МАТЮ

Димитър Атанасов

web

Едно ябълково лято с художника Матей Матеев отиваме за риба на "Пясъчник". Беритбата на ябълки беше в разгара си. Язовирът така сладостно се бе гушнал сред мамещото изобилие на ябълковите градини, че няма начин да не се отбиеш от пътя.

Хвърлихме въдици. Седим двамата сред кротката тишина и си говорим. Брегът като топъл акварел - уютен и разпускащо зелен. Рибите скачат и фосфоресцират на слънцето. А ние сме подкарали нашия сладък мохабет, та краят му се не види. Стеле се той над водата, прозрачен и тих. От време на време, отърсвайки се от меланхолията, плясва с опашка и разгонва водните кръгове около себе си.

Не хванахме нищо. Е, не съвсем. Матю извади две карасчета и ги пусна обратно във водата. Каза им, че като пораснат, пак ще дойдем.

Набрахме ябълки и се прибрахме по здрач. Отбихме се в клуба на телевизията. Над чашите гроздова продължихме да бистрим водните кръгове.

Тогава с изненада открихме, че не ние помежду си, а рибите са разговаряли с нас. В цялата тая работа обаче ни смути едно тайнствено нещо. За него си дадохме сметка чак там, на масата в ТV клуба. Това тайнствено нещо беше в ония водни кръгове, които се появяваха ей така, от само себе си, без да е скочила някоя риба. Както неочаквано се появяваха тия водни кръгове, така неочаквано и изчезваха, без ни най-малко да ни смущават. Едва след третата гроздова всичко си дойде на място - обяснихме си това странно явление.

Не рибите, а нашите думи са се къпели във водата, заигравайки се с водните кръгове и плувките на въдиците. Затова и нашият разговор над чашите гроздова беше още по-сладък. Защото общувахме с къпани думи.

Оттогава с Матю, щом решим, и се грабваме - я на "Пясъчник", я нейде другаде. При нас дойдоха не само ония пораснали карасчета, а и децата на техните деца.

Ала ние ходим не толкова за риба. По-скоро ходим да окъпем нашите думи. Да ги очистим от ръждата на ежедневието.

Матю е уредник на Златю Бояджиевата къща. Преди месец го срещам в Стария град. Тика по калдаръма велосипед. А на велосипеда - въдица. Бях на Марица, вика. Изгорях от ревност, че не се е обадил. Ама се правя на разсеян. Питам дали е уловил нещо. Той се усмихва загадъчно. И както се усмихва загадъчно, бърка в торбата. Сега, ако извади някой сом, направо ще ме срине, мисля си. Бърка дълго. Реших, че търси някой облец по кьошетата на торбата. А Матю, все така загадъчно усмихнат, вади един ръкопис и казва: Я вземи и виж тука какво има.

Вземам аз ръкописа. Отварям го с нетърпение вкъщи. И какво да видя - къпани думи!

Всички думи, дето ги е къпал през годините, Матю си е записвал, тайно от мен, в един "объркан дневник", както после го е нарекъл. Сега тези окъпани, блестящи думи палуваха като игриви пъстърви по белите страници на объркания му дневник. Докато четях, някоя току ме удряше с опашка по челото и аз получавах видения.

Запомнил съм едно от тези видения: Матю като кентавър с остър, преценяващ поглед, с рошави вежди и брада, скрит сред листата на чинара в двора на Златювата къща в Стария град, разгръща клоните и наднича оттам да наблюдава скришом живота. А зад него се виждат три неща, които той е избрал и взел със себе си горе на чинара - палитра, въдица и лира.

И сега, като минавам по улица "Съборна", аз все заглеждам чинара в двора на Златювата къща, за да видя дали кентавърът Матю е там. Сред клоните понякога виждам само рошави вежди и хитро присвити весели очи. Друг път, мярна само опашката на някоя негова мисъл.

Един ден не видях нищо, но през цялото време чувствах неговия остър, преценяващ поглед.

Тогава разбрах. Скрит там, в клоните на чинара, кентавърът Матю, наблюдавайки живота, всъщност наблюдава нас - как щъкаме нагоре-надолу по "Съборна". Как псуваме, угрижени, или се радваме на нещо дребно, което той тутакси улавя с въдицата. Този улов после Матю обгрижва с къпани думи и старателно записва в объркания си дневник. Щом напълни страницата, оставя лирата и хваща палитрата.

Ей така, ден след ден.

И не забелязва, че рошавите му вежди стават все по-рошави. А брадата - все по-бяла.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2001, № 11 (24)