КРАЯТ НА ЕДИН ЦАР

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Цар Фердинанд има тази незавидна и трагична съдба да види погребан нашия национален идеал след пробива на Добро поле на 15 септември 1918 г., да загуби две съпруги (Мария Луиза на 19 януари 1899 г. и Елеонора на 12 септември 1917 г.), да живее в изгнание 30 години и в края на живота си да научи за смъртта на двамата си сина Борис III (28 август 1943 г.) и Кирил (1 февруари 1945 г.), след което е ням свидетел и на края на монархията у нас, настъпил на 8 септември 1946 г. след проведен "референдум".

Един от малкото светли мигове в нерадостния му живот е участието му в сватбата на цар Борис с Джована Савойска в Асизи на 25 октомври 1930 г.

В интерес на истината след абдикацията си Фердинанд Сакскобургготски не престава да се интересува от съдбата на България, превърнала се за него във втора родина.

През 1928 г. например, когато се чества 1000 год. от царуването на Симеон Велики и 50 г. от освобождението от турско робство, бившият монарх пише с апломб: "Когато българският народ празнува своята петдесетгодишнина, нека знае, че макар и далече от него, една изпълнена с болка, страдаща душа се вълнува от най-сърдечни пожелания за доброто му и светло бъдеще".

9 години по-късно, в писмо до Константин Калчев (от 7 юли) Фердинанд изплаква болката си, че за 50-годишния юбилей от избирането си за български владетел, на него му е отказано официално честване, за да види отново България - "Аз изпитвам и една душевна тъга, че за тоя 50-годишен юбилей не мога да бъда в любимия мой стар престолен град Търново, в който аз получих моето Българско кръщение", като "на 50-годишнината на моето избиране за Български държавен Глава, моите страдания се увеличават и от мисълта, че надеждата ми да видя още веднъж тази страна, на която посветих и пожертвувах младините си - изчезва". Фердинанд посреща с радост раждането на престолонаследника Симеон на 16 юни 1937 г. и следи с гордост усилията на сина му в държавното управление, които дават плод в процъфтяваща България на двадесетата година от встъпването му на трона на 3 октомври 1918 г.

Когато назряват условия за мирна ревизия на Ньойския договор Фердинанд Сакс Кобургготски също се включва в инициативата с прочутото си писмо до Хитлер от 7 юли 1940 г., в което моли "в името на падналите през Световната война под моето командуване храбри български войници и от името на моя тогава така тежко пострадал български народ, който гледа на мене като на единствен виновник за тогавашната катастрофа и нейните по-нататъшни последствия, да бъде поправена неправдата, нанесена на България от Антантата."

Хитлер отговаря благосклонно, а на 7 септември и под германски натиск по Крайовската спогодба държавата ни си връща Южна Добруджа.

По-нататъшната съдба на любимата на Фердинанд България обаче не е така благополучна, особено след включването й в Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и обявяването на война на Англия и САЩ на 13 декември с.г.

На 5 септември 1944 г. съветските войски нахлуват в страната, а на 9 септември е извършен комунистическо - звенарски преврат, който ознаменува краят на българската независимост. На 1 февруари 1945 г. сред осъдените от Народния съд на смърт е и бившият регент Кирил, който е накаран сам да си изкопае гроба.

На 8 септември 1946 г. след "плебисцит" страната е обявена за република, а от 23 ноември с.г. премиер-диктатор става съветският гражданин и агент Георги Димитров.

2 години и два дни по-късно на 10 септември 1948 г. в Кобург в присъствието на двете си дъщери цар Фердинанд затваря завинаги очи. Умира на 87 години, преживял всички свои амбиции и илюзии и видял с болка рухването на своя свят, с който е бил неразривно свързан.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006