P.S. ЗА АВАНГАРДА

Цветан Ракьовски

web

„Руският поетически авангард през ХХ в.” е книга с доста хлъзгав обект, какъвто смятам, че е бил, е и ще бъде авангардът. И авангардизмът. След като символизмът в Русия още във военните години се е постарал да „превърне света във фантом” (С. Городецкий), авангардът връхлита руската класичност със стихията на травестийните игри. И това става внезапно, така че върху главата на един читател се стоварват радикални промени, нанасяни от поетическите школи върху лицето на езика. Това го казва О. Манделщам още в началото на 20^-те г. на ХХ в.

Авангардът е явление в културата и прилежащата й литература, но авангардизмът е вече жест, гримаса, агресия в различните посоки на живеенето на същата тази култура. Защото колкото и да насилваме материята, няма как да отделим авангарда в съветския му мащаб от политиката. Заради това М. Костова-Панайотова още в началото изпитва на опън и на натиск периодизационните усилия на цяло войнство изследователи. И констатира, че има поне два контекста за полагане на авангарда:

В широк контекст:

- С. Бирюков говори за „три авангарда” в руската поезия;

- В. Рабинович настоява за цикличност на авангарда, т.е. авангардът като несвършващо начало.

Въпросът е кое конституира условията за авангардистките взривове?

Ако авангардът периодично се захранва от социолекта, значи към средата на ХХ в. той ще да е не друго, а отрицание на соцреализма в СССР? И това твърдение не е далече от логиката на изложение, както в книгата на доц. Костова-Панайотова, така и в многото литературноисторически сюжети, които тя поднася на читателя си. Все пак - авангардистките вълни след 20^-те г. в Русия могат да се обяснят и през оптиката на едно прозрение на Манделщам - че „руската идея за всеединството под знака на православието е невъзможна; по-уместна е идеята за разночинството”. Всички „-исти” и и „-изми” целокупно могат да се наричат „новите протестанти”. Те преодоляват стагниращия се език на соцреализма

В тесен периодизационен контекст:

Начало на авангарда са 10^-те г., а краят е залезът на 30^-те г. на ХХ в. Ще рече, някъде след Първия всерусийски конгрес на писателите. И тук отново има логика. Но пък авангардът винаги се възражда, когато езикът стагнира в някакви идеологически схеми. Така че той възкръсва и след този конгрес.

Заради това и С. Бирюков говори за „извънисторически авангард”, продължаващ и през втората половина на ХХ в. Чуват се и извънметодологически определения като „ранен” и „късен” авангард, „неоавангард”, но руските колеги не допускат, че „късен” или пък „нео” са определения, които могат да се четат и като сигнал за травестиращи операции от страна на поезията (нещо като търсене на ново сечиво за „разделение на езика”). Казвам го това, защото границите на една различна поетологическа схема не винаги са граници на нова естетика (ако би имало стара и нова естетика, литературният процес би изглеждал доста по-логично).

Книгата на М. Костова-Панайотова говори точно за това - че авангардистките жестове за самоизразяване имат своя финал, но нямат технологичен край. Процесуално - като самоизраз на различно разбиране за езика на поезията - авангардното мислене не може да се стяга в корсета на периодите. Ето защо още в началото М. Костова-Панайотова уговаря читателя си, че понятието авангардизъм винаги е по-широко и концептуалистки по-сложно от сравняването с най-известните „-изми” от военните и следвоенните години. Чест прави на автора, че свързва авангарда с експеримента - нека го кажа като Магдалена - авангардът не обновява, а реорганизира езика. И в тези „напрегнати авторови отношения с езика” (както го казва пък С. Бирюков) кривата на естетическото лъкатуши по-скоро из негативните категории, отколкото из позитивните. Пък негативните категории в изкуството не винаги са нещо лошо. Напротив.

Защото още Бенедето Кроче по времето, когато е прощъпулникът на авангарда (да речем - в 1911 г.), казва, че поетът винаги изразява себе си. Заради това и поезията ще трябва да е и малко глуповата. Иначе как би се превело на висок език двустишие като „Мама мыла раму/ папа купúл телевизор”.

Само че на мен ми се струва, че заумността или „глуповатостта” тук ще да е вторична, доста пóказно търсена, за да се демонстрира нещо, което наистина си е авангардистко - че поезията умишлено скъсява дистанцията с езиците на непоезията. Както това правят експресионистите - да вкарат в поезията смрадливото, деформираното, гладното лице на света. И авангардът охотно продължава да скъсява дистанцията между поезията и тривиалното. Тази игра с езика и езиците на всичкологията (всичко-говоренето) Всеволод Некрасов нарича „контекстуализъм”. Аз бих го нарекъл синекдотизъм - т.е. поезията взема парчета от всевъзможни езици и на принципа на синекдохата „пренася” асоциативно читателя си в света тук и сега, където хармонията отдавна е срината, а прекрасната дама вече съвсем не изглежда като Богородица, както правят символистите, а като санитарка в родилен дом.

На мен лично ми беше доста сложно да се оправя из всички претенции за оригиналност - проумях едно: че ценността на изкуството на люминисти, биокосмисти, лианозовци, концептуалисти е правопропорционална на силата на скандала. Пък и с голям душевен гъдел четох за „куртоазните маниеристи”. Стори ми се, че това е нарочно търсена редундантност - в излишъка има също претенция за оригиналност и игра с изяществото. Сигурно заради това се появява и феноменът „поезия на бараките”. Това пък е оксиморон. Иначе казано - всеки опит за авангардно пренаписване на историята на езика на поетическото е всъщност игра.

Когато четох книгата на доц. Костова-Панайотова, разбрах, че разликата между първите авангардисти от 20^-те години и тези от 80^-те години е именно в това - първите се вземат на сериозно, пък следващите все по-сигурно знаят, че нищо сериозно не може да има във време, когато езикът вече не е това, което е бил. Така се профанират всички аспекти и функции на езика - най-важното, което остава като внушение, е, че езикът може и да бъде знак за мълчанието, на премълчаването. Което пък ми напомня, че се е случило нещо важно и с човека в поезията. Той вече не е дух, воля, страст, а само банален образ от трамвайната спирка.

В това сръчно и демонстративно бродене из пространството между разни стилове и регистри на езика поезията на авангарда оригиналничи, ползвайки баналното. Хеленукти, филолози, метаметафористи обаче се появяват на части, доказвайки парцаливата същност на постмодерната литература. И което е по-важно - те често гнусливо зачеркват другия различен изказ, дошъл пак de profundis. Сякаш там, „из дълбините”, гласовете са винаги тътнещи и стихийни. И в това е тяхното качество - те премоделират в момента, а не с късна дата физиономията на поезията. Защото не само поезията не е вече същата, друг е и читателят.

Книгата на доц. Костова-Панайотова казва именно тези думи - че авангардистките жестове регистрират с прецизността на барометър как се променят образите на света в литературата. Странно - но постмодерният читател на тази книга може да съшие представите си за споменатите промени, като чете първо „анотирания указател” в края на книгата, т.е. като чете отзад напред. Ей така - пощипвайки откъм края на книгата, читателят на М. Костова-Панайотова ще бъде адекватно провокиран, за да се справи после и с „теорията и практиката”, както сочи подзаглавието.

За мен лично четенето на „Руският поетически авангард през ХХ век” беше изпитание и забавление - тази книга изпитваше способността ми за индуктивно четене; от друга страна пък, тази книга ми причини онзи духовен гъдел, който съм усещал винаги, когато една сложна материя се чете лесно.

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2011, № 2 (135)