ВЪЛКЪТ И ЗЛИЯТ ДУХ

Димитър Атанасов

web

Повдигам очи, а не виждам нищо. Само спомени засищат сърцето. Разбирам, че всичко преживяно е преминало във вечността. Излизам и влизам оттам. И съм само сянка. Сякаш не съм аз, а вълкът в мен - кръвожаден и добър, благословен за живот. Слънцето е демон на духа ми, а луната - елей на желанието за наслада, последна потребност. И аз я търся в изповед. Сега, когато годините се губят като звук, а силите ме напускат.

Животът си отива и щеше да бъде объркан, щото в търсенето на истината се люшках насам и натам. И не знаех дали е постижима. Умът ми се губеше в отвъдни мъгли и магии. Бях обръгнал в диренето на душевна опора, когато реших, че християнската вяра ще ми дари съвършена чистота и спокойна мисъл.

Отидох послушник в манастира "Св. св. Врачове Козма и Дамян". Изпълнявах със смирение волята на моя духовен настойник - скрипторът Каил, който ме подготвяше за монашество. Той говореше сладко за новата вяра. Туряше в устата ми отговори за всичко. И моят разум бе подготвен. Ала естеството ми се противеше. Старецът се досещаше за това, но не ме навика с лоша дума. Покорен от тази настойчивост, следвах сянката си и признавам, проявявах повече просто човешко любопитство, отколкото вяра.

До манастира имаше лековит извор. Бях чул, че водата му прогонва Злия дух от душите, обладани от лудост. От скриптора узнах, че това място е било оброчище на Херос - тракийски бог на живота и смъртта, предпазващ от болести и злини. Ходех скрито там. Не смеех да се моля. Само възлагах упованието си и коленичех, пиех целебната вода. И бях сигурен, че тя поддържа равновесието на душевните ми сетива.

През онази нощ, която се оказа предел на съдбата ми, тръгнах отново за извора. Някаква синя светлина ме потегли. Вървях унесен, предаден на отчаянието, че съм това, което съм. И че нямам сили за промяна. Отведнъж ми се счу шум - като да идваше от плясък на вода. Пристъпих тихо, обзет от страх и неясно предчувствие. Изоставих пътеката и заобиколих откъм гората.

Тогава видях самодивата. Голотата на женското тяло ме замая. Краката ми се подгънаха. В душата ми настана смут. Не знаех да продължа или да се върна. Обхвана ме съмнение, че е самодива. Пред себе си виждах девойка със силна и гъвкава снага, обгърната от мека мъгла. В сиянието на луната изворът светеше с отблясъка на студено сребро. За миг видях очите й - сини небеса! Срещнах трескавия поглед и се разтреперах. Това, което почувствах, бе непозната сила. Любовен призив ме вдигна от мястото, където бях. Затичах се.

Не виждах и не сещах друго, освен копнеж. Бях до нея. Исках да я докосна с пръсти. Да се слея...

Разнесе се писък. И викове: Вълк! Вълк!

От сянката изскочиха две други сенки. И хукнаха да бягат.

Девойката също побягна.

Стоях объркан. Гледах след тях и щях да заплача. Сдържах се.

Откъм манастира се стълпиха монаси и заприиждаха към мене. Пееха химни и изричаха заклинания срещу вълка, жаден за плячка.

Бях готов да пропадна. Да се скрия вдън земя. Но не защото се срамувах. В душата ми се всели вина заради послушника, нарушил обета за въздържание.

Бяха жестоки. Вързаха ми ръцете, очите, ушите и устата. Защото виках девойката. Отведоха ме в черквата. Сложиха ме на камъка в средата, а шията стегнаха с верига. Запалиха кандило и ме оставиха, за да се моля.

Така връзваха лудите за изцеление.

Стенописите с адовите мъки оживяха пред мен. Сенки и гласове ме заобиколиха. Не ги виждах и не ги чувах. Гледах само нея. Виждах я в себе си. В кипяща синя светлина. Движенията й ме влудяваха...

Държаха ме три дни без хляб и вода. На четвъртия пуснаха при мене поклонници. Чух шепот за вълка, както ме наричаха. В очите им имаше укор. Четяха молитви за спасението ми.

Тя дойде надвечер. Познах я веднага. Мярнах само главата й през отворената врата. Срещу мене блесна светлината на лицето й. Ясносините очи се втренчиха в моите. Гледаха ме с удивление. В тях нямаше упрек.

Не посмя да влезе.

Девет дена стоях с верига на шията. Скрипторът Каил тайно ми носеше храна. Всеки ден се молеха за мене. А любовта от ден на ден нарастваше. Не бях способен да я спра - като горски пожар се разгаряше тя в сърцето ми. И бях възнаграден.

Девойката отново дойде. Прекрачи плахо прага на черквата и застана пред мене. Почувствах сини световъртежи. Те ме поеха в себе си. Потънах в глъбина. Като се съвзех, нея я нямаше. Но продължавах да я виждам. Изгубвах се в синьото на очите й. И не исках да изляза оттам. Виех. Защото в мен напираше любовният вой на вълка. Не се смятах грешник. Не се чувствах съкрушен или отхвърлен. А въздигнат. Победител на нещо, което не сещах какво е.

На следващия ден тя пак дойде. Този път ръката й ме докосна. Гледаше ласкаво, меко. Дълбоко и безоблачно, небето ме издигаше нагоре, нагоре...

Монасите разбраха, че тя идва тайно. И тия, които ме ненавиждаха, се умножиха. Обвиняваха ме, че съм посегнал на болен. Че вместо да се моля за нея и нейното изцеление, защото носела Зъл дух в душата си, аз съм я запалил за срамна любов. Заради което ще бъда наказан. А тя, тъй като е болнава, ще получи опрощение. Щото Злият дух я владеел и той я карал да се застъпва за мене. С нея били майка й и леля й. Дошли на извора да я лекуват, за да се успокои душата й.

Не вярвах.

Девойката повече не се яви. Колкото и да извиквах сините световъртежи и сребристото сияние на тялото й, в сърцето ми бе празно и тъжно.

Болките станаха непоносими. Веригата смъкна кожата на шията. Китките ми отекоха. Изпаднах в отмала заради глада и жаждата.

Тогава се отчуждих от вярата.

Умът ме потегли към просветление и аз отрекох тяхното правосъдие.

Открих, че истината не е истина на църквата. Но не е и на вярата.

Истината е в любовта, която е вътре в нас.

Тази истина ми стана опора. И аз не склоних глава пред монасите. Не се покаях. Те ме сочеха с пръст, присмиваха се и ме наричаха вълк. Но аз бях над тях.

Защото бях познал любовта.

На деветата нощ вратата се отвори и влезе тя. В ръката си държеше ключ за веригата.

Избягала заради мене. Склонила скриптора Каил да помогне. Той я благословил. Казал, че любовта прогонила от нея Злия дух.

Докосна лицето ми. Погали ме. И ме целуна. Аз я хванах за ръка.

И тръгнахме.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2001, № 11 (24)