ГРАДЪТ - АРХИТЕКТУРА НА ЧУВСТВАТА

Димитър Атанасов

web

Ако някой каже, че “Градът” на Сим Алексиев е необикновена книга, ще е близко до истината. Ако каже, че е особена, ще е още по-близко. С всичките му патогенни предположения, които могат да го опръскат, ако хвърли камък в неоурбанистичното й литературно огледало - неординерна, леко налудничава, донякъде метафорична, повече сюрреалистична, до известна степен енигматична, напълно абсурдна литературна инсталация... С други думи истината е някъде около хард метала, със стържещи отпратки към репертоара на “Кис” и “Металика”. И ако четящият книгата се заслуша в звученето й, със сигурност ще долови познати шумове от течащата вода на тоалетни казанчета, блъскане на гаражни врати, съскане и дрънчене на тролейбуси, форсиране на двигатели, скриптене на ролетни щори, тракане на домакински съдове, клаксони и псувни от задръствания, дразнеща чалга и други мелодии, с които градът заспива или се събужда.

Да, градът на Сим диша, киха, задавя се от смог, сънува, оригва се, вслушва се в къркоренето на червата си, в скърцането на креватите, в свистенето на автомобилните гуми. Обонянието му потръпва от миризмата на пържени картофки и горена захар. Вдига му се адреналинът от воя на полицейските сирени, лудото преследване и малката нощна музика на куршумите с взрива от болката след това, когато намаляват музикантите... Сърцето му тупти с ритмичността на метронома, отмерващ ритъма на ежедневието. Градът като архитектура на самотата, на разтърсващата горест, но също така и на надеждата. Градът, надрусан от любов. Градът, разделен на анатомичните си части от осевата линия на своите улици. Онова, което ти се е случвало в него, което ти се случва, и което няма да се случи.

Онова... в него... съм аз. Си ти. Сме ние, вие, те... Изтичаме в града ежедневно. Така му даваме живец, вливайки се всеки ден във вените му. Ние сме неговите червени кръвни телца, понесени от плазмата на телесната му течност, пътуващи по аортата на времето. Те носят хемоглобина в йероглифа на неговия живот. Белите кръвни телца са квантовата енергия на душите ни. Техният път е различен от нашия - на работа, от работа вкъщи, пак на работа, пак вкъщи, и така, до пълно изхабяване. Белите кръвни телца, взависимост от числеността им, създават спойката на думите, с които градим или рушим ежедневно града на чувствата в нас. А градът на чувствата за Сим Алексиев е лабиринтът със скрития път към тайника с неговите истини. Просто една компютърна игра, която, ако искаме да разберем как се играе, за да открием и надникнем в неговия тайник, трябва да прочетем и играем по неговите правила.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2006, № 7 (80)