ПОСЛЕДНАТА КОМПОЗИЦИЯ НА ИВАН СПАСОВ

Димитър Атанасов

web

Това лято на книжния пазар в България се появи една особена книга - "Иван Спасов - изповед на един композитор"*. Заглавието до голяма степен подсказва нейното съдържание. Изданието е посветено на 70-годишнината от рождението на големия български композитор, диригент, музикант, преподавател и дългогодишен ректор на Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив проф. Иван Спасов.

Мнозина вероятно си спомнят предпоследната му книга, издадена преди дванайсет години - "Животът ми - опит за реконструкция на една разпиляна мозайка". Тя бе посветена на рано отишлата си след нелепа катастрофа, едва на 26, дъщеря на композитора. Няколко години след кончината й самият Иван Спасов, сякаш нетърпелив в очакването си на срещата с нейната светла душа, я последва "там, Горе, в райските селения на Небето". Една от съществените отлики между двете книги е, че предишната е от, а новата е за Иван Спасов. Случайно или не, общото е художественото оформление, дело на пловдивския художник Христо Гочев. Корицата на "Животът ми..." е илюстрирана със снимка на композитора като диригент, излъчваща едновременно движение, устрем и чувствителна сетивност, а "Изповедта..." с негов замислен над петолиние портрет, с поглед, вперен повече в себе си и в отвъдното, отколкото "в бъдното". В този смисъл се долавя и друго общо - продължението на "опита за реконструкция на една разпиляна мозайка", завършен очевидно с посмъртното издание.

Съставител и редактор на новата книга е съпругата на твореца - проф. Василка Спасова, преподавател и диригент на Народния хор при Академията за музикално и танцово изкуство. И наистина, по-добър познавач и изследовател, по-близък изповедник и свидетел на живота и творчеството на композитора едва ли би могло да има. При все това проф. Спасова е положила усилия да бъде безпристрастна, което е едно от неоспоримите качества на съставителството. Нейното присъствие е деликатно и дискретно, едва долавящо се в композицията и подбора на включените текстове. Целият материал е организиран в осем цикъла с отделни заглавия, представящи твореца, човека, учителя, ректора, приятеля Иван Спасов, както и негови посмъртни слова, публикации и интервюта. Първата част се откроява с авторските текстове и коментари на композитора, в които разсъждава върху свои произведения, разкрива любопитни подробности от творческия процес при създаването на една или друга творба, споделя неща, които иначе слушателят, а може би и изпълнителят не биха доловили при съприкосновението с тях. Макар че самият Иван Спасов признава, че "има огромна емоционална и смислова разлика между това, което казва музиката и това, което казва езикът, когато се опитваме да я обясняваме с думи". И все пак той стига до извода, че в повечето случаи, в много от неговите произведения, особено по-късните, винаги в края тържествува примирението, разтапянето, сливането с отвъдното, с вечното, а всичко, което говори и пише с думи, остава непримиримо. Нещо повече - в музиката това не е примирение, а смирение пред скрития, недосегаем за нас божествен промисъл ("Сътворение, смърт и примирение"). В други писания авторът открехва читателя за творческите си подходи към дадена творба, за т.нар. "авторски хватки", а защо не и "хрумки", които иначе трудно намират обяснение при слушането или при изпълнението им. Така разбираме, например, че той е използвал "рачешко обръщение в "Канти ламентози", пеене на еднакви реплики, но в обратен ред и пр. И че тези песни не са израз на песимизъм, а точно обратното - проява на могъща любов към живота. И това е ключът към изпълнението и възприемането на тази творба. Друг афоризъм от рода на: "Човек може да бъде самотен в гъмжило от хора, както и да не познава това чувство, когато действително е сам" съдържа може би рецептата към "Монолози на една самотна жена" по текст на Габриела Мистрал. Тук творецът очевидно отново има предвид онзи фатализъм, едиповска предопределеност, с която гордият човек се бори, но с която - също тъй гордо - е готов да се примири. Изобщо по отношение на текстовете Спасов се интересува не толкова от сюжетната страна, не от развитието на дадена интрига, а от определено състояние. И той търси да подчертае именно това състояние и настроение, а не някаква сюжетна линия ("Литании"). И докато тук разчитаме някои кодирани послания на композитора в неговите творби, в други негови писания от следващия цикъл - "Човекът", го виждаме като личност, ангажирана със социалните проблеми на обществото, с политическите надежди и разочарования, чувствителна във взаимоотношенията с приятелите, с колегите. Когато приятелският кръг около него се стеснява и си задава хипотетичния въпрос - докога, негов познат, чел книгата му, казва: За какъв кръг говориш, не виждаш ли, ти си сам! ("За приятелството - писмо без точен адрес").

Забележително е виждането на Иван Спасов за свободата ("Композиторът и неговото време"). Не приемам никакви извинения от рода на тези, че тогава времената били такива, казва той по отношение на "бариерата на забраните", за партийното признаване или непризнаването на тоя или оня творец. "Във всички времена честният човек може да реализира свободата си да бъде честен", убеден е професорът. А колкото до музиката, тя в много по-голяма степен от другите изкуства почива на определени технологични принципи и закони, които трябва да се владеят виртуозно. И продължава: едва след това може да започне истинското творчество, едва след това започва свободата. А свободата в музиката се постига чрез познаването и респектирането на доброволно приети принципи и ограничения, които в ръцете на майстора се превръщат в звучаща във времето красота...

Аз - това са композициите ми! Аз - това е свободата ми да мисля в тонове! - възкликва творецът, намерил смисъла на живота си в композирането. В последната "Кода", когато разсъждава върху постоянния стремеж към съвършенство в изкуството и си задава неумолимия въпрос каква музика ще пише, големият композитор споделя, че в последните години се е отърсвал от всякакви излишества, от всякаква външна показност, съкращавал е до минимум изразните средства. И му се струва, че накрая последната му композиция ще бъде може би от един единствен тон, една-единствена нота!

Откакто го няма Иван Спасов, този тон не отзвучава...

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2004, № 9 (58)