самота и от привичния си начин на живот. След тази първа среща в поведението на “персоната” Елисавета се проявяват първите “признаци на противодействието”, характерни за “разбунтувания човек”: Елисавета губи търпение и започва да се съпротивлява на нещата, които до този момент са били “нормални” за нея.

Жената на коменданта поканва в своето суверенно пространство, домът, един “крадец", като го моли да дойде за втори път:

“Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама.

Сякаш му даваше рандеву” (107 с.).

Елисавета не желае учителят да казва на мъжа й за случилото се с военнопленника:

“Когато останахме двамата, тя ме помоли да не казвам нищо на полковника" (108 с.).

Жената на коменданта си позволава да говори открито за военнопленниците (”Защо да не бъдем по-човечни?”,109 с.) и най-сетне, иска й се отново да види “черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите плещи..." (112 с.).

Можем да обобщим, че след тази първа среща Елисавета започва да изисква уважение от себе си - към себе си, преосмисляйки постепенно ценностите на съществуването си и излизайки от своята посвещенска “колиба” чрез раждането си за “втори път”.

Не е случайно, че Елисавета и Иво се срещат в градината на полковника, обградена с бодлива тел. Едемската градина е вероятен праобраз на градината от повестта “Крадецът на праскови”. За героите тя е разбираема и символизира взаимната идентичност при еднакви условия. Нортръп Фрай казва, че Библията е “главен елемент в нашата собствена традиция и въображение”¹⁸, “установен” символ и “митологически универсум”, чрез който тълкуваме и осмисляме знаците на битието.

В описанието на Едем от началото на Библията се акцентува върху образността, свързана с дърветата и водата:

“И направи Господ Бог да израстват от земята всякакви дървеса, хубави на глед и добри за ядене, и дървото на живота посред Рая, и дървото за познание добро и зло” (Битие, 2:9).

В Битие 2:9 се споменават две дървета - това на живота и забраненото дърво на познанието за добро и зло. Метафорично - твърди Нортръп Фрай - те би трябвало да бъдат едно и също дърво. Забраненото, ясно е свързано с открадването на сексуалния опит и с постигнатия баланс между персонажите Елисавета и Иво (мъжкият и женският принцип), преодоляване на тяхната Другост, и то не другаде, а в греховната градина на познанието и насладите:

“Тя чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничеви дървета място, където растеше грамадна липа... От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше..." (125 с.).

Дърветата в градината на полковника (дюли, черници, праскови) можем да обвържем със “световното дърво”, понякога отъждествявано с дървото на живота, понякога не¹⁹. Това “световно дърво”, чийто символ откриваме и в повестта “Крадецът на праскови”, представлява нещо като “axis mundi”²⁰ (ос на света), вертикална перспектива на митическия универсум, в който земята често е “средна земя” между горния и долния свят. Иво и Елисавета са положени в тази “средна земя” - в това средищно положение, намирайки се между живота и смъртта. Персонажите се противопоставят на ограниченията и обстоятелствата, без да се интересуват от света около себе си. Актът на “протест” за жената на полковника и сръбския военнопленник не е абстрактен идеал, а е свързан с чувствата им, с една “пламенна част” (Камю) от тях, която осмисля битието им и ги превръща в “разбунтувани хора”.

Дървото на живота би могло да бъде и дърво, горящо в огъня на живота: горящите в огъня на живота Иво и Елисавета може би са далечен образ на тримата евреи в пещта на Навуходоносор, където огънят чудотворно се превръща от разрушителен елемент в огъня на живота (Данаил, 3:25). Огънят на любовта превръща жената на полковника и сръбския военнопленник в хора нереалисти, дава им силен устрем, продиктуван от желанието им да бъдат заедно и ги поставя пред максимата на “разбунтувания човек”: “Всичко или нищо”:

“Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко” (127 с.).

Една любопитна тема, експлицирана в цялата Библия, е идеята за спасенеето на някаква избрана част (народ). Ако направим алюзорна връзка с екзистенциалната философия, можем да положим принципа на “разбунтувания човек”, който поставя на първо място някаква избрана част от себе си и я обявява за по-обичана от живота. Тя става за него “висше добро”. Съзнателността и опита на Елисавета и Иво е плод на това “висше добро”, наречено любов. Жената на полковника и сърбинът се идентифицират с “доброто” (опитът в градината), което внезапно са осъзнали, затова и искат да осъществят любовта си или напълно да бъдат унищожени от силата, която господства над тях:

“Трябва да ви виждам - чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. - Тия минути ми връщат вярата в живота...” (123 с.).

“Желанието да го види придобиваше безумно нетърпима властност, тя обикаляше черничевата горичка с надежда, че той ще се появи” (137 с.).

Терминът “enantiodromia”²¹ (срещащ се още във философията на Хераклит) ни помага да опишем състоянието на Елисавета след срещата и с Иво Обретенович. В съзнанието на Елисавета, преди тази среща, крайно и едностранчиво доминира примиренческата философия, тя е потискана и пренебрегвана жена. И това нейно състояние предизвиква постепенно развитие на една също толкова несъзнателна контрапозиция. Добър пример за енантиодромия е Савел от Тарас и неговото присъединяване към християнството. Елисавета също открива другото същество в себе си:

“От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше” (125 с.).

Ако използваме терминологията на Карл Густав Юнг, можем да ситуираме Елисавета в процес на индивидуация,²² т.е. в процес на диференциация, имаща за цел развитието на индивидуалната личност. Индивидуацията на Елисавета е естествена необходимост, тъй като жената на полковника е била твърде дълго приравнявана към колективните стандарти, което е довело до определено нарушаване на индивидуалната й жизнена активност:

“Тя беше възпитавана в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили-полуеснафи... Сега тия покойници и се струваха като мрачни образи... и ги смяташе за измамници” (195 с.).

Елисавета сякаш е единственият член на някакво тайно, невидимо “женско общество”²³. Подобни общества са осигурявали на жените магико-религиозен престиж. Елисавета (посветената в любовта жена) се “измъква” от омразното подчинение на съпруга си и се радва на свободата си :

“...това ново същество закрепяше и ставаше по-уверено и по-сигурно" (126 с.).

Според Мирча Елиаде съществува някаква мистична връзка между женските посвещения и сексуалността. В следобедите, когато остава сама, Елисавета чете или шие (103 с.). Точно преди да открие своя сексуален опит с Иво Обретенович в градината Елисавета също “продължава да шие на машината” (120 с.). Шиенето на героинята на Емилиян Станев, си позволяваме да обвържем с далечното посвещенско тъкане и предене. Символиката на тези занаяти е многозначна: тя се открива в късните фази на културата, издигната в принцип, който обяснява света²⁴. Луната “преде” Времето и пак тя - “тъче” човешките съществования. Богините на съдбата са тъкачки. А Елисавета чрез своя избор в градината - “тъче” (“шие”) съдбата - своята и на сръбския военнопленник.

Можем да обобщим, че повестта “Крадецът на праскови” определяме като един “посвещенски” наратив, в който е разположен мотивът за преосмислянето на човешкото битие (в случая чрез любовта) и преодоляването на “изпитанията”, пред които са поставени персонажите. Този посвещенски наратив ни напомня за преминаването в отвъдното, за опасните “слизания в Ада” (изпитанието пред любовта на Елисавета и Иво). Когато подобни пътувания са предприети от живи същества, казва Мирча Елиаде, те непременно са някакво посвещение.

Елисавета, Иво и полковникът попадат в едно чисто “посвещенско” изпитание - лабиринтът (post mortem)²⁵ на човешките отношения. Лабиринтът е символ на препятствията, през които преминават двамата влюбени, “опасният преход” към Земята-Майка, преход към смъртта. Човек, който е бил в Ада обаче, преминал през всички изпитания, не се страхува от смъртта (по М. Елиаде). Посветените Елисавета и Иво достигат до истината за своя живот, преминавайки през действителни изпитания: Самотата и отчуждеността от живота за Елисавета и преодоляването им; съществуването в лагера за Иво и пренебрегването на това обстоятелство; противоречието и объркването в душата на Елисавета след първата й среща с Иво и преодоляването на тези противоречия; преминаването на военнопленника, и то не веднъж, през бодливата тел; самата любов между двамата също е риск, риск, който посвещава героите в една голяма тайна, която е лична и контекстуална за тях. Този риск-любов подготвя героите за смъртта - така важен избор за персонажите от повестта “Крадецът на праскови”.

Полковникът също е “посветен” човек, посветен в жестоката истина за живота: в края на повестта повествователят го представя като “уволнен” и “посочен за военнопрестъпник” (144 с.), обеднял, застарял, заживява затворен в своята къща. Лозето му е изкоренено, градината на познанието не съществува. А посветителната “колиба” е полусрутена, ненужна никому и “оставена на произвола на съдбата” (144 с.). Полковникът и жена му не успяват да се скрият от екзистенциалния опит, те са доказателство, че бягството от живота на практика е неосъществимо. Оказва се, че посвещенският дух-закрилник не би могъл да се открие в “гората”, че той е във всяко живо същество.

Обезлюдялата колиба край В. Търново продължава да носи своята тайнственост и мистичност. Само едно плодно дърво надвисва над нея, “сякаш я закриляше” (144 с.). Вероятно един ден и колибата “ще бъде унищожена”- каза учителят. Полковникът също си отива от света - тихо и незабележимо, в бедност и самота (144 с.).

Смъртта за “разбунтуваните” Елисавета и Иво е равносилна на живота. Смъртта и посвещението за тях са взаимнозаменяеми; конкретната смърт на жената на полковника и сърбина (чужденеца) може да бъде отъждествена с ритуал на прехода към по-висше състояние. Посвещенската смърт на двамата става условие за духовното им обновление и в крайна сметка за “оцеляването” им, защото познанието за любовта и екзистенцията е по-ценно от самия живот.

Елисавета (както и мъжът й) е “изхвърлена” от своята посвещенска “колиба”, само че тя е родена за “втори път”, познала себе си, открила смисъла на съществунето си:

“Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитваше да я отведе в колибата” (142 с.).

Сръбският военнопленик открива тайната на духовното обновление чрез Жената. Подобен мотив намираме в едно привидно “литературно”²⁶ движение през 12 в., развило се в Италия, Франция (Прованс) и в Белгия. Последователите на Fedeli d’amore (въпросното движение ) образуват тайно духовно войнство, чиято цел е култът към “Единствената Жена” и посвещаването в тайнството на любовта. Посветен, намерил любовта си, Иво Обретенович достига до Истината чрез Жената, символ на трансцендентния интелект и Мъдростта.

Мъдростта (според притчи Соломонови) не е познание: познанието спада към частното и актуалното²⁷. Мъдростта е усещане за потенциалното, за онова, което би могло да е случи, тя е по-скоро вътрешно разбиране и усет за нещата. Елисавета и Иво усещат своята потенциална истина, а именно, че не могат да живеят един без друг. И затова - “разбунтувани”, родени за “втори път” - те избират смъртта.

БЕЛЕЖКИ

1. Бланшо, М. Литературното пространство, С., 2000, с. 199. [обратно]

2. Пак там, с.212. [обратно]

3. Атанасов, В. Съвременната българска проза - проблемните полета. - В: Съвременната българска проза. Велико Търново, 2000, с. 31. [обратно]

4. Гадамер. Г. Истината в науката за духа. - В: История и херменевтика, С., 1994, с. 54. [обратно]

5. Йовева, Р. Философско-историческите романи на Емилиян Станев. С., 1981. [обратно]

6. Камю, А. Разбунтуваният човек. - В: Европейски екзистенциалисти. С., 1993, с. 54 - 63. [обратно]

7. Елиаде, М. Посвещаване, ритуали, тайни общества. Мистични раждания. Есе върху няколко посвещавания, С., 2000, с. 222. [обратно]

8. Хъндекс, М. Хронологични и тематични диаграми на философските системи, С., с. 37. [обратно]

9. Пак там, с. 25. [обратно]

10. Станев. Е. Крадецът на праскови, С., 1973, с. 91 - 145. [обратно]

11. Елиаде, М. Цит. съч., с. 105. [обратно]

12. Тримата посветени. Кабалион. Изследване на херметичната философия на древен Египет и Гърция, С., 2000, с. 119. [обратно]

13. Пак там, с .13. [обратно]

14. Юнг, К. Избрано. Книга втора, Плевен, 1993, с. 87. [обратно]

15. Пак там, с. 86. [обратно]

16. Камю. А. Цит. съч., с. 61. [обратно]

17. Пак там, с. 86. [обратно]

18. Фрай. Н. Великият код. Библията и литературата, С., 1993. с. 16. [обратно]

19. Пак там, с.185. [обратно]

20. Пак там, с.185. [обратно]

21. Юнг, К. Цит. съч, с. 92. [обратно]

22. Пак там, с. 97. [обратно]

23. Елиаде, М. Цит. съч., с. 92. [обратно]

24. Пак там, с. 82. [обратно]

25. Пак там, с. 204. [обратно]

26. Елиаде, М. Цит. съч., с. 211. [обратно]

27. Фрай, Н. Цит. съч., с. 157. [обратно]

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2001, № 12 (25)