КОИ СА СПАСИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ?

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

За спасяването на нашите евреи и досега се носят легенди, а истината остава скрита повече от шест десетилетия.

Знае се, че на 22. февруари 1943 г. е подписана спогодбата между комисаря по еврейските въпроси Белев и германския пълномощник Данекер - хауптщурмфюрер от SS. Тя предвижда изселване на 20 000 евреи от новите земи (Македония и Беломорието). Тъй като там няма повече от 11 500 евреи, които не се считат за български граждани, до подписването на мирния договор, признаващ официално териториалното ни разширение, германците искат цифрата да се попълни с 8 500 юдеи от вътрешността на страната.

За готвения план научава дупнишкият народен представител Димитър Икономов, който веднага се свързва с подпредседателя на ХХV ОНС Димитър Пешев с молба да съдейства за спирането на беззаконието. На 9 март Пешев и депутатът от Кюстендил Петър Михалев се срещат с вътрешния министър Петър Габровски и настояват за отмяна на депортацията. Натискът успява и изселването временно се отлага.

Димитър Пешев желае да се затвърди постигнатия успех. На 17 март 43-ма депутати (сред които 38 от мнозинството, 2 от дясната прогерманска опозиция и независимият демократ от Г. Оряховица Филип Махмудиев) изпращат до премиера Богдан Филов писмен протест срещу антиеврейската политика на правителството. Филов е бесен и предизвиква на 24 март 1943 г. две гласувания в парламента - вот на доверие на кабинета му и бламирането на Пешев като подпредседател на камарата. В това време 11 400 евреи от Македония и Беломорска Тракия са изпратени в лагерите на смъртта в Полша. Така акцията на 43-та се оказва само жест на добра воля.

За останалите 8 500 евреи от старите предели на страната претендират различни фактори, че са техни спасители.

Комунистите дълги години си приписват заслугата и дори финансират снимането на скъпия фалшификат "Ешелоните" от 1986 г. (реж. Борислав Пунчев, по сценарий на небезизвестния Хаим Оливер), според който причината влаковете да не потеглят за Освиенцим е... единствено Тодор Живков.

Днес набедени монархисти изтъкват "огромните заслуги" на цар Борис ІІІ, забравяйки, че не някой друг, а именно Богдан Филов в дневника си в разгара на гоненията и зловещото изселване на евреите от новите земи изтъква, че царят бил много доволен от взетите мерки, че не бил против негови чиновници да се настаняват в конфискувани еврейски апартаменти, закачайки ги иронично като "покровители на евреите".

Не бива да се пренебрегват и протестните писма и декларации изпращани от тогавашната ни прогресивна общественост до правителството и Бюрото на парламента, въпреки че и тогава, както и сега, ефектът от подобни акции (вкл. манифестацията на 24 май 1943 г.) е бил минимален.

Не се забравя и ролята на ръководителите на църквата. Но на пловдивския митрополит Кирил, а не толкова на софийския му началник Стефан, известен плейбой, интригант и таен любовник на царица Йоанна.

Освен посочените фактори обаче се забравя задкулисната игра по спиране на депортацията, в която главни действащи лица са германският пълномощен министър Бекерле и видният политик и банкер англофил Атанас Буров.

Как се стига до констатацията на външното министерство на Райха от 31 август 1943 г. (три дни след смъртта на монарха), че "всяка постъпка от германска страна, даже и при най-голям натиск, ще бъде отхвърлена от страна на българското правителство?"

За този извод, колкото и невероятно да звучи, заслуга имат Буров и нацисткият представител у нас Бекерле.

Двамата предвидливо се съобразяват с новите световни условия след катастрофалния германски крах от 2 февруари 1943 г. при Сталинград, искайки не само оцеляване, но и натрупване на дивиденти, залагайки на еврейската карта.

Те обаче се нуждаят от координатор. Намират го в лицето на съветския пълномощен министър в София Лавришчев.

Той установява контакт с Буров, който демонстративно посещава посолството на 1 май 1943 г., за да празнува със съветските дипломати Деня на труда.

На срещата Лавришчев директно заявява на нашия политик, че е крайно време да се действа ефективно по еврейския въпрос.

Буров се оправдава с провалената инициатива на Пешев и нерешителността на царя. Тогава Лавришчев му подсказва верния ход за свързване с Бекерле, чрез когото да бъде убедено немското правителство в ненужността на планираната акция, тъй като тя би предизвикала в България брожения, протести и дори началото на гражданска война.

Блъфът на Бекерле успява първо пред Рибентроп, а след това и пред Хитлер.

Така става възможна резолюцията от 31 август 1943 г., последвала постановление № 70 на българското правителство от 21 май с.г. за разселването на лица от еврейски произход във вътрешността на страната.

Интересна и показателна е по-нататъшната съдба на германския емисар и на българския му партньор.

Бекерле не бърза да напусне София, независимо, че Муравиевото правителство обявява война на Германия на 8 септември 1944 г. Едва след идването на власт на ОФ-кабинета на Кимон Георгиев, той, в закрита арестантска кола, се качва на влак за турската граница, като при Малево е задържан в опит да я премине.

Залавянето му от българските власти и предаването му на съветските агенти от специалните служби изобщо не го притеснява.

Бекерле избягва ужасите на ГУЛАГ и през 1954 г. се завръща в родината си в кондиция и видимо напълнял. Евреите не само са го обогатили, но и са спасили живота му.

Той доживява до 90-годишна възраст, без никога да афишира ролята си в съдбоносните български събития от пролетта и лятото на 1943 г.

За участие в правителството на Муравиев, Буров е осъден от Народния съд на 1 февруари 1945 г. на 1 година строг тъмничен затвор и лишаване от граждански права за 2 години, а след като подпомага парично опозицията на изборите за VІ ВНС (27 октомври 1946 г.) е въдворен със съпругата му в Дряново (14 май 1948 г.)

На 29 април 1951 г. срещу него е издадена заповед за неотклонение, а по дело 341/51 на 14 ноември 1952 г. е осъден на 20 години строг тъмничен затвор по обвинение в подготовка на държавен преврат и терористични действия, насочени против социалистическа България.

На 15 май 1954 г. Атанас Буров умира в Пазарджишкия затвор, без да съумее да осребри усилията си за спасяването на родните евреи.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006