Цветан Ракьовски

web

Това е голямата книга от средата на 80-те години на 19. век, която има за обект близките събития на комитетски съзаклятия и въстания. И както Захари Стоянов уточнява, неговата цел е "святата истина" за "нашите въстания". "Записки по българските въстания" намекват още в предисловията си онези водещи принципи на разказването.

Захари Стоянов разглобява единната гледна точка към Историята и в "Записките" направо бълбукат множество зрителни ракурси - старите войводи, Раковски, прокламации с различна давност и идеологии, символи, документи - и всичко това трябва да представи не единна събитийна линия, а да съшие множествения образ на "най-блестящата страница от историята". От друга страна, като функция на това първото, "Записките" разбиват и единната аксиология на Историята. Оценъчните планове са една множествена, разнопоставена и с различен генезис смес от посоки и възможни стойности на събитието. Още повече, че Захари Стоянов смесва и изказа - ту изявително, ту преизказно наклонение, т.е. ту е свидетел, очевидец, ту не е.

За З. Стоянов "святостта" не на факта, а на събитието в неговото противоречиво състояние не позволява "да облагородява и претънчва тия събития". И подчертава, че: "зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползвам". И ако авторът, въпреки "съветите на мнозина приятели да бъде кратък", надхвърля фактите с "подсмиване, където трябва", и с подробен поглед към "оригиналния субект и към предателя", това се дължи на предварителната уговорка, че ще следва "разказ на очевидци". Тя ще служи като призма, която ще умножи посоките на разказване.

НАРАТИВНАТА НИШКА за най-важните събития от българската история в "Записки по българските въстания" (според З. Стоянов това са въстанията от 1875-1876 г.) се колебае из широките хоризонти между разказа (спомена на очевидци) и записките на разказа (документирането на разказите за "най-блестящата страница от нашата история"). И тъй като "нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи фактове", то и З. Стоянов съзнателно се предпазва от литературни ефекти, разширявайки възможностите на мемоара (писмения текст) с енергията на устно разказаното събитие: "Преди да започна разказа си, съответстващ на заглавието на тази книга...". Може би само така, чрез преразказ, препредаване на големия сюжет за въстанията (с всички следствия от това) "малоразвитият читател" ще съумее да разбере събитието. Доминирането на устния модел (както на много места авторът подхвърля: "искам да кажа", "най-напред съм длъжен да кажа", "забравих да кажа", "тук му е мястото да кажа"), на преразказването не през личната гледна точка, а през гледната точка на събитието (очевидеца), на обстоятелството и ситуацията е най-адекватният път за изграждане на цялостния наративен модел в "Записките". Така авторът (мемоаристът) се разтваря в сказовата стихия, в ставащото събитие и губейки качествата на мемоарист, той не аспектира, а съвместява, сблъсква и събитийни планове, и факт през документ, а документът пък се увлича в слухове и мълви, които го фолклоризират (както става с Привременния закон на Раковски, писмата на Букурещкия комитет, плана за запалването на Цариград). Всичко това разтваря и личностите през събитието и натрупва разнопосочни хронологични посоки.

Най-външното хронологично съотнасяне, което удостоверява истинността, е между времето на въстанията и следосвобожденското време. З. Стоянов засича главния сюжет за "тогава" през различни странични или частни сюжети, но разказани "после". Така "думите на Каравелов, казани в брой 52 на "Независимост", писмата на А. Кънчев, спомените на дядо Вълю, на баба Тонка и пр. се натрупват в основния разказ и в успоредния разказ, течащ под линия. Но под главната посока на удостоверяване нескрито е прокарана своеобразна линия на "връщане" назад, преди времето на "българските въстания" - към Раковски, старите войводи, благотворителните комитети, дружини и алианси, които институционално играят роля на символи на българската държавност. Така главният сюжет за "българските въстания, най-вече Априлското", се накъсва от множество натрупвания, които имат за цел да изчистят и мотивират идеологическия език на "най-българското време".

Липсата на стройна и единна хронология в книгата на З. Стоянов е функция на опитването на разказващия да се разтвори в събитието и обстоятелството, без да го насочва, а да повествува "отвътре" (което пък се вменява като недостатък на "Записки по българските въстания" при по-късните прочити на Б. Пенев и И. Мешеков). Това води до две важни следствия:

Първото следствие е, че "Записките" умишлено загубват глобалната гледна точка на Историята: след Освобождението, още в самото начало на 80-те г. на 19. век, тази гледна точка е конструирана чрез идеята за високия героизъм и непоклатимия патриотизъм на българина, дръзнал сам да търси свободата си. Обаче в книгата на З. Стоянов героическото не се откроява, а се разтваря в бездействието, мерзостите, апостолските "лъжи", саморазправата с малодушните; а пък патриотизмът има за свое обратно лице страха и предателството. От гледна точка на патриотичното и героичното Захари Стоянов неслучайно засреща в конфликт идеологиите на 60-те и на 70-те години на 19. век (Раковски - Каравелов, П. Хитов - Хр. Ботев).

Преориентирането на Историята и извеждането на една доминанта - "въстанията от 1875 и особено Априлското" - ще мотивира търсенето на всички гледни точки към тях: не само подготовката и избухването на бунта, но и всички "околни" сюжети за овчарските дивотии, за Раковски, Ат. Узунов, Каравелов, баба Тонка, Ангел Кънчев, за читалищната дейност, за затворите и т.н. Те пък от своя страна изискват разширяване на мотивацията с цитати от "литературата" на овчарския живот (Блажена Теодора, Митарствата на Богородица), писма, мълви, парчета от вестникарски статии, прокламации, списъци, припомняне на "Хасковското приключение", въстаническа клетва, поглед към торбата с бойната готовност на въстаника и какво ли още не. Въпросът за това разноречие би могъл да има и такъв отговор:

Човекът от края на 70-те години на 19. век е в самата история на комитетските брожения, защото постоянно се сблъсква със знаците на Историята, които усвоява във вихъра на самите събития (писма, тайни пратки, формиране на съзаклятнически кръгове, а по-сетне - униформи, кавалерия, войска). Но (според "Записките", "Чичовци" и "Немили-недраги") човекът на 70-те години постоянно влиза и в "историите" на литературата, по-точно в онова, което са оставили Блъсков, Каравелов, Войников, побългарените книги на Фенелон, Дефо, стиховете на Хомяков, фолклоризираните "Горски пътник", Чинтулов и Стамболов. Тоест освен глобалните идеологически знаци той познава и знаците за човешки състояния в лицето на класически и нетолкова класически художествени текстове. Познавайки ги, този човек на 70-те години присвоява техния художествен свят като факт, привежда фикциите към опита си и смила границите между художество и действителност, без да съумее да види делитбения им белег - езика. Според З. Стоянов човекът на 70-те години познава и друга "литературна класика" от смесените сборници за митарствата на блажена Теодора, "Камък падна от небето", "Рибний буквар", "Вечният календар".

Малко по-късно обаче човекът на 80-те години освен всичко друго, освен това, че помни близките събития, е вече и читател на "историите" за тези събития. Той не е в събитията, не е всред обектите на техните знаци, защото събитието е свършило. Остава паметта за него. "Записките" трябва да изиграят ролята на памет. Трябва, но книгата на З. Стоянов отказва да изпълни терапевтичната задача, която се изисква в този момент от литературата - чрез мемоар, спомени, записки да се възпроизведе "най-българското време" и да се вложи в текста чувство на национална гордост от извършените високи дела.

Отказът на "Записките" да изпълнят ролята на памет, която, припомняйки, лекува или подкрепя националното съзнание, е наложително да се разбира в по-особеното им положение сред такива гранични жанрове на литературата, каквито са мемоарът и литературоподобният спомен или очерк за събитията.

Читателят на 80-те години иска да разпознае себе си, но това може да стане само чрез спазване на нормите, на правилата на жанра "мемоар", а това пък ще рече и спазване на неговата висока идеология, гарантирана от паметта за високите събития. Авторът трябва не да "произвежда друга действителност" (художествен свят), а да възпроизвежда познатата действителност, служейки си не с въображение, а със самодисциплина. И в същото време този читател е "малоразвит", както сам казва З. Стоянов, няма изработени културни рецептори за границите между литература, история, документ.

От тези гледни точки "Записките" е недисциплинирана книга, защото тя не следва познатото, не опитва чрез него да поддържа (или да гради) високия статус на читателското възприемане чрез възпроизвеждане на глобалните национални събития в изключителния сюжет за един бунт и един погром. Споменах, че човекът от времето на събитията в "Записките" все още не приема езика като делитбен белег между световете на фикцията и реалното. Заради това З. Стоянов интуитивно остава при множествения свят на това читателско съзнание. И това е свят без граници между категориите в себе си, между сюжетите си и между пропорциите, с които тези сюжети се изказват.

Оттук идва натрупването на сюжети, описания, времеви планове, които не аспектират гледни точки, нито пък създават мотиви за по-нататъшното развитие на единното повествование. Защото такова няма. В "Записките" има различни сюжети - такива, които следват големи събития, но и такива, които са малко известни или въобще не са възпитателни за читателя на 80-те години на 19. век. В книгата има и различни посоки на развитието на идеологията - от най-българското време до най-срамното време, от съзнателното саможертване до съзнателното предателство, което често се възприема не като лично падение, а като длъжност пред реда и държавата.

В своята книга Захари Стоянов следи постоянно това разноречие. Липсата на граници в езика, съвместяването на различните езици на бита и бунта се нуждаят от външен знак за стойност на човека на бунта. Заради това пратениците на Букурещкия комитет тръгват с пълномощни; такива пълномощни се пишат винаги, щом някой от апостолите понечи да премине в друг окръг, където не го познават. Българите, герои на "Записките", се обучават да четат знаците на бунта (оръжие, тайна полиция, охрана, кореспонденция) и да им вярват. В края на краищата трудно им вярват, защото знаците изпреварват същността на своя обект. В шестата част на първия том има такава случка, разказана под линия - в Самоков очакват да пристигне Бенковски и когато той идва, но не със своя кон, а с чужд, събужда подозрение. Тамошният човек държи в ръце писмо с описание на апостола, сравнява това, което вижда, и разсъждава така: "Чертите на човека са същите, а конят променен". Примерът подсказва за парадоксите на времето, в което човекът на действието, човекът в историята няма усет за писмения език, сравнява буквално и в края на краищата изгонва Бенковски.

СЛЕД ЗАГУБАТА на глобалната гледна точка на Историята идва и другото следствие в "Записки по българските въстания" - разколебаната ценностна йерархия. Разколебана е не ценността на събитието, а ценностната система на субекта на нарацията. Казано иначе - той не подрежда в единна и последователна посока фактите (спомените), а равнопоставя всички възможни сюжети от тези "най-блестящи страници на историята". Най-важната амбиция на писането за Историята трябва да бъдат "българските въстания, най-много Априлското". Ясно е, че З. Стоянов като участник и особено като "летописец" ще опитва да пренареди акцентите. В този смисъл не е случайна огромната първа глава за "овчарските дивотии". Тя трябва да изобрази един статус, една културна ситуация на първични нрави и долни инстинкти, в които не само няма място за думи като свобода, но няма място и за думи като "българин". Първата глава - "Няколко подробности" - ясно казва какви са били емоциите, чувството за национална идентичност, вярата в голямата идея за свобода. На практика - никакви. Така "Записките" ще изграждат една важна манипулация - как събитието, "твърде театрално", "без сериозна подготовка", е произвело историческата идея, а чрез нея и своето историческо лице и своите герои. Тоест абсолютните национални ценности. Дивашките нрави и овчарските утопични и идилични места, сякаш поставени извън инсигниите на българския дух, трябва да се патетизират, да се обработят и извисят, за да стане възможно раждането на определения като "син на България" или "мъченик". Езикът на революцията трябва да се учи от такива хора. И ако в "Записки по българските въстания" гъмжи от предателства, редом с героическите действия, то това се дължи на голямото социално разноречие, на сериозната празнина между езиците на бита (дивотиите) и, от друга страна - езика на "лудата" и "пиянска" идея да се "стропаля петстотингодишно царство" (фразата е на Вазов, но можем да я срещнем и в "Записките").

Накратко казано, Захари Стоянов не може, а и не иска да се освободи от всичкостта, от преплитането и сблъскването на разноредови речеви модели, които разбиват единността на мемоарния модел. "Записките" не могат и не позволяват кодът на мемоара да бъде следван.

(По принцип кодът на мемоара налага чрез автобиографизма представа за индивидуален свят, който пречупва Историята, въплъщавайки се в нея. От това "пречупване" на голямото събитие произтича и субективната точка на оценностяване, която не променя, а допълва Историята. Тогава различните частни документи в мемоара (писма, дневници) ще са задължителният втори план, който ще удвои събитието, но няма да бъде отклонение от него.)

В "Записките" има всякакви документи, само не и частни. Всички устави, прокламации, цитати от вестникарски статии, списъци и пр. свидетелства, някои от които на пръв поглед са дори излишни, на практика са излизане от "разказа на очевидците". З. Стоянов не сумира и не обработва спомени, а дава среща на всички възможни езици, всички гледни точки: освен официалния език на революцията в книгата имат немалко място езиците на частните гледни точки, на участници и въобще на свидетели на събитията: от бай Иван Арабаджията до дядо Вълю и Мазната; от Раковски и Каравелов до Бенковски и отец Кирил. Това разнопосочно включване на всякакви гледни точки засреща в отношения романтичната идеология на Привременния закон за горските чети с неговата утопична идея за акумулиране на общ бунт на Балканите с реалистичната Прокламация на БРЦК, революционната идеология на бунта с идеологията на страха, подчинила българите. Но разнопосочното включване на гледни точки в третия том засреща и езика на апостолската мисия с цинизма на затворниците.

Подобно състояние на повествователната тъкан ориентира "Записките" към едно постоянно влизане вътре в събитието и излизане от него към друго събитие, към друг идеен план и въобще към друга ценностна позиция. Книгата на З. Стоянов последователно демонстрира липсата на конвенция за воденето на разказа. Различните сюжети в "Записки по българските въстания" не се мотивират, нямат причинна връзка и дори понякога са в абсурдно съседство - като убедителни ще посоча още три примера от различни части на "Записките".

След припомнянето на романтичното време на старите войводи (1867) и техния "таен" комитет, който без оглед на конспиративните правила публикува открито меморандуми и привременни закони (т.е. Устава на Раковски), книгата на З. Стоянов веднага прехвърля върху сюжета за интригата между младите патриоти и войводата Панайот Хитов в 1876 г. (с. 76-82)¹.

Сюжетът за бягството на групата около Бенковски и предателствата на овчарите след погрома на Априлското въстание е прекъснат от обширна бележка под линия, в която се намесва сюжетът за предателствата спрямо Ботевата чета, препредаден според разказа от Н. Обретенов и С. Пенев.

В големия разказ за затворите е известен сюжетът за затворническата "клетва" над зелената паница: "Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целувание, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч". Непосредствено след обширния пасаж за това затворническо "иницииране" чрез травестирана клетва следва диалогът между арестуваните Каблешков и Джендо - абсурдното тук е, че Каблешков "изпява" пред З. Стоянов новините около погрома, като имитира музиката на "Марсилезата".

Нанизването на един сюжет в друг, прекъсването на главното събитие (а то е с няколко части - подготовката на бунта, самият бунт, погромът, затворите) от други събития, други факти, документи и свидетелства се подчинява на една важна особеност на сказовото водене на нарацията: сказът има една главна тема, която може да се "раздува" със сюжети от различен порядък и не в хронологична или причинно-следствена връзка помежду им. Така не по нормите на формалната логика, не и по нормите на мотивацията помежду им различните сюжети, различните разкази (на З. Стоянов, както и препредадените разкази на очевидци), различните документи, писма и свидетелски натрупвания обслужват темата. Например връзката между разбитата група около Бенковски и събитията около четата на Ботев е темата за предателствата на българите; връзката между Привременния закон на Раковски и конфликта на младите хъшове с П. Хитов е в темата за отминалото време на старата хайдушка и четническа идеология и ненужното и пречещо тщеславие на старите войводи.

Подобно водене на повествованието за "най-блестящите страници от нашата история" обяснява защо хронологията не е най-важната задача на З. Стоянов. Сам той отчита натрупването на "много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности". Постъпателността на разказването не може да издържи на такова натрупване. И нещо друго - олюляването на главния разказ към други събития не търси мотиви от паралелни факти. Напротив, всички привлечени факти - за баба Тонка, за Каравелов, за Раковски, за Панайот Хитов, за Ботевата чета, за Ангел Кънчев, за Устава на Македонската лига, писмата, прокламациите, вестникарските статии - тези и ред други свидетелства конструират глобалните обстоятелства в "най-българското време". Затова З. Стоянов избира своя авторски път, без да бъде "строго обективен и хладнокръвен", без да "облагородява и претънчва събитията", а да ги превърне в огромно и противоречиво кълбо от обстоятелства за главното - "българските въстания, най-много Априлското".

Този текст завършва без логично извеждане на най-важното, до което е стигнал. Защото още не е стигнал дотам. Работата върху огъването на пространството между литература и история предстои. Ето само тезиси на предстоящото:

Разказващият З. Стоянов, който събира всички "разкази на очевидци", не доминира като фигура в събитията. Въпреки първоличната форма на повествование в три четвърти от "Записките" субектът на "летописеца" не изземва функциите на субект на нарацията. А и не може, защото събитието, документът, обстоятелството, детайлите са над него. Заради това езикът на "Записките" е множествен език, в който властва и идеологически, и събитиен разнобой. Както и възможност за конвергенция между сюжетите.

В "Записките" няма втори и трети план, няма перспективи на гледните точки, защото всички "второстепенни и третостепенни фактове" са обстоятелства. Натрупването им е обилие на сказовата стихия, която увлича всичко по темата, без да се опитва да ги съотнесе в перспективи или да ги използва като мотив. Причината е в липсата на доминация на гледната точка (позицията) на разказващия, т.е. в липсата на единен субект на езика на разказа за "българските въстания".

Събитията, в които не е участник, а са предадени по "разказа на очевидци", З. Стоянов следи в преизказно наклонение. Така е в сюжетите за баба Тонка (с. 114 и сл.), за залавянето на Ат. Узунов (с. 134 и сл.), за въстанието от 1875 г. в Шумен и Червена вода (180 и сл.), за плана за подпалването на Цариград (с. 185 и сл.), както и за събитията във въстанието от 1876 г. в Пловдив, Брацигово, Перущица, които З. Стоянов предава в третия том.

Най-българското време се радва и на най-обилно внимание. То трябва не само да "удостовери", а и да изгради идеологията му, както и да сглоби духа му. Това са опитвали и М. Греков, и Ив. Андонов, и Ст. Заимов, и Ат. Шопов, и Д. Хаджигенчев, и още цяла дузина мемоаристи. Но "Записките" умишлено отказват да се разпознават като мемоар. Те са нещо, което може да изригне само по "условностите" на устния словесен модел, което самият Захари Стоянов знае прекрасно.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите са по: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София, 1983. [обратно]

© Цветан Ракьовски
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 5
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2004, № 3 (52)

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 5.