ПЪТЯТ КЪМ СВЕТЛИНАТА - СТРЕМЕЖ ЗА СВОБОДА И ЛЮБОВ

Димитър Атанасов

web

„Влакове” е метафора на изкушението за промяна, възможност, която не бива да се пропуска, бягство от сивотата на ежедневието, томителна примамливост за свобода, началото на пътя, самото пътуване, пробив във времето към бъдещето или миналото, смяна на пространството в търсене на духа на мястото, надежда за любов…

Заглавието предполага множество интерпретации. Конотативното значение на думата „влак” извиква асоциация с движение, път, пътуване, очакване, тръгване, пристигане, заминаване, завръщане, посрещане, раздяла, приключение… Ако към тези гнездови същности добавим „време”, „любов” и „светлина” ще получим още по-пълна картина на предпочитаната тематика от Елена Диварова. А общото съдържание, форми и енергията, излъчвана от тази картина, ще ни даде ключ към нейните търсения. В този смисъл идеята на „Влакове”, втъканото послание и провокации, които авторката отправя най-вече към себе си, освен към читателя, се съсредоточава около въпросите, тези червени лазерни лъчи, с които открива обектите на своите лирически прицели и ги маркира. Ето един такъв сравнително ясно доловим мета маркер, кодиран в стихотворението „Сахат тепе”:

Някъде в ниското издигат се антени.
Невидими сигнали се преплитат.
Аз все по-трудно ще намирам отговор,
но вероятно все така ще питам.

Именно въпросите са водещи в нейните разнопосочни вектори на духа. Техните стрелки повеждат читателя в посоката, в която тя има намерение да тръгне, в която е тръгнала, или вече се завръща.

Изобщо пътят е един от любимите й образи. Стремежът към хармония е енергията, която стимулира, от една страна, движението като възможност за излизане от статичността и сивотата на ежедневието, нещо като надмогване на бита, а от друга страна търсенето на духовни пространства, които извеждат до по-високо ниво на съществуване и личностна реализация. В този смисъл автобиографизмът или по-скоро житейският опит, на който авторката се опира без каквато и да е колебливост, нейната самоувереност в изпитанията дори когато попада в екстремни ситуации и се налага да взема рискови решения, спомага за по-пълната й идентификация с лирическата героиня. А това привнася чувство на доверчивост, дава един интимен кредит на вяра у читателя по отношение на различните й преображения. Макар че нейната героиня на пръв поглед е земна, цени спокойствието, обикновените неща в живота като семейство, дом, деца, не си поставя непостижими цели, в следващия момент е способна да се отдаде на вътрешния си порив за свобода, за полет, за светлина, за любов и нежност.

Край пътя ще се спра, в мъглата,
във сребърната влага на утринната свежест
и очарована ще видя слънцето,
застинало на хоризонта.
За първи път в живота си спокойна,
ще тръгна и ще знам, че няма да се спра
до края…

„Утре сутринта”

Всъщност в един по-обобщен план пътят като символ на търсенето, на стремежа към хармония, към съвършенство, към духовно извисяване, е неразривно свързан със стремежа и надеждата за свобода, за светлина, за любов. И още - пътят като пространствена права, като посока на движението или разгърната съдба, пресичащ полето на времето. Дори пространствените топоси, разположени по ординатата на времето (минало, настояще, бъдеще), се превръщат в пресечни точки на живота като преживявания, като чувства, или като история/памет.

Така например в „Посвещение” емблематичното арменско кафене на улица „Отец Паисий” в Пловдив е „дом, във който сядат вековете/ около масата и разговарят тихо.” Сетивата на героинята са отворени за езика на вековете, разбираем за нея, времето се върти назад и оживяват образите на предците, които „историята пишат все по път”. Тя изпитва преклонение пред техния дух и древната им вяра, съчувствие и съпричастие към съдбата на арменския народ - от свещената писменост през каменните кръстове, до светлите очи на нейните приятели. Това съпричастие се предава на читателя, у когото неизбежно се поражда чувството на родство с Яворовите „Арменци”. Именно това чувство изпълва със съдържание мотото на стихотворението - Ex oriente lux (Светлината идва от изток.) А светлината е вяра, писменост, памет и мъдрост, талант и смелост, достойнство и гордост, които свързват потомците с предците…

Изобщо времето като подвижна константа, съпровождаща пътя, при Диварова е категория, която обуславя „подвижния образ на вечността”.

Очите на деня едва проглеждат -
и пътят е нащрек.
От вчерашния ден се връщам,
от вчерашния век.
Зората кръсти се, преди да начертае
граничната бразда.
Което бе отсам
сега е отвъд.

„Часове”

Или:

Не, не смесвайте дните,
не разделяйте пътя
на годините, спорещи с времето.

„Трябва да обясня”

В крайна сметка пътят е въпрос на решение, което може да бъде взето в един миг, и да промени всичко, да обърне един човешки живот, да го изведе и да го насочи към просветление. И това може да стане по всяко време. Тогава тежестта на годините е незначителен фактор. Стига да е преодолян страхът от промяната, при условие че е налице вътрешната мотивация, силното желание, голямата любов. Нещо повече - пътят продължава и по-нататък, след залеза…

От погледа - от него
тръгва пътят.
…
Разбирам вече - залезът е вик,
че пътят продължава по-нататък,
където в нови форми дързостта
търси решения,
в които различавам
внезапна смелост, взрив и светлина.
…
Ако погледнеш - вече си решил
кога да полетиш, къде да стъпиш.

„Старт по залезно време”

Колебанието за подобно съдбовно решение е ясно изразено в „Понеже късно е”. Лирическата героиня иска да вземе пътната чанта и да тръгне. Трябва само да стигне края на махалата и да пресече булеварда, т.е. да преплува реката на безличието и да стъпи на другия, спасителния бряг. Двете махали са два различни свята. Обаче се страхува да опита. Понеже е късно. И неизвестността е опасна. Именно в това „късно” се вместват бремето на годините и пропуснатите шансове във времето. И тук следва една изключителна обрисовка, от която лъха статична енергия. Просто се усеща, че е заредена със силата на промяната, липсва само отправната точка на движението, решението за обрат. Тази картина всъщност е кръстопътят на нейните чувства, тя е в унисон с вътрешното й състояние - нейната нерешителност, нейната боязън да прекрачи разделителната черта.

Понеже късно е дърветата са черни
не знам дали пътува онзи автобус
пред кафенето тъмносини маси
а някой е прибрал столовете
вали
такситата едно след друго чакат
аптеката след осем е затворена
къде остана пътната ми чанта
встрани и малко по-нагоре
завива улица „Брегалница”
и всеки знае, че това е краят
на махалата
ако булеварда пресечеш си вече в другата
но не опитвай
късно е.

„Понеже късно е”

Единството на път и време е характерно и за творбата „Лакримариум” (съд за съхраняване на сълзи). След дългото пътуване идва моментът на равносметката, тогава лирическата героиня се връща във времето назад, към загубите на сърцето, към сълзите в лакримариума, единствени свидетели на нейното страдание, но и на нейното щастие. Сълзите и минутите парят, сезоните се сменят, а тя чака край изминатия път в заника на разбития си живот, чака може би влак, или зимно дърво да се разлисти, а всъщност любовта, която си е отишла. И съзерцава глината, чиято плът идните години ще дълбаят. И все пак чака, не предава своята надежда…

Разтапят се минутите
и парят.
Вървя назад,
към друга светла есен.
Прегръщам пътя
и почти пропадам
в далечината
на сърцето ти.
Какво ли търся по разбитото шосе?
Какво ли още чакам,
като зная?
Завива слънцето
и ей сега ще спре
над боровия хълм.
На запад.
Аз ще събирам в двете си кафяви шепи
прах до праха - горчиво занимание.
Грънчарско колело,
безмислен танц -
как мокра става глината
и колко свети!
И колко капки
в безсловесната й плът
през идните години ще дълбаят.
Докато чакам
край изминатия път.
Докато чакам.

„Лакримариум”

Любовта е другото тематично ядро, което обема голяма част от творбите в стихосбирката „Влакове”. Авторката, респективно лирическата героиня, се сомоидентифицира с малка фантазия, с една измислица, с луда капка дъжд („Фантазия”). Или шеметен сняг, в който бързо заспиват тревогите („Зимна съдба”). У нея се усеща блянът на Багряна за свобода, за игривост, жизнерадост блика от нейните стихове. Тя е и горска ягода с „вкус тръпчив, свенлив и див”. Любовта е в скритите и явни послания, във феромоните на метафорите, чието ухание се долавя дори в междустишията. Любовта е страст и жарава, парещи въглени, високи огньове, избухване на искри. Тя е готова да пренебрегне своите задръжки, да се отдаде на чувствата си, да забрави, че вече не иска, тогава нейното „не” е по-скоро съгласие, отколкото отрицание. И макар да знае, че ще изгорят крилете й, тя е в състояние да се хвърли в пламъка на любовта („21 май”). Да „хване пътя”. А пътят е полет.

Всичко това е изразено и постигнато с една овладяна еротична, но и лирическа дискретност.

Това е нейната драма, която се долавя в повечето творби - желанието да прекрачи прага, да тръгне по пътя, да се поддаде на вътрешния си повик за летене, на бляновете си, или да избере несвободата, да свие криле и остане при близките си, задържана от духа на мястото, от морала на общността.

Но хвърлям наметалото с крилата
и самодивската си риза свличам,
щом се изправи вечер на вратата
мъжът, когото трябва да обичам!

(„Ирония”)

При все това не губи сетивата си, не губи надеждата за любов. Пуста е нейната гара, но тя знае, че някой ден отново ще пристигне влакът. И чака („Влакове”).

Мъжете в нейния живот не са всичко, но значат много. Те са носители на копнежа за любов, те са и жаравата, и огънят, спасителният бряг, жадуваната промяна. Желани и отхвърляни, любими и не заслужаващи любов, обичани и ненавиждани, отричани и бленувани, в крайна сметка необходими, мъжете са сладостната отрова, без тях пълното щастие не е постижимо. В „Песен на напуснатите жени” като че ли е казано всичко около тях.

Мъжете, ах мъжете!
Те са
със нечовешко самообладание.
Издържат похода на бесовете,
остават живи, цели, неразкаяни.

Диварова винаги казва нещо със своите стихове. Не се плъзга по повърхността на емоциите, а търси по-дълбок смисъл, търси отговори на въпросите, които сама си задава. Може би затова читателят, срещайки една многоизмерност в нейните творби, остава удовлетворен от общуването с поезията й.

Тази многоизмерност е защитена с различни художествени средства - премислена композиция, силни вътрешно смислови връзки, мотивация на състоянията и действията, въздействащи образи без излишна индивидуализация, искреност и завладяваща изповедност, ненатрапчив автобиографизъм, висока езикова и стилистична взискателност.

В резултат на всичко това е постигнато онова цялостно звучене на книгата, което от своя страна предполага наличие на балансиран естетически вкус у автора и талантлива поетическа интерпретация на заявената рецепция за „нещата от живота”.

„Влакове” е една успешна книга дори само заради това, че намира език за общуване между различните светове на автор и читател.

Елена Диварова. Влакове. Стихотворения. Пловдив: Голдпрес, 2010.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2012, № 4 (149)