|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КИТАЙСКА ТЕТРАДКА Димитър Атанасов На Великата китайска стена. Анжел Вагенщайн, Никола Инджов, Петко Братинов и моя милост, в качеството си на делегация, поканена от Съюза на китайските писатели, кацнахме щастливо с "Боинг 767" на летището в Пекин и докато вървяхме към въртящите се ленти с багажа, изпаднахме в захлас. Всичко беше в мрамор. Под, стени, колони - разноцветен мрамор, разигран с много вкус, преливащ в различни фигури, които приласкават и оживяват пространството, и без да се набиват в очи, те предразполагат да се наслаждаваш. Още не знаехме, че от първата до последната стъпка в Китай навсякъде ще ни съпътства изобилие от мрамор, цветно стъкло и масивно червено дърво - в хотели, обществени и административни сгради, магазини, офиси и т.н. Китайците вероятно познават фазера и талашитовите плоскости, ала със сигурност не ги признават. Всичко се прави така, че да служи на човека не с години, а с векове. Всичко излъчва монолитност. Като архитектура, летището е нещо изключително - модерна конструкция с високи сводести тавани, обтегаеми стоманени въжета и много, много въздух. Приемаш го по-скоро като някаква инсталация или изложбена палата за модерно изкуство. В огромните зали се виждат стенописи, скулптури, ансамблови пластики, но те не са подредени като за изложба, а са част от интериора, който те кара да се чувстваш уютно. Ескалатори има навсякъде, включително и хоризонтално движещи се лентови транспортьори на равнището на пода, за да не вървиш пеша, ако си с повечко багаж. Следващото нещо, което впечатлява, е чистотата. Всичко е излъскано до блясък и изглежда ново, сякаш недокосвано даже с поглед. И е направено специално, за да го употребиш или ползваш ти за пръв път. Не можеш да видиш фас или хартийка, хвърлена дъвка, опаковка или каквото и да е друго. По-късно щях да се убедя, че и по улиците е чисто, контейнерите са нови или може би периодично се обновяват, но никога не се препълват с боклук. Също така щях да се убедя, че не само пекинското летище е ново и модерно. Такива са аеропортовете на Сиан, Ханджоу и Шанхай. В последния например, в залата за чекиране, има на две места по три десетметрови палми, които изглеждат незначителни под високия купол. Говоря за мегаполиси, столици на провинции, като най-малобройният от тях е с шест милиона жители, а най-големият - Шанхай, е колкото две Българии - шестнайсет милиона. Онова, което прави впечатление навсякъде в Китай, е огромното строителство. Обликът на страната се променя страхотно интензивно. Във всички споменати по-горе градове видях изравнени със земята стари квартали, на мястото на които бързо израстват нови жилищни и административно-търговски центрове. Начесто се виждат строежи с гигантски кулокранове, строят се по групи от пет-шест и повече сгради, цели комплекси над трийсет и повече етажа. Тук очевидно предпочитат високото строителство. Архитектурата на Шанхай е направо зашеметяваща. Над петдесететажните сгради са почти на всяка крачка. Само мрамор и цветно стъкло - една зелена, друга червена, трета синя... Една с една не си приличат. Очевидно е, че тук е съсредоточена световната архитектурна мисъл. Канят се специалисти от цял свят. Естетизацията на градската среда и високото пространство е задължителна. Докато в Ню Йорк небостъргачите впечатляват с височина, то в Шанхай изкуството е водещо, има някаква особена импозантност. Особено през нощта, когато се превръща в приказка. Светлини отвсякъде, не само светещи реклами, а с естетически функции. Преливат, сменят се, трепкат, пробягват, въртят се. По река Уанг Пу (малко по-малка от Дунав, но по-дълбока, влива се в Ян Цзъ) плуват кораби, също целите в светлини. Телевизионната кула прилича на междузвезден космически кораб, който всеки момент ще излети. Между впрочем, както е известно, тя е третата по големина в света, само 468 метра, иглата на върха й е забодена в облаците, почти не се вижда. Куражът ни стигна да се изкачим едва до второто кълбо, на 263 метра височина. Гледката си заслужаваше. Никола Инджов, Анжел Вагенщайн, Димитър Атанасов и Петко Братинов в Етнографския музей в подножието на телевизионната кула в Шанхай Цената на квадратния метър жилищна площ в Шанхай е 20 000 юана (около 4000 лева), но стига и до 40 000. Един от проблемите, който Китай е разрешил, е транспортният. Цялата страна е обхваната от паяжината на магистралите. И продължават да строят нови, а също и надлези, подлези... В много градове улиците са на две и повече нива. А Шанхай е град с непрекъснати естакади, на три, четири, дори на пет нива, често много красиво преплетени, с идеални вертикални връзки, с шумоизолиращи прозрачни стени. По пътищата една дупка не ни тръсна, даже и кърпежи не забелязах. Шофьорите на такситата карат с бели ръкавици. Литър дизелово гориво струва 43 юана или около 8 лева. Общественият транспорт е от автобуси и тролейбуси, тролеите почти навсякъде са излезли от употреба. Велосипедът е на особено уважение. Има страшно много велосипедисти, но шофьорите ги пазят. В движението цари привиден хаос. Всъщност в продължение на две седмици не станах свидетел на ни една катастрофа. По магистралите няма правила, в смисъл най-лявата лента да е за най-бързите коли, а най-дясната за бавните. Всеки кара където му падне, колите постоянно се изпреварват и шарят от лента в лента. И още нещо, по което Китай прилича на България - пешеходецът не смее да си ползва предимството на пешеходната пътека. Трябва винаги да внимаваш, като пресичаш. Червената светлина на светофарите обаче е на почит. Китай е сред най-процъфтяващите държави в последните петнайсет години. Ежегодният промишлен прираст е над 10 процента. А това е много високо темпо. Може да се каже, че Китай развива държавен капитализъм. Земята е държавна и не може да се купува и продава. Основните отрасли в икономиката са държавни, останалите са в частни ръце или в кооперативи, но с държавно участие или контрол. Очевидно външните инвестиции са огромни. С изненада научихме, че най-много инвестират американците. И то при облекчен режим - първите пет години не плащат данъци. Прогнозите за следващите петнайсет години са, че в икономическо отношение Китай ще изпревари САЩ. Смесените фирми с чужди капитали са страшно много, произвежда се всичко, и то по лицензи - китайски фолксвагени, аудита, ситроени и т.н. Не срещнах нито една лада, нито един москвич, но видях реклама на "Шкода". Интересно е положението на селяните, които все повече се замогват. Между Ханджоу и Шанхай видяхме много китайски села, които по нищо не отстъпват на западноевропейските. Всяко семейство си има отделна къща по на три-четири етажа. Земята се работи на семеен акорд, стимулира се семейната отговорност. Много от селяните не само произвеждат селскостопанска продукция, но и търгуват с нея и изкарват добри доходи. Това обаче не се отнася за всички. Много са и тези, които не могат да изхранват семействата си и да се препитават от земята. Затова миграцията на бедните към големите градове е неудържима. Те представляват около 100 милиона от общото население на Китай. Но китайците не признават, че има миграция, а "временно работещи" в големите градове. Защото те се връщат и каквото спечелят го внасят в семейството. Затова и безработицата е ниска - безработните се водят "временно останали без работа". Анжел Вагенщайн, Димитър Атанасов, Петко Братинов, Никола Инджов и главната уредничка на Националния литературен музей в Пекин В Китай дребните търговци са колкото звездите на небето. Почти навсякъде по улиците се предлагат на черно часовници, особено ролекси (естествено, имитация). Предлагат се и часовници с образа на Мао, сувенири, картички, албуми, хвърчила и какво ли не. Срещат се и пазари като в Илиенци. Няма фиксирани цени като у нас, всичко е по договаряне и трябва да се пазариш. Ако не умееш, за твоя сметка е. Милиционер подгони и арестува търговка, която ни досаждаше на печално известния площад "Тянанмън". Час по-късно, когато се връщахме, тя пак беше там. В Пекин т.нар. "Перлен пазар" е изумителен. Толкова перли не съм виждал. И то на достъпни цени. Всъщност там всичко може да се купи, с изключение на хранителни стоки. Дори произведения на изкуството, при това на прилични цени. След реформите средната работна заплата в Китай е нараснала на около 2000 юана или към 400 лева. И продължава да нараства. Заплатите на учителите и преподавателите в университетите са над 480-500 лева. А с по-атрактивните специалности - компютри и др.под., може да си докарват и по 1000-2000 лева. Добрите специалисти във фирмите също. Това се отнася за големите градове, в провинцията живеят общо взето бедно. В най-богатата провинция с център Ханджоу (110 хиляди квадратни километра площ!) средният годишен доход на глава от населението възлиза на 3300 долара или към 280 долара на месец (т.е. около 420 лева). На път за Ханджоу в селата беше почти тъмно, денят бе мрачен и дъждовен и нощта падна рано. Тук-там като че ли проблясваше дежурно осветление на първите етажи. Домакините обясниха, че хората са на първия етаж и вечерят. А цялата къща е тъмна, за да няма излишно разточителство на ток. Поинтересувах се за цената на тока - 50 ст. за киловат. След срещата в Съюза на писателите в Ханджоу На въпроса дали има свобода на печата китайците дават дежурен положителен отговор. На практика обаче излизат само партийни издания. Може ли да се критикува правителството? Може, но само с факти. След кратък спор по темата те я приключват уклончиво: това е дискусионен проблем. Забранени са порнографските издания и телевизионните порно програми. Факт е и смъртното наказание. В Китай има политически затворници. ПЕН-клубът например критикува правителството, че има писатели в затвора. Новият момент в политиката е, че пускат без проблеми зад граница. Отиваш, учиш, работиш, въртиш бизнес и се връщаш. Ти си длъжен да споделиш опит, да помагаш за развитието на родината. Китайците са приели драконовски мерки, за да ограничат раждаемостта. В конституцията им е записано, че гражданите имат право на едно дете, а селяните - не повече от две. Защото броят на населението заплашително нараства и процесът е трябвало да бъде овладян. В момента Китай наброява 1,3 милиарда, но ако не е бил приет този закон, сигурно щяха да са 5 милиарда. Сега се гледа по-меко на закона. Ако си доктор на науките, можеш да имаш две деца, ако си олимпийски шампион - също. Младите китайци днес живеят отделно от родителите си и не искат да имат деца. На няколко места сутрин виждахме да играят бойни изкуства - на групи и индивидуално. В хотела в Сиан имаше вътрешна градина с езеро. В 7 часа всяка сутрин на брега излизаше китаец на средна възраст и изпълняваше упражнения на конг-фу. На път за вечеря в ресторант в Ханджоу видяхме католическа църква. Беше много добре осветена, звучаха религиозни песни, а на входа, почти на тротоара, стояха младеж и девойка и подканяха минувачите да влязат. Всъщност в Китай има всякакви религиозни общности - будисти, мюсюлмани, християни и т.н. Но на въпроса в кого вярва китаецът ми отговориха: На първо място в правителството, после в себе си, а после в парите. Може би най-вече в парите - допълни Чен, нашата преводачка.
Димитър Атанасов като самурай пред Великата китайска стена В Шанхай, докато търсехме паметната плоча за изселените евреи от бившето еврейско гето по време на Втората световна война, попаднахме в парк, предназначен за пенсионери. С много екзотични дървета и табели - магнолия, кедър, кипарис и т.н., беседки и голям дансинг на открито. В 10 часа сутринта около петдесетина мъже и жени на преклонна възраст танцуваха разгорещено под звуците на съвременна музика. Танцуваха и се веселяха. Беше толкова трогателно. Ето, помислили са и за тях. Така им осмислят времето, за да се чувстват пълноценни, да не им тежи самотата. Не е изключено на тази възраст да завържат нови връзки, дори може би с тази цел им е предоставен паркът... Една родопска поговорка, която ми подари Джеки Вагенщайн, гласи: Навсякъде по света има три неща, които не могат да се скрият - любов, кашлица и бедност. Ако не бяхме посетили бившият еврейски квартал Хонкю, щях да мисля, че в Шанхай няма опърпани или зле облечени хора. Щях да си остана с предположенията, че навярно има бедност, но тя е далеч от очите на туристите и официалните чужди лица. Тук хората си живеят с отворени откъм улицата врати на къщите. Жени перат на ръка, шият на стари шевни машини. Прането, нанизано на бамбукови пръти, виси над улицата, бельото се вее над главите на минувачите. Магазинчетата, било то зеленчукови, хранителни или други, са направо на тротоарите. Пред дюкянчета висят закачени дрехи за търгуване... Дадох си сметка, че в Китай има всичко - и богатство, и бедност. И радост, и скръб. И неволя, и щастие. Всъщност - както навсякъде по света. Пред сградата на Съюза на писателите в Шанхай Другият проблем, който Китай е разрешил и това е видно за чужденци като нас, е изхранването на нацията. В тази велика страна може и да има бедни, но не и гладни. Изобилието на храна се набива в окото не само в магазините, по пазарите и в ресторантите. То се усеща в отношението към храната. Хилядолетната китайска кухня е достойна не само за уважение, но и за възхищение. Храненето не е толкова ритуал, традиция или кулинария, колкото изкуство и философия. Китайците посрещат гости, честват календарните или семейните си празници с кръгла въртяща се маса. В ресторантите по-отбраното общество сяда в сепарета, отделни стаи с по 10-15 места, колкото предварително са заявили. Поръчват се страшно много ястия - на една вечеря Вагенщайн успя да преброи 35, но се обърка и се отказа да брои по-нататък. Естествено, първо се налива чаят. Иначе редът не е от значение - дали се поднася първо, второ, пето или десето. Може да се започне с нещо сладко, плодове или салата, после месо - птиче, говеждо, овнешко, свинско - да има от всичко. Всякакъв вид риба, питам тая риба каква е, оная каква е, кажат ми китайското й име, след малко вече съм го забравил. Рибени чорби, пилешки, бульони, сосове най-различни - всичко пикантно, с много подправки. Ястията са подбрани не само вкусово, но и цветово. Като се наредят на масата, става фантастична картина. Онези измислици за червеи, хлебарки и други глупости са абсолютен въздух. Може нещо там да наподобява някоя гадина, но се оказва, че е или морски дар или нещо съвсем друго. Е, вярно е, че ядат змии, но на нас не ни поднесоха. Придружаващото ни официално лице каза, че не знаят как ще реагираме, затова не ни подлагат на подобни изпитания. Но пък опитахме змиорка - по-вкусна риба не съм хапвал. Китайците пият предимно бира местно производство. Опитах няколко марки, никак не е лоша. Твърди питиета почти не употребяват. Чувал съм, че им липсва някакъв ензим в кръвта, без който алкохолът трудно се разгражда. Не знам дали е вярно, не се сетих да питам. За официални случаи, какъвто бе нашият, ползват малки чашки по 10 грама. Пие се предимно китайска водка, която се прави от ориз. Тя е нещо много специално, като я пиеш, в устата остава особен вкус, леко сладникав и парлив. Това се дължи на ориза. От нея глава не боли. Алкохолните градуси, ако и да са високи, почти не се усещат. Те са според марката и качеството на водката. Ние пихме предимно от 52 и 56 градуса. На два пъти ни поднасяха вино, което също не беше лошо. Единия път пихме каберне совиньон, а другият ни наляха от чайник - беше грог и според поета Инджов напомняше херес. Ядохме черна дървесна гъба. Веднъж ядохме бакла, едра като кестени. Друг път ни изненадаха с медуза. Опитахме още някакви хапки с неизвестен пълнеж, за които домакините казаха, че миришат зле, но иначе са много вкусни, кралски скариди, скариди на шиш, поднесени на горещи камъни, черни яйца, говеждо със сусам, миди "дяволски нокът" с черупките, сладък зелен сос от грах, корени от лотос, бамбук, приготвен по няколко начина, пюре от крабове в кора от портокал, фини - напомнящо фурмите на финиковата палма, папая и какво ли още не... В Пекин влязохме в ресторант "На корем". Плащаш куверт от 40 юана (8 лева) и ядеш от шведска маса каквото поискаш и колкото можеш. Любопитство, боязън, недоверие, удоволствие - всеки обяд и вечеря беше една неповторима тръпка, едно несравнимо преживяване.
© Димитър Атанасов Други публикации: |