ПАМЕТ ЗА ВЪЛО РАДЕВ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Той бе сред кинотворците ни с най-отчетливо и категорично очертан профил. С рядко щастлива уникална не само за нашите условия съдба (колцина са събратята му по света с такова триумфално и постъпателно развитие - Уйлям Уайлър, Боб Фос, Стенли Кубрик, Милош Форман), последвана рязко от неочаквано мълчание, продължило 21 години. Също нетипично за България.

Приживе бе народен артист, герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда и носител на две "Златни рози" - отличия, които днес не говорят нищо или се посрещат с горчива насмешка. Но Въло Радев успя завинаги да спечели любовта на родната публика, която не му изневери нито веднъж и щедро му се отплати с пълни зали за положените от него усилия ("Черните ангели" събра 3 271 500 зрители, а "Осъдени души" - 2 075 000 - цифри, звучащи днес фантастично за опустелите ни киносалони).

Други бяха времената тогава, имаше грижи и уважение към българския любител на киното, който се отблагодаряваше на талантливо заснетите национални ленти. А Въло Радев бе в кохортата на най-изявените и талантливи наши кинаджии.

Роден на 1 януари 1923 г. в ловешкото село Лесидрен (Домът на филмовите дейци там е негово дело), още съвсем млад той е омаян от магията на киното. По време на войната през януари 1945 година в унгарското градче Гергетек политкомисарят Радев гледа прочутия опус на Лев Арнщам "Зоя" и бъдещият оператор и режисьор вижда непосредствено каква въздействена сила има седмото изкуство и колко важно и необходимо е то за хората.

Преди да замине да учи в Москва, Въло търка ремсистките канцеларии в Тетевен като околийски секретар и след направено добро поведение през 1948 г. отива заедно със Стоян Злъчкин и Георги Георгиев да учи операторско изкуство във ВГИК при големия майстор Борис Волчек.

Избягвайки ироничния подтекст, е повече от ясно, че в онези години В. Радев не е можел да бъде ученик на Грег Тоуланд или Робърт Съртийс и вместо от "Гражданинът Кейн" и "Рудниците на цар Соломон" е усвоявал занаята тъкмо от постигнатото от неговия учител в "Тринадесет", "Ленин през Октомври", "Мечта" и "Руският въпрос". Волчек все пак предава на българския си възпитаник своето кредо за творчески подход към материала и изграждане на единен, предварително видян изобразителен строй на произведението, тъй като за него операторът е художникът на екрана.

Въло Радев усвоява прилежно уроците на преподавателя си и още в дебютната си работа "Димитровградци" (1956) на Дучо Мундров и Никола Корабов обръща внимание на специалистите със сериозния си професионализъм.

Търсенето на свой почерк и място продължава в "Години за любов" (1957) на Янко Янков и дава първите плодове във "В навечерието" (1959) на Владимир Петров.

Неговият качествен връх се оказва "Тютюн" (1962) на Никола Корабов. Срещата му със сериозната драматургия, задълбоченото и проникновено разкриване на характерите, идеите, атмосферата и детайлите, превръщането на динамичната субективна камера в първостепенен драматургичен компонент на епичното платно, са най-важните индикации за желанието му да се насочи към самостоятелна режисьорска работа. Настъпва и моментът, когато мечтата трябва да се осъществи.

Тогава (1963-1964), след като си създал име в кинематографията ни, не е било толкова трудно да прескочиш от един бранш в друг. След Въло Радев и сътрудникът му Борислав Пунчев се насочи към режисурата. Въло обаче го направи прекалено категорично, елегантно, бляскаво. 16-годишната му постановъчна дейност роди поредица от великолепни и значими филми, с които българското кино и днес се гордее.

Още с дебюта си като постановчик ("Крадецът на праскови") Въло Радев демонстрира очевидно самочувствие не само с избора на литературния материал - брилянтната повест на Емилиян Станев, но и с желанието си да бъде пълновластен автор на своите творби като сценарист и режисьор.

Вярно е, че официалните отличия той получи за филми, снимани по чужди сценарии ("Цар и генерал" на Любен Станев и "Най-дългата нощ" на Веселин Бранев), че търпеше критика, че като сценарист работата му куца при обрисовката на образите, органичното вплитане на отделните сюжетни нишки и особено в моделирането на диалога, но е истина, че независимо от посочените кусури, тъкмо авторските му филми се радваха на най-голям успех и му донесоха завидна популярност.

Безспорно е, че неговите творби трябва да се разглеждат в единство на професионални достижения и идейно-философска същност. Като кинематографична изработка лентите на Въло Радев са образец на зряло професионално майсторство. В тях хармонично се допълва визията (дело на асове като Тодор Стоянов, Борислав Пунчев, Атанас Тасев и Христо Тотев), музиката (там постиженията на Симеон Пиронков и Митко Щерев са направо христоматийни) и монтажа (с ценното съдействие на Ана Манолова), а актьорските изяви са парад на представяне в неочаквана, но ефектна светлина на водещи звезди (Михаил Михайлов и Наум Шопов в "Крадецът на праскови", Петър Слабаков и Наум Шопов в "Цар и генерал", Георги Георгиев-Гец, Иван Братанов и Невена Коканова в "Най-дългата нощ", Андрей Чапразов и Любомир Димитров в "Черните ангели", Руси Чанев в "Осъдени души", Иван Григоров в "Адаптация") и поредица от успешни дебюти на млади и не толкова млади актьори (Васил Вачев в "Крадецът на праскови", Руси Чанев "Цар и генерал" и "Най-дългата нощ", Тодор Колев в "Цар и генерал", Олег Ковачев в "Най-дългата нощ", Георги Русев в "Най-дългата нощ" и "Черните ангели", Йосиф Сърчаджиев, Добринка Станкова и Марин Младенов в "Черните ангели", Вълчо Камарашев в "Черните ангели" и "Осъдени души", Аня Пенчева, Ели Скорчева, Николай Сотиров, Любен Чаталов в "Адаптация"), чиято работа при Въло Радев бе трамплин към по-нататъшната им успешна кариера в киното.

Той беше от тези наши режисьори, които смело заложиха и на чуждестранните актьори още през 60-70-те години - с избора на Раде Маркович, Евгений Урбански, Виктор Ребенчук, Едит Салай, Ян Енглерт...

Днес при по-внимателно вглеждане във филмите на Въло Радев ще открием, че независимо от демонстрираните от него левичарски възгледи, не превърна постановките си в тържество на ретроградните комунистически постулати. От една страна, защото беше и си остана деликатен, чувствителен и раним творец с талантливи ученици (Дочо Боджаков), а от друга - тъй като преживя и преосмисли увлеченията от своята младост и извърши преход в убежденията си от ортодоксалния марксизъм към модерната европейска социалдемокрация. Въло бе сред създателите на ГОР - първообразът на Евролевицата през 1993 г. и до края на живота си ратуваше за национално единение и толерантност спрямо възгледите на всеки човек.

Вярно е, че съобразно ограниченията на тогавашната цензура и нему се налагаше да превръща в герой съветския агент Владимир Заимов в "Цар и генерал", да идеализира комунистическите атентатори, действащи "в името на народа" (но не и на закона) в "Черните ангели" и да пришива към екранизацията на Димитър-Димовите "Осъдени души" помпозни, но фалшиво звучащи митинги с развети червени знамена на фона на "Интернационала", като алтернатива на догматичния свят на католическата църква.

Благодарение на обстоятелството, че мислеше за реакцията на зрителите и от следващите поколения и че създаде популярни евъргрийни с двойно дъно, които се гледат с удоволствие при всяко тяхно показване, без да робува на конюнктурни и дискредитиращи го партоинтереси, забежките му сега не дразнят, приемат се като необходими декоративни орнаменти, като дан на епохата в името на главното - амбивалентното им звучене и възприемане, с цел да бъдат актуални и значими и вчера, и днес, и утре. Затова се изисква характер, мъдрост и висш художествен пилотаж.

Днес творбите му се харесват не само заради увлекателната интрига в тях, ярката пластика, прочувствената музика и динамичния темпоритъм, но и именно заради пласираното пълноценно иновационно мислене на създателя им, дори и по линията на превръщането на неговите екранни герои в жертви на своята амбиция, страст и съдба.

Така става ясно защо ни привлича драматичният любовен триъгълник между Лиза, Иво Обренович и полковника в "Крадецът на праскови" (1964), оказал се фатален - особено за Елисавета, погубила живота си като жертва на зловещата военна истерия.

"Цар и генерал" (1966) е преди всичко сложен и безкомпромисен сблъсък на силни характери и водачи (Борис Трети и ген. Владимир Заимов), оказали се заложници на чужди интереси и велики сили (Германия и СССР), за които за пореден път България е разменна монета.

"Най-дългата нощ" (1967) е проникновен и одухотворен портрет на българското общество в неговото многообразие през нощта на 1943 г., намерило сили да спаси живота на преследвания английски летец.

"Черните ангели" (1970) се оказва горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затова и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън, следвайки достиженията на "Където кацат орлите" (1968) на Брайън Хатън, рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата - да застрелят главния прокурор на Царството.

"Корените на изгряващото слънце" (1972) е фино обяснение в любов със средствата на киноесето към Япония - страната с екзотичната си красота и икономически възход, представена от Въло Радев ритуално-декоративно на екрана - с вулкана Фуджияма, монументалните архитектурни творения на "ЕКСПО-70", с чайната церемония и със страховитите акценти от Втората световна война, чрез документалните врязвания на "живите торпили" и атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки.

В "Осъдени души" (1975) романът на Димов е използван като претекст да се прокара ненатрапчиво, но осезаемо дебат за смисъла на човешкия живот, за нуждата на индивида от опора. Независимо от пристрастията на режисьора се оказва, че изходът не е в примамливо-упадъчния свят на морфина и авантюристичното мисионерство (изборът на Фани Хорн), нито в измяната на Бога в името на комунистическата доктрина (пътят на отец Оливарес), а именно във вярата в Бога (трагичната съдба на отец Ередия), на която не трябва да се изменя и когато се виждат недъзите на църковната институция.

"Адаптация" (1979, киновариант от 1981) привидно се експонира като завладяваща мелодрама, преплитаща пътищата на д-р Банков и Вероника, но зад занимателните групови психосеанси прозира и насилието над личността през догматичните години на "наливане на основите" ("случаят Спиридонов"), и безперспективността на ранимата, уязвима и нежелаеща да се адаптира към сковаващите рамки на системата съвременна наша младеж, чието олицетворение е Вероника.

След постигнатите категорични успехи през 1980 г. Въло Радев се заема с реализацията на следващия си авторски филм "Отровни цветя" по разказа на Хайтов "Дервишово семе". Спирането на работата по него и до днес е срамна и старателно прикривана загадка, тъй като екранизация по Николай Хайтов действително се появи през 1983 г., дело на Никола Корабов, за когото Въло Радев засне два филма през 1956 и 1962 г.

Неочакваното лансиране на Корабовата версия сломи изтъкнатия ни творец. В добавка през 1983 г. загина ненавременно синът му Ради Вълов, току-що направил прощъпалника си като актьор при Мая Вапцарова в "Мярка за неотклонение" и оставил вдовица Милена Фучеджиева, дъщеря на писателя Дико Фучеджиев.

Въло Радев превъзмогна страданието с царственото поведение на сфинкс и с осъществяването на поредица мултимедийни продукти - Панорама на българската култура в зала "Универсиада" през 1983 г., аудиовизуалният спектакъл на Царевец "Звук и светлина" (1988), както и цялостната концепция по изграждането на къщата-музей "Емилиян Станев" във Велико Търново през 1987 г. Негова бе и идеята от 1998 г. за преустройство на сградата на мавзолея на Георги Димитров в Пантеон на националното помирение и единство, останала неосъществена.

За последно Въло Радев се опита да прави кино през 1994 г. Тогава в печата се зашумя, че ще екранизира прочутата повест на Виктор Пасков "Германия - мръсна приказка", амбициозно начинание, което не беше доведено до успешен край.

Така се стече жизненият и творчески път на Въло Радев до кончината му на 28 март 2001 година, малко преди фондация "Бъдеще за България" да издаде луксозния му сборник с авторски текстове "Изгубени пространства". Много елегична носталгия и тъжна прозорливост има в това заглавие, стоящо на титулната страница на последното артистично дело на именития ни кинотворец. Покрай нереализираните замисли и жестоки разочарования все пак остават страниците с неговите текстове и лентите на 11-те филма (вкл. и заснетите от него), в които блести талантът и енергията на един от най-видните ни филмови дейци. Те ще се гледат и в бъдеще, и от тях поколения българи ще се учат на любов и уважение към сериозното родно киноизкуство, на родолюбие, социална чувствителност и хуманизъм, добродетели, без които съвсем ще обеднеем духовно като личности през високотехнологичния 21. век.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006