ЗАЧИТАНИЯТА НА АЛБЕНА ХРАНОВА.
"БЪЛГАРСКИ ИНТЕРТЕКСТОВЕ"

Дияна Боева

web

Дочитам книгата на Албена Хранова "Български интертекстове" и мисълта ми поема по своите обрати. Назад "По следите на изгубеното време" или пък напред по призрачните "Пътища на свободата", за да се приземи - мисълта ми - в настоящето, което не ми носи зрялост, но ме обвързва с някаква мнима сигурност.

Та, тази "сигурност" ме кара да приема маската на публицистичността и злободневието и да разкажа нещо... Наскоро един универитетски преподавател (Кадиев от ПУ) в един североизточен град - представи чужда книга за родното място на Йовков. Няма да коментирам впечатлената беловласа публика (важно е, че я има), а по-скоро ентусиазирания деятел, който доста агресивно се противопоставяше на "егоцентричните си млади колеги". По мерките и теглилките на г-н Кадиев сигурно и симпатичната Албена Хранова е с "егоцентрично слово". И добре, че е така.

Този социален факт (заедно с леко интригантското ми начало) ми помага да направя извода (казан много преди мен): определени книги не могат да бъдат четени от всеки, както и не всеки има инструментариума и силата да обозре чуждата рецепция, премисляйки я през своя литературен опит.

В тази парадигма се вписва и клишето за "другостта" (клише от днешна гледна точка), за никому ненужната вече "другост", но така значима през 90-те години на миналия век. 90-те е времето, в което Албена пише своите текстове, едно десетилетие, в което я е имало - нея - авторката (нещо, което тя заявява в уводните думи). Това пък ме кара да мисля, че статиите, отделени в две части: "Иван Вазов и другите: новонагласявания" и "Пенчо Славейков и другите: островът от предишния ден" - са значими не само като литературен и социален факт. Не са само новаторски, разбивайки школската ни представа за класиците, но и носят нещо повече: те са опит за легитимност на един литературен критик, на един автор, който пише за чуждите текстове, съизмервайки ги чрез своята визия. Най-явно в книгата сякаш е преплитането на различни множества истории, открития и интерпретации на фона на другата история - наричана литературна.

Албена зачита, но недочита, загатва, влиза в полето на интертекстуалността и "бяга", сякаш подплашена от собствените си островърхи изводи за Петко Славейков, Ботев, Вазов, Пенчо Славейков. Така или иначе стават видими някои факти от литературната история, които не са чак толкова коментирани. Да речем женските жестови очертания във Вазовата комуникативност (В: "Новонагласяването: Бръчков, т.е. Станка"). Или пък предизвикват интерес изводи от типа: Вазов мисли като Захари Стоянов, когато пише срещу "Десетдневно царуване", роман, удължен в "Мисъл" чрез един от Яворовите почерци. И когато пише срещу безлюбовността и временността на митологизирания от Захари Стоянов Ботев, Вазов разсъждава като човек от "Мисъл". Последното ставало не без връзка с "До моето първо либе"... (В: "Отечество и любов").

Сякаш реторичните въпроси са важна част от любовността към литературната история и нейното случване. Но пък освен реторично, и дискусионно звучи питането: Кой (Вазов, печатарят, нормата, грешката, интенцията, случайността) е завършил осмият куплет на "Новонагласена гусла" с въпросителен знак в първото издание? И по-късно - забелязва Албена, може би същият някой или някой друг, ще препечатва куплета като завършващ с ботевска удивителна (В: "Остраконът на реторичните въпроси").

Все в плана на дискусионността можем да отбележим и полемичния факт: "тъмната реторика" на "Не пей ми ся" е част от недостоверността на произведението, която пък осигурява доверие у възприемателя и ражда една от най-големите и незатихващи полемики (Повече в: "Един класически интертекст не съществува")!

В статията "Приключения на фоностилистиката. Инструменти" авторката сякаш формулира явното сговаряне между своите текстове. А именно, че те са част от рисковете на търсенето и че най-големият риск е намирането, чийто плод е "Български интертекстове". Затова и емблематично звучи последното твърдение (от същата статия): "Само че точно тези нагласи на българската класика - нагласи на избор, остракиране и субституции - могат да породят въпроса защо в българската литература се е случило нещо, което в чешката би изглеждало по следния начин: например Байрон да бъде изведнъж разпознат в традициите на Челаковски и Тил, а не в мъдруващия и трагичен разбойник Вилем, ако трябва да бъде потърсен и идентифициран в разните пластове на поемата "Май". Иначе казано защо българският символизъм разпознава себе си в Ботев и толкова държи на това, че не само ще възпроизведе мита "Яворов-Ботев", но и ще чува виоли в Ботевия глас - вместо да ги чува там, където те литературноисторически наистина са - в гласовете, езиците и инструментите на подиграваните от Ботев, на забранените от Ботев. Въпрос, който би се превърнал в централен за едни бъдещи страници" (цитатът е пример за начина, по който зачита Албена, предоставяйки идеите си за дочитане, а защо не и за опровергаване, дискусия...).

Провокиращо за читателя, но правдиво, макар и грубо казано - според авторката, е, че Петко Славейков в "Не пей ми ся" се отказва да пее юнашки песни, които не е пял в публичността, без да споменава за любовните песни, които фактически е пял. А пък Вазов - същото, но обратно - "В новонагласена гусла" се отказва от любовните песни, които не е пял в публичността (изтъква се известният вече факт - липсата на публикувана любовна лирика от Вазов до "Новонагласената гусла". И че в случая явно преразказаните осем куплета любовно-пейзажни песни служат за целите на стихотворението) (В: "Новонагласяванията в "Новонагласената гусла").

В същата статия Албена разглежда полемиките около високата повторителност на новонагласяващия жест, изтъквайки, че контекстите правят мотивациите му непроследими. Всяко новонагласяване разкрива историята на предишните новонагласявания, а "ехото прави все по-голяма плътност на повторите, все по-широко кънтене на Вазовия глас".

"Какво още отива в изгнание" - пита авторката без въпросителна в следващата си статия (озаглавена именно по този начин). Албена дава своите отговори, които са в състояние да хвърлят в паника мнозина мирови учителки по литература: "Новонагласена гусла" се определя като "странно програмно стихотворение", като "обратна", сгрешена във формулировката си програма, защото се оказва, че забранени в нея са темите, около които бъдещата литературна практика на Вазов последователно ще се движи и изпълнява.

Любопитен е и въпросът за "гранита" Вазов и замлъкването му, неговата демонстрирана победоносност и непрекъснато твърдене "жив съм", докато ехото му донасяло, че знае всички езици и затова е неповторимо /В: "Удължаването на гласа. Философиите на съзвучието и медиалното самосъзнание на литературата"/.

Първата част на "Български интертекстове" завършва с "Дядо Йоцо гледа Иван Вазов". Ясно е, че Едип не знае къде е родината му и се опитва да строи държава извън своето, а всъщност престъплението му е, че ги е сбъднал на едно и също място. Това донякъде се отнасяло и до дядо Йоцо и неговия въпрос "де е българското", доближаващо се до класическото Вазово "Де е България"... Оказва се, че слепият дядо Йоцо вярва и на това отгоре е "последният възрожденец". "Последният възрожденец" често се нарича и самият Вазов.

Втората част на книгата: "Пенчо Славейков и другите: островът от предишния ден" - е по-малка като обем. Първата статия - "Литературноисторическият наратив "Баща ми в мен" поставя на прицел сложните отношения между "бащи и синове". И тук - откриваме проблематичното: за същите неща, за които Пенчо Славейков хвали баща си, ругае Вазов, а аргументите за състоятелността на първия - са аргументи за несъстоятелността на втория. Явно цялата негация към бащата като възрожденец и стар поет я поема Вазов. И сигурно не е случаен фактът - допълва Албена, че в "Млади и стари" (1907) д-р Кръстев изобщо не споменава за Славейков, а поддържа линията Каравелов - Вазов - Стаматов - Елин Пелин. Така че амбивалентността се постига чрез премълчаване - старият Славейков не е нито сред "старите", нито сред "младите" (влиянието на Пенчо Славейков върху "Млади и стари" е известно).

Умишлено ще избегна проблематизирането на статията "На острова на блажените" и "Кървава песен" - начин на съучастие". Само ще спомена цитирания от авторката Джонатан Суифт и думите му, които изрича в края на живота си: "Аз съм това, което съм, аз съм това, което съм". Нещо, което важи за "На острова на блажените" и "Кървава песен" - те са това, което са!

Темата "Славейков" продължава и в статията - "Гьоте, подлогът на сравнението". А в последния текст - "Бай Ганьо на острова" - множествеността на историите се заключава в семплото на глед твърдение, отнасящо се до две емблематични произведения на Алеко и Пенчо Славейков: "И може би книгата за цялата българска некултурност и книгата за цялата българска култура се оказват просто острови, може би най-важните български Острови от предишния ден".

Едно уточнение: "Български интертекстове" не звучи фрагментарно - за разлика от моята уж рецензия. В книгата действително се чуват различни гласове, разговорите и многогласието на 90-те - бедата ми е, че аз не умея да разговарям и разбирам всичко и всички около мен - затова и не успях да оцялостя докрай осмисленото и преживяното чрез книгата на Албена, която задава, зачита и, като че на шега, се легитимира, загърбвайки цяло едно десетилетие...

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2003, № 1 (38)