ЩАСТЛИВИЯТ СТРАННИК

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

1. В моите очи животът му винаги е приличал на оптимистична романтично-приключенска приказка. Знам, че това е едностранчива преценка в контекста на смъртта на Павел Груев на 1 февруари 1945 г. и че дълги години той, синът на шефа на царската канцелария, трябва да се доказва като качествен журналист и добър патриот.

Сред крупните фигури от емиграцията ни Стефан Груев е най-консенсусната и космополитна личност, съчетаваща заниманията си на активен и непримирим антикомунист (с дейността си в "Свободна Европа", Би Би Си, "Свободните българи" и "Български свободен център") с шеметната си кариера на журналист в "Пари мач" (1949-1976) и "Лук" (1979), трупайки опит и авторитет и обикаляйки света при отразяване на най-важните събития от съвременността ни.

2. Груев носи заложбата на интересен и занимателен автор. Не случайно школовката му включва "Зора", "Свободен народ" и "Възраждане". Той не е тип на кабинетен учен, измъчващ се от метафизични проблеми и е пълен антипод на друга видна личност от емиграцията ни - Стефан Попов, с когото са добри познати. Стефан Груев никога няма да напише фундаментален философски труд като "Воля за облик" и не е в състояние да размишлява за края на всички илюзии и европейския културен песимизъм. Груев е лъчезарен хедонист, гонещ славата в Западна Европа, САЩ, Южна Африка и Антарктида.

Редкият шанс да попадне в такова престижно списание от златните му години като "Пари мач" и да школува при колоси като Жан Пруво и Раймон Картие дава своите богати плодове. Стефан Груев се научава да пише увлекателно, преследва атрактивни теми и ги разработва по най-интересния начин, влиза в интелектуално-артистичния световен елит и за малко не се оженва за красивата ирландска благородничка Нилия Плънкет.

Развивайки качествата си на атрактивен журналист, Груев неусетно добива облика на гражданин на света. Затова се чувства толкова удобно в компанията на Фидел Кастро, Мохамед Нагиб, Хенри Фонда, Гари Купър, Мерилин Монро, Джон Кенеди, Грейс Кели, Лесли Гроувс, Збигнев Бжежински, Джордж Сорос, главния комисар на бежанците към ООН Садри хан, и е пресконсултант на оманския султан Кабус...

И вероятно затова, а и търсейки шумния медиен отзвук, дебютира с документалната хроника "Гангстерите на Ню Йорк" (1958), с второ допълнено издание от 1966 г. под заглавие "Министрите на престъпността", в която изследва с артистичен плам тъмните подвизи на колосите от подземния свят Ал Капоне, Албърт и Тони Анастейжа, Франк Костело и доносника Ейб Рилес, знаейки отлично, че със съавтора си Доминик Лапиер не пише висока литература, но въпреки това се забавлява от сърце и душа.

3. Вкусът към сензационното приключение на духа движи Ст. Груев и в тригодишните му проучвания, съпътстващи писането на "Проектът "Манхатън" (1964-1967).

В тази удивително прецизна откъм документална фактологичност и образцово коректна като послание книга Груев търси човешките измерения при създаването на американската атомна бомба, спечелвайки доверието на двете най-важни фигури за повествованието си - о.з. ген. Лесли Гроувс, ръководител на проекта, и научният гений Робърт Опънхаймър, създателят на бомбата.

Успехът на "Проектът "Манхатън" подтиква писателя към следващата му авантюра - уникалната научно-популярна трилогия за издателство "Ларус" - "Човекът и морето" (1973), "Човекът и земята" (1974) и "Човекът и космосът" (1975), която ефектно осветлява връзката на човешкия индивид със заобикалящата го жизнена среда, отдавайки дължимото на плеяда научни светила, тласнали напред нашата цивилизация.

Груев не претендира за научна педантичност. Той впряга качествата си на разследващ журналист от френско-американската школа в благородния си стремеж да осмисли големите открития и да ги направи разбираеми за широката читателска аудитория. Така изпълнява ангажимента си на популяризатор и ретранслатор на всички достижения, без които би бил невъзможен удивителният прогрес през 20. век

4. Има нещо символично във факта, че именно Стефан Груев написва най-завладяващата романизована биография на цар Борис Трети - "Корона от тръни" (1987-1991).

От значение е изпълнението на синовния дълг (Кой, ако не синът на Павел Груев, ще пресъздаде живота на цар Борис?), както и желанието на принципния противник на комунизма да разчисти лъжите и клеветите около личността на последния българския владетел. Груев осъзнава, че благодатният изворов материал позволява създаването на приносна документално-историческа творба, в която образът на царя добива трагичните контури на английските крале от Шекспировите хроники.

Подробност е, че книгата, писана с рядка любов и пиетет и подчинена на солидна документална основа, е подплатена и от сантимента на пристрастения автор, превръщащ повествованието в драматична фреска, която привлича и умилява заинтересованите читатели.

Не случайно през 1990-1991 г. "Корона от тръни" се превръща в безспорен бестселър у нас, книжките на сп. "Септември", където се печатат откъсите, се разграбват като топъл хляб, а тиражът достига фантастичните 207 000 екземпляра!

5. За разлика от Стефан Попов, починал на 20 октомври 1989 г., Груев доживява демократичните промени в България. Посещава трикратно родината (1990, 1991, 2002), разбира, че е известен като рок-звезда (по думите на сина му Пол), помага като меродавен фактор в "Българския свободен център" на раждащата се демократична общност у нас, за което с носталгична топлина си спомня в чудесната мемоарна сага "Моята одисея" (2002).

Трудно е да си представим вълнението му около първите свободни избори и завръщането му след 46-годишна емиграция, както и контактите му с приятели и роднини, оцелели в годините на комунистическото властване.

Той се е постарал да възстанови обзелите го чувства в последните страници на "Моята одисея", когато е приет от президента Желев, а Тончо Жечев представя "Корона от тръни", удостоена с годишната награда на Международната академия за изкуство на Христо Куртев. Триумфът е пълен, след като Стефан Груев излиза на сцената на Театър 199, където препълнената зала изпраща с аплодисменти драматизацията на Николай Калчев и Невена Коканова "Последните 13 дни от живота на цар Борис Трети" (по последните глави на "Корона от тръни" и откъси от Мемоарите на царица Йоанна). Мечтата на малкия Стефчо да стане драматург е изпълнена, а зрителите - съвсем по американски - скандират: "Авторът! Авторът!", за да ощастливят още повече Груевото завръщане в неговата Итака.

6. В своите мемоари Стефан Груев подробно описва живота си - вкл. в редиците на разединената ни емиграция, а като холивудски папарак ни допуска до интимните си завоевания и перипетиите около сватбата си с Лил на 11 май 1957 г. в българската църква в Ню Йорк, благословен от митрополит Андрей.

По две щекотливи теми обаче пази благоразумна дипломатична дискретност.

Той само маркира помощта и контактите, които се установяват през 1990 г. между тогавашните лидери на СДС и неговия "Български свободен център", без да засегне процесуалността на тези връзки, в които неизбежно идват и разочарованията, и умората от гафовете на безкрайния ни преход. Груев предпочита да спре в еуфорията на 1990 година и да ни занимава с личните си преживявания в София и Копривщица, без да прибягва до критичен анализ на грешките на тогавашното СДС.

Стефан Груев много внимателно засяга и темата "Симеон Втори". Страниците за Кобургготски са изпълнени с пиетет и преклонение (Как неподправено се радва на ордена "Свети Александър", връчен му от Величеството, знаейки добре, че и баща му е бил декориран с него!).

В тях няма и следа от критичния патос на Стефан-Поповите "Безсъници" (1992) и особено на крамолното му писмо от 14 януари 1953 г. до царицата майка, в което царският възпитател горчиво се окайва за пропиляното време по обучението на вироглавия си ученик, интересуващ се много повече от светските забавления, отколкото от призванието си на държавен глава.

Вероятно затова именно Груев, а не Попов е до Симеон Втори на прочутата му пресконференция на 16 юни 1955 г. в Мадрид, когато Кобургготски навършва пълнолетие и съгласно Търновската конституция поема царските си ангажименти. За това изключително важно събитие в мемоарите си Груев не споменава и ред, а и никъде в "Моята одисея" няма да открием следа от критична непримиримост спрямо действията и бездействията на царя.

Още по-предпазлив е той при последното си идване в София през 2002 г., когато харизмата на Симеон, с която спечели изборите на 17 юни 2001 г., започва да избледнява. Съзнавам, че навлизам в прекалено лична територия и че от един син на баща си не мога да очаквам резигниращата дързост на Стефан Попов (въпреки че и той демонстрира критичен поглед към дейността на Симеон в интервютата си от 2004 г., преди смъртта си на 2 май 2006 г.). А и самият Груев не е борец или герой, а винаги търсещият необходимият компромис интелектуалец.

Но дори и с тия си дефекти той се нарежда сред най-интересните и значими наши автори, утвърдили се успешно първо във Франция и САЩ, а след това и в България. Един достоен наследник на търсачите на приключения Борис Шивачев, Матвей Вълев и Яна Язова, чиито книги тепърва ще се преоткриват и чийто принос към художествено-документалната и научно-популярната литература не подлежи на съмнение.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006