ЧЕТЕНЕТО НА КАРАСТОЯНОВ И "ПОСЛЕДСТВИЯ"-ТА ОТ НЕГО - ЗА АВТОРА, ИЗДАТЕЛЯ И ЧИТАТЕЛЯ

Димитър Атанасов

web

Не е за вярване, ала фактът си е факт отвсякъде - Христо Карастоянов е автор на 19 книги! Чух да казва, че още една ще напише и край, спира с писането. Ако някой му хваща вяра - за негова сметка е. Има футболисти, които по няколко пъти се отказваха от футбола и още не са излезли от него. А Христо е от основните състезатели, несменяем титуляр. В последните години няма творчески сезон, в който да не се изяви, да не се говори за него, да не се спрягат негови заглавия за някоя национална награда. И понеже играе fairplay, дори жълти картони не е натрупал, няма и пропуснати участия. Време е в националната гарнитура да влезе, да го видим и на европейска сцена. Игор Чипев мълчи по въпроса, нищо не казва, може би някой друг му реди състава, ала всичко ще лъсне след поредния Лайпцигски (?) панаир на книгата. Христо комай има някакви преводи навън, но и той си трае, гледа да не се разчува, за да не страдат по българските земи пишещите братя, преследвани от черна завист и жълта злоба...

Познавам Христо от 80-те години, беше още беден драматург, а по-сетне и беден директор по куклените театри. Сега е пак беден, но отдавна не е директор - опита се да прави театрална реформа. Разбра, че не е за него тая работа, но беше късно и се сбогува набързо с директорството. Добре, че вестникари му подадоха ръка и той не можа да потъне. В тия години човек без хляб да остане, на едната гола литература, никак не е здравословно...

И все пак ми се струва, че на Христо му се отпушиха литературните дела от 2000-та година насам - когато получи наградата на СБП за "Записки по исторически наивизъм". На следващата година Гранитски му преиздаде трилогията "Кукувича прежда" в повереното му издателство "Захари Стоянов", а междувременно в "Жанет 45" излезе прекрасната книга с разкази "Нефертити в зимна нощ". Това заглавие донесе неувяхваща слава на издателството, а Карастоянов задълго стана любим автор на мнозина от рехавите български читатели и най-паче на издателката Божана Апостолова. От този период на близост е и романът "Аутопия, другият път към ада", даже и още една книга - "La viue en roze и други такива" (за която обещавам да не кажа нищо лошо, понеже не съм я чел). На продуктивен автор като Карастоянов не може да му се насмогне - нито с четенето, още по-малко с издаването. Някак между другото Христо спечели и конкурса на "Корпорация Развитие" с романа "Смъртта е за предпочитане", станал факт през 2003. Някак още по-между другото спечели и "Златния ланец" на "Труд", където пък тутакси го абонираха за колонката "Моралът не започва от нас" или "Моралът не е от вчера", все едно. И ето че "Аутопия" попадна в номинациите на първата награда за роман на годината "ВИК" (а не Ве И Ка) - 10 000 лева, че и превод на английски! (такова животно в литературата до тоя момент нямаше). Според запознати, както обича да казва жълтата преса, от шесте романа "Аутопия" беше най-роман, може би точно заради това дадоха наградата на друг. Христо пи една студена вода и ядосан седна на компютъра. Като подкара copy/paste, copy/paste... И ето го резултата - "Последствия".

Напълно излишно е да се ходи при ясновидец, за да се разбере, че догодина книгата ще играе в номинациите за литературните награди "Хеликон", "Хр. Г. Данов" и др. (това и аз се наемам да го предскажа). Ако издателят беше почакал още две седмици (за каквато отсрочка ми е дадено да знам, че е бил помолен от автора), Христо като едното нищо можеше и роман за "ВИК" да напише. От среди, близки до "Хермес" изтече информация, че идеята била отложена за по-догодина.

Тука искам да вмъкна един случай, който авторът на този текст преживя много болезнено, но досега не е споделил с никого. Имах честта да попадна в първоначалния избор за редактор на "Последствия" (не че свърших кой знае какво, впоследствие (!) работата беше прехвърлена на по-отговорен редактор). Прочитайки новелата "Снесени от вихъра", веднага усетих силата на драматургията и светвам един имейл на автора: така и така, казвам, да вземеш да направиш пиеса от тая работа, щото тя е готова, и ако не вземеш ти да я направиш, аз ще я направя. Заплашвам го, едва ли не, само и само да го провокирам. Той тактично премълчава, ала аз не мирясвам: виждаме се на 60-годишнината на Божана и пак му набивам канчето да вземе да я направи на пиеса тая работа, много е екшън, актьорите сега точно такива търсят, да не говорим за режисьори като Съни Сънински и др.под. камендоневци, като топъл хляб ще я глътнат. Той ме поглежда, улавям в погледа му снизхождение, но думите му ме успокояват донякъде: Ти, вика, знаеш ли, че имаш много добър нюх. И толкоз. В номинациите на националния конкурс за драматургия "Иван Радоев" обаче най-изненадващо виждам "Снесени от вихъра" и си казвам: страхотен е пичът, послуша ме. И му светвам пак един имейл за поздрав и за стискане на палци. Друг взе наградата, както се случи и с "ВИК", ала нейсе, не това е най-важното. Ще кажем, наградите са от лукаваго и ще подминем. Влизам аз наскоро в liternet.bg и нещо кликнах на уеб страницата на Карастоянов. И попадам на пиесата "Снесени от вихъра". Викам си, гле’й сега к’ва неразумност, що му трябва да я обнародва, като още не е поставена. Обаче ми е любопитно как я е направил и чета, чета и стигам финала. И какво да видя: пиесата е публикувана преди три години. Чак тогава разбрах защо тъй снизходително ме е гледал през цялото време. Е, преживях го, обаче имам някои забележки, надявам се те да ми спестят донякъде унижението... Пиесата е кебар, дано да има хубава съдба, да се намери кой да я постави...

Прав е "Труд", че без "Последствия" няма да минем. Поне аз не минах. Толкова се вживях, че вече месец ми държи влага. Уж книга като книга ("Хермес" - издателство като слънце, художник Жоро Станков, директор Вальо Георгиев, отговорен редактор Джими Ковалакова, изобщо - екип де маре, както казват най-близките ни източноевропейски братя по съдба, румънците), и аз писател - дето се вика, какъвто и несретник да е обущарят, все малко разбира от обувки - хвана ме, по дяволите! Още първият разказ ме хвана. А те единайсет парчета. Разкази и новели, нищо, че на корицата пише само разкази. Подвеждащо е. Малко пазарният момент тука е премислен - купуваш едно, пък се оказват неподозирани екстри. Тогава клиентът няма начин да не остане удовлетворен. Издателски тънкости, виртуози в жанра, нали. В тематично отношение нищо ново - адът като продължение от "Аутопия"-та, долу, под земята, адът на земята и адът там горе, където не му е мястото и не би трябвало да е. Е, малко екзотични подправки като борци, мафиоти, мутреси, мистерии, мистики и други такива. По въпроса за подправките пак авторът май беше въвел един такъв творчески принцип: Посоли, преди да опиташ. И явно го прави, на всичко отгоре я докарва на вкус тая проза, но мълчи за пропорциите, рецептата само той си я знае. Иначе - традиционният похват - смесване на епохи, събития, личности и т.н. С известни акценти на 80-те и 90-те години на миналия век. Сентенции, лафове, цветисти псувни, абсурди, повторяеми сцени - всичко това е част от набора похвати, средства и ефекти, които правят текста на Карастоянов забавен, колоритен и четивен. Особено забавен, което ще рече, че и авторът се е забавлявал, пишейки го. Така че от време на време аз, читателят, се питам дали и той е цвилил като мене на това или онова място, докато го е писал. Или на тая дума. А то такива места бол, думи - още повече. Да вземем Елвис, героя от първия и последния разказ (тука изловихме автора как триково прави композиционна рамка и искам да го успокоя - минава номера), та ето какво казва Елвис: Като ти падне гласът, първата ти работа е да видиш къде е паднал. Нататък е лесно... Професионалист в червата, нали! Или пак Елвис, изразил се с ръка Карастоянова обаче, с намигване към пословицата "Приятел в нужда се познава", чието съвременно продължение естествено е: Голяма нужда - голям приятел... Ами Човекът от Ямбол? Боже, какъв цветист език, какъв самороден балкански философ: Абе... живеем добре, ама няма как! И пак ямболлията, след като е обяснил какви са и американците, и руснаците: Въобще, простотиите им край нямат! Ти тая държава знаеш ли как се дели? - обръща се към Елвис. - Дели се на такива, дето правят каквото им скимне, и такива, дето нямат право да правят каквото трябва. А Елвис му отговаря, ухилвайки се: Абе карай сега! Пак като не ни бият - берекет версин! Ами великото и неповторимо словосъчетание, венец на речевата характеристика у местния мафиот Маноел Кантов, който по понятни причини не обича висшистите? Същият в изблик на въображение доразвива идеята на Маминколев - киносценарий за фантастичен екшън: Един скелет, след като попилява извънземните с калашника, написва със спрей на летящата чиния: Не са тез, дето ще ме учат! И после следва великата ремарка на Кантов: Аз да не съм висшист, че те ще ме учат! Недонаебани недоинтелектуалци! Почти гениално, нали... Даже повече почти, отколкото гениално...

Да, пълно е с измислици в разказите на Карастоянов, но те са автентични измислици или както им викат още "верни лъжи", нищо, че е оксиморон отвсякъде, това си е така. Долу в ада миришело на счукан хрян и оцет, в допълнение и на прогнила дограма. Всичко си има обяснение - с тази смес къпят покойниците, после ги хакат с формалин, а миризмата на прогнила дограма идва от дъсчарника, сиреч от гниещите ковчези под земята, в гробището. Каква дълбочина, какво въображение, какви лъжи... Илф и Петров да му завидят. Или пък да вземем "Нощта на последното чудо" - след дъжд в К. на прозореца у едно семейство се появява ликът на самия Иисус Христос, след като светкавица пада в двора им и поразява ореха. Разчува се и като се юрва тоя народ да гледа чудото, иди че го спирай. А в същия момент на поп Деянов му изсъхва лявата ръка, щото псува като дърт циганин. И накрая сиянието над баира Пророк Илия се превръща в огнено кълбо и с гробовен тътен и тръбен вой се въздига сред звездите. Удържане няма тоя Карастоянов, в очите да те гледа пак ще те преметне. Ама сладко го прави. Както се казва в онзи велик филм "Кавказка пленница": Да те лъжат е хубаво, но да излъжат хубаво е още по-хубаво.

Да се пуснем за малко сега в "Не пожелавай лъжата на ближния" - трупове с лопата да ги ринеш, една истинска мафиотска история, в която симпатичният бивш борец Кантов изиграл всички, но накрая и него опукали. Та същият тоя Маноел Кантов смята, че мафията е като руска матрьошка - най-отвън са мутрите, които ги отстрелват и които сами се отстрелват, след това са по-издигнатите и накрая, в сърцето е... Кой? Другарят Петров, естествено, дето е раздавал чувалчетата с парите на 10 ноември... Признай, никога нямаше да се сетиш, читателю, че матрьошката може да бъде знаков символ на подземния свят. Или пък като четеш "Другият пистолет" да се кефиш как един обикновен, смачкан от живота, човечец, с една очукана лада, разказва играта на мутрата с беемвето, оня шкаф с един пръст чело само дето не се подмокря... А бе, Карастоянов, тия неща само в литературата стават така бе, брат, те и в сънищата не се случват по този начин. Ама за едно си прав, май е време вече да сменим играчките с истински пищови. Щото какво остава, като няма правосъдие... Хайде сега да не наливаме вода във воденицата на Волен Сидеров.

Ами оная версия, дето Насо Питека прави нелегална печатница за фалшиви пари и всяка година спонсорира децата в училище да издават поетичен сборник? Не да умреш от смях, ами да се засрамиш страшно, читателю, но и скрита гордост да те обхване, че и културата може да пере пари.

Такива ми ти работи с Карастоянов, скуката бяга от неговите четива, а чувството му за хумор наднича отвсякъде - зад героите, зад текста, под текста, даже и в междуредията. Нямаше да знам никога например, че Хитлер е станал хипохондрик след смъртта си, но в последния разказ научавам, че това заядливо старче всъщност е учителят по естествознание, просто така му викат. Надявам се в някое продължение да разбера кой е Елвис, прилича му да си има прототип. За Човека от Ямбол няма да разпитвам, тука образът има доста автобиографични очертания, а може и да е събирателен образ, нещо като Кольо Рачиков от "Иван Кондарев" на Емилиян Станев, или Бръчкова от "Немили-недраги" на Вазов. Да видим дали авторът ще признае...

Не мога да не се похваля, че запомних няколко чудно хубави думички от Христо, позабравени иначе, ала той ги е измъкнал от прашуляка на речниковия фонд, поизтупал ги е, окъпал ги е и ги е пуснал на воля, а те игриви, живи и палави момиченца, скачат по редовете и веселят очите. Такава е думичката пашпалига, от която се подразбира, че става дума за шум, врява, вдигане на прах, пушилка, така се наричат всъщност огньовете на заговезни, около които обикновено е празнично, шумно и весело, а и димно и пушливо; такъв е и паспалът, прахът при мелене на брашното, а думата идва от гръцки и значи фино брашно. Друга такава думичка е шенлик, която пък идва от турски и значи веселба, забавление, срещал съм я в нашите народни песни. И други такива думи, а и изрази, които освен колорит носят в себе си особена красота, чувства се обичта, някаква бащинска нежност към словото - нещо, рядко срещано у днешните пишещи братя и което заедно с особения слог на изречението отличава Карастоянов и придава физиономичност на неговата проза.

Драги читатели, пазете се! Четенето на Карастоянов е заразно! Самият той не е диагноза, а наркотик - като си прочел нещо от него, започваш неистово да искаш да четеш всяка нова книга. А Министерството на здравеопазването не отговаря за "Последствия"-та. Авторът също...

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2005, № 7 (68)