УПРАЖНЕНИЯ ПО СТИЛ
(Или за низовите редове на поезията)

Цветан Ракьовски

web

Упражняването върху Яворов започва от 1904 г. във в. "Българан" (1904-5), по-сетне в сп. "Барабан" (1909-11), сп. "Шантеклер" (1910-11) и в. "Смях" (1911-14). Уроците по Яворов са заучени в тези издания като пародии. Със затихваща честота пародиите се срещат в хумористични списания до началото на 20^-те години на ХХ век.

Още тук искам да отбележа, че критическите метатекстове върху Яворов стават активни също от 1904 г. нататък. Една и съща година е начало за упражнения на критици и пародисти върху неговата поезия. И в двата случая резултатът е все пародиен, защото "Яворов е енигма", както без да иска го определя д-р Кръстев. Пародиращите "метатекстове" демонстрират по-слабо отношение към отделен текст и много активно към поезията на Яворов въобще, към сътворяваните от него емблематични образи или ритъм.

Днес са известни над 20 пародии, като някои текстове са пародирани многократно - така става с "Епитафия" (два пъти: в 1904 и 1917), "Желание" (три пъти: 1904, 1910 и 1911), "Безмлъвна нощ" (два пъти в 1904) и "Хайдушки песни" (по "Сън сънувах", "Ден денувам", както и "Попски песни", общо 6). Някои са публикувани¹, но все пак има съмнения за истинския им брой. Не това е целта на моя текст. Интересът ми е към явлението "пародиране" и неговите функции в литературното пространство.

В 1910 г. една анкета във в. "Нова балканска трибуна" пита читателите си за "двама от живите български писатели, които най-много обичате". Разбира се, Вазов е първи, но читателите веднага след него редят името на Яворов. Според броя на пародиите по известни поетически текстове Яворов пак заема второ място, непосредствено след Вазов (това твърдение е лесно проверимо, аз няма да го доказвам, а ще го използвам).

Тук обаче има и друг проблем. Пародиите по стихове на Яворов започват непосредствено след излизането на втория сб. "Стихотворения" през 1904 г. Известно е, че сборникът излиза не в 1904, а след 23. ХІ. 1903 г. Още в първата си годишнина от 1904 г. "Българан" се захваща активно с творбите на най-известните ни автори. От друга страна, прави впечатление, че първите пародии по Яворов в "Българан" (от бр. 4 насетне) не са по публикациите в "Мисъл", а по сб. "Стихотворения", излязъл в края на 1903 г.

Дали издателите на "Българан" (може би "фасулковците"), провокирани от скандалния предговор на Пенчо Славейков, се захващат с най-удобния за пародиране автор от четиримата? Как да се разбира фактът, че именно Яворов, а не Славейков е по-"удобен" за пародиране? Въпросите не са чак толкова второстепенни, имайки пред очи не само многото пародии по Яворов, но и различните автори на тези пародии, както и продължителността на този процес (той не приключва и със смъртта на Яворов).

За да задейства механизмът на пародията, е необходимо оригиналът не само да е известен, но да е всеобщо известен. Той трябва да е получил свое многократно обръщение в рецепцията. Дотолкова, че да бъде разпознат не само по заглавие или образ, а дори само по ритъма си. Защото много от пародиите умишлено избягват да цитират заглавията на оригинала. От друга страна, в този механизъм попада и авторът на оригинала. Авторът на пародията не е толкова важен, често той е псевдоним или отбелязван с инициали, или е аноним. Значи всичко опира до рецепция на първичния художествен свят (жанр, образ или дори мотив) чрез пародиращия го образ. Казано иначе, пародията не е самоцелно поетическо жонглиране върху известен оригинал. Тя преследва точно чрез познатостта на стиха, мотива, ритъма естетическо снизяване на оригинала, нарочно вкарване на автора (не текста, а автора) в друго знаково поле - да не забравяме, че пародията интерпретира кода, но с променени знакови съотношения в него. Сиреч, с променени граници и стойности на семите в него.

Оттам проблемът с атрибуцията на пародиите стига до нарушаване на едно от най-важните институционални равнища в литературата - авторовото. За сметка на това излиза на преден план стойността на вестника, на неговото име, позволило си правото да преобръща йерархиите в литературното поле. Още тук трябва да отбележа, че пародиите и техните автори (а по-правилно - вестникът, който ги публикува) не бива да се тълкуват еднозначно като пренареждане на ценностния апарат на поезията, нито пък като опит за отнемане на позитивното в образа на оригинала или на автора му. Пародиите умишлено упражняват оригинала в друг ценностен обем, зареждайки го с нови стойности. Те уплътняват общото поетическо пространство, грижливо запълвайки всички полета в него точно с обратните образи на високи текстове. Затова докъм 1914 г. изключително се пародират Вазов, Яворов, К. Христов, Михайловски и Траянов. Всеки от тях е оставил достатъчно четлив код, който не само лесно се разпознава, но и лесно се пародира. Освен своето водещо място в контекста "българска поезия", те трябва да заемат косвено още една територия - територията на другите, пародийните редове на литературата.

Тук трябва да се върна на поставените по-горе въпроси.

Името на автора, чиито текстове биват пародирани, става нарицателно, емблема на лесно определим стандарт, начин на живот, обществена значимост. Всеки от посочените по-горе автори съумява да очертае подобна рязка граница около своето Азово поле. Заради това и преди 1904 г. никой не цитира, нито пък пародира Яворови стихове. Той добива своя окончателен образ и известност не чрез стихосбирката от 1901 г., нито чрез трикратните си походи към Драмско и Кочанско, а когато към двата факта се прибавя и сбирката от 1904 г., но задължително с менторския предговор на Славейков. Така образите на "поет" и "македонски революционер" (както адресира писмата си Ц. Церковски) се срастват за добро или зло в противоречива смислова цялост с образа на един от четиримата редактори в сп. "Мисъл". Но сраснали се в едно, въпреки желанието на Яворов, образите на неговото Аз добиват необходимата публична стойност, след тях се повлича шлейфът на известността, на мълвата, а оттам - на критическите отзиви, рецензии, явни и задкулисни коментари. Фактите от тези няколко години превръщат неизвестния Пейчо (както го нарича баща му) в поета Пейо Яворов.

Остойностяването на поетическия образ чрез биографията в този случай е необходимо условие за обратимостта на Яворовия художествен свят из всички възможни контексти. Точно пародиите са доказателството, че поетът и човекът Яворов вече е добил своя самоличност, своя публична стойност.

Преподреждането на поетическото пространство от друга гледна точка - на пародиите - е всъщност явен опит за само-попълване на низовите редове на литературата. Българската поезия от началото на ХХ в. няма все още изработен рефлекс за създаване и на другото свое лице - пародийното. На пръв поглед несръчно, "Българан" като "единствен лист за хумор и сатира в България"² гради своя проект за хумористичните (разбирай низовите) редове на литературата ни. Не са важни естетическите достойнства на текстовете в "Българан". По-интересно е как без сигнал и без ред чрез вестника се уплътнява образът на една поетическа традиция. В "Българан", а по-късно в другите издания пародиите са по-скоро стихиен, отколкото системен пропедевтичен рефлекс.

Най-напред пародии по Яворов публикува в. "Българан" в 1904 г. - "Пародирани куплети от съвременни поети" (№ 4, аноним) и "Дохожда час" (по едноименната творба, № 12, автор Bortscho). Първата пародия е от 2 части, като едната е насочена към текста на стих. "Епитафия", а втората към стих. "Честит е". Най-общо казано, оригиналните "Епитафия", "Честит е" и "Дохожда час" интерпретират мотива за равносметката. Може би заради това авторите на "Българан" избират тях, защото мотивът е пределно ясен, а пък и жанрът на епитафията не се нуждае от нарочни обучаващи нагласи.

Тук ще цитирам текста на "Пародирани куплети..." заедно с оригинала ("Епитафия"), за да се добие представа за степента на промяната и оттам - за новото, което пародията се нагърбва да имплантира в текста на известната творба.

Съпоставката между "Епитафия" и първата част от "Пародирани куплети..." подсказва, че вторичният текст се гради елементарно върху негативните огледални образи и техни предикати от оригинала: "громка слава"-"срамна слава"; "кървав бой"-"подъл бой"; "любов"-"интрига", "истина"-"подлости"; "герою скъп"-"герою чер". Явно анонимният автор не травестира, а направо, буквално преобръща значенията, щом промени образа и неговия предикат. Това е и търсено.

В цитираните "Пародирани куплети..." втората част е по "Честит е". Този текст на Яворов пък е пародия на К. Христовия "Сонет Априлову". Така в. "Българан" прави пародия на пародията. Яворов пародира идеята за безсмъртието, а чрез нея и ролята на поета. Но неизвестният автор на "Пародирани куплети" травестира тази идея в сатира. Новите, вече сатирически, звучене и смисъл на творбата не само я отдалечават от оргинала на К. Христов, но и сменят адресата - "Пародирани куплети..." има за обект не К. Христов, а личността на Яворов и неговата творба.

И тази пародия няма да остане като образец в жанра. Но важно е друго. Тук анонимният автор преследва не толкова трансформация на оригинала или пък въдворяването му в нова естетическа знакова среда, колкото се прицелва в самата личност на Яворов. Атрибуцията на "Епитафия" е достатъчна, за да може новият текст - пародията - да подложи на ценностно снизяване известния автор. Така оригиналната форма се попълва с друг смисъл, защото чрез "Епитафия" и нейното преобръщане самата личност на Яворов става пародическа³. [Тук няма да се спирам на по-късната пародия по "Епитафия" с подзаглавие "Над гроба на нашата слугиня"; въпреки че тази пародия съхранява и на фразово, и на ритмическо равнище следите на оригинала, тя се отдалечава от него по отношение на насочеността си и своята частна идея]⁴.

В началото на същата 1904 г. личността на Яворов е вече не само известна, но и скандално всеобщо е питането за връзките между сп. "Мисъл" и назначението на поета на работа в Народната библиотека⁵, който е там уж да прави картотека. Този факт е продуктивен за в. "Българан" и личността на Яворов се проецира многократно в различни пародийни или въобще хумористични рубрики. Така например в бр. 12 (1904), освен пародията на "Дохожда час", "Българан" задава комичния редакционен въпрос "Кого как свари земетресението", който получава "отговори" като:

"Пенчо Славейков в вътрешна борба, дали отново да възседне отритнатия свой пегас", а пък "Яворов - да се чуди, каква длъжност занимава в Нар. библиотека".

Превръщането на Яворов в пародическа личност го прави част от мълвата. Шлейфът на моралните ментори го следва и по-късно (1906), когато е командирован от просветния министър проф. Шишманов за Франция, а след настояване на Славейков като директор на Народния театър, Яворов заема откритата заради него длъжност "артистически секретар". Същото става и в 1910 г. - след заповед на министър Мушанов и началника на културните институти А. Протич Яворов е в командировка за нови 6 месеца за Париж "да изучава по-отблизо театралното дело". Поводите са достатъчни, за да може една обществена личност да стане пародическа. И "биографите" от "Барабан" (1911, № 107) не закъсняват да реагират:

"Роден в Чирпан, а не в централна Африка, както би помислил някой при вида на неговия портрет. Ще умре неизвестно де. Навярно при някоя тлъстичка командировка. Понастоящем храненик на Народния театър. Специализира се по задкулисните работи".

Още един път пародиите по Яворов показват посоченото горе удвояване на перспективата - "Безмлъвна нощ" ("Българан", 1904, № 15). Оригиналът е от 1900 г. ("Мисъл", № 8) със заглавие "Нощ" като 3-то стихотворение в редакционна рубрика "Лирически звуци". Текстът е в книгите от 1901 и 1904 г. Ето оригиналът и пародията:

Това е автопародия на самия Яворов⁶. За това свидетелства не само инициалът "Пе Ке", но и А. Протич в своя обзорна статия върху "Българан"⁷. Протич обаче въдворява един твърде устойчив и заради това тривиален смисъл в автопародията - "Яворов е искал да подиграе ония, които пародираха, все в "Българан", няколко негови стихотворения".

Разбира се, поетът има основание, има и талант за това, което се и вижда от текста. Но сега си струва да видим пародията "Безмлъвна нощ" редом с друга пародия, този път по "Калиопа"⁸, за да разчетем интертекста, към който се отнасят. А той е показателен. За да се доловят връзките, ще цитирам и пародираната "Калиопа":

- Кали - кали - Калиопа,
На вратата някой хлопа! -
- Мъж ми?... Да го видя в гроба!...
Скоро скрий се в гардероба!...

Предполагам ясно е вече, че автопародията "Безмлъвна нощ" и пародираната "Калиопа" упражняват своя интертекст върху Ботевото стих. "Ней". Разбира се, повече от ясно е, че между трите липсват посочвания и дори четливост в езика им, който да се окаже в някаква степен удобен за интертекстуални отнасяния. Общността между тези творби е в общите семи. Тежестта на презумпциите Ботеви мотиви у Яворов и Яворов - наследник на Ботев (както критиката вече разбира Яворов) явно е изиграла своята втвърдяваща четенето роля. Въобще сравнение от този тип обособява връзки в литературния процес, които са подчертано генеалогични, търсят корените на мотивите, тяхното първично формулиране и по-нататъшно развитие. Но всичко това става само по отношение на емблематичните, "каноничните" творби. Защото автопародията, както и пародията по "Калиопа" нямат никаква претенция да усвояват високите знаци на безспорни емблематични образи. В тях няма нищо нито от т.нар. социално-сантиментална образност, нито от символистичната, нито от интимната. Има обаче друго.

Случаят с пародиите по "Безмлъвна нощ" и по "Калиопа" открива нови места в мрежата от взаимодействия и връзки в литературния процес. Това са два текста, които говорят не за високия жест и високия живот на мотивите в българската лирика, а за низовите редове, в които високите мотиви могат да се въдворят. В тези текстове го няма патосът на високия изказ, но го няма и патосът на социално обусловеното сатирическо отрицание. В трите творби не ще открием никакви високохудожествени реализации на естетически концепти. Мисля, че в автопародията си Яворов предлага един редуциран (травестиран) до възможния минимум упражнителен вариант на Ботевото "Ней". Така се очертава отново двойна пародийна перспектива: от автопародията "Безмлъвна нощ" към оригинала "Безмлъвна нощ" и от автопародията към архетипа на мотивите в "Ней". Двойната перспектива не е йерархизирана, тя е мигновена, внезапна и стихийно посочваща и двата текста (оригиналните творби "Безмлъвна нощ" и "Ней") като първичен материал за пародия. Така за пародията по "Калиопа" остава само да се впише във вече изградения преди десетина броя на "Българан" контекст.

Пародиите по Яворови текстове разрушават и травестират, но и пренасят в особено място следите на оригинала и стила му. Това място са в. "Българан" и "Смях" и сп. "Барабан" и "Шантеклер". Най-усърден е "Българан", който се превръща в емблематичното име на "другия" български литературен контекст. По активността на пародирането във вестника, възприето като принцип за търсене на другите стойности на литературния процес, може дори да се гради хипотеза, че "Българан" е трансформационното лице на "Мисъл". Не случайно във вестника особено активни са пародийните рецепции на личностните образи и стихове на П. П. Славейков, М. Белчева, П. Яворов, както и пародиращите намеци за "доктора Ке-ке".

И все пак Яворов държи първенство в този процес на отношение към един формиран модел и влиза в неочакваната роля на институционална метонимия от типа "Яворов" ~ "Мисъл". Така с необичайни средства Яворов е завърнат към културологичния контекст "Мисъл", а чрез него и към вменяваната му още от 1901 г. роля "поет".

След 1904 - годината, в която "Българан" дава начало на новото отношение към него - за Яворов става все по-трудно да се освободи от интенциите на приписваните роли (член на институцията "Мисъл", "поет"). Внезапните и неочаквани за публиката промени в езика на Яворов в стила и жанра на "биографията" будят и днес все още недоумение: след договора от 7. Х. 1903 г. с Хр. Олчев поетът публикува за изключително кратко време новата си книга "Гоце Делчев" (януари 1904). Решителният опит за разбиване на единствения творчески образ - този на поета - е от времето на началните публикации на бъдещите "Хайдушки копнения" (януари 1905 г.).

В смисъла на този проблем обаче се намесва и обратното по сила противодействие от страна на "Българан". Редом с пародиите по емблематични текстове, заваляват пародии по "Хайдушки песни", които имат най-безупречна репутация сред българската критика. Познавам шест пародии по "песните" - пет приживе и една след смъртта на Яворов. Предпочитам да ги посоча, за да има яснота доколко сгъстен е рефлексът на хумористичните издания и оттам доколко активно се организира другият, низовият хоризонт на контекстите в българския литературен процес:

- "Българан", 1904/15: пародия по "Да бяха, либе, да бяха" от Делибаш (псевдоним на Ал. Кипров);

- "Българан", 1904/59 в редакционен цикъл "Попски песни" с части "по Церковски", "по Яворова", "по Кунева", "по К. Христова" се пародират отново "Хайдушки песни";

- "Българан", 1904/60: пародия по "Сън сънувах" от Протопсалт;

- "Барабан", 1911/107: две пародии на "Ден денувам" от М. Гладний и от Севастиян;

- "Българан", 1920/42: пародия по "Сън сънувах" със заглавие "Съвременна песничка" от автор без подпис.

Пародирането по принцип може да се тълкува като вид критическа рецепция. Но тук, особено в 1904 г., трите пародии са и форма на обратнопропорционално остойностяване - "Хайдушки песни", един от най-четените и възприет като типичен Яворов идентификационен жест лирически цикъл, доказва своята стойност и място в поезията именно чрез пародическото отношение към него. Пародирането (тук не са случайни псевдонимите) осъществява институционалния надзор от страна на цялостния контекст "българска поезия". Многократното пародиране на "Хайдушки песни" ги превръща не само в най-познатия свод от образи на Яворов, но и им задава нов социален живот, този път из низовите редове на поезията.

Чрез пародирането се конструира литературен мит от името "Яворов". Интересно е, че още в 1904 г. вестник "Българан" изпробва един проект - хумористичното префункциониране на високоестетически образци. Шесткратното изпитване на образците във време от петнайсетина години доказва концептуалната стойност на "Хайдушки песни" в сложните извивки на литературния процес. Чрез тях се сплитат в едно поне три от лицата на Яворов - човекът, поетът, македонският деец. Това ще рече, че дори от един кратък поетически цикъл, който се въвлича в процес на активно пародийно преобръщане, може да се гради в нова посока митът за сложната Яворова личност. И това е въпреки опосредстваното създаване на "Хайдушки песни", както се изразява сам поетът - "за да направя удоволствие на Гоце Делчев, а не защото това щеше да направи на самия мен удоволствие"⁹. Но и тук, години по-късно след момента на писане, действа митът, този път върху самия автор. Защото зад тези думи, изречени пред проф. Арнаудов, личи и отиграната в други ситуации поза по съхраняване на мита за себе си. В определени моменти Яворов е ревнив до болезненост към него.

По-различно е отношението на критиката за този цикъл. За Славейков "Хайдушки песни" са "бодри другари на "В механата", "На прощаване"¹⁰. И ако за "Павлета делия..." може да се каже, че, "ако не е подписана, никому и през ум не би минало, че не е Славейкова"¹¹, то за "Хайдушки песни" идентификацията текст-автор е безусловна. Както и безусловно е откриването на техния интертекст в Ботеви творби.

Точно в обратна посока търси интертекста на "Хайдушки песни" критикът Йордан Маринополски. Ако на единия полюс е дружеският шарж

П. К. Яворов
Поет и разбойник -
под съща премяна.

на "Българан"¹², то на другия полюс е абсолютното отрицание от страна на Маринополски. В статията си "Яворов страшен хайдутин"¹³ критикът формулира друг контекст - случайността. Поради случайни обстоятелства поетът, без да "премери добре силите си", попада под тежестта на мисията, която е противопоказна на "сантименталната му природа". Именно сантиментът предполага "необикновената страхливост" на Яворов. Оттам идва и пренареждането на стойностите в "Хайдушки песни" - те са фалшиви и за тях "най-прилича да се говори иронично".

Сериозното четене на "Хайдушки песни" от вестник "Българан" с цялото съзнание за тяхната етапна роля (въпреки различното мнение на Яворов) води до многократното им внедряване в пародийни контексти. Но спекулативното четене на Маринополски, предположено от желание за разчистване на лични творчески сметки, идва като резултат от опит да се проверява цикълът задължително през модела "лични качества". А това води до конфронтиране между тях.

За в. "Българан" цикълът "Хайдушки песни" е сноп от литературни конвенции, в които функционира личността на поета. За Маринополски "Хайдушки песни" са отвъд езика на литературата и имат само и единствено личностен код, чрез който трябва да се четат. Критикът, според мен, тенденциозно разчита трагизма и виталността в цикъла не през призмата на фолклорния код, а през биографичната призма. За Маринополски явно водещ е смисълът и функциите на отявления личностен сантимент в биографията на Яворов.

Така още в 1904 г. се формулира новият мит за революционера Яворов. Той укрепва в металитературния наратив, като усилено набавя смислите си както от "Хайдушки песни", така и от прозата на автора. Явно е, че в литературния процес моделът "Яворово творчество" инвестира в себе си поради стечението на обстоятелствата и хоризонтите на контекста "Македония". От този частен проблем за пародиите по Яворови текстове може да се обгледа по нов начин големият проблем за митологизирането на някои от творбите благодарение на създаване на статуквото на култови текстове. Такива безспорно са "Хайдушки песни". Независимо от отношението на Яворов към тях, независимо от повода за писането им, те стават култов поетически свят и благодарение на всеобщия мит "Македония", и благодарение на граничната си роля - не случайно Вл. Василев ги вижда като първа стъпка към модерното писане и към инвективите, които поезията на новия век разчертава.

БЕЛЕЖКИ

1. Ще спомена само публикациите на пародии по Яворов в книгата на Г. Найденова-Стоилова. "П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му", София: БАН, 1986, както и сборникът "100 български пародии" (съст. С. Янев), София: БП, 1988. [обратно]

2. А. Протич. "Българан". // "Мисъл", 1905, № 2, с. 127. [обратно]

3. Ю. Тинянов се насочва към механизма за деформиране на личността, щом в текста на пародията започне да прозира авторовият силует. Такова превеждане в абсолютно друга система се постига само когато авторът има свое безспорно място. Вж. Тынянов, Ю. О пародии. - В: Поэтика. История литературы. Кино., Москва, 1977, с. 303-306. [обратно]

4. Вж. в. "Българан", 1917, № 1, автор е Никола Балабанов с псевдоним Никбал. [обратно]

5. Известно е, че с протекцията на Пенчо Славейков и неговата отговорна длъжност в библиотеката Яворов получава в началото "командировка" там, за да работи по систематизирането на каталога (м. ноември 1903 г.), а след това е назначен на щат. [обратно]

6. Оригиналният текст е пародиран още веднъж в "Българан (1904, № 20) от автор с псевдоним Вей-хай-вей (Любомир Дойчев). [обратно]

7. А. Протич. "Българан". // "Мисъл", 1905, № 2, с. 132. Тук Протич настоява, че Яворов, който има "свои социални стихове, между които същински сатири против сегашния български живот", е трябвало да публикува тях, а не "Безмлъвна нощ", която е по "собствено лирическо стихотворение". [обратно]

8. В. "Българан", № 28, 1904, вкл. в рубриката "Нови песни на теми известни". [обратно]

9. М. Арнаудов. Към психографията на П. Яворов. София, 1916, с. 31. [обратно]

10. П. Славейков - Предговор към П. К. Яворов. "Стихотворения", София, 1904, с. Х. [обратно]

11. К. Христов. Обули кучето в цървули, то си изяло краката. // "Ден", г. III, № 793, 1906. [обратно]

12. Вж. редакционната рубрика "Атестати и портрети за артисти и поети". В нея с № 7 е карикатура на Ал. Божинов и цитираният текст. // "Българан", № 13, 1904. [обратно]

13. В. "Ден", г. IV, № 1218, 1907. [обратно]

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2003, № 1 (38)

Текстът е четен на Национална научна конференция за Яворов по повод 125 г. от рождението му, Чирпан, 14-15. 01. 2003.