ЗА ДА РАЗБИРАШ ВСЕ ПОВЕЧЕ

Божидар Кунчев

web

Откровено казано, не знаех как да започна този предговор, тъй като се изкушавах в еднаква степен от няколко варианта. Единият беше да спомена веднага, че авторът на книгата е талантлив и че нейното съдържание надхвърля като стойност онова, което би трябвало да се очаква от все още началното му навлизане в такава мъчна проблематика. Вторият беше да споделя тревожните си мисли за тягостното празнословие, което се шири днес (и само днес ли?) в полето на художествената словесност и в този смисъл думите и редовете, сътворени от нашия автор, изненадват щастливо. А третият се отнасяше до сегашната ни духовна ситуация, до същината на безпътното ни време, в което моралните и духовните ценности са отдавна дискредитирани. Което означава, че на търсещия, честен творчески дух му става все по-трудно да заговори, че въпреки всичко има ценности, има смисъл, надхвърлящ текущия профанизиран живот, има го първото и последното, което не може никой да ни го отнеме - безкористната воля за поетическо, възвишено съществуване в името на хоризонти, надхвърлящи тесногръдието на съвременния масов човек. Всеки от тези три варианта за начало можех да разгърна нашироко, за да провокирам вниманието на читателя, за да го подготвя (ако това изобщо е нужно!) за същината на духовното пространство, следващо след този предговор. Оказа се, че неизбежно трябва да предпочета последния. И той да стане въобще съдържание на този предговор.

Написаното, сътвореното, изповяданото - както и да наречем думите на Константин Димитров - е далеч от онези тривиалности и самопонятности, които така често насищат "творческото" мислене, провокирано от тайната и чудото на живота, от необозримата сложност, каквато са въпросите на човешката екзистенция. Ние се оказахме в ситуация на уморената и унизената човечност, на прогоненото чувство за магията на битието. От сто години насам, да не кажа и повече, властващият навсякъде рационализъм, така наречената нагласа да се мисли само с формули и най-вече в тясното пространство на емпирията, изместиха човешките дарби за живот и мистиката на света. Комай поетите, при това далеч не всички, продължиха единствени да отстояват истината, че светът и човекът са повече, много повече от това, което са наяве. Както е казано вече безброй пъти, времето и пространството на човешкия род изгубиха отдавна своята сакралност. Духовните авантюри на човечеството, започнали с питането, с почудата, с притаения дъх пред тайните на битието, на мирозданието, на това, което е и което все не можем да проумеем, сякаш принадлежат все повече на миналото. Светът стана прекалено много разомагьосан, човекът - самодостатъчен на себе си, отегчен, самопритиснал се до готовия отговор, отказал се да продължи нататък, където в мълчанието, в тишината на душата си може да чуе единствено спасяващия го глас. Човекът загърби решително светлите предимства на духовното скитничество, на това, което може да му предостави неговият бунт срещу прекаленото интелектуализиране. Той се примири с онези опустошения в нравствения и духовния свят, които дойдоха с кризата на човешкото, на ценностите, на Смисъла. Примири се с безплодната идея, че няма тайна, няма Бог, няма озарения, че няма нищо повече от това, което е "тук и сега". Ясперс казва, че който е "престанал да се удивлява, вече не поставя въпроси".

Ние престанахме да се удивляваме. Модерният свят резигнира, предаде се в гибелните обятия на наложеното оплоскостяване, унифициране. Човекът стана "едноизмерен", масов. Той се отказа да иска съдбата си на личност, на вселена, на чудо, на "венец на творението". Стъписан, унизен, безкрайно уморен заради чудовищното, което стана през 20 век (лагерите на смъртта, тоталитарното насилие, войните, атомната бомба, изстъпленията на фанатизма), той просто измени на себе си. Затова и цялата модерна литература беше преди всичко вопъл, израз на ужаса, на преживяното, усетеното като непрекъснат абсурд. Отчужден от света, който направи по своите некачествени проекти, човекът се отчужди и от самия себе си.

Такава е равносметката, до която честното морално съзнание няма как да не стигне. Това е равносметката на отчаяние, но и този път въпросът е, че трябва да се отхвърли отчаянието. И някои го отхвърлят. И винаги ще има хора, които ще го отхвърлят. Защото другояче не може. Този порив към хармонията, към единството, както казваше един голям френски писател, е неунищожим. Поривът ни към тайната, към загадката на шифрите, които според Ясперс са забуленото лице на битието, няма да бъде убит.

Това, което казах дотук, се изповядва и от Константин Димитров. Разбрах го и след като потърсих личен контакт с него. Неговите писма от Испания, където той живее, са в контекста на моите мисли. И още веднъж го разбрах, когато четох втората му книга, която сега е в ръцете ви. Затова пожелах да нахвърлям тази нелицеприятна характеристика на модерното ни време. Но авторът на книгата отива по-далеч. Неговите озарения, поетично извисени, интелектуално дълбоки, морално пронизани, са щастлив опит за настъпателна реакция. Те са алтернативен жест спрямо бездуховното пространство на съвременния свят. Те са вдъхновена защита на поетичното в човека, на детското в него, на човешката способност да живее единствено праведно и нравствено стойностно, само с мисълта за безусловното, за чудото, за магията, за Доброто. Константин Димитров казва: "Да изтръгнем реалното от ноктите на реалността!". Ето, цялата му книга е благороден скок в реалното, след който се постига поезията, чудото, блаженството.

В този смисъл изповяданото от автора недвусмислено говори за опита на едно съзнание, което иска да отхвърли нашата обусловеност, онази суха логика на баналния живот. Димитров гледа на себе си, на света около него с други сетива. Написаното от него всеки път се добира до парадоксите на битието, до непривичното, дори до неразрешимото. И всеки път се добира до онези няколко капки поезия, които насищат с животворна влага пустинята на баналното, на ежедневното. Добира се, защото е намерил онези "дървета, от които не могат да ни свалят". Авторът, както и го пише, знае, че "Ние просто сме потънали до уши в поезия; същевременно я създаваме и избликваме с всяко вдишване и издишване, с всеки поглед, жест или дума".

Човек с това усещане, с нагласата да преоткрива постоянно себе си и света, с отличната способност да се усеща изненадан от репликата на детето, в която открива ключ за смисъла на мирозданието, с дарбата да възприема въпреки всичко живота като поезия, а не като проза, просто обича и защитава живота. В неговите думи има често пъти болка. Има я цялата истина за бруталността на суровия ни свят, за нашето непостоянство, лукавост, за дяволското в нас. И всичко това е защото "Нещата пеят; ний нехаем". Но Димитров е възпитал или просто се е родил с развития си слух да чува песента на света, онези светли мелодии на надеждата, напиращи през адския шум, през крясъците на безпътния свят. Това е песента, която идва от други светове, от далечната вселена на Доброто и Божественото, която всъщност е скрита в самите нас, но ние нарочно сме й обърнали гръб.

Авторът на тази книга е тръгнал на дълъг път. Той е предпочел единственото приключение, заради което си връщаме изгубения смисъл. Това е приключението, заради което един американски писател казва, че то е "навътре към самия теб, а при него нямат значение нито времето и пространството, нито дори делата".

Големият ни поет Далчев се наричаше с пословичната си скромност "автор на изречения". И авторът на тази книга е автор на изречения, най-поетичните и мъдрите от които неведнъж ме накараха да се сетя за "фрагментите" на Атанас Далчев. Защото и Константин Димитров работи в същата насока на духовното, поетичното и моралното. Тази развита способност за лаконичен изказ, за пределна краткост на мисълта, в която всъщност се съдържа голяма дълбочина и височина, придава на изповяданото от Димитров красотата на тишината.

Но най-хубавото, което бих могъл да кажа за поместеното в книгата, е, че то изцяло потвърждава мисълта на Бердяев, че духът е революционен. Че само той твори, той преобръща пластовете, той ни прави човечни. Духът на посланията в тази книга познава скепсиса на модерната епоха, но той се е опазил от него. При Димитров има страдание, но съмнението е преобразено в надежда и благослов. Затова си мисля, че и вие ще благодарите на автора.

Константин Димитров казва на едно място: "Само който нищо не разбира - само той е, който всичко разбира". Колко се радвам, че случаят ни среща с един човек, който все по-малко разбира, за да разбира все повече себе си, нас самите, чудото, наречено живот...

© Божидар Кунчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2002, № 9 (34)