С ОТВОРЕНИ ОЧИ КЪМ ОСЛЕПИТЕЛНОТО СВЕТИЛО НА ПОЕЗИЯТА
(Поетът Иван Странджев на 50 години)

Димитър Атанасов

web

Познавам Иван Странджев от времето на дебютната му стихосбирка. 1981-ва, когато чествахме 1300-годишнината на българската държава, беше благодатно време за творчество. Тогава имаше не само литература, не само писатели, а и читатели. Тогава самите ние, пишещите, все още се четяхме - не себе си, а един друг. Знаеше се кой какво пише, дали е талантлив, имаше литературна критика. Разбира се, утвърждаваха се проверени хора, но посветените знаеха да четат между редовете. А талантливите се открояваха още преди да се пише за тях. Книгите им се разпространяваха от ръка на ръка, за тях се говореше, знаехме стиховете им наизуст. Литературата беше нашата постоянна среда, нашите приятелства, нашите надежди и очаквания, нашите празници. Но и нашите разочарования. Както казва Едмон дьо Гонкур: "По-трудно е да намериш талант в приятелите, отколкото у враговете си." Така че нищо от литературния живот, такъв, какъвто междувпрочем е навсякъде по света, не ни е било чуждо. Ние дишахме литература. Обичахме се, радвахме се на взаимните си успехи и си помагахме, за да ги постигнем. Понякога си завиждахме, карахме се с критиците, не се признавахме помежду си, но живеехме заедно, макар и "ревниви като гълъби", както Чехов нарича писателите. Това беше атмосферата на "Кристал", времето на вдъхновените и неповторими "състезателни" метафори, на идеите "хрумки", които улавяхме от въздуха, докато витаеха около нас, които се раждаха между две глътки вино, докато поливахме поредната публикация или вторите коректури на новата книга. По стечение на обстоятелствата тогава работех в Клуба на дейците на културата (ул. Лейди Странгфорд - 5). Там се помещаваше и Клубът на младата художествено-творческа интелигенция, чийто председател бе Иван. След време, като секретар на МХТИ, дойде и Веселин Сариев (мир на духа му!). Не по 8, ние изкарвахме заедно по 10-12 часа на ден. И ще излъжа, ако кажа, че говорехме и мислехме само за литература, макар че всичко се въртеше около нея - с вестникарските публикации, с литературните четения, с премиерите. Имахме и други страсти и увлечения - стари монети, стари картички, играехме тото, бохемствахме в "Кристал", в кръчмата "Пловдив" или в Клуба на архитектите в Стария град. Поводи винаги се намираха. Бяхме с по една-две издадени книги, едва прекрачили прага на литературата. Мислехме, че сме намерили своя свят. Трябваше да минат години, за да разберем, че светът никога не е бил наш. Че в него няма място за романтизъм. Че литературата е работа, занятие като всяко друго, макар и духовно. Че иска да й се посветиш, да не мислиш за материална изгода. Просто животът налагаше своите правила и ние не можехме да не се съобразяваме с тях. Така всеки направи своя избор. Но и във всеки от нас остана онова изкушение. И аз мисля, че никой не се раздели с литературата. Не защото не можеше. А защото е орисан от съдбата. Днес, двайсетина години по-късно, е прелюбопитно да се върнем към прозрението на голямата българска поетеса Блага Димитрова, изречено в предговора към дебютната книга на Иван Странджев - "Думи за спасяване":

..."пиша тази благословия на орисница при люлката на един новороден поет... "

Според нея мъката на творческото търсене задавя глътката на младия поет и той я изразява посвоему - още по младежки влюбено и неовладяно, но с обречена на словото всеотдайност. И цитира: "Аз търся думите.../ Кажи ми, господи, / в началото наистина ли беше словото?" Следва друга метафора за младия поет, как "като Икар, опиянен от лъчистия магнит на слънцето, полита той с крила от восък към светлината на поезията..." И още: "Каквато и начална скорост да им бъде дадена (на младите поети - б.а.), каквито и потупвания по рамото да ги поощряват, щом подхвръкнат на открито, пред тях се разтваря необятната бездна на Поезията. И там всеки сам избира своята съдба, сам рискува според характера си доколко ще се приближи до изгарящото слънце, доколко ще кръжи на благоразумно разстояние от него, доколко ще остане в сянката на по-смелите. А следа в небето на поезията оставя само онзи, който е готов да изгори." И допълва, че "в младите стихове на Иван Странджев диша дълбок стремеж към истинността на словото. Чувства се пареща болка от несъвършенството на собственото творение пред съвършените творения на природата: "И колко нереална е заченатата мисъл за излитане." Поетесата споделя, че е изпълнена с доверие в искреността на словото, в чувството за отговорност пред мисията на поезията още от първите стъпки на този млад автор. И сравнява стиховете му с "поемане на дълбоко дихание за дълъг и труден полет с отворени очи право към жестокото, ослепително светило на творческото горене". В откровенията, в изпитателното вглеждане и взискателността към самия себе си тя вижда наличието на будна поетическа съвест. И пожелава на младия поет да й остане верен, защото именно тя ще го поведе към истинското творческо горене по неговата единствена посока, която никой друг, освен той самият, не може да открие.

Думи на добра орисница - която благославя с любов и загриженост, с разбиране и надежда за сбъдване на нейните прозрения. Тогава Иван е бил на 28. Двайсет и две години по-късно можем да се опитаме да дадем отговор на въпроса дали творецът е открил своята вярна посока. Но можем да зададем и още въпроси: дали днес все още следва тази посока, дали е останал верен на своята поетическа съвест, дали литературата е все още изкушение за него. Не само защото един юбилей, какъвто е петдесетгодишнината, предразполага към равносметка. А защото човек трябва от време на време да се оглежда, особено когато стигне кръстовище, да се обръща назад и виждайки извървения път, да го преосмисля. За да може, ако се е отклонил от своята посока, да мине на другия светофар. И да поеме натам, накъдето се е запътил. Докато все още има възможност да го направи. Преди да е блокирал светофара на червено.

Когато препрочитах книгите на Иван, си дадох сметка, че поезията му звучи много съвременно, дори модерно. Годините не са отнели от нея. Напротив, сякаш са притурили още към нейната жизненост и пластичност, към философската й същност и социална значимост. Не знам дали той днес би се отказал от някой свой стих, но аз не виждам основание за това. Някой може да се усъмни, някой навярно би помислил, че не може да няма там партийни дитирамби и други подобни. Не, уверявам ви, аз не срещнах такива. Въпреки че през всичките тия години Иван бе последователен в убежденията си. Не си позволи да бъде ветропоказател, не поевтиня, което му прави чест, не се пребоядиса, кокто много от пишещите и повече от непишещите братя направиха, посрещайки и изпращайки различните власти. Мисля, че тази е една от причините, а вероятно има и други, не по-маловажни, че поезията на Иван устоя на ревизията на времето. И пак си остана социално ангажирана. В една-единствена работа той си е позволил идеологически подход. Но и сега тя звучи достойно, защото е изпълнена със съмнение - към себе си, към политическата система, към живота, такъв какъвто ни принуждаваха да го живеем - в името на... Ето как звучи въведението в поемата "Безсъние" от стихосбирката "Докосване на светлината" (1984):

Аз се връщам от работа.
Аз -
щатният режисьор
на непринудени народни веселия.
Аз -
най-добрият тръбач
в оркестъра, свирещ по ноти.
Аз -
поетът във свободна униформа
без отличителни знаци.
Връщам се уморен.

2.

След всички делегации...
след всички декларации...
след всички: "в името на..."
как искам
ах, как искам да вярвам
на всички организирани вярващи.
Въпросите ми като мълнии се мятат
между небето и зимята:
- Защо на бедния усмивката горчи от сол?
- Защо, за да живея утре, днес
                            е нужно да умирам?
- Защо светиите са повече от святите?...

Да, поемата е писана през 1984 година, когато вече вървеше перестройката... По същото това време много други автори се снишаваха, каквато беше партийната депеша.

Нямам намерение да правя пространен и задълбочен анализ на творчеството на Странджев. Но говорейки за неговите търсения, не мога да не обърна внимание на далчевската му сетивност към метафората, както и към строежа на стиха. Ето няколко примера:

"Небето като прана риза се изцежда над света.
Във угарта димят на враните ятата
              и всеки миг ще се разсипят в пепел -
                                                                      - ето, ето!

("Врата в небето", 1990)

Или:

Чупливият съд на деня
до половина е пълен със сенки
                                    и мирис на мрак -
падат бели перца от небето продънено,
падат бели перца,
пада сняг.

("Боли", 1990)

Не мога да подмина и темата за Пловдив, която присъства в почти всичките му стихосбирки. Любовта и преклонението пред вечния град, в който, ако поетите се опитват да спасяват думите, той пък закриля и спасява поетите.

И търся думите
за плъзналия цвят напролет
и за поникналите плочи в моя град,
за къщите и слънцето заспало в тях,
за житните дихания на равнината,
за светлината на небето,
дори за сянката си.

("Думи за Пловдив", 1981)

Или пък:

Не мога себе си да различа от теб -
              така дълбоко сме потънали един във друг -
ако не са телата ни, ще съм забравил, че ме има.
Вървим през този град, през този мокър петък -
                                                        ни делничен,
                                                        ни празничен,
и къщите със почернели покриви -
                                над улицата оплаквачки -
са всъщност сведени над нашата любов.

("Градът", 1984)

Други теми, характерни за поезията на Странджев, са жената, любовта, приятелството, времето с преходността на своите сезони, седмицата с делниците и празниците, нощите, природата. И тогава той изненадва с неочаквани, но дълбоки и ефирни метафори, с философски прозрения и обобщения. Няма как да пропусна обаче едно великолепно стихотворение, което той страшно обичаше, а предполагам, все още обича. Посветено е на майка му:

Прозорецът отваряш и потичат перата тъмни
                                                                      на нощта
                                                                                    в нозете ти.
От дланите ти изгревът излита. Светиш.
И цялата си тишина и мир, когато
докосваш сънните предмети,
а те събличат здрача от телата си
и стават:
чайник с литнала душа от пара,
                                          ризата на брат ми,
                                                                цвете.
За шест минути всичко е пресътворено - диша
а седмата - за грижи. Така си хубава -
                                                    на Дева не приличаш,
и чувам как във светлото се движи
ръката ти към сребърния кичур.
                      Не го докосвай! Това е татко
със делничния труд и самота среднощна,
това са сънните ридания на брат ми,
мойте болни дни и цветни нощи.
И знам, за тебе думите не са големи, защото значат:
                                                                                    хляб
                                                                      часът е шест
                                                                               и обич,
но думите са моето владение,
където чудеса да сторя мога.
И в тази искреност на тишината,
избликнала от твойте длани,
разбирам колко радост криеш в утринта
и колко рани.

("Утрин", 1984)

Освен това стихотворение поетът има още едно, посветено на майката, което също е много силно. В него авторът с дебеляновски вопли е успял да предаде своята синовна любов и тъга. То е от последната му книга "Сънища" (1993) (ще цитирам само началото и края):

Господи, запази я,
само тя ми остана от детството -
                                                      малка и крехка,
като парченце цветно стъкло,
толкова пъти животът успя да надвие
и да спре на нещастието тежкото колело.

....

Господи, запази я,
кой ще ми казва, че съм добър,
кой ще ме чака да се завърна,
дори тогава, когато съм подъл и зъл
нощем кръв сея и жъна сълзи.
Направи от нея шепа бистра вода,
                                                  облак в небето,
пясък на морското дъно,
само, господи, не изпращай смъртта,
не позволявай да я прегърне!
Господи, запази я,
                            тя си отива,
впила пръсти в последния час -
без нея земята все по-малко е жива
и аз
все по-малко съм аз.

("Молитва за майка ми", 1993)

Завършвам с пожелание за едно завръщане, за което не знам защо имам предчувствие, че скоро ще се случи. Всъщност знам. Защото съм сигурен, че поетът и приятелят Иван Странджев е все още верен на своята поетическа съвест. Също както съм сигурен, че разбира колко дълго го е нямало в литературата.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2003, № 7 (44)