ТВОРЕЦЪТ ДА НЕ ЧАКА ДЪРЖАВАТА ДА ПЛАЩА, А ДА СИ ПАСЕ ОВЦЕТЕ И ДА СИ ПРАВИ ГЕГАТА

70 години от рождението на Димитър Казаков-Нерон

Димитър Атанасов

web

Отричан и възхваляван, отхвърлян и приеман, мразен и обичан, за него се разказваха анекдоти и небивалици, приписваха му случки и преживявания, думи и изрази, които го митологизираха приживе. Сега, когато го няма, когато времето извая неговия образ, изчисти житието и утвърди величието му, се появиха хора, които, в желанието си да докоснат ореола на големия творец, си приписват близост, свидетелство, несъществуващи заслуги или си присвояват правото да коригират биографията му. Един такъв случай ме накара да обнародвам отново, този път в интернет, интервюто, взето пет месеца преди кончината на художника, на 8 август 1991 година, и публикувано със съкращения, предвид обема, в кратко просъществувалия тогава вестник "Провинция". Същият текст, без моето знание и съгласие, при това доста поокастрен, се появи в една уж документална книга. При случайна среща авторът гузничко ми съобщи, че е махнал "някои работи, които излагат Нерон". Той си беше позволил ролята на съдник, на цензор. Беше се поддал на изкушението да идеализира образа на Големия според своя аршин. А истината е, че Нерон беше противоречива и сложна личност. Имаше своите изхвърляния, без това да го притеснява особено. Той обичаше да шашка с истини и идеи, с философия, с поведение, с безпардонност и агресивност, която тутакси изчезваше, ако те почувства близък. Всичко това бе неделима същност от неговата обаятелна личност и самобитен талант.

Трима сме: художникът Рангел Стоилов, аз - писател и журналист, и фотографът Чавдар Найденов. До Казаков пътувахме дълго. Няма телефон и това не е случайно. Живее в Божурище - сам, далеч от суетата на деня. Хубава къща на два етажа. Той обитава втория. Прозорецът от север е зазидан. Оставен е само един отвор, като бойница. Звъним. Срещам очите на Рангел. В тях откривам същото напрегнато очакване, което напира в мен. Нерон е чешит, от него всичко може да се очаква. Може да не ни приеме, да ни изгони... Въпреки че с Рангел са приятели. Пак звъним. Никой. Изведнъж ни сепва сърдит глас от бойницата: "Кои сте вие и какво искате? О, Рангеле..." Същата глава на Нерон, оживяла сякаш от римски денар. Скри се. Мина известно време. Няма го. Споглеждаме се. Стоим, не знаем какво да правим. Не смеем да изразим гласно опасенията си. До нас паднаха ключове. "Ще минете през онази желязна врата!" - каза гласът отгоре. Част от напрежението си отиде. Сега имаме усещане за някакво съзаклятие, за приближаването на нещо тайнствено. Отключваме тежката врата и се озоваваме в ограден с платна двор. Пред очите ни изпъкват стенописи, разхвърляни отломъци от каменни скулптури, кутии от бои. Неговата лаборатория на открито. Желязна стълба като ескалатор отвеждаше към втория етаж. Нерон ни чакаше горе. По-късно ще обясни, че се скарал със съседа от първия етаж, зазидал вратата и си направил самостоятелен вход направо за втория. "Заключете!" - заповяда той. Беше заел позата на морски капитан и раздаваше заповеди от своя мостик. Да, той живееше на кораб. Един самотен капитан без екипаж. Корабът пореше светлината на изток... На "палубата" имаше всичко необходимо за далечно плаване - окачен на тавана пушен свински бут, бутилки кислород, чифт цървули, гипсови отливки на причудливи релефи, тиролска свирка и, разбира се, бои и четки, бои и четки...

Казаков страдаше от астма. Толкова трудно дишаше, че чувството за вина не ме напусна през цялото време, докато траеше разговора. Беше много болен. Уморен. И отегчен. Взе един флакон от купчината на масата и си пръсна в гърлото. Извърши това с досада. Сетне със замах събори всичко на земята. "Няма кой да разчисти тая маса" - каза повече на себе си, отколкото като извинение. "Гладни ли сте?" - попита и без да чака отговор, ни мушна по една зелена чушка в ръцете. "Яжте, много са полезни. Аз само чушки ям." Беше наясно защо сме дошли. Ролята му беше омръзнала. Но не ни върна. Най-вероятно заради Рангел. Хрупайки, се обърна към мен.

Д. КАЗАКОВ: За какво искаш да говорим?

Д. АТАНАСОВ: Не знам. За свободата. За властта. За земята. За...

Д. К: За Буш и Горбачов? Руснакът няма чувство за собственост. Той не може да бъде капиталист. Той или трябва да е добре организиран роб, или да пие. Жената е по-добре организирана от него. Русия - това е женското начало. Но все пак жената не може да спаси Русия. Стадото е една принудителна свобода, която всъщност е диктатура. Но това е по-цивилизована форма на диктатура.

Р. СТОИЛОВ: Ние бяхме с руснаците. Твърде дълго май бяхме с тях...

Д. К.: България до днес щеше да надмине Европа в земеделието, ако не беше Втората световна война. Кооперативното стопанство беше форма на обединение на земята, която няма нищо общо с ТКЗС. Ние си обединявахме земята фамилно. Във всяко дете имаше чувство за собственост. И не само за лична собственост, а да признава и собствеността на другия. Това формираше морала, неписаните закони. Всеки пазеше имота на другия. Имаше крадци, но те се знаеха. След Девети септември същите тези крадци се върнаха от затворите като комунисти и оглавиха властта. Преди това имаше пет семейства бедни, двайсет и пет богати и останалите средни. Богатите не знаеха бял ден, живееха много тежко, много работеха. Имаха работници, предприятия, имоти имаха да поддържат. Беднякът живееше добре. Хайлазуваше и това не го притесняваше. Хващаше се ратай, наемен работник, едно-друго. Беднякът не участва в идването на комунизма. В него участваха децата на богатите. Учиха насам-натам марксизъм, върнаха се, не им се работеше и станаха партизани. След Девети слязоха, съюзиха се с крадците и започна отмъщението. Едно към едно, а някъде и повече изтрепаха... И от турско робство се освободихме благодарение на българската буржоазия, която изучи децата си. Те накараха селянина да тръгне да бие турците, да ги изгони, за да има министерства за тях, за богатите. Чистите хора са такива като Левски, Раковски, Захари Стоянов... Бенковски е българският Хитлер. А Ботев е една вдъхновена маймуна. Артист. Раковски е голям... Той е от школата на Гарибалди. Тука е светът. А Ботев го харесват, защото е руснак... Руски агент. Сталинска агентура имаше по времето на Стамболийски още. Руснаците го убиха, защото бил опасност за марксическото движение. Той доказа, че не само комунистите могат да наложат нов ред. За да не се разпространи заразата, Стамболийски беше убит, а Сталин нареди да не се поддържат земеделците. Сталин уби и цар Борис. Версията, че е убит от германците, е пусната от руснаците. Хитлер нямаше интерес да убива цар Борис. Все пак имаше още време и той му трябваше. Захари Стоянов също беше убит от тях. Той щеше да напише книга и да каже истината за руснаците, че са виновни. Затова го убиха.

Д. А.: Какво предизвика нашата сегашна криза?

Д. К.: Това е планетарен план за Европа и Русия. Има шепа хора, които ръководят света. Ако е необходимо, след един месец ще спрат хляба. Ако трябва да напълнят магазините, ще го направят. Идването на цар Симеон ще значи, че руснаците нямат работа тука. Царят е нужен, за да тушира политическите борби. Държавата трябва да стане неутрална. Сега някой плаща, за да се размножават партиите. То е необходимо, за да избледнеят, да се обезсилят и обезмислят. Унищожаването на партиите в България е наложително. Монархията ще им даде свобода, а като имат свобода, те сами ще се откажат. Ще се създадат движения - икономически и религиозни, но не и партии. Земеделският съюз ще има бъдеще известно време. Историята не е без значение за световното движение. Може би ще се окаже, че България е една страна, където се изпитват най-новите световни експерименти за развитието на земеделието. Тежката индустрия ще я махнат, ще закрият заводите. Трябва да прочистим земята. Може би ще се наложи земеделците да управляват някоя и друга година. Всички българи са земеделци, това ще е спасителният камък. Тия хора, дето ги изхвърлят от фабриките, ще се върнат към земята.

Р. С.: Имам усещане, че ставаме център на внимание в Източна Европа.

Д. К.: Америка ще стъпи на Балканите чрез България. Със швейцарците нещо стана, някакъв фал. В България сега се образуват банки от цял свят. Американците ще създадат тук нов банков и търговски център между Изтока и Запада. Затова реките и земята ще бъдат прочистени. Някои строежи са правени още по Живково време. Те знаеха, че ще трябват, след като той си отиде. Търговията ще бъде тука. Когато докарат световните банки, те ще си пазят парите с тяхната армия, която ще спира настъплението на арабския свят. Тук ще бъдат банките, парите, а на границата на Турция и Кувейт - оръжието. Трябва да се създаде силна религиозност, за да се пазим от нашествията.

Р. С.: Какво ще кажеш за просперитета на САЩ?

Д. К.: За американците може да се говори като за хора, които мислят за планетата. Не като Хитлер - да завладеят света. Те идват, за да го спасят. В Америка е трезвата мисъл. Но културата, до която са стигнали те, ги унищожава. Това е икономическата култура. Емоционалността, чувствата са божественото у човека, а другото е дяволското, разрушителна енергия.

Р. С.: А евреите имат ли роля в този план?

Д. К.: Израел иска да направи втора държава в Европа. Това е България. Да, най-подходяща е България - с планините и реките, с пищната природа. Израелският и българският народ са братя. Те знаят за нашата любов към тях и ни обичат.

Д. А.: Младите хора масово напускат България, това не е ли обезпокояващо?

Д. К.: Емигрантите са прости, уплашени, безпомощни хора. Един ден ще се върнат и тогава ще бъдат добри граждани. Ще са видяли и препатили и ще знаят много за живота. След две години ще се върнат, като чуят, че в България е рай. Няма начин да не стане.

Р. С.: Според теб духовните сили в астрологичен план влияят ли върху социалното и политическо развитие на света?

Д. К.: Духовните сили зависят от подреждането на планетите. Има големи и малки цикли. Сега сме в цикличността на приближаване на божествените планети. Всичко е код и никой никого не пита в това кодиране. Всичко е предопределено за хиляди години напред. Не може да посееш костилка от праскова, пък да поникне круша.

Д. А.: И трябва да вярваме в предопределеността на нещата?

Д. К.: В космичен план има две основни загадки. Едната е безкрайността, която не може да има отговор. Втората е другата безкрайност, където всичко е предопределено. Що е край и безкрай никой не може да каже. Ако всичко е свободно, бог не може да го вижда. Целият живот е построен отпред, още преди да сме го изживели. Отпред е духовното, отзад материалното. Програмата е напред, а материята върви отзад, за да го направи видимо.

Р. С.: Има ли някакво кръстосване на духовни сфери над България?

Д. К.: България е разположена над такива дупки, каквато е Бермудския триъгълник, например. Ние като не знаем какво става в Земята, не знаем и в Космоса какво става. Космическите дупки са и в обратна посока, те влизат в Земята. Тук, в България, е духовният олук на човечеството.

Д. А.: Каква е мисията на българската духовност в световната култура?

Д. К.: Ние сме се съхранили като мисия още от турското робство. На България това е мисията - да пази и пренесе далеч хилядолетните ценности. Ако не бяхме паднали под робство, ние щяхме да бъдем като Франция, щяхме да унищожим всичките си паметници, цялата си култура.

Р. С.: Много говорихме за политика и история, а ние сме творци. Къде сме всъщност в днешната действителност?

Д. К.: Ние сме непрекъснато в материална криза. Като необходимост или като беда. За да правиш изкуство, трябва да бъдеш богат. За да правиш богати ценности, трябва да имаш не ателие, а лаборатория. Там се правят откритията. Ван Гог използваше брат си, който му даваше парите. Той живя богато и добре. А аз сам трябва да печеля, за да си направя лаборатория. Трябва да можеш да плащаш за комплекс от ателиета, за да бъдеш един Салвадор Дали. Ако той беше в нашите условия, щеше да се изхаби като талант. Откривателството не се прави вкъщи, в клозета например. Това, че си даровит, че си талантлив, още нищо не значи. Микеланджело, Рембранд бяха богати. Леонардо беше в мафията, която командваше държавата. Днес няма ревностност в изкуството. Не могат да се водят войни за художници. Един Пикасо подготвя една изложба за три месеца - с питието, с курвите... Аз като стана да работя, се лишавам от всичко. Възможностите на количеството отреагирания са изразени в качество. Всичко е скорост на изразяване. Светът е станал вече друг само след десет минути. Това е и в материалния, и в духовния свят.

Р. С.: В един наш разговор преди десетина години ние разнищвахме въпроса за отварянето и затварянето на пространството...

Д. К.: Няма празно пространство. То е изпълнено със съществувание, което ние не знаем какво е. Всяка цивилизация си има мнение по картинното пространство. Всеки трябва сам да изгради свое мнение за пространството. Дълбочината е материалистична, плоскостта е духовност. В дълбочината няма къде да ходиш, тя няма край. Затова се връщаш и правиш емоционално пространство.

Р. С.: Как разбираш тогава дълбочината в пластиката?

Д. К.: Много важно в пластиката е, а и не само в пластиката, пространствените линии да се съпоставят с движението на планетите.

Д. А.: След тоталитаризма изпаднахме в безтегловност. Къде е пътят на днешния творец?

Д. К.: Единият път е държавата да плаща. Другият е той, творецът, да си пасе овцете и да си прави гегата. Ето го изкуството. Силният днес няма да хленчи, а ще вземе нещо да работи и ще рисува още по-вдъхновено. Оня, който не прави отстъпление, ще загине. Художниците всъщност са малко. Защото изкуството е игра. Всяко сериозно отношение към изкуството е катастрофално. Когато всичко е измислено и преценено, не е изкуство. Ако не е игра, не може да бъде гениално. Но то същевременно трябва да бъде осъзнато като велико. Няма кой да те оценява, сам се оценявай. Плюеш им в лицето и казваш: Не желая да ви уча! Намачкай ги. Сега аз искам да направя за два дни десет скулптури. Двайсет скулптури мога да направя за два дена. Имам си начин.

Д. А.: Правиш ли изложби навън? Нови покани имаш ли?

Д. К.: Какво да правя в чужбина? Тя, България, е по-голяма от чужбината. Те трябва да дойдат да ме видят. Човек трябва да бъде личност. Той е центърът на света там, където се намира. Ти правиш пространство с краката си, не ортаклък. Те са по-малки от нас. Купуват например името, голямото име, а не картината.

Р. С.: Ти нали стана голям във Франция? Признаха те...

Д. К.: А бе какво си станал! Един ден ако си голям, на другия си малък. Трябва всеки ден да бъдеш голям!

5 август, 1991 г.
Божурище

* * *

Художници, маниаци, боклуци, СБХ,
председатели, вмирисани на зло,
този свят с метла ще ви запрати!
Знам, и в други светове готови сте
да тъпчете достойните мъже.
С дръгливи четки, с келяви глави,
рисувате си манията за величие.
Народното наследство обрекохте
на смъртен грях. И колко сте благочестиви
ангели небесни, скъпоченни подлеци!

* Стихотворението Нерон ми диктува лично, за да покаже, че и той е поет, след като разбра, че съм писател и имам издадени книги. (б.а, Д. А.)

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2003, № 6 (43)